Барбара Делински
Завръщане на острова (32)

Епилог

Юни завинаги щеше да си остане любимият месец на Шарлот на Куинипиг. Обожаваше виолетовите и розовите цветове на новите цветя и миризмата на влажна земя. Обичаше пенливата скука на морето, което се възстановяваше след дъждовен ден, а в онези ранни утрини, преди мъглата да се вдигне и слънцето да стопли въздуха, нямаше нищо, нищо по-хубаво от пукащите в огъня дърва, вълнените чорапи и чаша топъл шоколад.

Тази сутрин имаше топъл шоколад, но след като Лео се беше върнал в леглото, нямаше нужда нито от огън, нито от вълнени чорапи. Облегнат на таблото, той пишеше на лаптопа си, но се обръщаше към нея всеки път, щом усетеше погледа й.

— Честита годишнина — прошепна тя, обвила длани около чашата.

Той повдигна учудено едната си вежда.

— Тя е чак през октомври.

— Точно преди година за първи път дойдох тук една нощ и те видях на покрива.

Развеселен, той се замисли.

— Само преди година?

— Странно, нали?

Лео разпери ръце, за да се притисне към него. Нима не бяха прекарали така целия си живот? Но не. Бяха дошли от различни места, което бе превърнало връзката им в истинско предизвикателство. И все пак, колкото и лесно да беше за нея да приеме неговата гледна точка, най-много я удовлетворяваше лекотата, с която той все повече се приближаваше към нейната.

Не че бе възникнало разногласие за бърза сватба, и то на Куинипиг. Лео държеше на скромно тържество, а Шарлот би била щастлива, ако можеха да си разменят брачните клетви на края на кея или сред билките в градината му. Но местните хора категорично бяха заявили, че искат да присъстват, а тя обичаше общността, в която се омъжваше.

— Това е почит към теб — увери го тя, когато той видимо се притесни от мисълта за очакващото ги множество. — По този начин искат да ти покажат, че знаят за тежкото ти детство, разкайват се, задето не са направили повече за теб, и искрено те харесват. Те те обичат, Лео.

В крайна сметка хората от острова организираха сватбата, което напълно я устройваше, защото нямаше представа от подобни неща и целият й опит се изчерпваше със сервиране на вечеря за четирима… и то с поръчана отвън храна. Никол й бе предложила помощта си и лично бе купила сватбената й рокля. Но беше прекалено заета, постоянно пътуваше между Филаделфия и Ню Йорк, подготвяше с редакторката си издаването на готварската книга и подкрепяше емоционално Джулиан, чието бъдеще все още беше неясно.

Церемонията се проведе в църквата. Шарлот искаше да се придържат колкото е възможно по-близо до традицията, беше облечена във великолепна бяла рокля, косата й се спускаше свободно на къдрици върху раменете, ноктите й бяха лакирани в синьо, а Мечо вървеше до нея по пътеката. Движеха се бавно. Неговото извинение беше артритът, а нейното — обувките с десетсантиметрови токове, които Никол бе настояла да й заеме. Бяха захвърлени в разгара на тържеството, започнало с шампанско на стълбите на църквата, минало през предястията в „Грилът“, вечерята в „Чаудър Хаус“ и завършило с танци във вътрешния двор на къщата на Никол.

Бащата на Лео, макар от големия град и с дългогодишна история в обществените служби, се чувстваше неловко сред хората на острова. Познаваше повечето от тях, но ако те не го обвиняваха, че бе изоставил Сесили, не можеха да му простят, че беше пренебрегнал сина си. Държаха се любезно, но даваха ясно да се разбере, че не хранят добри чувства към него. Джулиан, който виждаше повечето от местните за първи път, бе намерил разговорите с него доста приятни, така че, ако не друго, човекът поне не се беше чувствал изолиран.

— За какво се замисли? — попита я в този момент Лео и сложи ръка върху доста издутия й корем. Беше бременна в седмия месец. Щяха да прекарат още четири седмици на Куинипиг, след което щяха да заминат за Ню Йорк за раждането.

— За баща ти. Трябва да го заведем на вечеря, преди да тръгнем за Ню Йорк.

— Защо?

Тя го погледна с укор.

— Защото ти е баща. И защото е дядо на М. Л. — М. Л. означаваше Малкия Лео, макар той да беше непреклонен, че не иска да кръстят детето на него. Предпочиташе Етън, като героя от „Сол“. Шарлот също харесваше името, но всеки път, когато си представеше малкото голо същество в утробата си, й се струваше, че Малкия Лео звучи по-момчешки от Малкия Етън.

Лео не отговори. Тя знаеше, че накрая ще отстъпи по въпроса за баща си. Винаги го беше правил, пък и не се виждаха кой знае колко често. Той със сигурност не играеше значима роля в живота им. Но пък двамата с Лео имаха еднакви гени. С характерното си непоправимо любопитство беше намерила общи интереси с него по време на разговор за добива на гранит в Мейн като неразривна част от историята на щата и за който той очевидно знаеше много.

Ставаше въпрос за корените. Най-после беше пуснала свои и беше жадна за още. Без изобщо да се срамува от това, тя се сгуши в него.

Лео повдигна глава, за да вижда лицето й.

— Познавам тази самодоволна усмивка. Сега пък какво има?

Шарлот сви рамене, засмя се и посочи с поглед компютъра му.

— Мисля си колко далече стигна.

— В буквалния смисъл?

— И в него.

Той работеше над втората си книга — втората след „Сол“, и беше стигнал до шестнайсета глава, ако можеше да се вярва на екрана на монитора. Твърдеше, че Шарлот е неговата муза, но тя знаеше истината. След като беше прогонил преследващите го демони, съзнанието му се беше отворило. Никога нямаше да обича пътуванията така силно, както обичаше Куинипиг, но светът му беше започнал да се разширява. След Ню Йорк бе дошъл меденият им месец в Нова Зеландия, после седмица в Източна Европа, където Шарлот имаше служебен ангажимент, накрая Исландия. Щом бебето пораснеше достатъчно, щяха да пътуват вече не заради нейната работа, а заради неговата.

С помощта на адвоката си Лео беше наел агент, който продаде авторските права върху втората книга на Крис Молдън за сума, за каквато дори не беше мечтал. Беше я написал през четирите зимни месеца и след като бе доказал на себе си, че може, веднага бе подписал друг договор. Една от клаузите му категорично забраняваше да се разкрива истинската самоличност на писателя и макар издателят му да възразяваше против тази конфиденциалност, Лео оставаше непреклонен. Нещо повече — щеше да общува единствено с агента и редактора си, при това само в кантората на адвоката си. Малко параноично? Може би. Но всички искаха книгите му, затова приемаха условията.

С аванса, получен за втората книга, Лео купи къща в Бруклин, където прекарваха повечето от времето си за работа, седнали на поставени под ъгъл бюра. Мечо винаги ги придружаваше, обикновено прекарвайки в сън продължителните пътувания, твърде стар, за да се впечатлява от променящата се обстановка и дори от необходимостта да ходи с каишка. Към нея Лео определено имаше повече отношение. Когато беше с кучето, се осмеляваше да прави по-големи разходки из града. После идваше реалността, свързана с болницата. След като беше приел, че Шарлот в никакъв случай няма да ражда у дома, започна да посещава курсове за бъдещи родители, за да потисне обземащата го тревога. Помагаше и това, че Никол и Джулиан правеха същото във Филаделфия, тъй като тя трябваше да роди три седмици след Шарлот.

А Джулиан? Осем месеца след трансплантацията той се чувстваше удивително добре. Въпреки че симптомите на заболяването му бяха отшумели, от болницата не му разрешиха да оперира. Сигурно бе знаел, че ще стане така. Тази врата беше завинаги затворена пред него и той го понасяше тежко. После се бяха появили други възможности. По-често от всякога се появяваше по телевизията вече по проблемите на множествената склероза, говореше по различни симпозиуми и работеше за развитието на експерименталната медицина. Всичко това служеше като добра реклама за блога и готварската книга на Никол.

Откъм нощното шкафче се чу вибриращ звук, Шарлот се протегна тромаво, взе телефона си и остави на негово място чашата.

— Само исках да те чуя — каза Никол. Поради напредналата бременност беше започнала да се задъхва, от което гласът й бе станал по-висок от обичайно. Но вече не беше толкова бъбрива. През изминалото лято беше израснала. Което не беше лошо.

Всъщност за Шарлот беше дори много добре, тъй като се чуваха всеки ден, а често дори по няколко пъти. Разменяха си съвети, споделяха оплакванията и страховете си. Тъй като се опитваше да приключи с ангажиментите си, кратките разговори и съобщенията вършеха работа.

— Добре ли си? — попита тя.

— Не съм особено щастлива с тези допълнителни килограми, но имам страхотна новина — отвърна Никол, очевидно опитвайки се да потисне въодушевлението си. — Подготвя се трето издание. — Готварската книга беше излязла точно за Деня на майката с промоция за летните разпродажби. Тъй като те тепърва започваха, всичко работеше в тяхна полза. — Направо са във възторг. Впрочем редакторката ми каза, че не е задължително, ако имаш киселини, бебето да се роди с коса. Тя през цялото време е страдала от тях, но детето й се появило съвсем гологлаво.

Шарлот се разсмя.

— Аз нямам киселини, но хълцам. Какво означава това? — Усети как леглото се разклати, когато Лео се настани до нея.

— Синдром на дефицит на внимание при хиперактивност? — подхвърли Никол.

— Надявам се да не е — отвърна Шарлот, като покри с ръка ръцете на Лео върху корема си.

— Може да стане танцьор.

— За бога, Никол.

— Имах предвид степ танцьор.

— Ти това ли искаш за твоя син?

— О, не. Ако имам момче, то ще стане учен, нещо като баща си, но ако е момиче, нямам нищо против от нея да излезе балерина.

Шарлот чу само половината от казаното. Лео хапеше с устни ухото й.

— Добре, Ники. Сега трябва да затварям. Ще ти се обадя по-късно. — Прекъсна връзката, пъхна телефона под възглавницата и усмихната, се загледа в него. — Какво си намислил?

— Нещо — измърмори той, въпреки че тя вече го усещаше. Пъхна ръка под тениската й — всъщност една от неговите, и я погали по гърдите. — Кога идва?

— Скоро — успя да изрече тя и бързо се предаде на умелите му пръсти и подвижни устни.

— Не бебето. Никол.

— Следващата седмица — отвърна Шарлот, като дишаше тежко.

Анджи беше вече на Куинипиг, за да приготви къщата за сезона, и не беше на себе си в очакване на двете предстоящи раждания. Том беше пристигнал с нея, за да й помогне, но щеше да си тръгне малко преди идването на Никол. Междувременно обаче тя беше започнала да се примирява с него, след като Боб го нямаше вече осемнайсет… ъъъ… двайсет… ъъъ… колкото и там да бяха месеца. В момента Шарлот нямаше как да мисли трезво, защото ръката на Лео се плъзна между бедрата й. Когато повдигна краката й и влезе в нея, тя извика от красотата на изпитаната пълнота. Помежду им винаги бе съществувала химия, но когато се прибавеше и емоционалната, удоволствието ставаше неповторимо. И това беше нещо, което не бе изживявала с никого другиго.

Въпреки че той едва се движеше, възбудата й нарастваше. Дори толкова бавно, вътре в нея лумна познатият огън, а малко след това долавяше само учестеното му дишане до ухото си, топлината на влажното му тяло до гърба си и утихващите спазми дълбоко в себе си.

Когато всичко свърши, тя се изтърколи в леглото, улови го за брадичката и се загледа в тъмносините очи, каквито отчаяно се надяваше да има и детето им.

— Мразя да не мога да те виждам — каза шепнешком.

— Не искам нищо между нас.

— Дори собственото ти дете?

— Не. Дори него — отвърна той и й отправи широка усмивка. Напоследък го правеше често. Това не беше мрачната усмивка на самотното момче със залепнала слама по раменете, което се страхуваше да лети, а самодоволната усмивка на един щастлив мъж.

Сякаш изгубена в нея, тя не можеше да заговори, но можеше да го гледа и да усеща нишката на споделената любов, която ги свързваше.

Той повдигна едната си вежда и сложи ръка зад ухото си.

— Няма ли какво да ми кажеш?

Шарлот се усмихна в отговор, доволна и щастлива не по-малко от него, и само поклати глава.