Барбара Делински
Завръщане на острова (14)

Дванайсета глава

Шарлот прекара по-голямата част от нощта в голямата стая, като с притеснение прехвърляше всички възможни сценарии и всичките й усилия да се разсее с нещо, се оказваха напразни. Искаше да почете, но не можеше да се съсредоточи; искаше да пише, но нищо не й идваше наум. Накрая взе плетката и реши да довърши ръкава, но само след няколко реда установи, че е наплела неправилния конец. Разгледа внимателно плетеницата, проследи разноцветните нишки прежда, после отново фигурите и мрачно захвърли всичко настрани.

През цялото време не спираше да се ослушва за Никол, но единственият шум, който чу, беше барабаненето на дъждовни капки по прозорците на сутринта. Той плющеше по плочите на вътрешния двор, превиваше тревата край брега, шибаше вълните. Беше чудесно време за разговори, отбеляза мислено, но когато приятелката й най-после се появи, стана ясно, че това беше последното нещо, което й се искаше в момента. Лицето й беше бледо, косата висеше върху раменете й и се пресегна към кафето, сякаш не можеше да мисли за нищо друго.

— Успя ли да поспиш? — попита Шарлот, след като напълниха чашите си.

Никол беше необичайно мълчалива.

— Малко.

— Да ти донеса ли да хапнеш нещо?

С тъжна усмивка тя поклати отрицателно глава и отпи от кафето.

Дъждът се блъскаше на пориви в стъклата на прозорците и свежият му мирис се смесваше с този на горещата черна напитка, което би трябвало да й подейства успокояващо, ако Шарлот не беше толкова изнервена.

— Толкова лошо ли беше?

Кимване, после още една глътка.

— В какъв смисъл?

Никол надникна в чашата, после вдигна очи към нея. Когато ги сведе отново, потъна по-дълбоко в креслото и попита:

— Каква е тази история с Лео Коул?

Шарлот би предпочела да говорят за състоянието на Джулиан, но приятелката й очевидно отклоняваше темата.

— Аз му помогнах, после той помогна на мен. Нямам представа на кого беше онази лодка, но той се справи чудесно с нея.

— Беше на Хайдън Пери — поясни Никол. — Двамата с татко през цялото време си говореха за лодки. Чудя се дали изобщо е знаел, че Лео я е ползвал.

— Със сигурност. Лео взе ключовете от Дори, която едва ли ги дава на всеки, който ги поиска. Освен това след двайсет и два километра плаване резервоарът се изпразни. Няма как да мине незабелязано.

Никол сякаш се замисли над думите й. Смръщила лице, придърпа листовете с интервютата на Шарлот, но не се зачете. После отново я погледна.

— Това означава ли, че дължиш нещо на Лео?

— Не. Точно обратното. Той ми е длъжник, задето му помогнах да поправи покрива.

— Ще те пусне ли в градината на Сесили?

— Работя по въпроса — успокои я Шарлот. Това наистина беше основната й цел. — Идеята ми е да се сприятеля с него. Не мисля, че има много приятели. — Но от друга страна, никога не би допуснала, че един уважаван местен жител щеше да даде скъпата си лодка на Лео Коул просто ей така.

— Толкова е странно — каза на глас. — Понякога ми се струва, че цялата тази история с бурното му минало е театър. Той се изразява точно толкова добре, колкото ти и аз.

Никол въздъхна.

— Това не ми беше от голяма полза вчера. — Очите й се напълниха със сълзи. — Мисля, че бракът ми е в опасност. И това не е само мое мнение. Кайлин ми се обади снощи, точно когато самолетът се приземи в Портланд. Току-що бе разговаряла с Джулиан и се бе досетила, че нещо не е наред. Каза, че звучал някак отчужден. Точно тази дума използва — отчужден. Попита ме дали не е допуснал грешка по време на операция и дали не са го дали под съд, или пък дали не са продали болницата и не са преместили отделението му някъде другаде. След като й отговорих отрицателно, ми зададе въпроса дали не се развеждаме. — Внезапно се обърна, поразена, към приятелката си: — Всъщност направо се поинтересува от причината.

— Просто се е опитала да се отърси от собствените си страхове, Ники. Което не означава, че вярва в тях.

— Защо пък да не вярва? Истината е, че се е развел с майка й, следователно може да се разведе и с мен. По-лесно е, ако си го правил вече веднъж.

— Но ти не си като Моника. Ти запълни ужасна празнина в живота му. Той те обича.

— След случилото се вчера вече не съм толкова сигурна — каза Никол. Фактът, че гласът й беше толкова тих, толкова глух, вече говореше нещо. — Имам чувството, че иска да ме отблъсне.

— Може би се опитва да се предпази.

— От мен?

— Нещо като да издигне стена, в случай че решиш да го напуснеш.

— Защо бих го направила?

— Защото си млада, здрава и искаш дете.

Никол се поизправи на стола.

— Това не е вярно, Шарлот. Никога не бих го изоставила. Бих тръгнала веднага за Северна Каролина с него, бих отложила книгата за по-късно, а ако издателят ми се откаже, ще намеря друг. И той е наясно с това. Казвала съм му го, и то неведнъж.

Но Шарлот разсъждаваше върху положението от гледна точка на психическото състояние на Джулиан.

— Моника го предаде. Избра работата си пред него. Може да се страхува, че заради болестта му ти ще предпочетеш някой по-млад мъж. Или пък… — продължи замислено — се опасява, че книгата ти ще има голям успех и вече няма да имаш нужда от него.

— Никога не бих го зарязала заради някаква кариера — възрази Никол, — а най-малко пък бих го направила, защото е болен. Не това е смисълът на брака, поне за мен. Щом не си го разбрала, нищо чудно, че все още не си омъжена! — Внезапно в стаята настъпи тишина. Секунди по-късно дойде разкаянието. — Съжалявам, Шарлот! — каза, сграбчи ръката на приятелката си и я стисна силно. — Не биваше да казвам това. Беше подло от моя страна.

Шарлот разбираше, че е разстроена. Дори се радваше да види гневните искри в очите й вместо безмълвната тъга. Освен това Никол бе повдигнала интересен въпрос. И каза тихо:

— Не съм се омъжила, защото не съм срещнала идеалния мъж.

— Мъжете не могат да бъдат идеални.

— Така е, но ако не можеш да си го помислиш поне в началото, значи не си струва. Забрави собствените ми родители. Половината от хората, с които се срещам, са разведени.

— И това те ужасява?

— Онова, което ме ужасява — замислено отвърна Шарлот, говорейки от дъното на душата си, както не би могла да го направи пред никого другиго, — е, че мога да се влюбя силно, да бъда наранена и да ми се наложи да събирам парчетата от живота си отново в едно цяло. — Истината беше, че попадаше на неподходящи мъже, всеки един от които в крайна сметка се оказваше или поредният изпаднал в нужда плейбой, или женен. Може би предпочиташе такива именно за да се предпази от голямата любов и евентуалното разочарование.

Беше мислила върху това. Беше го анализирала задълбочено. Когато живееш сам, пътуваш сам, съществуваш в периферията на живота на другите хора, имаш достатъчно време да се чудиш защо онова, което желаеш най-силно, е толкова недостижимо. Имаш достатъчно време дори да си повтаряш непрекъснато, че всъщност не го желаеш изобщо, а дали успяваш да се убедиш напълно, беше вече друг въпрос.

Тя въздъхна.

— Това не е твой проблем, Ники. Впрочем истинска агония е за мен да седя и да чакам. Разкажи ми — подкани умолително. — Какво стана вчера?

Малкото отклонение беше помогнало. След като отново отпи от кафето, Никол потъна във фотьойла.

— Съгласи се да се подложи на алтернативно лечение.

— Ааах! — възкликна с облекчение Шарлот. — Това е добре, нали?

— Не знам — отвърна Никол и за пореден път заби поглед в чашата си. — Става въпрос за нещо съвсем ново, което стимулира имунната система да възпрепятства образуването на миелина, който покрива нервите, защото той им пречи да осъществяват връзка с мозъка. Всъщност точно това представлява множествената склероза. — Думите бяха изречени механично, което подсказваше, че ги бе прочела в множеството публикации, в които се бе ровила след поставянето на диагнозата на Джулиан.

Шарлот, разбира се, знаеше клиничната картина на заболяването, но остави приятелката си да продължи.

— Лечението включва инжекции всеки ден — завърши Никол и отново вдигна поглед. — Дотук никакъв проблем. Джулиан е лекар.

— Тогава какво те притеснява?

— Увреждане на черния дроб. Трябва да е под постоянно наблюдение. Въпреки това е готов да поеме риска. Убеден е, че досега не е правил нищо, освен да седи и да гледа отстрани как рухва. — Вдигна ръка и я притисна към челото си. — Винаги се е движил по опасния ръб на медицината и приема риска за даденост. Пък и вече е решил. Иска да се подложи на трансплантация на стволови клетки. Прие да взема новото лекарство единствено за да докаже на колегите си, че няма да му подейства. Готова съм да заложа каквото искаш, че в този момент, докато ние седим тук и си говорим, той звъни на разни доктори, за да намери онзи, който ще се съгласи да го използва като опитна мишка. Като че ли изобщо не го интересува, че опасността от отхвърляне при него може да бъде фатална. И продължава да отказва да съобщим на родителите и децата, всеки от които би могъл да стане донор.

— Значи говорим за трансплантиране на клетки от възрастен донор?

— Всъщност не — пораженчески въздъхна Никол. — Иска да използва клетки от пъпна връв.

Шарлот беше ужасена.

— Сега?

— Омръзна му да пробва едно или друго лекарство. Струва му се, че напразно се губи време. А в крайна сметка? Иска всичко наведнъж — да премахне проблемите и да се отърве от заболяването. Трансплантацията може да помогне и за двете.

— Само че още не се знае със сигурност.

— На мен ли го казваш — мрачно отбеляза Никол. — Когато споменах за риска, той отсече, че това касаело неговия живот. Само дето не е точно така — възрази пламенно и отново седна изправена. — Касае и моя живот, но не съм сигурна, че го разбира. Изобщо не си дава сметка какво би означавало за мен да го изгубя. Подобна интервенция може да го превърне от човек в растение, само ще вегетира.

Шарлот изчака малко, преди да подхвърли тихо:

— Или да го излекува. — Интересът й към случващото се беше основателен и имаше сериозни причини да не иска Джулиан да се подложи на трансплантация именно на стволови клетки от пъпна връв, но от многото прочетени научни статии знаеше за възможностите, които обещаваше. И нямаше право да лъже приятелката си в това отношение.

— Да — призна Никол и в тона й отново се прокрадна поражение.

— Много ли е нетърпелив?

— Изключително. Няма да спре да търси, докато не намери някого, който ще се съгласи да я извърши.

Шарлот усети как всичко в нея се сви. Ако Джулиан наистина бе решил да стигне до края, имаше морално задължение към него да му каже за детето. Съвместимостта би могла да спаси живота му. Но тогава Никол щеше да научи истината.

Естествено, би могла да го помоли да не й казва. Винаги можеше да обясни, че лекарите са намерили подходящ донор в банката за стволови клетки. Но това щеше да бъде лъжа, не по-добра от онова, което бяха сторили някога.

— Днес говори ли с него?

— Не. Написах му съобщение: „Как си?“, а той ми отговори: „Чудесно“. Това беше всичко. Чудесно. Започна да се отчуждава и от мен. Е, кой е изоставеният?

„Не съм аз“, помисли си Шарлот. Не искаше да има нищо общо с Джулиан Карлисъл, освен да го запази за най-близката си приятелка, която тогава вече нямаше да й бъде такава, но засега все още беше. С отчаяното желание да съхрани колкото може по-дълго това приятелство, улови студената ръка на Никол.

— Добре, ето какъв е планът. Пращай му често кратки съобщения, само колкото да му напомняш, че го обичаш. Не му позволявай да се отдръпне. Нещо като послания в смисъл „мисля за теб“.

— А ако не ми отговаря? — печално попита Никол.

Шарлот си спомняше този глас. Той я върна назад към детството, когато приятелката й се страхуваше да е в центъра на вниманието и се чувстваше неуверена в обществото. Онази Никол отдавна беше изчезнала, а на нейно място се бе появила другата, научена от родителите си да бъде опитна и значима. Всичко, постигнато през последните четири години, независимо от постоянно надвисналите над нея облаци, го доказваше.

Имаше право от време на време да прави крачка назад. Но отговорът беше очевиден. Не се налагаше дори да й го казва, просто посочи към лаптопа, фурната и собствените си записки.

 

 

Никол обожаваше сладкишите. Списъкът й включваше пай с праскови, пай с ревен^[1] и пай с тиква, всеки от които щеше да присъства в изобилие следващата седмица на Четвърти юли, на готвенето на открито, и тя беше сигурна, че местните кулинари непременно щяха да носят готварските си бележници. Освен това й трябваха рецептите за плодов сладкиш с боровинки, ябълков кейк, индийски пудинг с меласа, шоколадовите бонбони с бадемов пълнеж на Изабел Скейн и разбира се, на мраморните курабийки с макадамия на Мелиса Паркър.

Тъй като книгата беше нейна рожба и тя беше основният готвач, събирането и изпробването на рецептите беше нейна работа. Някои трябваше да бъдат променени, но имаше опит и в това. Други изобщо не се нуждаеха от изпробване, което означаваше, че имаше доверие на човека и лично се бе уверила в резултата. Трябваше й подписано разрешение за всяка една от рецептите, което означаваше още едно посещение веднага след като приготвеше ястието или установеше несъответствие, което беше още една причина да започне веднага.

Отдадена изцяло на заниманието, прекара цялата сутрин в града. О, да, местните хора бяха разговорливи — макар и, слава богу, този ден да предпочитаха да говорят за себе си и за рецептите си вместо за нея — и казаното от тях й харесваше. Давайки си сметка, че би могла да обогати книгата си с допълнителни бележки за онези, които нямаше да имат собствен профил в нея, грижливо записваше всичко и въпреки че се прибра вкъщи към обяд с доста по-малко материал, отколкото беше очаквала, сред него беше попаднала на рецепта, от която с килограм боровинки направи пухкав плодов сладкиш.

Гарниран с кисело мляко, можеше да мине за обяд.

Отдели следобеда, за да напечата записките си, да отговори на читателски въпроси и да напише в блога за новите източници на екологично чиста ванилия и индийско орехче, каквито смяташе да използва и в приготвянето на индийския пудинг с меласа. И двете подправки бяха вечнозелени тропически растения, които, въпреки магическите умения на Сесили, не растяха на Куинипиг. Но тъй като пудингът беше сред най-предпочитаните десерти, нямаше намерение да го изхвърли от книгата. Беше наречен така заради меласата, която се правеше от отгледани на острова ябълки. В рецептата, която й бяха дали, се препоръчваше бутилиран сок, което й се струваше разумно, тъй като предполагаше по-голяма достъпност, но вкусът, естествено, не беше същият. Мислено отбеляза, че непременно трябва да попита Бел Саймън дали няма някакви запаси от оригиналния продукт.

Междувременно Шарлот интервюираше Сюзън Мъри, която беше пристигнала специално за празниците на Четвърти юли и беше чудесен пример за постоянен посетител на острова, привлечен тук от храната и развлеченията. Беше поласкана от възможността да предостави собствена рецепта на сладкиш със суфле и шоколад, който Никол направи веднага и заедно с индийския пудинг опитаха още същата вечер.

 

 

Четвъртък сутрин започна с очакване на поредния напрегнат ден и с усещане за физическа умора. Решиха да се съсредоточат върху рибата. Докато Шарлот разговаряше с началника на пощата за произхода, технологията и съставките на най-добрите в Мейн банички с омар, Никол се втурна да събира рецепти за желирана сьомга, задушена пикша^[2] със сос „Песто“ и печена треска с хрупкава коричка, дължаща се на комбинацията от риган, градински чай и уникалната за Куинипиг суха чубрица.

Приготви печената треска още същата вечер, като използва пресни подправки от местния магазин, а рибата купи направо нарязана сутринта на кея. Като се изключи необходимостта от увеличаване на количеството чубрица, за да се компенсира липсата на мента, Никол реши, че рецептата е идеална, и веднага я публикува в блога си.

Не забрави да я сподели и с Джулиан. След като бе пристигнал в Северна Каролина, бе започнал да й се обажда всяка вечер, преди да си легне, което я караше да мисли, че кратките й съобщения бяха дали резултат, и макар да звучеше уморен, говореха повече за работата си, отколкото за множествената склероза. Той беше доволен от онова, което вършеше. Тя също. Тази едномесечна раздяла в крайна сметка можеше да се окаже полезна.

 

 

Срещите и интервютата помагаха и на Шарлот да се откъсне от мислите си. Слънчевата и приятна петъчна сутрин не я изкушаваше да стане от леглото. Дори да оставеше настрани Лео, Джулиан, Никол и стволовите клетки, количеството работа, която трябваше да се свърши, й действаше обезкуражаващо. Колкото повече разговаряха с Никол, толкова по-мащабен се очертаваше проектът и събирането на суровия материал беше само началото. Всеки профил трябваше да се напише, да се редактира, после да се поукраси и да се комплектова с добре подбрани и обработени снимки. Никол щеше да събира рецептите, но като професионален писател Шарлот трябваше да навърже всичко в едно цяло. Беше много труд за изключително кратко време, което сигурно щеше да се наложи да съкратят допълнително, ако възникнеше необходимост Никол да замине спешно при Джулиан.

Този ден се очертаваше като начало на изключително дълъг уикенд и двете решиха да се съсредоточат върху късната закуска. Гостите за почивните дни щяха да започнат да се изсипват на групи към обяд, но местните обикновено ставаха още с изгрева на слънцето, което правеше седем сутринта напълно приемлив час. Поне такъв беше планът им от предишната вечер, който се промени, тъй като Никол се успа, след като бе работила до късно през нощта.

Все пак успяха да поемат към града в осем. Докато Никол тръгна да обикаля с колата в преследване на рецепти за хек, бухти с миди и киш със сьомга, Шарлот се настани в „Чаудър Хаус“ при Дори Джуит, която не само беше известна с различните видове рибена чорба, която неизменно носеше на обяда, даван от Бейли, но и щеше да бъде една от най-важните фигури в книгата.

Разположиха се в кухнята, тъй като Дори рядко сядаше. Изглеждаше като истинска готвачка с тениска, къси панталони и престилка, а ако не режеше зеленчуци на кубчета, тя разтапяше масло или наглеждаше момчето, което вадеше мидите от черупките. Дори в този ранен час наоколо вече ухаеше от чорбата, която вреше в големи метални казани.

Колкото и много да бе направила за острова Ана Кабът, Дори бе истинската история на ресторантьорството на Куинипиг, като се започнеше от първия щанд за риба на кея, през примитивната барака за бургери на склона и кратко просъществувалата гостилница за бързо хранене на главната улица, до сегашния грил и кафенето. Естествено, тя говореше преди всичко за развитието на „Чаудър Хаус“, чийто успех отдаваше на баща си, макар човекът да си бе отишъл от този свят преди почти двайсет години. Всички бяха наясно, че именно Дори бе превърнала ресторанта в заведение от двайсет и първи век, но тя държеше на семейните ценности. Това стана особено ясно, когато я попита за ролята на Сесили за кухнята й.

Дори замря с вдигнат във въздуха нож и я сряза с известна гордост:

— Семейство Джуит са се занимавали с готварство много преди Сесили да бъде родена. Оправяме се и със собствените си подправки, благодаря. — Ножът се стовари с тропот върху дъската.

Шарлот перифразира въпроса си:

— Тогава в местната кухня изобщо. Не можеш да отречеш, че билките й са изиграли голяма, ако не основна роля.

— Не, не мога да го отрека — съгласи се Дори, въпреки че скоростта, с която кълцаше лука, издаваше раздразнението й. — Някои от вашите готвачи за нищо на света не бих нарекла такива. Техните „наследствени“ рецепти не биха стрували нищо без онези подправки.

— Значи и ти си ги използвала?

— Ей, аз не съм глупачка. Ако ти трябват пресен босилек или мащерка, на острова има само едно място, където можеш да ги намериш. Не говоря за нейната градина. И аз в оранжериите си имам от билките на Коул. Като тях други няма. Не съм казвала, че има. — С тъпата страна на ножа жената изсипа лука в голяма купа и прекара широката си длан върху насълзените си очи. — Казвам само, че рецептите на Джуит не зависят само от подправките.

Шарлот точно си мислеше, че стремежът към първенство беше черта от характера на Дори, която досега не беше забелязала, когато неочаквано откри и друга. Съвсем неочаквано жената я попита:

— К’ва работа имаш с Лео Коул?

— Моля?

— Във вторник вечерта беше с него в лодката на Хайдън Пери.

Трябваше да се досети, че Дори не изпуска пристанището от погледа си дори през нощта. Но за онова, което беше видяла, си имаше неоспоримо оправдание.

— Помолих го да ме закара до Рокланд. Никол ми е приятелка. Отидохме да я приберем.

Дори я гледаше изпитателно. Тонът й се смекчи, макар очите й да си останаха сериозни.

— Животът му никак не беше лек. Сесили не беше най-добрата майка. Сега най-сетне се е устроил добре. Притеснявам се да не го разбуташ.

Шарлот се разсмя.

— Аз?

— Беше съвсем друг, като дойде онази вечер. Той те харесва.

— Аз също.

— Защо?

Тя отвори уста, после я затвори и се опита да разбере чувствата си. Накрая, изненадана, призна:

— Нямам представа.

— А трябва — предупреди я жената. — Този не е мъж, с когото можеш да си играеш…

— Защото е опасен? Така говорят всички, но не го намирам за такъв. Кой е той?

— К’во ме питаш?

— Какъв е? Момче за всичко? Дърводелец? Градинар?

— Ти не знайш, тъй ли?

— Не. Не си говорим за лични неща. Като че ли мълчанието върши повече работа. И за двамата.

Дори въздъхна и лицето й се поразведри.

— Е, т’ва за мълчанието не го разбирам. В моя живот има прекалено много шум. Ако не го харесвах, щях да направя нещо друго, вместо да въртя тоя зоопарк. — Протегна се за друга глава лук. — Сега трябва да работя. Имаш ли други въпроси?

— Всъщност да. Баща му някога появявал ли се е?

— Имах предвид въпроси за ресторанта ми. Ако те интересува нещо за Лео, ходи да питаш него. Знам, че си разпитвала и други хора, ама чуй какво ще ти кажа, госпожичке — прибави, като размаха ножа във въздуха. — Който и какъвто и да е, Лео е роден и израснал на Куинипиг, а ние си пазим нашите си хора.

Шарлот вдигна ръце умиротворително.

— Разбрах.

— Е, т’ва е добре. Няма да дадем на никого да го нарани.

 

 

Шарлот наистина бе разбрала. Тя беше тук само за това лято, а той — завинаги. Може и да беше най-лошият човек на света, но Куинипиг беше неговият дом. Местните държаха на това. Черна овца или не, винаги щяха да застават зад него.

Размишлявайки колко е хубаво това, тя излезе от „Чаудър Хаус“ на огряната от слънцето улица. Беше десет и половина. В пространството около кафето бяха спрели няколко пикапа, което подсказваше, че жителите на острова се възползваха от последните спокойни часове, преди да пристигнат гостите за почивните дни. Огледа се, но никъде не видя колата на Никол. Зачуди се дали не е паркирала някъде другаде, тръгна надолу по улицата, после се върна. И тогава забеляза Лео. Беше се облегнал на тъмносин пикап, паркиран в тясна алея зад библиотеката.

Тръгна към него, като се движеше бавно, за да не привлича вниманието, макар наоколо да нямаше никого. Беше спрял на достатъчно дискретно място. Отношенията им, каквито и да бяха те, бяха тайна.

Приближи се усмихнато и каза тихо:

— Ей…

Мъжът не отговори, само я дръпна към колата и подпрял длани на стъклото зад гърба й, притисна устните си към нейните. Виждаха се за първи път след нощта в понеделник, но мислите й веднага я върнаха обратно на брега, когато беше лежала гола на лунната светлина, и усетила същата слабост, жадно отвърна на целувката му. Още преди да свърши, ръцете й се бяха обвили около врата му, за да не падне, въпреки че тялото му би я спряло. Същото това тяло сега я притискаше към пикапа и я отделяше от целия свят.

Очите му бяха широко отворени и невероятно сини. Не можеше да откъсне поглед от тях.

— Това пък защо беше? — попита го шепнешком.

— Исках да се убедя, че не съм си въобразил… — отвърна той с ниския си, плътен глас.

Дали не си беше въобразил онзи плам. Не беше необходимо да довърши, за да го разбере. Нито пък й бе нужно да пита дали този плам беше истински. Разбираше го от тежкото му накъсано дишане, от начина, по който тялото му не бързаше да се отдели от нейното.

Тъмносините очи сякаш изгаряха лицето й.

— Не си идвала към къщата.

— Прекарвам почти цялото време с Никол. Тя има нужда от мен.

— Заради готварската й книга?

— Има и лични проблеми. Да не говорим, че валя и дъжд. Не можеш да слагаш капаци, когато вали, а сега ще се наложи да изчакаш поне един ден, докато изсъхне.

— Значи няма да дойдеш довечера?

— Зависи от Никол. Ако пак излезе да вечеря с приятели, ще мога да се измъкна.

— Аз съм план Б.

— Ти си направо план Я, ако питаш нея. Опасява се, че ще саботираш проекта й.

Той не отговори.

— Какво ще й кажеш за нас?

— Ще й кажа, че не знам, по дяволите, какво е това между нас, което е самата истина. Ти знаеш ли?

— Не. Но съм сигурен, че искам още.

Шарлот също. Улови лицето му между дланите си и този път сама стана инициатор на целувката. Той й даде възможност да си поеме дъх и отново впи устни в нейните и тя не се възпротиви. Нещо ставаше с нея, когато беше с този мъж, сякаш най-сетне бе намерила мястото си. Когато Лео вдигна глава, Шарлот усети болезнена жажда за още и още. Чувстваше се спокойна, сякаш си беше у дома. С доволна въздишка затвори очи и допря чело в гърдите му.

— Това пък защо беше? — дрезгаво повтори като ехо изречените преди малко от нея думи, точно когато най-силно й се искаше да го притегли отново към себе си.

С върховни усилия успя да се стегне и отвърна:

— Исках да се убедя.

Погледът му беше някак загадъчен. Най-накрая попита:

— Какъв е номерът на мобилния ти телефон?

Тя му го каза, после се измъкна изпод ръцете му и погледна към пикапа.

— Твой ли е?

Лео кимна.

— Хубав е. — Беше прашен, но последен модел и пораждаше още въпроси, които бяха започнали да й омръзват. Значи разполагаше със средства. Имаше ли някакво значение? Щом местните хора заставаха твърдо зад него, не можеше да е толкова непочтен.

Усмихната, се обърна и тръгна към улицата. Неговата усмивка обаче угасна, щом забеляза Никол пред „Чаудър Хаус“. Очевидно, идвайки от противоположния край на улицата, бе спряла пред входната врата, бе свалила слънчевите си очила и щеше да влезе, ако не бе забелязала Шарлот. Вече уловила дръжката, тя се взираше в тъмносиния пикап.

Изчака, намръщена, докато приятелката й се приближи достатъчно.

— Наистина ли се целуваше с него?

Шарлот повдигна рамене.

— Май да.

— Целуваше се с него — повтори Никол, сякаш не беше сигурна, че я бе разбрала правилно. След като приятелката й кимна, попита направо: — Да не би да става нещо? Нещо повече от безобидна помощ да си поправи покрива?

Хубав въпрос. Спомни си как Лео й беше казал: „И ето те тук, идеалната жена за мен“. И думите на Дори: „Беше съвсем друг, като дойде онази вечер. Той те харесва“. Можеше да бъде обвинена за онази любовна нощ на плажа, но само преди малко се бяха целували. Това я караше да се чувства не на себе си.

Нейното бягство. Не просто едно объркано лято, както се бе страхувала в началото. Нейното лично бягство от тревогите за стволови клетки и крайни срокове.

Не че можеше да каже всичко това на Никол. Нуждаейки се от няколко минути, отвори вратата и се настани на пътническата седалка. Приятелката й остана загледана в нея, после заобиколи колата, седна зад волана, но не се отказа. Веднага щом включи двигателя, повтори:

— Е, има ли?

— Да.

— Какво?

— Физическо привличане.

— Истинско? Или го правиш само заради книгата?

— Съвсем истинско — отвърна Шарлот. — Ако те интересува, изобщо не е споменавал книгата. Струва ми се, че няма нищо против.

— Защото те харесва?

— Може би. Или пък, защото е сигурен, че няма да открадна билките на Сесили. Все още искам да направя онези снимки. В градината наистина има нещо. — Сети се за малките бели цветчета, които пръскаха възбуждащ аромат. Чудеше се какви са.

— Спа ли вече с него?

Признанието щеше да я направи да изглежда евтина. Затова каза:

— Не. — Не беше съвсем лъжа. Онази нощ изобщо не бяха спали.

— Смяташ ли да го направиш?

— Защо толкова те интересува?

— Защото се тревожа за теб. Той е бивш затворник.

— О, баща ми също — изтърси Шарлот, обзета от моментно раздразнение.

— Не е вярно.

— Напротив. Обвиниха го в домашно насилие и прекара десет дни в затвора.

— Домашно насилие?

— Над втората си съпруга, която не е пиела алкохол, който да я възпира да му отвръща. А той мразеше да му противоречат.

Никол изглеждаше ужасена.

— Никога не си ми казвала.

— Не се гордея особено с това.

— Теб удрял ли те е някога?

— Често заплашваше да го направи.

— Удрял ли е майка ти?

— Не. Тя бе научила достатъчно, за да знае как да се оправя с него, когато не е в настроение.

— Нямах представа — смирено измърмори Никол и остана мълчалива, докато излязоха на пътя към плажовете на Оукърс. Когато минаваха покрай развъдника за миди, отново се обърна към приятелката си: — Все пак десет дни не са четири години.

Шарлот не искаше да обсъжда темата повече.

— Може би баща ми е имал по-добър адвокат от този на Лео. Моето мнение, Ники, е, че хората попадат в затвора по различни причини. Не можем да осъждаме, преди да знаем неговата.

Никол я стрелна с поглед.

— А ти си решила да я откриеш.

— Дааа, така е. Той е интересна личност. Толкова много неща около него не ми се връзват. Искам да разбера кой е истинският Лео.

— И после какво?

Шарлот си пое дълбоко въздух.

— После правя снимките на градината му за книгата ти, прибирам се в Ню Йорк, след няколко дни отивам в Париж, след това — където ме запрати работата ми. Такава е поуката от „Сол“, нали?

Очите на Никол светнаха.

— Свърши ли я?

— Още не. Стигнах до момента, в който започнах да се вълнувам прекалено много, загложди ме съмнение, че краят няма да е щастлив, затова го прочетох предварително.

— Шарлот!

— Не можах да се въздържа — заяви тя без капка разкаяние. — Отказвам да я дочета докрай. Това е моят протест.

— Но ти сама току-що каза, че ще постъпиш по същия начин!

— Правилно. Реалността е такава. Измислицата си е измислица. Крис Молдън спечели сърцето ми и го захвърли. Това си е чиста проба манипулиране.

— Това е брилянтна история, ако питаш мен — развеселена, отбеляза Никол и спря колата пред къщата.

 

 

Шарлот нямаше намерение да спори с нея. Не само че не искаше да продължат обсъждането на „Сол“, което би могло да ги отведе отново до отношенията й с Лео, но и след като се бяха прибрали, я чакаше много работа. След като много бе харесала интервютата й с Ана и Мелиса, Никол я бе помолила да напише колкото може по-бързо и за Дори, за да впечатли редакторката с напредъка на проекта си.

В това време Никол започна да разглежда купчината с най-новите рецепти и неочаквано се натъкна на проблем.