Барбара Делински
Завръщане на острова (10)

Осма глава

Лео Коул беше зает с нещо съвсем друго. Шумът, който Шарлот чу, докато се приближаваше, беше неравномерно потракване, сякаш удряше нещо в метал. Не можеше да определи какво точно беше, докато не зави по извивката на пътя към къщата му и не видя осветения наклонен покрив. Между две стълби беше поставена дъска, върху която, обут в ботуши, стоеше Лео, къртеше парчета от битумните керемиди на покрива и ги хвърляше в контейнер за боклук, малко встрани от къщата.

Тя се огледа за кучето, не го забеляза и продължи бавно напред. Когато приближи достатъчно, улови ръце зад гърба си и се загледа. Е, да, наистина му беше казала, че са се отлепили. Докато го наблюдаваше, си даде сметка, че той вече го бе знаел. Начинът, по който се бе заел с работата, подсказваше за голям опит. Движенията му бяха премерени и точни. От време на време сумтеше от усилие над някое упорито парче, но като цяло работеше с лекота.

След малко спря, изтри с ръка потта над очите си, издърпа инструментите си към следващия участък и се протегна към бутилка с вода. И тогава забеляза Шарлот, въпреки че, ако не го наблюдаваше отблизо, нямаше да разбере. Той не скочи, дори не се обърна, просто, отпивайки, погледна встрани. След като приключи, попи уста с обратната страна на ръката си.

— Защо ли не съм изненадан? — измърмори достатъчно високо, за да го чуе, и продължи работата си.

В тона му долови присмех. Но гняв? Не, съвсем не.

— Знаели сте за проблемите с покрива.

— Аха. Поръчах материала още преди месец.

— Защо го правите през нощта?

В първия момент не й отговори. И после:

— А вие защо питате?

— Обикновено човешко любопитство — повдигна рамене тя. — От скука.

Той отлепи още няколко парчета, хвърли ги на земята и обясни:

— Слънцето залезе, вятърът утихна…

— А кога спите?

Още едно продължително мълчание.

— Когато съм уморен.

— Учените са доказали, че колкото по-малко се спи, толкова повече се увеличава рискът от удар.

— Данните ви са доста остарели — възрази мъжът. — Основната причина за безсънието е стресът, който предизвиква високо кръвно налягане и удар. А аз не съм стресиран.

Сигурно би спорила заради спорта, ако думите му не бяха прозвучали убедително. Може би работеше през нощта и спеше през деня.

— Нямате ли постоянна работа?

Отдаден на заниманието си, не отговори веднага.

— Не.

— Тогава как си платихте материалите?

Лео погледна надолу, вече наистина раздразнен.

— Вас какво ви засяга?

— Нищо. Както казах, просто съм любопитна. — Огледа се наоколо и забеляза кутията с инструменти. — Ако ви се намира още един комплект, бих могла да ви помогна.

Той изсумтя презрително.

— С тези дрехи?

— Не съм облечена кой знае колко по-различно от вас. — Потник и шорти. Неговият потник се беше събрал неравномерно около кръста, тъмните панталони бяха навити, както винаги.

— Нямате ботуши.

Не, нямаше, но пък маратонките й бяха много подходящи. Повдигна едната, за да му покаже подметката. След като той мълчаливо продължи работата си, подхвърли:

— Говоря сериозно. Мога да ви помогна.

— И това ли сте правили?

— И това.

За момент той сякаш забрави за присъствието й.

— Не — каза накрая. — Имам само едни инструменти. — Придвижи се към нов участък от покрива и продължи: — Но ако наистина искате да бъдете полезна, можете да съберете това, което падна извън контейнера.

Тъй като прожекторът осветяваше само покрива, наоколо беше тъмно. Едва след като очите й посвикнаха с мрака, разбра какво бе имал предвид.

Но не помръдна. Да се катери по стълбата, беше едно нещо, а да пълзи по земята, изложила на показ ръцете и краката си — съвсем друго.

— Къде е кучето? — попита тя.

— В храстите.

— Ще ме нападне ли?

— Не, стига после да си тръгнете.

Доверявайки се на думите му и вярвайки, че беше в състояние да контролира огромния звяр дори от стълбата, тя събра, колкото можа, и го хвърли при боклука. Само след минута беше готова. Изтърси ръце и се провикна:

— Какво друго бих могла да направя?

— Махнете се от там. Ако постоите още малко, може да ви ударя.

— Не бихте се прицелили в мен.

Той издаде лаещ звук, който би трябвало да бъде смях.

— Ако мерникът ми беше по-точен, нямаше да има какво да събирате.

Думите му отново прозвучаха убедително. Тя се отмести, скръсти ръце пред гърдите си и продължи да го наблюдава. Очевидно полагаше повече старание, защото нищо не падна навън и за нея нямаше работа. След малко седна на земята.

— Казахте, че ще си вървите — подкани я той.

— Не, вие го казахте, не аз. — Любопитството й съвсем не беше задоволено, а и страховитият пес не се виждаше никъде. — За какво сте лежали в затвора?

Мъжът я стрелна с поглед. Но не повика кучето.

— Доста тъп въпрос. Противен. — Издърпа още няколко парчета и ги захвърли на земята с излишно озлобление. Едното падна в градината, но той сякаш не забеляза. — Вие откъде знаете, че съм бил в затвора?

— Така разправят хората — отвърна Шарлот, като се изправи и зачака. Когато следващото падна почти до нея, тя го вдигна заедно с другото и ги пусна в контейнера.

— Идвали ли сте тук преди?

— Ето че сега вие ме обидихте. Прекарала съм на острова седемнайсет лета. Значи не съм от хората, които правят впечатление.

Той се протегна, за да стигне по-горния ред.

— Нямам много спомени.

— Опиянен от билките на Сесили?

Лео се облегна на ръба на покрива и погледна намръщен към нея.

— Една от причините да работя нощем, е, че е по-тихо. Ако имате намерение да останете, трябва да млъкнете.

Поне не беше настоял да си тръгне. Това беше някакъв напредък.

— Добре, мога да мълча.

— Направете го, моля. — Залови се с последния ред и продължи: — Освен това грешите. Не съм бил опиянен. През повечето време бях гневен.

— Сигурно — каза насмешливо тя. Спомняше си намръщеното му лице, но не беше доловила гняв. — От какво почина майка ви?

Известно време той се съсредоточи в работата си. Шарлот помисли, че я е забравил, но и преди бе вземала интервюта от недружелюбни хора. Точно бе решила да му зададе по-лесен въпрос, когато неочаквано получи отговор:

— От пневмония.

Пневмония. Това я изненада. Би трябвало Сесили да е наясно как се лекува пневмония.

— А пък аз си мислех, че вероятно е било рак.

— Така беше. От това я лекуваха в болницата, но там се разболя от пневмония.

Шарлот бе чувала подобни истории, но по някакъв начин тази я накара да приеме Лео вече като човек.

— Ужасно. Много съжалявам.

— Но не колкото мен — отново изкриви лице в гримаса той, зает с поредната упорита дъска. — Защото аз я закарах в болницата.

Тъй като на Куинипиг нямаше дори здравен пункт, трябва да е било на континента. В думите му тя долови нещо, което надхвърляше съжалението и чувството за вина. И попита меко:

— Затова ли се въртите наоколо, поправяте къщата и наглеждате градината?

— Наред с останалите причини.

— Например?

Той отново я изгледа с раздразнение.

— Не трябва ли да ходите някъде?

— Всъщност не. — Бе започнала да усеща нощната прохлада и отвърза пуловера от кръста си. — Никол е в Ню Йорк. В момента съм сама в къщата. — Наметна пуловера върху раменете си.

— Защо ми казвате това? — попита той.

— А защо не?

— Аз съм опасен.

— Така говорят — отбеляза тя, защото все още бе жива след… Колко станаха? Четири посещения?

— Вие да не би да сте на друго мнение?

Жената се усмихна.

— Владея карате.

Движението на бузата му би могло да бъде усмивка или смръщване, макар да изчезна веднага щом наведе глава. След малко я изправи и отново отпи вода от бутилката. После слезе от стълбата.

Тъй като му нямаше доверие, Шарлот се изправи.

— Още няколко минути и ще свършите — отбеляза тя, загледана в последния ред керемиди. — Какво следва?

Той застана на ръка разстояние. Стори й се по-висок, отколкото предишната вечер, когато беше минала покрай него по алеята. Едва доловимо потупване с пръст по бедрото му предизвика леко шумолене в храстите.

Естествено, следваше мушамата. Но кучето вече бе застанало до него, затова тя скалъпи една усмивка, обърна се и си тръгна.

Каратето можеше да й помогне да се защити от мъжа, но от кучето? Не можеше да определи кое от двете беше по-опасно. Всъщност накрая реши, че в комбинация представляваха истински риск.

Едно нещо обаче беше сигурно. И двамата бледнееха пред множествената склероза и това беше единствената мисъл, която я занимаваше, докато се връщаше към къщата.

 

 

Никол вече беше натрупала достатъчно опит. Щом самолетът кацна в Ла Гардиа, взе такси до малкия хотел, в който отсядаха всеки път. Беше близо до болницата, но тази нощ разстоянието й се струваше безкрайно. Дихателна недостатъчност? Стягане в гърдите? И двете бяха документирани като странични ефекти на лекарството, което вземаше в момента Джулиан, но бяха и класически симптоми за инфаркт. Подозираше, че Питър Кеплър му бе препоръчал веднага да постъпи в интензивното отделение на болницата във Филаделфия, но той, както винаги, беше отказал.

Колкото и да се опитваше да се убеди, че след като сам беше лекар, съпругът й би могъл да направи разлика, дълбоко в себе си не преставаше да се притеснява от онова, което щеше да завари.

След като се бе настанил, той й бе пратил съобщение с номера на стаята, затова тя затътри куфара на колелца направо към асансьора. В нервно напрежение изчака да спре на осмия етаж и тихо почука на вратата. Ослуша се за някакъв звук, молейки се да е все още жив. Но той не беше едър мъж и по една случайност точно в този момент беше бос. Облекчението, което изпита, когато бравата щракна и Джулиан застана пред нея, беше неописуемо.

Беше блед, а не посинял. Макар да беше изтощен, стоеше изправен.

Тя се вмъкна в стаята, затвори вратата, обви ръце около врата му и с наслада вдъхна онова, което в лицето на Джулиан за нея представляваше сила и сигурност. Когато той отвърна на ласката й, тя си въобрази, че е усетила как той се вкопчва в нея. Значи му беше необходима. Това беше благодатна мисъл.

Най-сетне се отдръпна и се вторачи в лицето му.

— Е, как е?

— По-добре.

— Но все още си тук. За какво те оставиха — заради задуха или заради болката в гърдите?

— Заради двете, но наистина съм по-добре. Какво каза на Шарлот? — попита, а на нея й се искаше да изкрещи, че не Шарлот е важна в този момент, а той.

Ала Джулиан си беше все същият, невротично вкопчен в идеята да пази заболяването си в тайна, и щом се притесняваше от приятелката й, можеше да направи за него поне това.

— Казах й, че е починал твой колега и искам да съм с теб на погребението. Станах много добра в лъжите. — Нима не го правеше дори в този момент? О, да, наистина си я биваше. Ако беше заподозрял, че не му казва истината, щеше да продължи да я притиска.

Но той само попита:

— Добре ли мина полетът?

— Сигурно. Изобщо не забелязах, защото през цялото време си мислех как ще вляза в тази стая, без да знам какво…

— Не го казвай, бебчо.

— Знам, знам, знам — прошепна тя, обзета от разкаяние. — Спеше ли? — Въпреки че беше облечен, косата му беше разрешена, а очите — замъглени.

Той поклати глава и направи гримаса, означаваща, че не е правил нищо особено, което трябваше да й подскаже, че просто бе лежал, проснат върху леглото, вперил поглед в тавана, обезпокоен от същите неща, които тревожеха и нея.

— Благодаря ти, че дойде — каза накрая.

Внезапно, без каквато и да било причина, тя се разяри. Беше израснала като единствено дете, родителите й я обожаваха, винаги бе била задоволена от всичко. Не беше привикнала да таи чувствата си и макар животът да я бе научил да се сдържа, когато беше наистина разстроена, понякога губеше контрол.

Точно това се случи сега. След продължилото почти цял ден пътуване, часовете притеснение и месеците на напрежение това „благодаря ти, че дойде“ се оказа капката, от която чашата преля.

— Къде другаде бих могла да бъда? — изкрещя тя. — Ти си мой съпруг. Би трябвало да съм във Филаделфия, при теб! Ти се грижиш за мен, Джулиан. Толкова ли е лошо, че веднъж и на мен ми се е наложило да го направя за теб?

— Проблемът е, че няма какво да се направи — каза той, като отстъпи назад.

— Напротив, има — възрази тя. Опита да се убеди, че не сега е времето за подобен разговор, при това опасно стягане в гърдите. Но не, времето беше дошло. — Ти се отдалечи от всички, които означаваха нещо за теб.

— Не е вярно. Вчера говорих с родителите си. През цялото време поддържам връзка с приятели.

— Но не им казваш истината, което превръща държанието ти в глупаво шоу. Ами това сега? Аз ти служа за параван, Джулс. И двамата знаем, че ако утре трябва да отидем в болницата и там има твои колеги, аз ще играя ролята на пациентка. Не че се оплаквам, щом това те успокоява. Но не ме кара да се чувствам по-добре, защото съм твоя съпруга, а ти ме държиш настрана. Само това ли съм за теб? Прикритие?

Той се вторачи в нея. По-спокойно, само влошаваш нещата. Недей да се заяждаш, недей да се ядосваш. Това беше всичко, което чу от него.

Джулиан се обърна и започна да разкопчава ризата си. Смъкна панталона и чорапите си. Би трябвало да очаква да ги последват и слиповете му, а когато се обърнеше към нея, нуждата му да бъде съвсем очевидна. Множествената склероза се отразяваше негативно върху някои пациенти, но не и при Джулиан. Той си оставаше напълно способен — невероятно способен. Но бяха изминали седмици, откакто си бе позволил да задоволи тази си потребност.

Естествено, не биха могли да правят любов, докато гърдите му бяха стегнати с превръзка, колкото и да се опитваше да омаловажи проблема.

Все пак, като го гледаше разсъблечен, нямаше как да не си спомни дните, когато сексът беше нещо съвсем естествено и редовно. Единственото, което трябваше да направи той, беше да я нарече „бебчо“ — толкова момчешко обръщение за академичен тип като него — и… искрата пламваше.

Дори в този момент почувства познатия копнеж.

Но тази вечер той не свали слиповете, вмъкна се под завивките, угаси нощната лампа от своята страна и затвори очи.

 

 

Петър Кеплер беше изключително прецизен. Винаги бе харесвала това му качество. То означаваше часове на очакване, но в края на деня вече разполагаше с достатъчно данни, за да вземе компетентно решение. Бяха в кабинета му в болницата, който беше малко по-широк от обикновена стая за прегледи, но Никол не се оплакваше. „Джулиан изглежда по-добре“, отбеляза мислено. Впрочем, както винаги, когато се срещаха с лекуващия лекар, сякаш най-сетне можеше да прехвърли отговорността и тревогите си на някого другиго. Освен това бе спал дълбоко, движейки се само толкова, колкото телата им да се докосват. Не беше сигурна, че е било преднамерено, но въпреки това му беше благодарна.

Сега седяха на отделни столове. Тя се мъчеше да изглежда спокойна, докато Питър разглеждаше резултатите от изследванията. Добрата новина беше, че сърцето на Джулиан не беше увредено от лекарството, а лошата — че ежедневният режим, който спазваше стриктно във Филаделфия, не беше в състояние да облекчи симптомите.

— Ще сменим комбинацията — реши накрая докторът. — Промяната не е значителна, но тези странични ефекти никак не ми харесват.

— Остави страничните ефекти — компетентно се намеси Джулиан. — По-скоро ме притеснява ефикасността на медикаментите. Вземам ги вече три месеца, би следвало да има някакво подобрение. Това са най-съвременните и силни лекарства. Ако и те не действат, значи съм загазил сериозно.

Неврологът издаде звук, който беше нещо средно между смях и сумтене.

— Лекарите са най-лошите пациенти. Те са винаги с една крачка напред.

— Можеш да се обзаложиш. Ръцете ми треперят, както винаги. И това схващане? Достатъчно зле се чувствам, когато се случи, докато седя на стол, но ако стане, когато вървя с колегите си по коридора?

Питър се загледа в него.

— Бих искал да мога да те оперирам и да реша проблема по твоя начин, но за съжаление, множествената склероза не се лекува така. В момента състоянието ти е стабилно. Един нов симптом не е толкова страшен на фона на цялото заболяване.

Никол побърза да се съгласи с него. Три месеца не бяха кой знае колко време. В научните публикации, които бе изчела в интернет, се твърдеше, че е необходим доста по-продължителен период, преди болестта да се повлияе от лекарството.

Но Джулиан беше на друго мнение.

— Един нов симптом си е нов симптом и ми идва в повече. Чувствам се все по-зле. Става въпрос за моя живот, който тръгва в грешна посока.

— Ти имаш множествена склероза — напомни му Питър. — Знаем само, че симптомите ще се задълбочават и ще зачестяват без лечението, което провеждаме в момента. — „Много правилно“, мислено отбеляза Никол, докато лекарят продължаваше да говори. — Работил съм с пациенти в продължение на десетина години, преди да намерим правилния път към ремисия. А с теб сме едва от четири.

— В грешната посока — мрачно повтори Джулиан.

 

 

Шарлот прекара сутринта в сортиране на предназначените за изхвърляне пластмасови чаши в различни цветове и форми, картонени чинии за еднократна употреба, салфетки, поставки за сервиране и прибори за пикник. Никол бе махнала пренебрежително с ръка към килера, където ги съхраняваше. Винаги бе предпочитала истинските съдове и бе предложила цялата „колекция“ да отиде на боклука. И тя бе решила, че може да й помогне поне с това.

Напълни два големи чувала и ги помъкна към църквата. Държеше телефона постоянно в джоба си, но приятелката й до този момент не се бе обадила.

Хвърли фотоапарата на задната седалка и пое към фермата на Ана Макдуел Кабът. Тя отглеждаше кокошки и осигуряваше яйца за повечето местни специалитети. Ана беше закръглена жена, която се клатушкаше и кудкудякаше като питомците си, но нейното „кудкудякане“ поне носеше някаква информация. Тя беше прекарала целия си живот на Куинипиг и знаеше всичко за всеки. С часове говореше за промените, настъпили на острова, и често, целенасочено насочвана от Шарлот, как тези промени се бяха отразили върху храната.

След като с помощта на билкови отвари се бе отървала от киселини в стомаха, тя смяташе Сесили Коул за светица. Но когато Шарлот спомена Лео, внезапно стана предпазлива.

— Той е много затворен човек.

— Лошо момче.

— Лошо? — изсумтя тихо жената. — Не толкова лошо, колкото погрешно разбрано.

— От кого?

— От всички наоколо. Имаше нещастно детство. Сега просто се е затворил в себе си.

— С какво си изкарва прехраната?

— О! — Благовидна въздишка. — Малко с това, малко с онова.

Което всъщност не обясняваше нищо.

— Все още отглежда билките на майка си — отново опита Шарлот.

— Не Лео. — Многозначителна усмивка. — Онези треви си растат сами.

— Да не би да ги продава?

— Не съм чула подобно нещо.

— А дали дава от тях на хора, които се нуждаят, както правеше майка му?

— Сигурно.

— Може ли да ги разменя срещу храна?

Ана се намръщи.

— Защо е този въпрос?

Шарлот нямаше основание да подозира някакви лични основания, след като имаше толкова причини за чисто професионален интерес.

— Сесили е мъртва от пет години, а билките й са по-силни от всякога. Имаме намерение да издадем готварска книга. Как да не се интересувам от тях?

— Нали знаеш какво казват за любопитството и котката — изкудкудяка собственичката на птицефермата.

Със сигурност знаеше. Любопитството я беше убило. Боб Лили я беше предупредил за това, но той обичаше въпросите й и нито веднъж не бе отказал да й отговори. Имаше, естествено, и продължение на поговорката — … а удовлетворението я съживило, — но Шарлот реши да го премълчи. След като бе имала възможност да направи няколко снимки, както си говореха и се разхождаха, беше напълно доволна от срещата. Докато другите в списъка можеха да й кажат точно определени неща, Ана й бе предоставила информация, която можеше да се окаже решаваща за книгата.

Шарлот напусна фермата на Кабът, изпълнена с нов ентусиазъм. Нямаше търпение да го сподели с приятелката си, затова й изпрати кратко съобщение. Но отговор така и не дойде, което й се стори обезпокоително. Опита се да й позвъни, но Никол не вдигаше телефона си.

 

 

Беше късен следобед, когато се върнаха в хотела, за да си съберат багажа. Едва тогава Никол успя да се обади на Шарлот. Краткото съобщение нямаше да свърши работа. Имаше нужда да чуе нечий успокоителен глас. Джулиан си вземаше душ, „за да изчистя от тялото си усещането на пациент“, както сам се бе изразил. Тя застана в най-отдалечения ъгъл на спалнята и набра номера, като не изпускаше от очи вратата отсреща.

— Аз съм — каза тихо и забързано. — Не мога да говоря дълго. Ако водата спре, веднага ще затворя. Тръгваме за Ла Гардиа, за да хванем самолета за Чикаго.

— Чикаго? — обезпокоена, повтори Шарлот. — А какво стана с Роли^[1] — Дурам^[2]?

Доволна, че има с кого да сподели тревогите си, Никол измърмори:

— Отложихме го с няколко дни. И на мен не ми се ходи в Чикаго. Искам да кажа, че днес всичко беше наред. Не се касае за инфаркт, а само за страничен ефект от лекарството. Лекарят му иска да променят дозата и да му даде още малко време, но мъжът ми е нетърпелив. Отиваме в Чикаго за консултация.

— В Ню Йорк няма ли други специалисти?

— Има, но Джулиан знае кой с какво се занимава, а този изпробвал различна терапия.

— Каква „различна терапия“ по-точно? — извиси глас Шарлот и в него се прокрадваха нотки на паника, но дори те действаха успокояващо на Никол, заглушавайки собствените й притеснения.

— Този специално е привърженик на трансплантацията на стволови клетки. — Думите предизвикаха свиване в корема й и тя го притисна с ръка. — Джулиан е готов да опита нещо, още недостатъчно доказано, стига да има и най-малка вероятност да му подейства. Това ме плаши до смърт, Шарлот, но той все повече се отчайва.

Душът в банята утихна. Никол се изправи и заговори спокойно:

— Значи, Ана се е оказала полезна?

— Дотолкова отчаян, че да предприеме такива радикални мерки? — долетя гласът от другия край на линията.

Но преди да успее да отговори, Джулиан отвори вратата на банята. Увит в кърпата си, влезе в спалнята и я погледна въпросително.

— Обадих се да й кажа, че няма да се прибера довечера — обясни тя.

Шарлот въздъхна шумно.

— Добре. Значи, получила си съобщението ми. Ана е неизчерпаем източник на информация.

— Даде ли ти рецептата за нейните „напластени яйца“? — ведро попита Никол. — Впрочем никога не съм могла да си обясня защо ги нарича така, след като става въпрос за яйца с шунка, тиквички и гъби, но пък използва невероятни подправки. Ти записа ли си ги?

— Тя ми ги написа.

— Е, хубаво. Като се върна, ще ги направя пробно. — Наслади се на мисълта, което нямаше нищо общо с храната. Потапянето дори в толкова незначително занимание за нея беше почивка. — Уговори ли си среща с Мелиса Паркър? — попита тя. Мелиса снабдяваше с печени тестени изделия „Чаудър Хаус“, „Грилът“ и кафенето на Куинипиг. Жената не само заслужаваше собствен профил в книгата, но Никол бе дала на приятелката си цял списък с фантастични нейни рецепти, които непременно трябваше да бъдат включени.

— Утре — кратко отвърна Шарлот. — Значи летите довечера?

— Да — каза Никол и се върна към алибито си: — На семейството й му е много трудно. Ще сготвя нещо за ядене, за да им го занесем.

— Колко време ще останете в Чикаго?

Стига да се отървеше от непоносимото лекарство и да се убедеше, че ще живее, Джулиан не би прекарал в Чикаго повече от ден. Искаше да се върне колкото може по-скоро в Дюк, преди някой да заподозре нещо нередно. Освен това консултацията беше строго информативна. Впрочем беше предложил да отиде сам, но в такъв случай тя от опит знаеше, че той щеше да й предаде разговора съвсем накратко и вечно щеше да се чуди какво е пропуснала.

А за нея беше важно да чуе всичко, което щеше да бъде казано.

— Ще се прибера в сряда — каза в слушалката. — Ще се справиш ли без мен дотогава?