Барбара Делински
Завръщане на острова (12)

Десета глава

Срещата в Чикаго във вторник се очерта като трудна още от самото начало. За разлика от общителния приказлив Питър Кеплър, Марк Хамън беше човек на науката. Висок очилат мъж, който нямаше склонност към празни приказки, той разгледа внимателно цялото досие на Джулиан, обръщаше страница след страница, мръщеше се и препрочиташе предишната, сваляше очилата, за да разтрие носа си, слагаше ги отново и продължаваше да чете. Когато най-сетне заговори, изрази сериозни възражения относно евентуалната трансплантация на стволови клетки.

Облекчението, обзело Никол, мигом се изпари при вида на изопнатото от отчаяние лице на съпруга й.

— Вие си мислите, че съм подложен на лечение едва от четири години — възрази той, — но от онова, което съм чел, стигнах до извода, че лечението със стволови клетки обещава добри резултати, стига болестта да е хваната в начален стадий. Аз съм идеалният кандидат.

Хамън не изглеждаше убеден, макар да се замисли върху думите, преди да отговори.

— Вие проявявате податливост към страничните ефекти на лекарствата. Има и по-малко рисковани терапии, които бихме могли да изпробваме като начало.

— Нищо от това, което опитах, не ми подейства. — Докторът спомена имената на няколко лекарства, които не беше взимал, но Джулиан само махна пренебрежително с ръка. — Страничните ефекти на всяко от тях биха могли да бъдат по-сериозни от самото заболяване, а резултатите не са толкова обещаващи, колкото трансплантацията на стволови клетки.

— Ако вземем под внимание физическото ви състояние и историята на болестта, най-подходяща би била автотрансплантацията.

— Ще използвате собствените ми клетки? При друг пациент сигурно бих се съгласил с вас. Но съм приемал толкова много медикаменти, че се съмнявам сериозно в здравето на организма си. Тестването ще бъде само загуба на време. А то е ценно, Марк. Ако съществува дори най-малък шанс да запазя кариерата си, трябва да се действа незабавно. Искам да предприема крачката, която ми дава най-големи шансове. Зная какви са рисковете.

Смръщил лице, Хамън свали очилата си.

— Сигурен ли си? Значи си запознат с тях. Е, аз пък съм ги виждал. Имали сме случаи, при които след вкарването на клетките не можем да контролираме растежа им и вследствие на това се развиват тумори. В други лекарствата потискат имунната система, за да се предотврати отхвърлянето на чуждите клетки, и резултатът е отравяне на организма. Един от първите ми пациенти умря от това.

— А ако намерим подходящ донор?

— Дори и тогава — въздъхна докторът и отново се зачете в епикризата. — В случая дори не повдигам въпроса за евентуален донор сред родственици.

Джулиан мълчеше.

— Родители? Деца? — продължи Хамън, включвайки и Никол в разговора.

— Не са изследвани — отвърна тя, хвърляйки нервно поглед към съпруга си, чието изражение я възпираше да каже нещо повече.

Лекарят кимна с глава. Съвсем логично — тестването на най-близките роднини беше първата работа.

— Какво мислиш за стволовите клетки, извлечени от пъпна връв? — попита Джулиан. — Когато се родиха моите деца, все още не беше възможно замразяването й, но това ми дава надежда. Кръвната съвместимост не е абсолютно задължителна, освен това съдържат лимфоцити, които могат да заздравят болните клетки и да потиснат развитието на болестта. Поне така съм чел.

— Вярно. Но използването им е все още на етап експериментиране. В твоя случай съществува голям риск от изхвърляне. Вкарването им в тялото ти може да доведе до летален изход.

— Бих могъл да отида в Мексико — дръзко отвърна Джулиан.

Другият дори не мигна.

— Прекалено интелигентен си, за да предприемеш подобна стъпка.

— Със сигурност — обади се Никол, ужасена от самата мисъл. Нуждаейки се отчаяно от някаква алтернатива, тя се обърна към лекаря: — Ами ако се подложи на поредната стандартна терапия, а тя просто не му подейства? Ако заболяването продължи да се развива, ще промените ли решението си за лечение с донорски клетки? — Не й се искаше да си правят експерименти, но щом Джулиан беше толкова решителен, последното бе за предпочитане.

— Бих могъл, но рисковете си остават — отвърна Хамън, загледан в колегата си. — Удар, вътрешна инфекция, парализа — всеки един от тези вторични ефекти биха могли да влошат сегашното ти състояние. Психиката ти е устойчива. Пред теб има още години продуктивна работа, независимо дали ще оперираш, или не. Не само аз се занимавам с проблема. Това е област, която постоянно се развива. След шест месеца или година ще знаем много повече.

— Той е прав, Джулс — умолително се обади Никол. — Шест месеца не са кой знае колко време.

Джулиан се обърна към нея:

— Те могат да се окажат цяла вечност за мен. Още ли не ти е ясно? — Изгледа я укорително и отново вдигна поглед към доктора, но Никол почти не чуваше какво си говорят. Нито се обади отново. Беше я заставил да мълчи така решително, сякаш й беше ударил плесница.

Останаха още трийсетина минути. Успя някак да стисне ръката на лекаря, преди да си тръгнат, но стомахът й беше свит на топка. Страх? Тревога? Но имаше и гняв. Опита се да се убеди сама, че няма право да го изпитва, че Джулиан просто се бори да оцелее, а тя само го беше разстроила допълнително, но беше излишно да спори със себе си. Това си имаше и обратна страна, която той отказваше да види. И нямаше как да пренебрегне този факт.

Той я улови за лакътя, когато влязоха и излязоха от асансьора, и веднага щом се озоваха на улицата, я издърпа от потока на преминаващите пешеходци и я притисна до каменната стена.

— Какво беше това? — изсъска с неприсъщо за него озлобление. — Необходимо ли беше да ме злепоставяш пред колегата ми?

Би могла да му възрази, че той я бе злепоставил не по-малко пред напълно непознат човек, ако все още не изпитваше чувство на вина.

— Казах само, че доводите му са разумни.

— Ти застана на негова страна. Не от това имах нужда.

— Ти си готов да заминеш за Мексико и да направиш трансплантацията в някаква безименна клиника? Джулс, това вече не касае само теб.

Би могла да си спести усилието да му възразява.

— За бога, Никол, нима не разбираш? Експериментално лечение се провежда само по изричното настояване на пациента, а той не изразява съмненията си по начина, по който го направи ти. Аз съм врял и кипял в тия неща, бебчо. Знам как стават. Всеки лекар е убеден в своите методи, но не може да бъде сигурен, докато не ги изпробва успешно поне няколко пъти, при това от особено значение е върху кои пациенти. Първият винаги е онзи, който е поискал процедурата и е поел рисковете. А ти застана на негова страна. И ефектът беше обратен.

— Уплашена съм — подхвана тя с желанието да разведри обстановката, точно както се бе опитала да го направи и в кабинета на доктора, но не й се бе получило, не се получаваше и сега.

— Ти си уплашена? — възрази той. — А питаш ли ме мен? Това не ти е разходка в парка. Наясно съм с риска, но алтернативата е още по-ужасяваща. Не ти си тази, която е на път да изгуби всичко!

Джулиан се извърна рязко и закрачи с бързи, широки крачки към хотела. Налагаше й се да подтичва след него, за да го настигне, но той беше толкова погълнат от раздразнението си, че нито забелязваше колебливата си походка, нито си даваше сметка, че тя беше до него.

На нея обаче не й убягна нито едното от двете и докато първото караше гърдите й да се стягат, второто направо я вбесяваше. Неговото здраве не беше единственото нещо, изложено на опасност. По всичко личеше, че бракът им вървеше към провал. И причината не беше в нея. Опитваше се да разбере чувствата му, да облекчи живота му. Но нищо не се получаваше както трябва. Той имаше нужда от някого, върху когото да хвърли цялата вина, и тя му беше подръка, сякаш го беше заразила с множествена склероза.

Той искаше да се излекува. По дяволите, тя също. Но това нямаше да стане и колкото по-дълго го отричаше, толкова по-нещастен щеше да се чувства. Животът невинаги можеше да се планира. Имаше други начини да се справиш със сполетялото те зло. А онова, което вършеше той, само усложняваше нещата.

В хотела събраха набързо багажа си, платиха и взеха такси до летището. Почти не говориха, освен когато трябваше да съобщят на шофьора терминалите на различните авиолинии, с които щяха да пътуват — той за Филаделфия, а тя за Портланд. Не му предложи да се прибере с него у дома и не само от страх да не бъде отблъсната. Точно в този момент се нуждаеше много повече от Шарлот, отколкото от него. Беше й нужна терапия, а не нов сблъсък.

Нейният бус пристигна първи. Преди да слезе от таксито, Джулиан улови ръката й и я стисна. Тя се опита да се усмихне, но не можа. О, да, страхуваше се за брака си. Но гневът надделя и тъй като за нея беше ново чувство, все още не се бе научила да го контролира. Намръщена, грабна чантата си и се отправи към изхода. Миг след това се върна.

— Само за протокола — обърна се към Джулиан с треперещ глас, — ти много грешиш. Аз те обичам. Ти си моят съпруг, моят живот. Ако те изгубя, губя всичко. — Тъй като не беше сигурна, че няма да избухне в сълзи, затръшна вратата, сграбчи дръжката на куфара и го задърпа към терминала.

 

 

Този ден Шарлот усещаше всяка фибра на тялото си, но упорито отбягваше да мисли за Лео. Това ставаше все по-лесно, след като минаваха часове, а Никол така и не се обаждаше. Имаше за какво да се притеснява. Целият й живот беше низ от отговорности — като дете, защото родителите й бяха неуравновесени хора; като седемнайсетгодишно момиче, постъпило в колежа на пълна стипендия; като бременна двайсет и четири годишна жена, носеща тайна, която никой на света никога не биваше да узнае.

Сега бъдещето й зависеше от сили, които не можеше да контролира.

Затова потърси убежище в нещо, което умееше добре. Същата сутрин прекара часове наред в разговор с Ана Макдуел Кабът, който добави към написаното през нощта. След като напусна фермата, без да се е чула с Никол, се срещна с Мелиса Паркър. Докато Ана беше прехвърлила седемдесетте и бе прекарала целия си живот на Куинипиг, Мелиса се бе омъжила тук на трийсет. Вече четирийсетгодишна, беше главният сладкар на острова. Тъй като беше учила в Ню Йорк, където се бе запознала със съпруга си, двете веднага намериха общ език. Работеше извън дома си, беше открила нещо като сладкарски цех. Точно там се срещнаха.

Въпреки че младежите в Куинипиг бяха направили пътека за нейните курабийки с макадамия^[1], специалитетът й беше билковият бриош^[2], първата партида от който лежеше върху плота при пристигането на Шарлот. Естествено, не се отказа да го опита, но не спря дотук. Щом Мелиса заговори разпалено за местния градински чай, й се наложи да изпробва още подправен с него кроасан, руло с розмарин и босилек, после и тиква с мащерка. Мелиса твърдеше, че тук е усъвършенствала уменията си, но билките на Сесили й бяха помогнали по начин, който не можеше да опише.

— Срещала ли си се с нея? — попита Шарлот, чудейки се дали най-сетне щеше да чуе различно мнение от някого, който не беше роден на Куинипиг.

— Няколко пъти. Беше много добра. Но малко резервирана.

— Резервирана, в смисъл тайнствена?

Мелиса се замисли върху думата.

— По-скоро затворена. Струва ми се, че нямаше приятели в общоприетия смисъл на думата. Не бих могла да отглеждам нейните билки. Опитах, но нищо не се получи. Тук е доста сенчесто. Сигурно и почвата не е подходяща.

— Може би си направила нещо, което е засегнало Сесили — полу на шега подметна Шарлот. — Или пък Лео? — Не можа да се въздържи. — Познаваш ли го?

— Не. Той е щастлив с усамотението си в къщата.

— Вероятно се чувства изолиран. Все трябва да слиза в града от време на време. — Материалите за покрива със сигурност не бяха паднали от небето.

— Чувала съм, че си купува продукти от магазина.

— Няма ли приятели?

Мелиса повдигна рамене.

— Или пък пътува?

— Да пътува? — сухо се изсмя тя. — Та той не ходи дори на континента.

Шарлот я погледна стреснато.

— Никога? — попита изумена. Кой човек би могъл да понесе подобна самота. Дори постоянно живеещите, които се бяха омесили с местните хора, редовно отскачаха дотам.

— Дали не работи за някого?

— Работеше. Може и сега да продължава. Има златни ръце.

Това беше щекотлива тема, която не й се искаше да зачеква.

— Какво прави с билките на майка си? — попита, защото градината му беше истинско съкровище, а той не създаваше впечатление на мъж, увлечен по готварството.

— Много интересен въпрос — озадачена отвърна Мелиса. — Истината е, че не знам. Може би ги продава, макар да не съм купувала от него. Моите ми ги доставя Шери Боуен, чиито земи са добре напоени, пък и има нужда от пари. Мисля, че точно такива са били плановете на Сесили.

Усещайки, че не би могла да насочва постоянно разговора към Лео, без да предизвика подозрение, Шарлот само кимна. Когато нещата касаеха Сесили или мистиката, Мелиса превръщаше разговора в проповед.

 

 

Телефонът й продължаваше да мълчи. След като си тръгна от пекарната, го провери, видя четири чертички, разтърси го, изчака и го погледна отново. Нищо.

Обезпокоена, тя се върна при джипа. Мина през града, за да завие по околовръстния път, когато забеляза тъмновиолетова тента, опъната над верандата на малка, опасана с ниска ограда къща. „Чилетата^[3] на Скейн“, гласеше оранжевият надпис, окачен над нея.

С надеждата, че парче шоколад с бадемов пълнеж ще повдигне духа й, Шарлот спря зад няколкото други коли. Магазинът се помещаваше в гостната на къщата, а покрай стените от пода до тавана бяха наредени сандъци с прежда в количества, прекалено големи за малкия, оскъдно населен остров. Което й подсказваше, че преждата се продаваше почти толкова добре, колкото и бонбоните.

Концентрирайки се върху последните, тя се поразходи, докато обслужваха клиентите преди нея, после се представи на собственичката. Закръглената Изабел Скейн, с яркочервени бузи и коси, имаше приятен, спокоен глас. Именно спокойствие беше думата, с която можеше да се опише целият магазин. Присъствието на всички цветове на дъгата, усещането за мекота, тихата музика — всичко действаше успокояващо. Шарлот разгледа преждите, прелисти каталога, направи няколко поръчки и заяви, че ще се върне. После си взе бонбон от купата до касовия апарат, пъхна го в устата си, бръкна за още един за из път и се върна при джипа.

 

 

Беше се прибрала в къщата и работеше върху материала си, когато Никол най-сетне позвъни.

— Боже мой — тихо каза тя.

Шарлот усети как пулсът й се ускорява.

— Какво се е случило?

— О, Шарлот.

Поражение.

Тъкмо си мислеше, че Джулиан в крайна сметка все пак бе получил инфаркт и се намираше в интензивното отделение в болницата, когато чу познатия, еднакъв навсякъде монотонен глас, обявяващ следващия полет.

— Да не би да си на летището?

— Да — все така тихо отвърна Никол. — Той е на неговия терминал, а аз на моя. Не е ли поетично? — изхлипа тя. — Какъв кошмар!

— Разкажи ми.

— Утре. Сега нямам сили. — Идващо от устата на жена, която трудно можеш да накараш да млъкне, признанието издаваше уязвимост. — Можеш ли да си представиш, самолетите закъсняват. На изток оттук времето било много лошо и нито един още не се е приземил. — Системата за осведомяване се включи, гласът й заглъхна, после се чу отново: — Най-после. Обявиха моя полет. Но има един проблем, Шарлот. Изключено е да пристигна в Портланд преди десет, което означава, че няма как да се добера до Рокланд преди полунощ. Ще се прибера на Куинипиг едва утре сутринта.

— Къде ще отседнеш в Рокланд?

— Има няколко малки хотела. Все ще намеря стая в някой от тях.

— Сигурна ли си?

— Нямам голям избор, не мислиш ли?

 

 

Шарлот би отишла да я прибере, ако имаше някакъв начин, но фериботите, които свързваха острова с континента, пътуваха само през деня. Понякога се случваше да тръгнат малко преди залез, но докато се стъмнеше, всички места обикновено бяха заети.

Искаше подробности за срещата с доктора. Очакването беше истинска агония, но по всичко личеше, че Никол беше преминала през нещо още по-тежко. Какво би могла да направи, за да обърне нещата към по-добро?

Ако умееше да меси, щеше да изпече една доза от онези великолепни курабийки с макадамия, с които да я посрещне. Но тъй като не можеше, а пък и те не биха били нищо ново за приятелката й, написа материала за Мелиса, редактира интервюто с Ана, после ги разпечата. Никол щеше да остане доволна.

Сложи листовете на кухненската маса, до вазата, в която имаше намерение да постави свежи цветя на сутринта, пое си дълбоко въздух, подпря ръце на кръста си и се огледа. Отлагането действаше само тогава, когато имаш да вършиш нещо друго, а тя току-що бе свършила всичко. Все още не се беше стъмнило, но не можеше да чака нито минута повече. Трябваше да поговори с Лео.