Барбара Делински
Завръщане на острова (6)

Четвърта глава

Шарлот се събуди от шума на вълните, от уханието на бисквити и усещането за покой. Част от него се дължеше на пъхнатата под възглавницата й лавандула, чийто аромат се носеше на талази около нея, но тя беше уверена, че има и още нещо. Също както някога, когато идването й тук се бе оказало съдбоносно.

Сега изкуплението беше неизменна част от случващото се. Тя щеше да помогне тази книга да стане специална.

Имаше и още. Това лято щеше да бъде повратна точка в живота й. Как иначе би могло да се обясни чувството, че постъпва правилно, което я изпълваше?

Вярно, усещането можеше да е измамно. Беше го изпитвала и през онзи февруари в Рио, където я бяха изпратили, за да напише статия за самбата, а накрая всичко свърши с това, че й се наложи да учи момичетата от гетото да пишат, както и през онова лято в Швеция, с момчето, което й се бе сторило единствено в целия свят. И двете пътувания се бяха оказали страхотни, но в крайна сметка се бе прибрала у дома сама, както винаги.

И все пак чувстваше, че точно в този момент трябва да се намира именно тук.

Измъкна се от леглото и се приближи до прозореца. От стаята й се разкриваше гледка към суровия североизточен бряг, по който се бяха разхождали снощи. При движението на мъглата вълноломът ту се показваше, ту изчезваше. Също като рибарската лодка малко по-навътре. Поне на нея й се стори, че беше рибарска лодка, защото не се задържаше достатъчно дълго, за да е сигурна. Като се загледа по-напрегнато, различи някаква фигура. Значи не бяха рибари. Но в следващия момент и тя изчезна.

Призрачен кораб. Това беше вълнуваща мисъл. Можеше да напише цял сборник с фантастични разкази за призрачни кораби. Подпря длани върху хладната рамка на прозореца и се усмихна. Биваше я да измисля истории и го бе правила през целия си живот. Въображението й се бе превърнало в нейно убежище още в детството.

А това тук действително си беше бягство. Избирайки топлите бисквити пред мистичната лодка, навлече един суитшърт върху тениската и късите шорти, обу чифт вълнени чорапи и последва аромата.

След час вече беше преситена. Фритата, топли бисквити, резенчета киви и грейпфрут и огромно количество кафе — Никол продължаваше да я изкушава, без да й позволи да стане от мястото си, за да сервира храната или да помогне при разчистването. Чувстваше се като разглезено дете, но така бе било винаги, когато идваше тук. Приятелката й я покровителстваше по същия начин, както навремето го бе правила Анджи. Постоянно сновейки между печката, мивката, хладилника и кафемашината, тя не сядаше нито за миг.

Нито пък спираше да говори. Спомена блога, в който току-що беше публикувала няколко текста и предварителния вариант на корицата на книгата, получен наскоро от редактора, но това беше само начин да накара Шарлот да не задава въпроси. Сякаш знаеше какво ще се случи — Шарлот, която бе прекарала всички тези години в неведение за живота на Никол, би искала да чуе всичко за него. Но приятелката й никога не би го позволила.

Когато Никол за пореден път понечи да се отправи към мивката, Шарлот я улови за ръката.

— Започна да ми се вие свят от теб, Ники. Седни!

Домакинята побърза да се извини.

— Съжалявам. Обичам да шетам.

— Чиниите могат да почакат. Хайде да си поговорим.

— Нали и сега си говорим.

— Но не и за онова, за което искам. — Смекчи думите, като стисна ръката на приятелката си. — Искам да ми разкажеш за себе си.

Никол сякаш се притесни.

— За мен? Животът ми е чудесен!

— Моят също. Край на разговора — отсече Шарлот и я изгледа предизвикателно.

Никол срещна погледа й и се разсмя.

— Изобщо не си се променила. Същата безцеремонна Шарлот. — Тъй като приятелката й продължаваше да я наблюдава, най-сетне седна обратно на стола. — Какво по-точно искаш да знаеш?

— Можеш да започнеш с Кайлин и Джон — предложи Шарлот. — Близка ли си с тях?

Никол се усмихна с обич.

— Много. Двамата с Джулиан си поделяме попечителството с Моника… е, поделяхме си го… в минало време, защото сега и двамата са навършили осемнайсет години. През есента Кайлин ще бъде в най-горния клас в „Пен“, а Джон учи втора година в „Хавърфорд“. Но докато бяха в гимназията, живееха в нашия дом.

— В къща или в апартамент?

— В апартамент — уточни тя. — Имахме намерение да си купим къща, но Кайлин беше приятелка с Елоиз от горния етаж, а Джони обожаваше да тича из коридорите. Освен това се намира само на десетина минути от дома на Моника, която притежава къща с двор, и както ти казах, прекарваха летните ваканции тук. Мама и татко много ги обичаха, а децата направо ги обожаваха. Много тежко понесоха смъртта на татко.

Шарлот й вярваше. Боб беше един от най-сърдечните хора на земята. Още от самото начало бе приел сина и дъщерята на Джулиан като свои внуци. Но от Никол и Джулиан се бе очаквало нещо много повече. Много пъти го бяха коментирали през онова сватбено лято.

И да, същата тази безцеремонна Шарлот попита направо:

— Защо нямаш свои собствени деца?

— Защото вече имахме две, които трябваше да отгледаме.

— Винаги си казвала, че искаш свои.

— Няма закъде да бързаме. Е, — махна пренебрежително с ръка Никол, — знам, че съм на трийсет и четири, но това няма значение. Всички тези приказки за биологичния часовник! Понякога си мисля, че са чисти глупости. В днешно време жените раждат първото си дете след четиридесетте. Много от жените. Лично аз познавам поне три.

Отговорът й прозвуча твърде патетично за Шарлот.

— Да не би да има някакъв проблем?

— Като стерилитет? Не. Ние ще имаме деца. Просто това ще отнеме известно време.

— Щом Кайлин и Джон учат в колеж, а Джулиан е на четирийсет и шест, какво още чакате?

— Шарлот! Ти си същата като майка ми!

Но Шарлот не се остави да бъде подведена. Искаше да се увери, че в брака на приятелката й всичко е наред.

— Не е променил желанието си да има още, нали?

— О, не! — настоя Никол. — Иска не по-малко от мен. — Погледна през прозореца и продължи по-ведро: — Слънцето се показа. Хайде да си допием кафето на верандата. — Преди Шарлот да успее да отговори, тя се насочи към страничен дрешник. Върна се с два анорака и макар стъпките й да бяха все така леки, очите й се замъглиха. — На мама и на татко са. Хрумна ми да ги подаря на църквата. Там със сигурност знаят кой би могъл да ги носи. Ти вземи на мама — каза, като й подаде единия. Беше червен.

— Аз съм по-висока от теб. Дай ми на Боб…

Но ръката на Никол стискаше здраво синия анорак.

— Имам нужда от него… — изрече на един дъх.

Шарлот мълчаливо пое дрехата. Взе чашите с кафето, докато Никол донесе чиния с бишкоти. Минута по-късно вече бяха отвън. Вътрешният двор бе набразден от пътеки, покрити с дялани в Мейн плочи. Бяха подредени дъгообразно, за да повтарят извивките на брега. Две тежки дървени кресла стояха с лице към морето от дясната страна на стълбите, които водеха към пясъка. По-близо до къщата и на по-закътано място стоеше, заобиколена от няколко стола и прясно боядисана, масата от ковано желязо със стъклен плот, на която толкова често бяха вечеряли в миналото.

Малко по-встрани бяха поставени три шезлонга. Те дръпнаха два от тях под перголата, увивните растения върху която само след месец щяха да се покрият с изобилие от кремави цветове.

Обвила длани около чашата с кафе, за да запази топлината му, Шарлот подви крака под анорака и се наклони към Никол.

— Щастлива ли си?

Приятелката й вдигна светлите си очи над ръба на чашата.

— Щастлива?

— С Джулиан. В брака си.

— Разбира се.

— Добре ли се отнася с теб?

— Той е същински ангел. Защо питаш?

Шарлот искаше да повярва, че Джулиан я обича, че няма и сянка на невярност и нищо от случилото се през онази ужасна нощ не стои между тях.

— Просто от любопитство. Винаги си кипяла от енергия, но сега ми се струваш нещо унила.

— Обясних ти. Трябва да мисля за много неща. За татко, за къщата, за книгата…

— Е, щом не е за Джулиан. Искам да съм сигурна, че си щастлива.

Никол скочи от мястото си и губейки се съвсем в анорака на Боб, прекоси вътрешния двор.

— Бих била щастлива, ако градинарят си беше свършил работата, а погледни тази бъркотия тук. — Тя коленичи до растящия до каменната пътека кипарис и започна да кърши кафявите върхове на клонките. — Те си мислят, че няма да забележим, но въпросът не се свежда единствено до това как изглеждат, а и до това как се чувстват растенията. Ако искаш нови филизи, старите трябва да се отстранят.

— Джордж Мейс още ли работи при вас? — Шарлот си спомни, че човекът винаги бе проявявал характер и често се бе появявал подпийнал на работа, но иначе имаше отношение към растенията и изпълняваше съвестно задълженията си.

— Той прави каквото може — отвърна Никол, докато се оглеждаше за още увехнали клонки, които да махне, — но вече прехвърли шейсетте и работата му пое синът му Лайъм. — Пъхна откъснатото в джоба си и се върна в шезлонга. — Младежът не е много свестен, но семейството се нуждае от пари, а и на острова няма голям избор от градинари. Да не забравяме и Роуз. — Съпругата на градинаря и майка на Лайъм, заедно с Черил и Кейт и множеството им внуци и правнуци. — Нейната зелева салата си остава ненадмината досега. — Огледа се припряно наоколо. — Къде ми е кафето? — Забеляза го оставено до кипариса и мигом скочи отново на крака. Върна се и каза: — Не съм сигурна дали се дължи на семената от целина, или на дресинга, но Роуз определено е начело в списъка ни. Салатата от зеле в Мейс е деликатес.

Шарлот се сви в широкия анорак. Споменът я накара да се усмихне.

— При това най-добрият. И тя я правеше за целия град. Винаги съм си представяла, че има внучета, скрити сред листата, които къдрят краищата им. Също като джуджетата на Дядо Коледа.

Никол се разсмя. Звукът беше изключително приятен.

— Внучки. Момчетата биха се занимавали с физически труд. Те са традиционно семейство. Което не би могло да се твърди за повечето на Куинипиг. Почакай, докато се запознаеш с някои от новите. Нужно ни е да съберем повече впечатления. — Изправи се отново и се отправи към къщата.

— Какво правиш? — подвикна след нея Шарлот, озадачена от непрекъснатото движение.

— Трябва да нагледам цветята — отвърна Никол. — Мама със сигурност ще ме пита дали самакитката е цъфнала. Тази отсам е розова. Лизиантусът^[1] почти е напъпил. Ще бъде по-тъмнолилав от лавандулата. Нямам търпение да й кажа.

— Тя се върна на шезлонга. — Между другото, подозирам, че в салатата слага и синап.

— Това някаква билка ли е?

— Семената на синапа? Не, подправка.

— Каква е разликата?

— Билките са от листата на растенията, докато подправките са от семената им — обясни Никол. — Някои, като кориандъра например, дават и двете. Солта е минерал. Наричаме я подправка, което не е правилно.

— А пиперът?

— Е, той е подправка. Зърната на черния пипер са всъщност семената на растението.

— Дали Сесили Коул е култивирала синапа?

— Сигурно.

Шарлот се усмихна широко.

— К. Е. С. Качество, ефективност, сигурност.

Никол отново се разсмя.

— Това не доказва нищо. Няма как да сме сигурни какви билки използва Роуз за салатата си.

— Ще я попитаме. Но онова, което непременно трябва да направим — решително каза Шарлот, — е да разгледаме градината на Сесили. Нали разбираш — снимки и всичко останало. Тя е царицата на местната кухня.

— Обясни това на сина й.

— Ще го направя.

— Той има оръжие. Стреля по чайките за развлечение.

Шарлот се намръщи.

— И какво толкова има против тях?

— Не знам, а и не държа да разбера. Растенията на Сесили са пръснати из целия остров. Можем да намерим онова, което ни е необходимо, на всяко едно друго място.

— Но в основата на всичко е нейната градина — възрази Шарлот точно когато приятелката й се изправи за пореден път. — Сега пък къде отиваш?

— Студено ми е — отвърна другата с познатия си момичешки глас. — Трябва да се облека.

— Просто вземи едно одеяло отвътре. Тук е страхотно. — Шарлот вдъхна дълбоко. — Въздухът е невероятен. Сладникав.

— Шарлот, въздухът има солен вкус и слънцето се скри. — Никол погледна с неприязън към облаците. — Наистина мислех, че се е показало, иначе нямаше да ти предложа да излезем. То създава настроение. Всъщност точно от това имах нужда — подхвърли през рамо, отправяйки се към къщата. — Мисля, че трябва да отскочим до града. Няма да е лошо всички да видят, че си пристигнала.

 

 

На Никол й беше трудно да стои на едно място. Шарлот имаше неприятното чувство, че приятелката й се опитва да избяга от нещо и това нещо е тя. На моменти не можеше да я гледа право в очите, което можеше да означава, че знае всичко за нея и Джулиан, но въпреки това се опитва да върви напред.

Смирена, Шарлот отиде да се преоблече. Предложи да шофира, но Никол настоя да вземат стария джип, който родителите й винаги държаха недалеч от къщата. Това й даде поредния повод за скръб.

— Татко никога не се е притеснявал да ме оставя да карам тук — тъжно отбеляза тя. — Има само един път, а и няма как да превишиш скоростта, защото е много неравен.

— Изобщо ремонтирали ли са го някога? — попита Шарлот, изнервена, че няма да държи волана.

— Много рядко. За местните това не е приоритет. Ние сме доста разглезени. Мислех си да дам тази кола на Елинор Бейли. Нещо като знак на благодарност. Тя винаги носеше банички с омари. Спомняш ли си? Знаеше, че татко ги обожава.

— Аз също. Още една рецепта, която ще ни трябва.

Никол остана мълчалива, загледана през стъклото, вкопчила здраво ръце във волана, в което нямаше да има нищо странно, ако кокалчетата им не бяха побелели.

Шарлот я докосна по рамото.

— Добре ли си?

Приятелката й кимна, прочисти гърлото си и се опита да се стегне.

— Просто си мислех за татко.

— Щом няма за какво друго.

Никол я изгледа отстрани.

— Какво друго би могло да има?

— Аз например — осмели се да изплюе камъчето Шарлот. — Сигурна ли си, че искаш да съм тук и да се занимаваме с това?

Никол я изгледа стреснато.

— Не искаш ли да си тук? Имаш нещо по-добро…

— По-добро от това? — прекъсна я Шарлот. — Нищо не би могло да бъде по-добро. Да ти помагам за книгата! За мен е чест!

— Тогава не казвай нищо повече — меко я сряза Никол. — Ние с теб сме страхотен екип. — После прибави по-яростно: — И моля те, дори не си помисляй да си тръгнеш!

С тези думи натисна педала на газта и продължи напред.

„Цената на покаянието“, беше първата мисъл, която се прокрадна в съзнанието на Шарлот в отговор. Следващата беше още по-отровна:

— Може би донесох със себе си прекалено много спомени?

— Нима нямаше да се върнат и без това? Сега поне си тук. Имам рамо, на което да си поплача.

— Обещай ми, че ще го направиш!

— Обещавам. Но съм добре. Наистина.

 

 

Така беше, поне в началото. Спряха пред пощата, уж да уведомят пощальона, че Шарлот може да получи някакви писма, но тъй като той правеше най-хубавите печени омари на острова и всички новини минаваха първо през него, срещата беше и стратегическо хрумване.

После идваше местната библиотека, свързана с железарския магазин, който библиотекарят държеше заедно със съпругата си. Беше известен със своите макарони с миди и сирене, което означаваше, че ползата пак беше двойна.

Нито едно от посещенията не беше кратко. Шарлот беше забравила колко по-различно тече времето на острова в сравнение с всяка друга точка на света. Хората не се задоволяваха с обичайното „Здравей, радвам се да те видя!“. Независимо с какво бяха заети, те оставяха работата си, за да запалят печката и да постоят на топло, и човек не можеше да си тръгне просто така. Естествено, искаха да говорят за Боб и Никол с благодарност приемаше съболезнованията им. Но тъй като се бяха виждали с нея преди година, истинската новина беше пристигането на Шарлот. Питаха я къде живее сега, от колко време се е установила там, дали има съпруг и деца. След като Никол им разказа за статиите й, всички се интересуваха как е започнала да се занимава с това, дали се притеснява от пътуванията със самолет, как изглеждат Париж, Белиз или Бали.

На моменти срещите се превръщаха в кръстосан разпит. Като във фризьорския салон. Отбиха се там, защото собственичката беше известна с киша^[2], който бе въвела в града вместо традиционната закуска. Завариха жената сред облак от лак за коса, докато приключваше с една клиентка и се заемаше със следващата. Въпросите заваляха като порой. Трите жени искаха да узнаят всичко, и то веднага.

Шарлот бе започнала да се отегчава от всичко това, когато едната от жените се обърна към Никол:

— А пък ти, миличка, си прекалено кльощава. Ще те угоим през това лято. Впрочем не видях мъжа ти миналата седмица. Все още ли се опитва да излекува всички болести на света?

— Да — отвърна Никол, сръга с лакът приятелката си и допълни напевно: — Ние си тръгваме. Ще наминем друг път. Довиждане.

Едва бяха прекрачили прага, когато ръката й се стегна и тя процеди през зъби:

— Все още ли се опитва да излекува всички болести на света? Това за шега ли трябваше да мине? Не, чисто неуважение. Ето какво е. Защо хората не си държат езиците зад зъбите, когато не могат да кажат нещо мило?

Шарлот беше шокирана.

— Тя го приема за такова. — След като приятелката й не отговори, опита да заглади положението: — Но трябва да ти призная, радвам се, че си тръгнахме. Обикновено аз съм тази, която задава въпросите. Трудно е да минеш от другата страна. Имам нужда от лека закуска. В кафенето все още ли предлагат онези чудесни кифлички?

На Никол й бяха необходими няколко минути, за да се успокои.

— Сигурно.

— Е, присъединяваш ли се?

— Естествено.

 

 

Малкото заведение пазеше старото си очарование, което Шарлот така добре си спомняше. Спомени за отминали отдавна дни на лов на китове струяха от облицованите с тъмна ламперия стени, въпреки че главната атракция бяха огромните прозорци с изглед към морето. Тази сутрин обаче всичко се въртеше около печката на дърва, чиято миризма кръжеше над фотьойлите, около петте кръгли маси със столове от здрава брезова дървесина и барплота с високи табуретки. Мебелите изглеждаха съвсем нови, както и висящите полилеи, но най-голямата промяна от последния път, когато Шарлот бе идвала тук, беше изобилието от непознати лица. На две от масите седяха мъже с лаптопи, очевидно новодошли на Уини. Единият й бе представен от Никол като кореспондент на вестник „Таймс“, а другият — като компютърен програмист.

Тъй като кафенето се намираше в далечния край на местния магазин, скрито зад рафтове с наръфани списания, назъбени пъзели и играчки, клиентите му можеха да останат незабелязани от онези, дошли да си купят хранителни продукти, освен ако Бев Саймън — собственичката на магазина — не ги споменеше. Което тя направи, но едва след като ги последва и обсипа Шарлот с информация за ражданията, смъртта и сватбите през последните десетина години.

— Ала венчавката на Никол и Джулиан си остана най-хубавата. Все още говорим за нея — заключи тя и стисна рамото на Никол. — Баща ти, бог да го прости, умееше да се забавлява. А вие с доктора сте толкова красива двойка. Той кога ще дойде?

— Не знам със сигурност — отвърна Никол, без да мигне. — Графикът му е много натоварен. Надява се да се освободи през август.

— Само с надежда не става — скара й се Бев.

Усмивката на младата жена не се промени.

— Нищо повече не може да направи.

— Той е много зает човек — обърна се Шарлот към Бев, която сякаш се поусмири и дочула далечен звън откъм вратата, се върна в магазина. Но не беше приключила с тях. Гледайки на двете момичета като на важни особи — О, ще пишат книга за нас! — започна да изпраща клиентите си един след друг, за да ги поздравят.

И така, в кафенето също имаше много въпроси, отново отправени предимно към Шарлот, която не бяха виждали от доста време. Зарадвана, че най-сетне е оставена на мира, Никол се втурна да търси кифлички, капучино, лъжички за капучиното, ножове, за да намажат конфитюра, и салфетки.

Тогава се появи Бет Малкълм, която бе притеснявала Шарлот преди много време. Тя преподаваше в местното училище, в което учебната година току-що бе приключила, което обясняваше присъствието й в заведението по това време на деня в средата на седмицата. Когато се присъедини към тях, носеше издание на „Сол“.

— Аз сигурно съм последният човек на този остров, който би чел това — отбеляза, след като Никол и Шарлот си размениха многозначителни погледи. — Вие чели ли сте я?

— Четем я в момента — отвърна Шарлот.

— И харесва ли ви?

— Много.

— Не е ли забележително? — възкликна жената, после се стресна и се обърна към Никол: — Гледах Джулиан по телевизията. Беше невероятен. В първия момент не го познах. Носеше костюм и изглеждаше толкова сериозен, но в добрия смисъл на думата — като човек, който знае какво говори. А само преди седмица се разхождаше тук по къси шорти и тениска. Електротехникът — нали го познавате, онзи, дето подмени кабелите в къщата ви — очаква бебе през април, а наскоро се усъмниха, че може би има проблеми със сърцето. Тогава всички говореха за Джулиан и чудесата, които върши със зародиша.

— С плода.

— Както и да е. Толкова се радваме, когато е сред нас. Кога ще се върне?

Никол извърна очи към приятелката си по начин, който би могъл да мине за снизхождение, ако Шарлот не я познаваше толкова добре. Този път в погледа й имаше молба.

— Всички задават този въпрос — каза тя на Бет. — Надява се да успее поне към края на лятото. Затрупан е с работа…

— Между другото — намеси се Никол с висок глас, — ако дойде, ще бъде на почивка. Не би искал хората да се вторачват в него. Има нужда от малко спокойствие.

— Което — бързо добави Шарлот, защото този висок глас издаваше, че търпението на Ники беше на изчерпване — е най-голямото достойнство на острова. Колко деца има сега в училището?

Разсеяна, Бет заговори за работата си, после за собствените си две хлапета и съпруга си, с когото се бяха запознали в колежа и се бяха установили тук. Той беше скулптор, работеше предимно с метал и се бореше за известност. След като направи последното признание, жената прибави:

— Уверявам го, че един ден и това ще стане. Трябва да тръгвам. Ей, знаете ли, че създадохме читателска група? Не искате ли да се присъедините?

— Да не би да обсъждате „Сол“? — заинтригувана, попита Шарлот.

— О, не. Прочетохме я просто от любопитство. Но пък говорим много за „Кръстопътят на Кейлъб“^[3]. Тя също е за нашия остров.

Шарлот я беше чела.

— Може и да дойдем — каза тя и помаха с ръка за довиждане. Щеше да попита и приятелката си дали е чела книгата, ако не бе забелязала, че тя гледа, ужасена, кифличките в чинията си.

— Какво има?

— Стафиди! — извика Никол. — Не са отглеждани тук.

Шарлот беше объркана от реакцията й, която граничеше с паника. Едни стафиди не биха могли да я предизвикат. Освен това онази Никол, която добре познаваше, винаги подминаваше с лека ръка подобни дреболии. Или се беше променила, или ставаше нещо друго, което нямаше нищо общо с Боб. Ако мислеше за баща си, щеше да бъде тъжна, а не ужасена.

Привършиха закуската в мълчание. Бев им изпрати още една от клиентките си, но жената беше безобидна и не им отне много време. Веднага щом си тръгна, двете напуснаха заведението.

Тогава се натъкнаха на репортер от седмичното местно издание. Той засия, щом ги забеляза, но бързо насочи вниманието си към Никол.

— Чух добрата новина. Значи, книга, а?

— Готварска книга — поправи го с фалшива усмивка тя.

„Притисната е в ъгъла“ беше първата мисъл, която мина през съзнанието на Шарлот. Спомни си, че и предишния ден си бе казала същото.

— Много добре — каза мъжът, — макар да не съм изненадан. У вас винаги е имало нещо специално, което доведе и забележителния ви съпруг в Куинипиг. С удоволствие бих поседял с вас двамата, за да поговорим за проектите ви — готварската книга и за неговата работа. Кога ще го видим отново? Ще напиша статия за вестника. Ще бъде като за първа страница. О, да, много съжалявам за Боб. Ще ми липсва.

Никол кимна, без да мигне и без да престава да се усмихва.

Вестникарят продължи да дърдори:

— Сигурен съм, че моята работа върху профила на един лекар ще му допадне. Нали разбирате — снимки и всичко останало. Мислите ли, че Джулиан ще се съгласи? О, разбира се! Вестникът излиза само на острова, а той много го обича. — Протегна ръка към вратата. — Съпругата ми ме чака. Обещала ми е омар с мас и сирене и не искам да го пропусна. Ако имате нужда от най-добрите местни рецепти, непременно трябва да запишете и тази. Ще й кажа. Ще бъде въодушевена от възможността да попадне в книгата ви. А вие нали ще ме уведомите какви са плановете на доктора? Ще дойда направо в дома ви. Всичко на този остров си струва да се опише, но сега имаме две звезди като вас. Телевизия, книга — вие сте много влиятелна двойка. Вли-я-тел-на! — повтори, поставяйки ударение на всяка сричка, и изчезна в магазина.

Шарлот точно си мислеше, че в думите му има много истина, когато Никол се обърна към нея с широко отворени очи и извика:

— Спомням си нейния омар в мас. Но ако иска да попадне в книгата ми, ще й се наложи да добави още нещо, което да я направи уникална и различна от всички останали подобни рецепти.

Шарлот я задърпа настрани, но тя продължаваше да негодува:

— Влиятелна двойка? Влиятелна двойка? Този не си дава сметка какво говори. — Гласът й издаваше приближаването на истерия. — На пазара има милиарди готварски книги, а аз съм само една от многото, която се е заела да напише нова. Колкото до Джулиан, той прекарва по-голямата част от времето си в учене, отколкото в практика. Влиятелна двойка? Да върви на майната си!

Езикът, тонът, видът й — всичко беше твърде неочаквано и Шарлот не можеше да го подмине просто така. Преди да успее да каже каквото и да било, Никол се отскубна от ръката й, мина покрай джипа и се втурна надолу по улицата.

— Къде отиваш? — извика след нея.

Другата спря и се огледа. Обърна се надясно и се насочи към няколко скали, гледащи към кея. През лятото посетителите често обядваха на тях, но в студен ден като днешния наоколо не се виждаше никой. Единственото нещо, което хрумна на Шарлот в този момент, беше, че има намерение да скочи.

Затича се и я сграбчи за рамото точно преди да стигне до ръба.

— Какво не е наред?

Очите на Никол бяха широко отворени, лицето й беше бледо като косата й.

— Нищо. Всичко е чудесно!

Шарлот я разтърси.

— Кажи какво е, Ники!

Приятелката й улови главата си с ръце и в погледа й се мерна объркване.

— Кажи ми — насърчи я меко.

— Не мога — отвърна Никол с умолителен шепот. — Не мога.

— Тук съм, за да ти помогна. Искам! Не може да е толкова страшно.

Тогава Никол избухна:

— Множествената склероза не е ли нещо толкова страшно?!

Шарлот за момент сякаш остана без въздух.

— Ти ли?

— Джулиан!

 

 

Думата отекна като далечно ехо. Никол се огледа с надеждата, че някой друг я е произнесъл, защото, ако беше тя, това щеше да бъде предателство от най-долен вид.

Но единственият човек наоколо беше Шарлот, а тя нямаше как да знае, пък и не би крещяла по такъв начин. При това лицето й беше безизразно.

И усети как всичко в нея се сви.

— Той какво? — прошепна приятелката й, като я улови за раменете.

Не можеше да го изрече отново. Джулиан не искаше да казва на никого, най-малко пък на Шарлот. Не я ли бе помолил изрично за това предишната вечер? Ала тя си бе изпуснала нервите и го беше направила. Нямаше намерение, но сега това беше без значение.

Той щеше да бъде наранен, разочарован и ядосан. В последно време отношенията им бяха разклатени, а това сега изобщо нямаше да им помогне.

С мисълта, че изобщо няма да му казва, което означаваше още една тайна помежду им, почувства силен прилив на отчаяние и като се отпусна на колене, избухна в сълзи.