Барбара Делински
Завръщане на острова (24)

Двайсет и втора глава

След като беше взела решение да се върне във Филаделфия, Никол стана нетърпелива. Но не успя да си хване такси, затова й се наложи да изчака автобуса, после в Портланд отново да изгуби известно време на летището в очакване на полета. Самолетът й се приземи в града едва привечер, но през всички тези часове не се отказа от намеренията си. Единственото й притеснение, докато пътуваше към апартамента им, беше дали ще завари Джулиан сам. Не му се беше обадила, за да го предупреди, че се прибира. Нямаше какво да си говорят по телефона.

Усети усилващо се главоболие, но въпреки това успя да се насили и да се усмихне на портиера, който пое багажа, й и го внесе вътре.

— Радвам се да ви видя, мисис Карлисъл. Искате ли да ви помогна да се качите до вашия етаж?

— Не, Джон, благодаря — отвърна тя, като хвана дръжката на куфара и го затъркаля към асансьора. — Той е съвсем лек.

Единствените неща, които беше взела, бяха гримовете и няколко любими дрехи, въпреки че тук се обличаше по съвсем различен начин. Нямаше представа колко дълго ще остане. Всичко зависеше от онова, което я очакваше горе.

Мъжът натисна бутона за осемнайсетия етаж и без да дава никакви признаци, че знае за заболяването на Джулиан, й отправи обичайната си усмивка и почтително изчака автоматичната врата да се затвори. Когато се отвори отново, Никол вече държеше ключовете в ръка.

Безшумно отключи и влезе в апартамента. Портфейлът и ключодържателят на Джулиан бяха оставени на ниското шкафче, но нищо не подсказваше присъствието на някого другиго — нямаше дамска чанта, нито обувки, още по-малко пък разхвърляни по пода дрехи. Една от причините да се върне без предупреждение, беше да го провери, заради което се ненавиждаше, но това беше още една тема, която трябваше да обсъди с него.

Нямаше го във всекидневната. Отникъде не се чуваше звук — нито от телевизора, нито музика, нито шляпане на боси крака в кухнята. Предположи, че работи, свали сака от рамото си, остави го върху килима до куфара, прекоси коридора, но и кабинетът се оказа празен.

Когато се обърна обаче, го видя. Беше застанал до вратата на спалнята в панталон с цвят каки и мокасини и това беше единственото нормално нещо във вида му. Ризата му беше разкопчана, косата му стърчеше на всички страни, кожата му имаше нездрав, жълтеникав оттенък. Но най-нетипичното нещо беше безумният страх в погледа му.

Защото не беше сам в спалнята?

Не. Тя веднага усети с всичките си сетива, че беше съвършено сам, а очите му бавно се пълнеха със сълзи. Нейният съпруг, когото тя обичаше по някакъв неразумен начин, който поддържаше любовта жива, дори когато гневът беше достатъчно силен, за да я убие.

— Извинявай — прошепна, после веднага стана предишната Никол, на която бяха казали да не идва. — Не мога да те оставя сам. Трябва да съм до теб.

Приближи се, но той вече протягаше ръце към нея. Притисна я към себе си със сила, каквато не бе подозирала, че притежава, като виждаше онова, което беше останало от него.

— Ти си тук — измърмори, заровил лице в косата й. — Не бях сигурен, че ще дойдеш.

— Не си ми казвал, че искаш да се върна — изненадана го погледна тя, като се отдръпна. Страхът все още помрачаваше погледа му.

— Звучеше ми толкова отчуждена. Мислех си, че искаш да стоиш настрана.

— Аз пък си мислех същото за теб.

— Не ме бива да говоря за някои неща — каза той и преди да успее да му възрази, че това трябва да се промени, устните му вече бяха уловили нейните в целувка, в която, да, имаше и страх, и облекчение, но и спомен за отминалите хубави времена. Дори когато вдигна глава, продължи да я прегръща и тя нямаше нищо против. При втората целувка за първи път от месеци насам усети възбудата му, която нарастваше заедно със собственото й вълнение.

И тогава всичко изгуби значение — и Шарлот, и стволовите клетки, дори треперенето на ръката, която се плъзгаше трескаво по тялото й. Никол му даде онова, което искаше, и ако в подсъзнанието й беше останал някакъв гняв, той се трансформира в страст. Изпита удоволствие, каквото не беше изпитвала никога преди, отново преоткриваше аромата на кожата му, поемаше инициативата, щом усетеше, че силите го напускат, решена да не го остави, докато и двамата не получат онова, от което имаха такава нужда.

Мой. Думата отекваше като ехо в съзнанието й, докато накрая се отпусна до него в леглото, заслушана как диша тежко в ритъм със собствения й ускорен пулс. Уморен или не, продължаваше да я държи в прегръдките си. Когато се унесе в дрямка, тя бързо го последва.

 

 

Никол се събуди и видя светлините на града под тъмнеещото пурпурно небе. Повдигна се стреснато. Джулиан беше буден, с глава върху възглавницата и очи, вперени в нея.

— Колко време сме спали?

— Няколко часа — отвърна той, после добави тихо: — Отдавна не съм се чувствал толкова добре.

— Наистина ли?

— Наистина.

Тя си пое дълбоко въздух, изпусна го бавно и му позволи да я привлече отново към себе си. Нямаше начин да отвори дума за Шарлот и за стволовите клетки. Не искаше да разваля момента. Да, искаше да има пак онова, което беше имала в миналото. Най-голямото й желание беше да върне часовника назад, към времето, преди Джулиан да се разболее. И, да, знаеше, че е невъзможно. Все пак, ако поради някаква причина тази интимност беше оцеляла, тя имаше нужда от нея.

Очевидно той също, защото не каза нищо, просто продължаваше да я прегръща, като я пусна само за да донесе да хапнат сандвичи с топено сирене и рукола. Веднага щом изпразниха чинията, отново я пожела за себе си.

Никол беше достатъчно уморена и достатъчно успокоена, за да спи в обятията му през цялата нощ. На сутринта обаче реши, че няма смисъл да отлага повече. Лежаха в леглото един до друг, а пръстите му леко галеха рамото й. Сложи глава на гърдите му и каза:

— Разкажи ми как се случи това с Шарлот.

Не само пръстите, цялото му тяло застина неподвижно. Тя не се опита да зададе въпроса по друг начин и да му остави възможност да се измъкне, затова той само въздъхна примирено и отвърна:

— Страхувах се, че става дума точно за това. Трябваше да има някаква причина за промяната у теб.

— Искам да чуя твоята гледна точка — заяви Никол, като приседна в леглото и придърпа чаршафа под мишниците си. В очите й имаше решителност, въпреки че всъщност не й се искаше да слуша нищо. Но след като беше чула изповедта на Шарлот, трябваше да му даде възможност да й разкаже и своята версия.

Джулиан започна с очевидното — умората от подготовката за сватбата, злоупотребата с алкохола, липсата на спомени на следващата сутрин, освен неприятното чувство, че се е случило нещо нередно. Но имаше и нещо много по-дълбоко.

— В известна степен — откровено призна той — се притеснявах от повторната женитба. Беше много лесно да обвинявам Моника за краха на първата, но в брака винаги има двама. Ти беше много по-млада и уязвима. Изпитвах огромна отговорност към теб. — Гласът му заглъхна. — Не бях сигурен, че съм готов да се справя с такава задача. Но сватбата все повече и повече наближаваше, приготовленията бяха към края си. Обзе ме паника и се напих. Опитвах се да се отърся от страха.

— Да не би да си се надявал да отмениш сватбата, като правиш секс с друга жена? — попита Никол. Това беше съвсем логичен извод от онова, което й говореше. Трябваше да зададе въпроса, иначе цял живот щеше да се чуди.

— Господи, не! — енергично възрази той, протегна се и улови ръката й. — Беше лудост, животински акт, който нямаше нищо общо с онова, което всъщност исках.

— Може би сватбата ти се е сторила прекалено претенциозна? — продължи да подхвърля предположения Никол, все още опитвайки се да разбере.

— Не, бебчо, не. Сватбата ни беше идеална. Проблемът беше в мен. Изгубих самоконтрол и направих нещо, за което не съм престанал да се упреквам. Не мога да ти опиша колко много, много съжалявам. — Винаги бе бил скромен. Но смирен? Засрамен? Никога досега. — Това е най-лошото нещо, което съм правил в живота си. Опитвах се да се убеждавам, че не съм престъпил клетвата, защото все още не ти я бях дал. Но това беше незначителен аргумент. Цялата работа беше отвратителна. — Отмести поглед, но само за миг. — Надявах се, че всичко ще отмине и ще се забрави. Дори бях сигурен, че е останало завинаги в миналото.

И сигурно щеше да стане така, ако не беше детето, което още не беше споменала, мислено отбеляза Никол.

Беше се облегнал на възглавницата, но не личеше, че позата му носи някакво облекчение.

— Кога разбра…? — Той млъкна и след малко продължи: — Ааа, да. Малко преди Четвърти юли. Тогава държанието ти се промени.

Тя не се извини, не каза нищо. На утринната светлина лицето му беше още по-жълто, но все още не беше готова да говорят за това. Имаше да изяснява много други неща и макар да беше очевидно, че той се чувства неловко, нямаше намерение да отстъпва.

Джулиан въздъхна и отново погледна встрани.

— Аз едва я познавах. Бях я срещал само онова лято, и то, когато идвах на Куинипиг през уикендите. Не беше нещо, което съм планирал предварително. — Погледна отново жена си, по-притеснен от всякога. — Да не би да е било замислено от нея?

— Не. — Никол вярваше в това. — Тя също много съжалява.

— Тогава защо ти го е разказала?

„Защото беше принудена — би могла да отвърне Никол. — Защото виждаше как се съсипвам, докато си мисля, че си достатъчно отчаян, за да пожертваш живота си в името на експерименталната медицина, а тя искаше да ми даде поне някаква надежда.“

Но все още не се решаваше да го изрече.

— Вероятно е мислела, че вече знам.

— Помоли ли я да си тръгне?

— Не. Имам нужда от помощта й за готварската книга.

— Как можеш да понасяш да я гледаш всеки ден?

— А как понасям да гледам теб? — отвърна с въпрос тя. — Опитвам се да разбера, Джулиан. Повтарям си непрекъснато, че се е случило преди много време, но внезапно започвам да виждам нещата по друг начин.

— Например?

— Работата ти до късно през нощта. Постоянните командировки.

Той поклати енергично глава.

— Никога!

— Дори когато отивам на острова за по няколко седмици?

— Никога! — повтори убедително.

Никол започваше да преминава границата, но не можеше да спре.

— Но веднъж се е случило с Шарлот. С най-добрата ми приятелка. — Пое си накъсано дъх, обзета от нови страхове. — Познавам жени, мамени от съпрузите си. Никога не съм могла да си се представя като една от тях. А ето, че съм. Станало е.

Джулиан се наведе рязко над нея.

— Не беше връзка. Дори не го исках…

— Но там не бях аз, нали? — Нямаше как да не зададе този въпрос. — Нима не бях достатъчно силна или достатъчно умна, или достатъчно независима?

Той улови лицето й между треперещите си длани.

— Не беше ти. Ти си всичко, което някога съм искал. Вината е у мен, защото се чувствах неадекватен и бях прекалено глупав да се надявам, че ще мога да удавя собствената си неувереност в алкохол.

— Ти? Неадекватен?

— Ти ме издигна на пиедестал, Ники. Но вече бях прецакал един брак, когато те срещнах. Успях ли да направя същото и с втория?

— Не знам — отвърна тя. Темата с множествената склероза трябваше да се обсъди, но още не бяха приключили с предишната. — Чух извиненията и на двама ви, а и Шарлот прави всичко, за да ми помогне, но продължавам да се чувствам предадена и гневна.

— Съжалявам — повтори той, но дори само споменаването на гнева я накара да го изпита отново, затова се протегна за халата си, нахлузи го нервно и отиде в кухнята.

Малко по-късно, с нож в ръка, вече изпразваше хладилника от ябълки, круши, киви, ананаси и ги режеше на малки парчета. След като изсипа малките резени в дълбока купа, добави лимонов сок и подсладители и ги върна обратно в камерата. След десетина минути от замразените франзели направи достатъчни за двама препечени канелени хлебчета и сипа от плодовата салата във всяка чиния. Не защото съпругът й го заслужаваше, а заради настроението, което създаваха.

Облечен в потник и дънки, той я наблюдаваше от вратата. Беше бос, пъхнал длани под мишниците си.

— По-добре ли се чувстваш? — попита, след като видя, че е приключила с приготовленията.

Ако беше забелязала дори намек за самодоволство, сигурно щеше да избухне. Но единственото, което можеше да долови в тона му, беше някаква фамилиарност, която й напомни, че са женени от десет години и не беше готова да сложи край на брака им.

Да, наистина беше по-добре. Не страхотно, но определено по-добре. Кимна, пъхна ръце в джобовете на халата си и го погледна открито.

— Господ ми е свидетел, Никол, в живота ми никога не е имало друга жена. Онова, което се случи онази нощ, ми подейства отрезвяващо.

— Но си бил с други, преди мен…

— Не и когато бях женен за Моника — прекъсна я той. — И никога след като се ожених за теб. Мога да се закълна, че дори не съм разговарял с Шарлот след сватбата ни.

Тя вече знаеше това. Доказателството беше бебето, появата на което очевидно не му беше известна, иначе досега щеше да се издаде по един или друг начин.

Кафе. Имаше нужда от чаша кафе. Обърна се и започна да си прави, когато той се приближи иззад гърба й, прегърна я през кръста и зарови лице в косата й.

Когато заговори, гласът му беше приглушен:

— Не искам да те загубя, скъпа. Ти си най-хубавото нещо в живота ми.

Думите му я обезоръжиха. Привърши със зареждането на машината за кафе и се обърна към него:

— Щеше ли да го кажеш, ако не бях разбрала за теб и Шарлот?

— Да. Още снощи, ако не бяхме заспали толкова бързо.

— Защо трябваше да престана да ти се обаждам, за да го осъзнаеш? Защото винаги съм била добра и доверчива? Защото преди десетина години бях вятърничаво момиче, прекалено наивно, за да се съобразяваш с него?

— Не — настоя той, като отново улови лицето й между дланите си, но този път се беше намръщил. — Никога не си била вятърничава. Ти си една невероятна, интелигентна жена, която не си е давала сметка за това. През целия си живот не си искала много и аз приемах това като даденост. Колкото до множествената склероза, собствената ми съпруга беше единственият човек, върху когото можех да излея гнева си.

— Не го ли изпитваш вече?

— Не. Но трябва да взема решение, а не мога да го направя сам.

— Вече знаят и други хора — възрази тя. — Можеш да поискаш и тяхното мнение.

— Те не са ти. Имам нужда да знам, че си на моя страна. През последните десетина дни се чувствах наистина нещастен.

Искаше й се да му вярва, да бъде сигурна, че сълзите, които беше видяла в очите му предишната нощ, се дължаха на облекчението, че най-после е при него. Това беше окуражаваща мисъл.

Направи му знак да седне, сипа две чаши прясно изцеден сок и точно щеше да налее кафето, когато го видя да загребва с вилицата изстудените плодове и да я оставя безпомощно на ръба на чинията. Треперенето на ръцете му беше очевидно.

— Не се чувстваш по-добре, нали? — попита, като седна на високия стол до него.

Той само поклати отрицателно глава.

— Как го приеха родителите ти?

— Стоически — отвърна, като обви чашата с длани. — Баща ми не каза нищо, а майка ми отказва и досега да приеме, че кариерата ми ще тръгне в друго направление. — Поколеба се за момент, после попита: — Още ли не са ти се обаждали?

Никол на свой ред поклати отрицателно глава. Никога не бе била близка с родителите на Джулиан и през цялото време си беше давала сметка, че гледат на нея като на втората съпруга или дори като на завоюван от него трофей. Може би това се дължеше на детинския й глас или на факта, че не ги беше дарила с внуци. Носеше им коледни подаръци, изпращаше картички за рождените им дни и се опитваше да се държи любезно всеки път, когато им идваха на гости във Филаделфия, колкото и рядко да се случваше. Освен това собствените й майка и баща живееха само на един час път от жилището й.

— Всичко е наред — увери сега Джулиан тя. — Просто го приемат по същия начин, по който и ти. Разчу ли се вече из болницата?

— Донякъде. Не знаех до петък следобед. Тогава няколко приятели наминаха да ме видят. Беше много тягостно, докато осъзнаят, че съм си предишният… — Почука с пръст челото си и прибави: — Поне тук. Дан се държа невероятно в Дурам. А Антъни настоява да продължим да играем голф. Твърди, че ще ми се отрази добре, макар да подозирам, че го прави от чувство за вина. Но трябва да му върна жеста. Той поне не избяга и не се покри. — Млъкна внезапно, което я накара да го погледне.

— А някои направиха ли го? — попита тя.

Джулиан само махна с ръка и излезе от стаята с несигурни стъпки. Обикновено се стараеше да ги прикрие. Върна се след няколко минути с чифт вълнени чорапи в ръце.

— Кой е избягал?

— Обслужващият персонал. Ей, знаеш ли, бях там само половин ден, а идеята все още им изглежда неприемлива. Не знаят какво да ми кажат. А би трябвало, като се има предвид с какво си изкарват прехраната. Но тук вече не става въпрос за някакъв пациент. Става въпрос за мен.

— Как стоят нещата с накуцването?

— Сама видя. Проявява се, после изчезва. Има нещо успокоително в това да не трябва да се притеснявам, че някой може да забележи. — Излезе отново, като този път отиде във всекидневната и се зае да настройва климатика.

Когато се върна, Никол докосна ръката му. Беше ледена.

— Понякога наистина ми е много студено — призна той и се зае с препечената франзела.

Това беше един от страничните ефекти от най-новите лекарства, които вземаше. Другите бяха жълтеникавият оттенък на кожата и ясно изразеното треперене на ръцете. Очевидно медикаментите не му помагаха.

Никол продължи да се храни мълчаливо до него за известно време. Наслаждаваше се на разбирателството помежду им и беше доволна от апетита, с който той унищожаваше закуската си. Радваше се, че го вижда много по-спокоен, възвърнал самочувствието си на мъжа, когото беше обикнала и за когото се беше омъжила. Дали се дължеше на секса? Донякъде, може би. Мъжете винаги се гордееха със способностите си.

Но из стаята витаеше нещо недоизказано, голямо и значимо.

Никол се облегна на стола си, отмести наполовина изядената закуска и каза:

— Направи ли нещо за другото?

— За стволовите клетки? — вдигна поглед над препечения хляб той. — Искаш ли го?

Тя придърпа обратно чинията си и изчака, докато Джулиан изпразни своята. Слаб по природа, сега й изглеждаше по-измършавял от всякога. Дали защото му беше липсвала? Или не проявяваше интерес към храната? Или пък повръщаше, което беше още един от страничните ефекти на сегашното му лекарство?

— Стволовите клетки — поощри го деликатно с притеснение от онова, което й предстоеше да чуе. Предстояща гибел? Струваше й се толкова отдавна, когато беше изрекла думите пред Шарлот. Беше успяла да изтика за известно време мисълта в периферията на съзнанието си, но ето че се беше появила отново и около нея се завъртя всичко останало, което имаше значение в живота й.

Джулиан остави вилицата на масата, сложи треперещата ръка в скута си и я погледна.

— Не. Все още не съм предприел нищо.

— И защо не? — попита го учудено. Бе бил толкова решителен, когато разговаряха по темата последния път.

Той посегна към чашата с кафе, но тя я взе, преди да успее да я поднесе към устата си, и доля от топлата напитка в каната. Както преди малко, Джулиан отново я хвана с двете си ръце.

— Е, защо не?

Съпругът й й отправи странен, озадачен поглед.

— Това не е нещо, което би искал да обсъждаме.

— Знам, и все пак, не искам да бъда пренебрегната за пореден път.

— Никога не съм те изолирал — възрази той. — Просто се обръщах на другата страна, когато изричаше неща, които не ми допадаха.

— Ако наистина ме искаш обратно в живота си, не бива повече да ме държиш настрани.

— Искам те в живота си, бебчо — увери я Джулиан. — Това е една от причините да не предприема нищо в тази насока. Знаех, че си против.

— Това има ли някакво значение за теб?

Очите му я гледаха напрегнато.

— Да. Голямо.

— Защото искаше да те подкрепя в решението ти?

— Не. По-скоро защото ми беше необходимо да се съобразя с мнението ти. Ти си разумен човек и аз изцяло разчитам на това.

— Така ли? Но нали ти си лекарят в семейството? Знаеш много повече.

— Но само за медицината. Не и за живота.

Никол не знаеше какво да мисли. Идеята, че Джулиан зависи изцяло от нея, беше нова и зашеметяваща.

Докато го наблюдаваше, забеляза у него някаква необичайна стеснителност.

— Аз също имам въпроси. Решението никак не е лесно. — Погледна през прозореца, после обратно към нея. — Може ли да излезем да се поразходим, или нещо такова?

— Не трябва ли да ходиш в болницата?

— За какво?

Толкова много горчивина в две прости думи. Тя чакаше, за да види дали няма да се обърнат в гняв, който като лавина ще се излее върху нея, когато той заговори с типичния си делови професионален тон:

— Имам среща в два часа. Касае се за първа бременност. Открити са симптоми на камерна хипоплазия^[1] и естествено, майката е изпаднала в паника. Не мога лично да извърша операцията, но тъй като става въпрос за прилагане на моята техника, може би ще мога да й бъда полезен. Името ми все още означава нещо. — Той се изправи. — Тръгваме ли?

Разхождаха се безцелно. Въпреки жегата и влажния въздух познатият град им подейства успокоително в момент, когато отношенията им бяха оставени на течението на времето. Джулиан през цялото време държеше ръката й, а по-късно я пъхна под лакътя си. Очевидно търсеше някакъв контакт. Самата тя жадуваше за такъв и отказваше да мисли за по-напред от настоящия момент.

Накрая стигнаха до парка на „Ритънхаус Скуеър“ и намериха свободна пейка край фонтана, където пляскането на водните струи действаше успокояващо. Движението на пешеходците беше рехаво, но дори нормалният вид на малцината преминаващи покрай тях беше ободряващ. Джулиан протегна напред крака и преметна глезените си един върху друг. Въпреки че ръцете му бяха кръстосани пред гърдите, лактите им се докосваха.

Щом я попита за посещението на Кайлин, Никол успя да представи гостуването на момичето по най-ведрия начин. Въздържа се, дори когато трябваше да разкаже за краткия престой на Анджи на острова. Сега, когато се намираше във Филаделфия, толкова близо до съпруга си, нахлуването на Том в живота на семейството й не й изглеждаше толкова важно, въпреки че въпросите на Джулиан издаваха скрита лоялност към починалия й баща. Не смяташе, че трябва да му казва и за отказа на майка си да продава къщата. Самата тя все още се опитваше да разбере мотивите й.

Разговорът приключи. Тя откъсна очи от игривите водни струи, установи, че той я наблюдава, и му се усмихна, озадачена.

— Гласът ти е различен — отбеляза Джулиан. — И начинът, по който говориш. Станал е някак по-прям, по-безцеремонен.

— Като на Шарлот? — попита тя с обич, на каквато съвсем неотдавна се бе смятала за неспособна. Или старите чувства отмираха трудно, или новите бяха по-снизходителни.

Каквато и да беше причината, той само повдигна леко вежди.

— Не знам. Не бих казал. Почти не я познавам.

Приела това най-сетне, Никол възкликна:

— Наложило й се е да се сблъска с множество препятствия през живота си, така че не подбира много думите. Но когато заговори, несъзнателно започваш да я слушаш. Мен хората понякога изобщо не ме забелязват. Имам чувството, че трябва по някакъв начин да запълня мълчанието, независимо дали имам какво да им кажа, или не. Вероятно се дължи на неувереността ми.

— По-скоро причината е в желанието ти да общуваш. Освен това много харесвам гласа ти — отвърна той. — Уникален е.

— Детински?

— Сладък.

Никол въздъхна.

— Ето че пак се върнахме към реалността. — Изчака малко в мълчание. Той изглеждаше съкрушен, но им предстоеше да обсъдят следващата стъпка на лечението му. Пейката на алеята в обществения парк беше толкова подходящо място, колкото и всяко друго. — Твой ред е! — подхвърли тя.

Той се наведе напред, пусна ръката й, подпря лакти върху коленете си и стисна преплетените си пръсти, докато кокалчетата им побеляха. Не бързаше да заговори, сякаш се бореше със себе си и не знаеше откъде да започне. Накрая, като я изгледа отстрани, каза приглушено:

— Прегледах всички блогове, в които се дискутира множествената склероза.

Това я изненада. Винаги се беше отнасял скептично към публикациите в интернет.

— Нали твърдеше, че не са валидни в твоя случай?

— Да, в известен смисъл, поне доколкото се касае за работата, с която си изкарвам прехраната. Което не означава, че другите нямат проблеми. Да не говорим, че повечето от тях са лишени от достъп до лекарите, към които можем да се обърнем ние.

Никол можеше да му каже, че е прав, че вече е крайно време да загърби самосъжалението и да се огледа около себе си. Но това би означавало да върне отново мълчанието помежду им, а в момента най-малко го желаеше. Джулиан имаше нужда да говори. И зачака да продължи.

Най-сетне той сведе лице към земята, намръщи се и каза:

— Имам чувството, че съм се надвесил над пропаст. Знам, че звучи мелодраматично, но никога преди не съм попадал в подобна ситуация. За разлика от пациентите ми. Те поверяваха живота на бебетата си в ръцете ми през цялото време или поне го правеха преди. Аз бях човекът, който контролираше нещата. Е, вече не. Не мога да контролирам лекаря, не мога да контролирам процеса, още по-малко пък резултатите. Четях тези блогове и си казвах, че ако се върна към традиционното лечение, бих могъл да изкарам доста дълго, без състоянието ми да се влоши чувствително. После се сещах за нещата, които обичам, но вече никога няма да мога да правя. — Огорчението, изписано върху лицето му, се задълбочи, тъмните му вежди се открояваха рязко върху бледия профил. — Увещавах пациентите си да поемат риска. Имам ли право да откажа да го поема сам? — Замисли се върху думите си, вплел ръце една в друга. — Така се оказах застанал на ръба с ясното съзнание, че ако реша да скоча, може да полетя, но може и да падна. — Помълча известно време и когато я погледна, очите му бяха пълни със сълзи. — И не знам какво, по дяволите, да правя!

Разтърсена от състрадание, Никол се подмести така, че раменете и бедрата им да се докосват, и за няколко минути се облегна на него. Потръпна и бавно вдигна глава.

— Все още ли си решен да се подложиш на това лечение?

Страхът беше ясно изписан върху лицето му, гласът му беше глух:

— Да.

Тревогата му по някакъв начин потисна нейната собствена.

— Трансплантация на стволови клетки от пъпна връв — изрече на един дъх само за да се убеди.

— Да — кимна той. — Ако се реша на тази стъпка, по-добре да избера онова, което ми дава най-големи шансове.

— Въпреки големия риск? — В очакване на отговора не смееше дори да си поеме въздух.

Джулиан се поколеба, после каза тихо:

— Искам да се излекувам. Постоянно си повтарях, че болестта няма значение, стига да съм жив. Но има. Желая го заради себе си, но и заради теб, за нас, за да мога да бъда такъв съпруг, какъвто заслужаваш. И в името на всички останали, които в момента са в нашето положение. — Гласът му беше все така глух и тих. — Има още нещо, което ме отличава от хората, пишещи в тези блогове. Бил съм свидетел на успеха, който може да се постигне при използването на новите технологии. Знам как се прави пробив. Но за него е нужен някой, който е готов да опита.

— Експериментът може да свърши зле — прошепна тя, обзета от усещането, че сама е увиснала над пропаст. Съпругът й я молеше за подкрепа. Можеше да се окаже тази, която ще го бутне от ръба.

— Знам, затова съм уплашен до смърт. Само че лекарствата не ми помагат и не ми е нужна кръвна картина, за да разбера какво става с мен. Ако продължа да ги вземам, с черния ми дроб е свършено. — Дишането му стана неравномерно. — Искам да опитам, Никол.

Това беше. Простичък избор, като този да го обича и да иска да бъде щастлив. С това разполагаше. Картите казваха, че ако съществуваше дори най-малък шанс да спечели, не биваше да го пропуска.

Очите му отразяваха точно тази нужда. Потъна в тях за няколко секунди и разчете нямата молба, преди да се откаже от битката.

— Тогава ще го направиш.

Той се дръпна леко с неприкрита изненада.

— Преди не мислеше така.

— Защото не разбирах колко се измъчваш. Не бях сигурна дали няма да размислиш.

— О, размислял съм. Най-малко шест пъти от неделя насам. Може да умра. Може да оживея, да се излекувам и пак да не ме допуснат до операционната зала. Може да оцелея, но да остана инвалид за цял живот в резултат на интервенцията. Да вегетирам. Рисковете са ми известни.

Беше неин ред да го погледне умолително. Веднъж изречени, думите нямаше как да бъдат върнати назад. Ала той го искаше. Можеше само да предполага колко силно го искаше.

Пое си дълбоко дъх, преглътна и каза тихо:

— Съществува нещо, което би могло да ги намали. — Обичаше го и независимо дали щеше да полети, или да падне, тя му го дължеше. — Шарлот е родила дете.

Изражението му беше абсолютно празно. „Това пък какво общо има?“, питаше то. След няколко минути пълно мълчание празнотата бавно се замени с ужас.

— Родила е дете от мен? — прошепна, поемайки си въздух на резки остри пориви. — Мое дете?

— Вече не е нито твое, нито нейно — нервно поясни Никол.

На лицето му се редуваха шок и объркване.

— Никога не ми е казвала.

— Какво би могла да ти каже? Помисли си само. Имала ли е някакъв избор?

Той се отпусна тежко на облегалката на пейката и застина, все още като вцепенен.

— Сигурна ли си, че е мое?

— Твърди, че не е била с друг. Ако имаше дори най-малко съмнение, че не е твое, не би ми признала за съществуването на стволовите клетки.

— Клетки от собствено дете гарантират поне петдесет процента съвместимост. — Но очевидно все още се бореше с другата мисъл. — Носила е моето дете в продължение на девет месеца, без да каже нито дума? Кой й е помагал?

— Никой. Била е съвсем сама.

Джулиан мълчаливо осмисли думите й.

— Щеше ли да се бориш с нея? — попита Никол, защото това я тормозеше. Абортът не беше изход. Нито един от двамата не би го искал. Но ако беше взел детето, собственият й живот щеше да се промени коренно не само защото щеше да й се наложи да го отгледа. Сурогатното майчинство беше едно, но дете, заченато в момент на предателство? Шарлот щеше завинаги да се превърне в неразривна част от брака им. И вероятно той нямаше да оцелее.

След като помисли известно време, Джулиан поклати глава.

— Искаш ли да разбереш нещо за него? — попита го предпазливо.

Отново кратък размисъл, отново отрицателно поклащане на глава.

— Не мога. Вече не. Кажи ми за стволовите клетки.

— Замразени са. Шарлот има права върху тях, докато детето навърши осемнайсет.

Дълбока въздишка.

— Не съм сигурен дали това прави решението ми по-лесно, или по-трудно.

— Защо по-трудно?

— Защото внезапно се оказват реално съществуващи. — С нетипичен за него жест, прекара ръка през косата си, после стисна силно врата си. — Ако се докаже съвместимост, шансовете ми нарастват, което е прекалено хубаво, за да не се възползвам. Но не отхвърля напълно риска да умра.

— Не ми харесва тази дума, Джулс — тихо го предупреди тя. — Имаш ли доверие на Хамън?

— Да.

Тя улови ръката му, отново студена, и я допря до гърлото си, където се усещаше ускореният й пулс.

— Както твоите пациенти ти вярваха? — След като той кимна, продължи: — В такъв случай, ако някой може да намали риска, това е той.

 

 

Прибраха се в апартамента в мълчание. Джулиан не бързаше да грабне телефона, а мрачно седна във всекидневната. Никол допускаше, че продължава да мисли за онази единствена нощ преди десет години, в която е било заченато дете. Нещо повече — ако се съдеше по нерешителността, изписана върху лицето му, онези шест пъти, през които се беше разколебавал от неделя насам, нарастваха с още един след тази нова информация.

Когато седна на облегалката на фотьойла, той само обви ръка около кръста й. След като му сервира обяда, изяде всичко в чинията. После, преди да тръгне за срещата си в два часа, тя го прегърна силно и едва тогава го пусна да излезе. Не го попита за какво се беше замислил, въпреки че умираше от любопитство да разбере. Двамата щяха да минат заедно през новото изпитание. Вярваше в това така силно, както никога досега. Познаваше съпруга си. Винаги бе бил сдържан. Щеше да заговори, когато имаше какво да й каже.

 

 

След като се върна от болницата, наистина го направи. Оттам се беше обадил в Ню Йорк. Питър Кеплър се беше съгласил с него за проблемите с черния дроб и бе разбрал необходимостта да се мине отново на традиционните за лечението на това заболяване медикаменти. После беше разговарял с Марк Хамън, който очевидно в началото бе настоявал за автотрансплантация, докато не беше получил по електронната си поща кръвните му изследвания.

— Резултатите ми са много лоши — обясняваше той на Никол. — Няма никаква възможност да се изтеглят нормални здрави клетки, затова ще се наложи да се използват донорски. Ако Шарлот ти е казала истината, тази замразена плацента може да се окаже божи дар. Марк е много въодушевен. За първи път го чувам да говори така. Но е и предпазлив. Настоява да премисля всичко отново и отново. Освен това ми препоръча да си почина. — На свой ред стана предпазлив, когато се обърна към нея: — Реших да замина за Куинипиг, Ники. Това е най-подходящото място за почивка. А и Шарлот е там. Ние с нея трябва да поговорим.

В първия момент някакъв тъничък глас в нея изкрещя: „Не, не, не!“. Току-що бе преоткрила съпруга си и не би могла да рискува да го изгуби от жена, с която някога бе имал връзка или каквото и да е било онова тогава. Да се среща с всеки един поотделно, беше едно, но заедно? При това на Куинипиг? Нейния остров? В нейния рай, който вече не беше такъв, какъвто е бил някога, и то по вина на същите тези двама души?

Когато се обади по-разумният глас обаче, й каза, че е естествено — Джулиан и Шарлот наистина трябваше да си поговорят. Сама им бе отворила вратата към това, когато му беше разказала за замразените клетки. Помежду им съществуваше връзка, която нямаше да бъде прекъсната скоро.

Не можеше да определи кое я плаши повече — рискованата трансплантация или срещата му с Шарлот. Но и двете бяха част от една нова реалност. Ако Анджи беше права, трябваше да я приеме и да продължи напред.

В този смисъл приятелката й щеше да стане част от живота й повече от всякога. Стволовите клетки можеха както да го спасят, така и да го убият. След като го бе насърчила да ги използва, чувстваше тежестта на собствената си отговорност. И искаше да я подели с жената, която бе направила това възможно.