Барбара Делински
Завръщане на острова (17)

Петнайсета глава

Шарлот стоеше като закована за пода и не смееше да си поеме дъх, за да не изпусне дори дума. Ако беше нередно да подслушва разговор между съпруг и съпруга, личната й причина я оправдаваше. Освен това Никол не се беше усамотила, затова се чудеше дали приятелката й всъщност е наясно, че е там. Очите й бяха като стъклени, а ръката й трепереше, докато затваряше телефона.

Шарлот чакаше. Когато вече не можеше да издържа повече, попита шепнешком:

— Какво има?

Никол вдигна поглед. Лицето й беше пепеляво, наситенозелените й очи бяха помръкнали. Навлажни устните си с език, после преглътна с усилие.

Като заобиколи масата, Шарлот улови хладната й ръка.

— Какво се е случило? — Можеше да събере няколко части, но цялото й се губеше.

— Свърши се — примигна Никол.

— Какво се е свършило? Кое?

— Всичко.

Шарлот се скова от ужас.

— Да не би да иска да се самоубие?

— Не в буквалния смисъл. Но в крайна сметка резултатът ще е същият. — По лицето й се затъркаляха сълзи. — Вече се е предал.

— Защото някой е разбрал?

Никол кимна. Стоеше като вцепенена, което плашеше Шарлот повече от всичко друго. Отведе приятелката си до най-близкия стол, седна на съседния и като държеше и двете й ръце, повиши настойчиво глас:

— Поговори с мен, Ники. Какво ти каза той?

Никол се разтресе в ридания и накъсано й предаде разговора с Джулиан. В края му Шарлот я притискаше в прегръдките си и се опитваше да я успокои, както тогава, в първата сутрин в града, но този път без успех. Приятелката й трепереше, гледаше я с празен поглед, извърнала към нея обляното си в сълзи лице.

— Не мога да му помогна — шепнеше тя, безпомощна и объркана. — Той няма да ми позволи. Честно ли е това, Шарлот? Не трябва ли толкова сериозно решение да се взема и от двамата?

— Трябва — съгласи се Шарлот, докато мислите й поемаха в опасна посока. Щом Джулиан беше решил да се подложи на трансплантация, на самата нея й предстоеше да вземе трудно решение.

— Той се превърна в изцяло погълнат от себе си егоист — плачеше Никол. — Не познавам този човек.

— И все пак го обичаш.

— Не и този мъж. — За миг върху лицето й се изписа шок от думите, който бързо бе заменен от скръб. — Права си. Обичам го. И бих направила всичко за него. Но съм вън от играта.

— Не си…

— Дори не иска да чуе какво имам да му кажа. Няма какво да направя.

— Може и да има — умолително подхвана Шарлот, като отчаяно се опитваше да я успокои. — Може би е прав да настоява за нещо съвсем различно.

— Той ще умре!

— Не е задължително.

— Като че ли можеш да го предотвратиш.

— Не аз, но може би… — Тя млъкна. Не беше готова за това, знаеше, че ще причини щети и че веднъж изречено, не може да бъде върнато назад. Дори не беше уверена, че е правилно и редно да го прави. Тогава си спомни усещането за кауза, с което се беше върнала на Куинипиг, и повярва, че беше свързано с това.

— Може би какво? — умолително я погледна Никол. — Кажи ми, Шарлот. Каквото и да е то.

Само за една секунда под погледа на Никол, която сякаш виждаше в нея единствена надежда, Шарлот се поколеба. Претегли удара, който щеше да нанесе на приятелката си, и възможността да спаси живота на Джулиан. В крайна сметка беше въпрос на морал. Обидата можеше да се преживее, смъртта беше безвъзвратна.

— Стволови клетки от пъпна връв — каза на един дъх.

— Не, не! Точно това не искам! Не ме интересува каква е съвместимостта. Сигурна съм, че организмът му ще ги отхвърли. Както и всичко друго. Ако имах дете, щях да замразя клетки от пъпната му връв и да увеличим шансовете, но…

— Аз имам — прошепна Шарлот, страхувайки се да изрече думите на глас.

Очите на Никол се разшириха от изумление.

— Какво?

— Аз имам дете — тихо повтори Шарлот. — Дадох го за осиновяване, но докато навърши осемнайсет, разполагам със замразената кръв, извлечена от плацентата.

Никол я изгледа объркана. Едва си поемаше въздух.

— Това няма да помогне. Не можеш просто да вземеш някакви си клетки и да си сигурен, че ще са подходящи. Не и при състоянието на Джулиан.

Шарлот се взираше в нея, обзета за момент от последно колебание. Все още имаше време да направи крачка назад, да каже, че беше забременяла, след като си бе заминала от острова.

Но нямаше право да го направи. Би било грозна лъжа, а с изключение на тази тайна, никога не бе лъгала Никол. Сладката, невинна, великодушна, мила Никол. Неизменна гибел? Абсолютно. Беше на път да ги връхлети. Но колкото и болезнена да беше истината, животът си беше живот и си оставаше най-ценното нещо на света.

Затова не направи крачката назад, а само се загледа в приятелката си, докато истината стигна до съзнанието й.

 

 

Отне й минута — не защото не се бе досетила, а защото й се струваше толкова невероятно, че не можеше да повярва. Но Шарлот очевидно се досещаше какво си мисли и не я разубеждаваше. Значи не беше невероятно. Но беше неприемливо, толкова неприемливо, че й бе невъзможно дори да го допусне.

— Дете от Джулиан!

Кимването беше толкова леко, че можеше да го пропусне, ако не се взираше напрегнато.

Изправи гръб на облегалката на стола и притисна гърдите си с ръка.

— Родила си дете от Джулиан? Ти и Джулиан… сте били заедно?

— Само веднъж. Преди да се ожените.

В един, сковаващ с ужаса си, момент Никол си представи движещите се с преплетени ръце и крака тела. Изправи се толкова рязко, че столът изскърца по пода, и отстъпи няколко крачки назад.

— Ти и Джулиан?

— Стана съвсем случайно. Бяхме пили много.

Искаше й се да е разбрала погрешно, но разкаянието, изписано върху лицето на Шарлот, го потвърждаваше. Продължи да отстъпва, сякаш искаше да се отдалечи от увисналите във въздуха думи, но те не избледняваха. Не можеше да си поеме въздух, само продължаваше да се взира в нея, като виждаше за първи път нещо съвсем различно, нещо, което никога не беше познавала. А Джулиан? Нейният съпруг?

След миг замайването изчезна. Беше нужно само да види, че Шарлот се приближава към нея, за да се отърси от вцепенението и да събере достатъчно сили, за да вдигне ръка. Спри!

— Не ме докосвай — прошепна и избяга в голямата стая — най-далечното място, до което можеха да я отведат вдървените й крака. Отпусна се на ръба на дивана и се опита да осмисли онова, което току-що беше чула, но мислите й бяха откъслечни, разкъсвани от въпроси, които нямаше къде да отидат, освен да се излеят навън.

Скочи от мястото си и се втурна обратно в кухнята. Шарлот не беше помръднала.

— Кога се случи това? — попита, защото трябваше да знае. Нямаше представа защо, но трябваше да знае.

Шарлот изглеждаше ужасена.

— Месец преди сватбата. Тук беше истинска лудница. Боядисвахме стаите за гости, местехме мебели, опитвахме се да намерим най-подходящото място за тентата.

За Никол онзи момент беше като в мъгла.

— Коя вечер?

— Струва ми се, че беше събота, защото на следващия ден си заминах. Нямаш представа колко съжалявам…

— По кое време?

Шарлот застина.

— Не знам. Бяхме много уморени. Джулиан направи по една маргарита.

— А къде бях аз?

— За малко беше при нас. — Тя преглътна с усилие. — После отиде да си легнеш. Коктейлите не ни стигнаха, затова минахме на вино. Бяхме пияни, Ники. Не означаваше нищо.

И това трябваше да ги оневини? Никол я гледаше, неспособна да повярва. Неспособна дори да започне да реагира. Излезе навън. След минута се върна. Имаше още много въпроси. Те й се струваха единствената връзка със здравия разум.

— Кога разбра, че си бременна?

— Чак след като си тръгнах.

— И си сигурна, че си забременяла от Джулиан?

— От десет месеца не бях имала отношения с друг.

— Десет месеца — като ехо повтори Никол. — Точно десет месеца. — Беше ли спала с много мъже? — Ти си ги броиш.

Шарлот устоя на погледа й.

— Не в смисъла, който влагаш. След това изживях истинска агония. Да се напивам не е в стила ми. Исках да разбера защо го бях направила онази нощ. Затова се зарових в спомените. Чувствах се много самотна. Тук имаше толкова много щастие, а аз си спомням, че бях самотна.

— Ние те включвахме във всичко.

— Да, така е, но се готвехте за сватба. Аз бях планирала своята за година преди това… Е, поне си мечтаех. Работех по един материал в Швеция. Там срещнах един мъж и реших, че ще бъде той.

Никол прие скептично изповедта й. Звучеше като поредното извинение.

— Никога не си ми споменавала.

— Връзката ни приключи зле. Не можех да говоря за нея. Дори не исках да си мисля. Но след няколко питиета сигурно съм си спомнила. Вероятно съм се чудила дали е трябвало да скъсам с него и какво не ми е наред, та не мога да открия любовта, и дали ще дойде денят, в който и аз ще пристъпвам по пътеката към олтара.

— Затова реши вместо това да се изчукаш със съпруга ми.

— Не, вместо това се напих. Подозирам, че отчаяно съм имала нужда да се почувствам желана. Би могъл да е градинарят вместо Джулиан.

— Секс на сляпо? Безразборен секс? Ти ми беше шаферка, Шарлот. Как можа след всичко, което си направила?!

— А как бих могла да ти кажа! — извика Шарлот.

— Как можа да не ми кажеш? Била си бременна от съпруга ми.

— От годеника ти, а и разбрах чак след сватбата.

Неспособна да я гледа нито миг повече, Никол се втурна навън, но едва бе стигнала до вратата, когато друга мисъл я накара да се извърне.

— А той знаеше ли, че си бременна?

— Не. Не съм разменила и дума с него през последните десет години.

— Не ти ли хрумна, че той има право да знае, че носиш неговото дете?

— Когато разбрах, вече бяхте женени. Не можех да ти причиня подобно нещо.

— Но го направи! — Думите „носила си неговото дете“ сякаш се въртяха навсякъде из стаята. Избухна в сълзи, после се стегна и изкрещя: — Как си могла, Шарлот? Ти знаеше колко искам да имам дете.

— Не съм го планирала — повиши глас и Шарлот. — Нито онази нощ, нито бебето. Това беше най-трудното нещо, което съм преживявала.

Никол също. Единствено яростта я държеше на крака.

— Да не би да очакваш съчувствие от мен? — попита с горчивина, заради която се ненавиждаше. Но как да не негодува срещу жената отсреща, родила дете, което би трябвало да е нейно? И вече по-спокойно, но все така неспособна да се отърси от видението, попита:

— Какво беше?

— О, Ники, недей…

— Да не те питам? Да не се чудя? Ако не сега, кога? — Част от нея й казваше, че трябва да знае тези неща, че докато задава въпроси, ужасната, ужасната истина нямаше да се стовари върху й. — Какво беше?

— Момиченце.

— Къде е сега?

— Във Вашингтон.

— В града?

— В щата. Осиновяването беше частно. Родителите бяха в болницата и присъстваха на раждането.

— И не ти мина през ума, че там трябваше да бъде Джулиан?

— Той беше женен за теб. Това щеше да те убие.

— Не мислиш ли, че е имал право да участва в решаването на съдбата на собственото си дете?

Шарлот сви устни.

— Не, не мисля. Умишлено се избягвахме през онзи последен месец, после се оженихте, а аз си заминах. Дори не ме е питал дали има опасност да забременея. Нито пък някой от нас искаше да си спомня за онази нощ. — Гласът й омекна, в него се прокрадна молба. — Изживях истинска агония, Никол. Бях бременна. И ужасена. Обмислих всички възможности. Знаех, че ти ще бъдеш най-добрата майка на света, но как би могла да отгледаш дете, заченато по този начин? А ако бях казала на Джулиан, той също щеше да предпочете да го запази в тайна от теб, за да не рискува брака си. Осиновяването ми изглеждаше като единственото възможно решение.

— Подържа ли я? — тихо попита Никол. Колко пъти си беше представяла как прегръща собственото си бебе веднага след раждането.

— Това няма…

— Отговори ми.

— Само за малко.

— Даде ли й име?

— Не.

— Поддържаш ли връзка с нея сега?

— Не.

— Но си замразила плацентата — кимна Никол. — Защо?

— В случай че имам други деца и им потрябва лечение. Или пък на мен.

— Ами другите деца на Джулиан? — Мислеше си за децата, които би могла да има и които щяха да имат кръвна връзка с дъщерята на Никол. Въпросът увисна във въздуха и остана без отговор. — Приятелите ти знаят ли?

— Какви приятели? Когато разбрах, бях изпратена в една общност в Апалачите. Не познавах никого там.

— Трябва да са забелязали, че си бременна.

— Когато започна да ми личи, вече се бях прибрала у дома. Поех първата поръчка за статия, която ми предложиха. Беше за някаква история в Орегон. Изкарах по-голямата част от бременността там.

Изглеждаше засрамена, но това по никакъв начин не помагаше на Никол. Някъде отзад в съзнанието й стоеше Джулиан… виновният Джулиан… неверният Джулиан.

Но Шарлот беше тук и сега й се искаше да й върне удара.

— Сега всичко ми се навърза по някакъв гнусен начин. Родителите ти имаха лоша слава на острова. Винаги си казвала, че мразиш това.

— Така беше.

Но направи същото. — Сковаността беше започнала да отшумява. Треперейки вътрешно, скръсти ръце пред гърдите си. — Даваш ли си сметка как се чувствам. Мислила ли си за това?

Шарлот кимна.

— В продължение на цели десет години.

Никол пламна от възмущение.

— Обичах те като родна сестра.

— И аз теб. — Вече изнервена и напрегната, Шарлот се облегна на ръба на масата. — Онова, което направих, беше грешка. Не исках да узнаваш. После дойдох отново и ти ми разказа за Джулиан. Оттогава не съм преставала да се моля да не се стига дотук. Но ако наистина се нуждае от стволови клетки, как можех да премълча?

— Можеше да го кажеш на него — изстреля в отговор Никол. — Защо реши да се изповядаш първо на мен?

— Защото ти си тази, която ми е скъпа.

— И затова реши да съсипеш брака ми?

— Това е последното нещо, което искам. Заминах веднага след сватбата и дълго стоях далече. Опитах се да се отдръпна от живота ти. Но ти ме покани да дойда, освен това много ми липсваше. Когато разговаряхме, всичко ми се струваше наред и се надявах, че с миналото е свършено и ще можем да изградим отново предишните си отношения. Направих нещо ужасно, Никол. Ако тези клетки наистина ще помогнат, ще имам възможността да ти дам нещо в замяна на онова, което ти отнех.

— Сериозно ли? — побесня от гняв Никол, защото в момента не беше способна на никакво друго чувство. Не можеше да повярва на случващото се, освен това изпита разочарование. И празнота. Винаги бе смятала, че с Джулиан са семейство. А сега да научи за него и за… Шарлот? Не разбираше къде е нейното място в тази история.

Шарлот мълчеше.

Затова пък заговори нейният гняв:

— Ти си родила дете от съпруга ми.

Нищо.

— Никога няма да ти го простя.

— Разбирам — каза Шарлот и се обърна умолително, — но искам да ме чуеш. Тук не става въпрос за бебе, а само за стволови клетки. Аз разполагам с тях. Те може да се окажат отговорът.

— Отговор на какво? — извика другата, насъбрала сила от гнева си. — Да спасят живота на съпруга ми? Точно в този момент това най-малко ме интересува. Той ме предаде, също както ме предаде и ти.

— Никой от нас не осъзнаваше какво върши.

Това нямаше как да мине. Можеше да разбере липсата на морал у Шарлот, защото такъв не бе възпитан у нея от самото начало. Но Джулиан? Нейният съпруг? Въпреки че бе бил женен преди и знаеше за връзките му с други жени след това, беше очаквала от него вярност. А кога, ако не в навечерието на сватбата им?

Шарлот се отдръпна от масата и попита със слаб глас:

— Искаш ли да си отида?

— Да — реагира веднага Никол, после премисли: — Не. — Помисли си за книгата, заради която я беше повикала. От една страна, проектът й се струваше неуместен — храна, сервиране, аранжиране на хиляди цветя? Цялата й кариера й се струваше излишна.

Но от друга, това беше всичко, което имаше. От Шарлот се очакваше да й помогне. А и да я изрита сега, би означавало да й направи услуга, като я остави да се измъкне.

Какво трябваше да направи? Мислите й се смесваха с бушуващите емоции.

Покрусена, каза само:

— Не мога да те гледам. — Завъртя се на токчетата си, прекоси големия салон и се втурна нагоре по стълбите.

 

 

Шарлот очакваше завръщането й. Отгоре не се чуваше нищо — нито плач, нито крясъци към Джулиан, нито дори хлопване на врата. Не мога да те гледам. Беше си го заслужила. И все пак, дявол да го вземе, много я болеше.

Изпита нужда от утехата на океана и излезе през кухненската врата. Пукотът от фойерверките на кея отбелязваше началото на празненството по случай Четвърти юли, но последното, с което можеше да се похвали в момента, беше празнично настроение. Прекоси вътрешния двор, седна на стълбите, водещи към плажа, и обгърна с ръце коленете си. Приливът бе оставил след себе си дълбоки, осеяни с водорасли следи по пясъка. Зад него вълните се пенеха, разбиваха се, после се отдръпваха и бученето им отекваше по цялото крайбрежие на Куинипиг. Опита се да види поезията в цялата картина — животът намаляваше и после си отиваше безвъзвратно. Боб Лили беше говорил за това, когато за първи път бе дошла тук като осемгодишно дете, тревожещо се какво се случва у дома. Неговият глас, думите му, ехото на лириката й бяха давали сили през самотните и трудни моменти в живота й.

Но нищо от това не й помагаше сега. Беше предала и него също. Зачуди се дали Никол не беше права, като й бе казала, че носи у себе си пороците на родителите си, и се почувства по-нещастна от всякога. Залюля се леко. Сложи глава върху коленете си, заслуша се, зачака, но дори монотонното ритмично боботене на океана не успя да я успокои.

По едно време вдигна глава. Минаваше полунощ, но се съмняваше, че Никол е заспала. Не можеше да отиде при нея. Нищо не й пречеше обаче да изчака в големия салон, дори с радост би стояла цяла нощ като стълб на позора, стига това да можеше да помогне на приятелката й.

В момента, в който тръгна към къщата, светлината вътре угасна. Тя забърза тревожно в тъмнината към кухнята, натисна дръжката, но вратата не се отвори. Опита плъзгащите се френски прозорци откъм вътрешния двор, после входната врата, но със същия успех.

Чудеше се какво да предприеме, когато чу вътре бързи, леки стъпки. За момент даде воля на фантазията си и си представи как Никол отключва, казва й, че я разбира, че всички хора допускат грешки и онези стволови клетки наистина са като отговор на най-горещите й молитви.

Но единственото, което й донесе реалността, беше фактът, че всъщност стъпките заглъхваха нагоре по стълбите. Никол я беше заключила отвън.