Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sweet Salt Air, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2017)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Барбара Делински

Заглавие: Завръщане на острова

Преводач: Пепа Стоилова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Стоян Меретев

ISBN: 978-954-26-1270-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1703

История

  1. — Добавяне

Четиринайсета глава

Никол лежеше в леглото в събота през нощта и се ослушваше за завръщането на Шарлот. Мина десет часът, после единайсет и тя започна да се тревожи. Изгаряше от нетърпение да разбере какво беше казал Лео за рецептите. Но най-вече я глождеше любопитство какво всъщност се случваше между него и приятелката й. Ако това щеше да пречи на издаването на книгата, щеше да се обяви против. Крайният срок започваше да я притиска.

Някъде около полунощ не издържа и заспа. Когато се събуди, минаваше два. Погледна в коридора и видя, че осветлението е изключено, а вратата на стаята на Шарлот е затворена. Е, поне се беше прибрала. Беше започнала да се притеснява, че ще прекара нощта при Лео. Онази целувка беше като покана за събуждане в едно и също легло. Шарлот на трийсет и четири със сигурност беше различна от Шарлот на двайсет и четири. Доколкото й беше известно, сегашната Шарлот имаше любовници навсякъде, където беше ходила.

Тъй като се беше омъжила много млада, Никол нямаше богат опит. Но другите й приятелки имаха и тя не ги осъждаше заради това. Нито пък съдеше Шарлот. Просто искаше да я има до себе си, когато наоколо няма никой друг.

Тя полежа будна и самотна в леглото, направено за двама, и реши да се обади на Джулиан още сутринта. Снощи гласът му бе звучал по-уморено от всякога. Опасяваше се, че се случва и нещо друго.

 

 

Стана така, че не можа да му се обади в неделя, въпреки че си помисли да го направи поне стотина пъти. Той й беше споделил плановете си: първо — обиколка из болницата, която щеше да бъде последвана от обяд с колегите, на които четеше лекции, а следобед щеше да се уедини с лаптопа си в някоя читалня в библиотеката, за да се подготвя за предстоящата сесия в Калифорния през есента. Щеше да бъде зает. Не искаше да го разсейва.

Но тя не можеше да спре да се притеснява за него. Затова му написа съобщение към седем, на което получи отговор: „Започваме обиколката след пет минути“. Което не й казваше нищо. Искаше й се да разбере дали новото лекарство му помага, дали предизвиква странични ефекти, дали все още търси екип, който да се съгласи да извърши трансплантацията на стволови клетки. Искаше да разбере дали стаята му в хотела беше добра и дали прането се вземаше навреме. Но преди всичко я вълнуваше дали му липсва. Ала се страхуваше да зададе въпроса направо.

 

 

След едно унило обаждане на Джулиан в неделя вечерта въображението й се развихри. В понеделник сутринта го заля със съобщения, но отговорите му бяха кратки и незадоволителни, за да отговорят поне на част от тревогите й. Никол избра много внимателно момента, изчака по-късен сутрешен час, когато можеше да го свари в кабинета му, преди да е тръгнал на обяд, и както се надяваше — сам.

— Здрасти — каза ведро и усетила ускорения си пулс, затаи дъх.

— Здрасти, бебчо. Как си?

При оптимистично звучащия му глас и това толкова интимно „бебчо“, тя си позволи да започне да диша отново.

— При мен всичко е наред — отговори с облекчение. — Струва ми се, че си по-добре.

— Успях да се наспя. Как са нещата при теб?

— Отлично. Времето е чудесно. — Това беше рутинен разговор. Но след снощните притеснения и ведро звучащия му глас, който напомняше за предишния Джулиан, можеше успешно да се преструва, че в живота им няма никакви тревоги, и да се радва на хубавите неща, останали между тях като двойка. — Щом изгрее слънцето, плочките във вътрешния двор се нагряват така, че не можеш да стъпиш върху тях. Морската вода също е топла. Иска ми се да можеше да дойдеш — прибави, но не заядливо, а с известно вълнение.

— И на мен ми се искаше — със същото добро настроение я увери той и попита: — Успя ли да оправиш онези рецепти?

— О, да — отвърна тя. Беше доволна, че той се интересува от работата й. — Прекарахме цялата сутрин в града. Лео не пожела да ни придружи, но хората, с които разговаряхме, се съгласиха да ги коригират. Предполагам, че е казал тук-там някоя дума и мълвата е тръгнала.

— Споменаха ли защо са подменили съставките?

— Помислили, че искаме рецепти, които могат да се изпълняват навсякъде. Но се получи нещо като конвейер, разбираш ли? Като че ли някой ги е подвел или просто са се договорили помежду си.

— Е, няма значение, щом вече имаш оригиналните рецепти.

— Предполагам, че Лео е в основата на всичко. Шарлот продължава да твърди, че няма нищо общо, но тя е пристрастна. Лично аз не му вярвам. Ако тя сложи край на отношенията им, ще се нахвърли върху нея с всичката си злоба.

— Ники, обикновено си много по-позитивно настроена.

Тя въздъхна.

— Знам. Прав си. Само че понякога ми става страшно.

— Реши ли какво ще правиш с дрехите на баща ти?

Това беше още нещо, за което бяха говорили миналата седмица, но което тя подсъзнателно отлагаше. Радваше се, че не го беше забравил.

— Ами, да, но мама има друга идея. Обади ми се снощи, малко след като се чух с теб, и доста си поговорихме. Беше си направила дълъг списък с въпроси. На част от тях можех да отговоря, на други — не. Щеше да бъде много по-лесно, ако беше тук.

— За нея това е емоционално преживяване.

— Както и за мен, но така или иначе трябва да се направи. Тя си има собствено мнение за всичко. Знаеш какво ще стане накрая, Джулс. Както винаги, ще откаже да дойде и ще ме остави сама да взема решение, а после то няма да й хареса. Дрехите на татко са чудесен пример. Мислех да ги занеса в един магазин за втора употреба в Рокланд. Тук не става въпрос за парите, които така или иначе ще даря на местния приют за бездомни животни, защото това е кауза, която той подкрепяше. Когато й споменах снощи, тя първо ми се развика, че не иска да докосвам вещите му все още. Веднага след това ми заяви, че свещеникът със сигурност знае какво да прави с тях. Честно казано, не виждам кой от познатите ни на Куинипиг ще се разхожда в неговите костюми. Който и да е той, би изглеждал нелепо — нещо като измамник. Книгите, мебелите и другата покъщнина са едно, но нещо толкова интимно като дрехите?

— Майка ти наистина ли иска това? — деликатно попита Джулиан.

— Така ми се струва.

— Мисля, че нещата ще се решат от само себе си, Ники. Е, значи с правилните рецепти работата ти с книгата напредва, а?

— Да. Шарлот много ми помага. Вече направи няколко профила. Искаш ли да ти ги изпратя на електронната поща?

— Разбира се — каза той снизходително. Никога не беше проявявал особен интерес към приноса на Шарлот и предпочиташе да мисли за книгата като за проект на съпругата си. И тя го обичаше заради това.

— Нещо ново? — предпазливо попита Никол.

— Говорих с Гренджин за пътуването до Пекин — отвърна Джулиан. Антъни Гренджин беше директор на болницата. Някога двамата редовно играеха голф, но престанаха, след като Джулиан бе получил хронично разтягане на сухожилие на лакътя от системните си занимания по тенис. Или поне така бе обяснил на Антъни. Оправданието беше идеално, защото разтягане на сухожилието се срещаше по-често сред любителите на тениса, отколкото сред тези на голфа, а и обясняваше отказа му от активна оперативна дейност и прехвърлянето му към преподавателската. — Няма нищо против да отсъствам една седмица.

— Подписа ли вече договора? — попита Никол. Ставаше въпрос за идния февруари. Обикновено изпращаха документите направо в офиса му в Дурам.

— Още не, но го получих.

Нещо в думите му я притесни.

— Не отлагаш, защото не знаеш как ще се чувстваш тогава, нали? По-добре ли си сега?

— Не съм го подписал, защото още не съм стигнал до него — рязко отговори той и усетил грубите нотки в гласа си, продължи по-меко: — А при теб? След като напредвате така добре, кога очакваш да приключиш с книгата?

— Искат я в средата на август. Ще се наложи да използвам цялото това време. Дори след като събера всички рецепти, а Шарлот приключи с профилите на героите ни, ще трябва да сглобим всичко. Нали се сещаш — да съчиним въведението и послеслова, да съставим менюта, да съгласуваме стила ми с този в блога. Представяш ли си, аз да пиша книга? Шарлот е по-уверената от двете. Но тя е професионалист.

— Ти също.

— Не в този смисъл. Тя знае какво е да работиш, когато те притиска краен срок. И да видиш творението си, напечатано на хартия.

— Ти също. Блогът ти е професионално занимание. Смея да твърдя, че имаш много повече почитатели, отколкото тя.

— Е, както и да е, важното е, че ми помага. Но няма да работим на четвърти — подметна Никол. — Всички ще бъдат тук, Джулс… Имам предвид всички, които харесваш. Ще имаш възможност да си поспиш, да поплуваш и да си починеш малко. Сигурен ли си, че няма да дойдеш? Липсваш ми. — Внимаваше гласът й да звучи ведро, а не хленчещо. Не беше заядлива жена, а просто съпруга, която обича мъжа си.

— Може би след няколко уикенда.

— Но четвърти е в четвъртък — опита се да го уговори.

— Не сега. Трябва да тръгвам, бебчо. Порадвай се на слънцето.

Прекъсна връзката, преди да успее да му напомни, че не й бе казал как се чувства.

Поне звучеше добре. А и не й се искаше излишно да клати лодката. Но след края на разговора не й оставаше нищо друго, освен да се притеснява за онова, което беше останало недоизречено.

 

 

Преживяваше тревогите си сама, без да ги споделя с Шарлот, най-вече защото не й се искаше да ги чува още веднъж. Нямаше нищо забавно в това да изпробваш ново лекарство и да очакваш подобрение на състоянието си, да следиш непрекъснато за странични ефекти и да се надяваш, че изтръпването на краката е случайно явление, а не поредната проява на болестта ти. Беше забелязала, че на Шарлот това също й действа потискащо. Затова се опитваше да й спестява тревогите, но преди всичко щадеше себе си. Не можеше изцяло да се довери на тази нова Шарлот, която през последните десет години беше водила свой собствен живот, а сега имаше вземане-даване с онзи Лео Коул. В нея имаше неща, които й беше трудно да разбере. И в същото време се нуждаеше от присъствието й. Не можеше да рискува да я прогони.

Освен това беше мълчала в продължение на четири години, при това не по свое желание. Сега мълчеше, защото беше решила, че така е правилно. Достатъчно облекчение беше да знае, че може да проговори, когато поиска, без да я гложди чувство за вина. Това не беше предателство спрямо Джулиан. След като той имаше право да прави каквото смята за необходимо, за да оцелее, това важеше и за нея.

Затова се придържаше към същото ведро настроение. В понеделник прекараха целия следобед край грънчарското колело на Оливър Уикс, сутринта на вторника посветиха на супите, а следобеда пропиляха на плажа. Никол си мислеше, че това е чудесно редуване на работата и развлеченията, макар че под всичко това тревогата продължаваше да я гложди. Вечерните разговори бяха изключително кратки, а съобщения пращаше само колкото да отговори на нейните. Естествено, непрекъснато го питаше как се чувства, което сигурно го дразнеше, но не можеше да се въздържи.

„Ти няма да ми кажеш как си, затова аз си мисля най-лошото“, написа му накрая и получи отговор: „Добре, като се има предвид положението“, което не само че не й казваше нищо, но и изобщо не я успокои.

Шарлот го усещаше.

— Не можеш да стоиш на едно място — отбеляза тя по време на закуска в сряда сутринта. — Последния път, когато беше в такова състояние, избухна към десет часа. Защо не ми кажеш какво не е наред?

Това беше достатъчна покана за Никол да излее най-после дълго потисканата тревога, объркване и гняв. Дори да се повтаряше от време на време, не я беше грижа. Приятелката й не се беше виждала с Лео от събота и сега имаше чувството, че си я е върнала обратно.

— Имам предчувствие за предстояща гибел.

— Колко мелодраматично!

— Говоря сериозно. Предстояща гибел.

— По-силно, отколкото преди?

Никол се замисли.

— Не. Но гибелта винаги предстои, нали? Рано или късно ще ни застигне.

— Не — отсече Шарлот. — Множествената склероза е хронично заболяване. Може да се развива с години, без да предизвика съществени промени.

Знаеше, че Джулиан не би се съгласил с нея, но не й се искаше да спори. По-добре беше да повярва на онова, което й казваше Шарлот.

— Права си. Определено си права.

— Тормозиш се напразно.

— Така е. Права си. И не бива да се сърдя на Джулиан. Той дава всичко от себе си. — Пое си дълбоко въздух. — Е, така е по-добре. Благодаря ти.

— Искаш ли да идем в Рокланд?

— Днес? — попита изумено Никол и веднага реши, че идеята й харесва. — Да се позабавляваме?

— Абсолютно. Не съм си донесла достатъчно дрехи. Освен това утре е празник и ще има извънредни фериботи, които да превозват гостите. Поработихме здравата. Заслужаваме един почивен ден.

 

 

Рано сутринта се качиха на първия ферибот за Рокланд и прекараха деня в пазаруване, в разглеждане на града, дори успяха да хванат следобедната прожекция в местното кино, преди отново да се върнат на пристанището. Въпреки че тя непрекъснато поглеждаше мобилния телефон, различният град поосвободи Никол от притесненията й. Сякаш едва изчакали да се върнат на Куинипиг обаче, те се втурнаха обратно и завладяха изцяло съзнанието й.

 

 

Шарлот беше на ръба на нервна криза само защото Никол беше на крачка да го прекрачи всеки момент. Естествено, не вярваше в предчувствието за неизбежната гибел, но приятелката й беше толкова обсебена от него, че започна да се пита дали няма нещо, което не знаеше. Докато бяха в Рокланд, на моменти до нея стоеше предишната бъбрива Ники, която малко след това потъваше в загадъчно мълчание. Шарлот не можеше да я принуди да говори. Можеше само да стои близо до нея.

Мислите й се въртяха в този кръг, когато й се стори, че бе видяла мъж, който по възраст и външен вид можеше да бъде бащата на Лео. Но не го спомена пред Никол. Лео беше нейната отворена рана.

Прибраха се у дома късно следобед. Нахвърлиха багажа си в кухнята и тогава телефонът на Никол иззвъня. Сърцето й заби учестено още преди да види името на Джулиан на дисплея. Обикновено не се обаждаше толкова рано.

— Здравей, Джулс — каза тя, останала без дъх от изненада, молейки се да е променил плановете си и да е решил все пак да дойде или поне да му липсва толкова, че просто да иска да чуе гласа й. След като той не отговори, попита уплашено: — Случило ли се е нещо?

Гласът му беше толкова тих, че едва го чуваше:

— Да. Всичко излезе наяве.

— Какво искаш да кажеш? — едва поемайки си дъх, успя да изрече Никол.

— Бях на важна среща с десетина хирурзи, когато дясната ми ръка започна да трепери. Опитах се да я скрия в скута си, но беше очевидно.

— Може да не са забелязали.

— Бяха се вторачили в мен, Ники. Хирурзите не харесват треперещи ръце.

— Но тези лекари не те познават. Вероятно са си помислили, че при теб това е обичайно. — Дори докато изричаше думите, осъзнаваше абсурдността им. Треморът си беше тремор. — Поне не се е случило пред екипа ти във Филаделфия.

— Дан Юинг беше там — все така тихо отвърна той. — Дойде със самолет през нощта и присъства на срещата. Остана, след като всички си тръгнаха, и ме попита направо. Когато не му отговорих веднага, ми каза, че отдавна е подозирал, че има нещо нередно, но не знаел какво. Бях принуден да му призная. Нямах друг избор, Ники. Да даваш уклончиви отговори, е едно, но да лъжеш в очите, е съвсем друго.

— Разбирам — опита се да го успокои тя. — Но Дан е приятел. Ще уважи личното ти решение за дискретност. Едва ли ще тръгне да разправя из цялата болница.

— Е, не из болницата, но е длъжен да се увери, че знаят онези, които трябва. Все пак е завеждащ отделение. Това го поставя в позицията на човек, който носи персонална и професионална отговорност.

— Но ти не си оперирал от четири години.

— Става въпрос за прозрачност. Смята, че трябва да кажа на Антъни. Току-що му се обадих.

Никол отново вдъхна дълбоко.

— Боже мой! И как реагира той?

— Започна да мънка нещо. И за законността и етиката — всяка болница би заела такава позиция.

— Не може да те накара да напуснеш.

— Може, но не го направи. По-скоро прояви съчувствие.

— Искаш да кажеш, че е бил разстроен?

— Направо стъписан. Задаваше ми правилните въпроси. Но приятелството стига само дотук. Като главен лекар е длъжен да задвижи процедурата.

— Каква процедура?

— Ами да вземе мерки да защити болницата. Не е необходимо да напускам. Просто трябва да стоя настрана от всичко, свързано с лечението на пациенти. В това число и научни публикации. Длъжен съм да уведомя издателите си. Също така да документирам историята на заболяването си, за да могат да докажат в случай на настъпили усложнения при наши пациенти, че не съм оперирал от четири години.

— Нали всичко се пази в архива?

— Да, но ще трябва да се поразровя, за да го събера. Взел съм всички възможни предпазни мерки, Никол. Бях много внимателен още преди поставянето на диагнозата, защото не бях сигурен в ръцете си. — Гласът му потрепери. — Важното е, че всичко свърши. Трябва да разговарям със завеждащия на отделението. Мога да го убедя, че не съм работил с болни, но той ще се консултира с адвокати. От него зависи дали ще ми позволи да остана, или ще ме отпрати. — Той въздъхна тежко. — Господи! Последствията продължават да се стоварват върху мен. Може да не искат да остана. Едва ли ще ме поканят да се изкажа на конференцията. Да не говорим за телевизията. С кариерата ми е свършено.

— Не е вярно, Джулиан — възрази тя, въпреки че очите й бяха пълни със сълзи. — Не е вярно. Просто в момента е в застой.

— Все същото е.

— А ти как се чувстваш? Напоследък отказваш да отговаряш на този въпрос.

— Защото едва ли би искала да узнаеш.

— Напротив — увери го Никол.

— Добре тогава. Мисля, че от новото лекарство няма никаква полза. Не усещам подобрение. Състоянието ми постоянно се влошава. Треморът днес продължи доста дълго. Дори в скута ръката ми продължаваше да подскача. — Никол преглътна и понечи да каже нещо, но той продължи: — Ако това лекарство можеше да ми помогне, вече трябваше да е подействало. Прочетох доста литература, бебчо. Старата мантра „дай му още малко време“ не върши работа, така че не си прави труда да ме убеждаваш. След почивните дни смятам да се свържа с Хамън.

Спомняйки си намека му за Мексико, у нея се зароди слаба надежда.

— Значи няма да търсиш други възможности?

За момент Джулиан замълча, после каза още по-тихо:

— Не. Сещам се какво имаш предвид. Премислих. Не беше лесен избор, Никол. Може и да не го разбираш, но аз съм наясно какви са рисковете.

— Знам.

— Не, не знаеш. Нямаш представа какво чувствам.

— А пък ти не искаш да ми кажеш!

— Никой мъж не би искал да признае пред съпругата си, че е уплашен.

Сърцето й се сви от съчувствие.

— Имаш право да се страхуваш. Аз също съм уплашена! Няма от какво да се срамуваме.

— Има, ако му позволиш да те парализира. Е, аз не искам да съм парализиран. Предпочитам да стана опитна мишка.

В стомаха й нещо се преобърна.

— Джулиан…

— Не се притеснявай. Няма да стане още утре. Първо ще опитаме с автотрансплантация.

Използването на негови собствени клетки не беше толкова рисковано, но от това обзелото я напрежение не намаляваше.

— И до какво ще доведе това?

— Може би до нищо. Ако кръвната ми картина не е добра, положението е безизходно.

— А после?

— Ще търсим донорски клетки.

Ако нещата стигнеха дотам, знаеше какво ще последва.

— Искаш да изпробваш клетки от плацента, но ефектът от тях още не е проучен докрай — извика тя.

— Нямам какво да губя.

— Напротив, имаш! — изкрещя Никол неистово. — Реагираш зле на лечението, смяташ, че лекарствата не ти действат и състоянието ти не се подобрява, но ако проявиш още малко търпение, може би…

— Изчерпа се. Освен това имам жълтеница. Дан го забеляза. Това означава проблеми с черния дроб, които вече се виждат и от кръвните изследвания. Само ще влоша положението си, ако продължа да се тъпча с хапчета.

Това беше нещо ново, което бе крил от нея. Знаеше, че ще изпадне в паника. С върховни усилия на волята си се опита да се стегне и да започне да мисли нормално.

— Какво казва Кеплър?

— Още не съм му казал. От него вече нищо не зависи, Ники. Марк ще потърси в кръвната банка възможно най-съвместим донор.

— Сигурно има и други медикаменти…

— Вече изпробвах най-добрите.

— Може би някакви нетрадиционни препарати…

Той изсумтя презрително.

— Това не е никотинова зависимост. Взел съм решението си, Никол. Ще се подложа на трансплантация на стволови клетки от пъпна връв.

— Може да умреш.

— Но и да оцелея. И в двата случая ще съм допринесъл за развитието на медицината. Опитай се да погледнеш от моята гледна точка. Вече не мога да лекувам. Но това също е нещо, което мога да направя за медицината.

Моята гледна точка. Моите пациенти. Аз, аз, аз.

— Ами аз? — извика тя. — Ами бракът ни?

— Бракът ни означава всичко за мен, бебчо, но… погледни ме. Не мога да бъда съпругът, който искам да бъда — каза с такова отчаяние, че гневът й мигом се изпари.

— Тръгвам веднага — заяви Никол. — Ако не успея да хвана вечерния полет…

— Недей — заповяда Джулиан и веднага прибави по-меко: — Моля те. Трябва да поговоря с Кайлин и Джон. Искам да се обадя на родителите си. Обясненията ще бъдат трудни. Имам нужда да остана сам за известно време.

Сигурно щеше да спори с него, ако не беше толкова съкрушена. Губеше го и не виждаше начин да го предотврати.