Барбара Делински
Завръщане на острова (15)

Тринайсета глава

Шарлот седеше до кухненската маса, когато чу тихо възклицание:

— Странно!

Престана да пише и вдигна глава.

Никол бе застанала до барплота и намръщено прехвърляше рецепти.

— Няма мащерка в рибната яхния на Ребека? Винаги е слагала мащерка. Именно заради това предпочетох точно нейната. И киш със сьомга без магданоз? И без копър? В киша на Мари ги има и двете. Козето сирене не струва нищо без копър и дори да оставим вкуса, подправката му придава цвят. — Следващата я обърка още повече. — Екстракт от мента в ментови бонбони? Екстракт? В това няма нищо естествено. Какво не й е наред на прясната? — Обърна се притеснено към Шарлот: — Куинипиг винаги се е славел с билките и подправките си. Предполагаше се, че те ще са в основата на готварската книга. Ако ги махнеш, храната губи уникалността си. Сигурно съм записала рецептите грешно.

Усетила внезапен хлад, Шарлот стана от мястото си.

— Всички ли?

В купчината имаше десетки.

— Не всички. Някои са много добри. Но тези? И тези? — Отдели няколко, върху които имаше пощенско клеймо. — Получих ги в началото на седмицата. Все същата работа — или използват купени продукти, или пречистени заместители. Ако бяха две-три, можех да го приема за случайна грешка. Но осем? Какво става?

Шарлот взе картончетата с рецепти и ги разгледа.

— Отпечатани са скоро. Все пак наистина може да е неволна грешка.

Ала Никол поклати глава.

— Познавам тези хора. Не мога да ги нарека небрежни. Направено е нарочно.

— Саботирали са собствените си рецепти?

— Пазят ги. Някой им е казал да не разкриват тайните на острова. — Заключението й беше категорично, очите й открито срещнаха погледа на Шарлот.

— И ти мислиш, че е Лео?

— Кой друг би могъл да бъде?

— Дори. Или Ана, или Мелиса. — На всяка една от тях беше задавала въпроси за Лео. — Те го защитават.

— От какво? — с неприкрит скептицизъм попита Никол.

Шарлот затърси отговор, но мислите й се въртяха в неприятна посока. Тя лично имаше пръст в това. Как би могла да възрази?

— Нима не се държат покровителствено и към мен? — обидено попита Никол. — Прекарала съм тук всички лета в живота си. Те обичаха семейството ми — нали сама чу какво говореха миналата седмица. Освен това тези хора не са лицемери. Ако не искаха да издаваме тази готварска книга, щяха да ми го кажат направо. — Над лицето й падна сянка. — Не, сигурно Лео ги е наплашил. Той беше против от самото начало. Помоли го да престане, Шарлот, моля те! Имаше моменти, когато ми се струваше, че вися на косъм. Последното нещо, от което имам нужда, са усложнения, още повече сега, когато нещата потръгнаха.

Нещата наистина бяха потръгнали, въпреки болката й по Джулиан. Без съмнение й липсваше, а и той споделяше чувствата й, ако се съдеше по редовните му съобщения. „Уморен съм, но съм добре“, отговаряше на постоянните й въпроси. Или пък: „Току-що приключи страхотна среща с куп първокласни лекари“. И още: „Пращам ти един клип с местни новини. Прикачвам линка“. Шарлот си даде сметка, че телефонните им разговори бяха станали по-лични, след като ядът й се бе поразсеял.

Което не можеше да се каже за страха, който засенчваше погледа й на моменти, но тя отбягваше да говори за това. Омръзна ми беше изразът, който най-често използваше, когато Шарлот повдигнеше въпроса. И сякаш да го докаже, винаги беше ведра и усмихната сред хората в града. Работата върху книгата я стимулираше. В този смисъл беше права: последното нещо, което им беше нужно, беше някой да застане на пътя им.

И се опита да намери най-лесното решение:

— Не можеш ли просто сама да добавиш подправките?

— Ако поправя рецептите, няма да ми подпишат разрешителните. Моля те, помоли го да престане!

— Не мисля, че Лео има пръст в тази работа — заяви Шарлот, макар да се чувстваше неудобно. Нима не беше заплашил, че ще им попречи да намерят нужните им рецепти? „Ще кажа няколко думи, че не съм съгласен“, беше й казал.

Но това беше, преди да станат… каквото и да бяха станали. Сега й се струваше невъзможно да го е направил. Беше прекалено внимателен онази нощ на плажа в понеделник и се бе държал много мило на верандата следващата вечер. А и тази целувка сутринта? Беше прекалено искрена.

— Тогава как ще ми обясниш това? — извика Никол и вдигна рецептите. — Не ми изглеждаха гузни, когато ми ги даваха. Щом са изключили подправките, значи са го направили умишлено, без изобщо да се притесняват. Наистина ли не са допуснали, че ще забележа? — Тя погледна приятелката си умолително: — Ще му се обадиш ли?

— Нямам номера му.

— Все някой трябва да го знае. Може би Дори?

— Ммх. И мислиш, че ще ми го каже просто ей така? Даде ми ясно да разбера, че не трябва да се забърквам с Лео Коул.

— И е била права — троснато заяви Никол. — При това не ви е видяла тази сутрин. Ще ходиш ли до къщата му през уикенда?

— Не знам.

— Не е нужно да се навърташ постоянно наоколо и да се грижиш за мен.

— Не съм тук, за да се грижа за теб. Сама реших да остана — подхвана Шарлот, но в този момент я осени друга мисъл. Ако наистина искаше да опознае Лео, имаха нужда от повече време, а не от краткотрайни срещи на едно или друго място. Но не искаше да оставя приятелката си сама. — Джулиан има ли намерение да идва за Четвърти юли?

Никол отвърна тихо:

— Няма да може да дойде. Смята, че щом лекарите, с които работи, няма да напускат града, не би следвало да го прави, освен това пътят е дълъг. Имаше предвид за него. И е прав. Разстоянието Роли — Дурам — Куинипиг никак не е малко. — Взе отново картончетата с рецепти и попита отчаяно: — Е, какво ще правим с тях?

Отговорът, разбира се, беше да тръгнат от врата на врата и да нанасят поправките, което би означавало да поставят хората в неудобно положение, без да решат проблема. Ако местните жени бяха подложени на някакъв натиск, това щеше да продължи, докато не се откриеше източникът му.

Лео беше първата спирка. Шарлот можеше да отиде до къщата още в петък вечерта, но нещо я възпираше. Може би беше рибената яхния, която Никол приготви с прясна камбала^[1], останалите съставки от рецептата на Ребека и такова количество риган, каквото инстинктивно почувства, че й е необходимо. Вечеряха доста късно и след като пресушиха една бутилка бяло бургунди от запасите на Боб, бяха прекалено отпуснати, за да правят нещо друго, освен да гледат новата версия на „Отнесени от вихъра“.

Все пак вероятно именно страхът я държеше далече от къщата на Лео тази нощ. Ако беше пуснал в ход заканите си, двамата нямаха бъдеще заедно.

Или пък беше просто отлагане. В такъв случай беше по-добре да научи всичко утре, отколкото още сега.

 

 

Съботното утро беше мъгливо. Никол прекара по-голямата част от сутринта в кухнята, като първо изпробва запечен касерол по френски, после прочутите яйца на пластове на Ана Кабът. Слава богу, поне тези рецепти бяха правилни. „Всъщност бяха перфектни“, написа тя във възторжено съобщение до Джулиан, докато с Шарлот се наслаждаваха на храната.

„Няма ли отговор от онзи?“ — попита той.

„Все още не. Може би по-късно.“

Шарлот я беше уверила, че няма начин да се свърже с Лео, и Никол бе решила, че е излишно да събират нови рецепти, докато не бъде спрян.

От една страна, се почувства възпрепятствана.

Но от друга — напълно свободна. Когато мъглата се разсея, го прие като покана, настани се във вътрешния двор и се зачете.

 

 

Рано следобед Шарлот получи кратко съобщение от Лео, което гласеше: „Довечера ще полагам новия битум. Искаш ли да ми помогнеш?“

Тъй като вечерта беше ясна и топла, Шарлот тръгна пеша. Синкавият мрак беше започнал да се спуска, когато сви към извивката на пътя и видя Лео да наглася двете стълби. Отново беше облечен в черно, но този път коланът с инструментите му лежеше на земята. Сноповете летви бяха наредени върху поставен наблизо дървен палет.

По средата на пътеката тя се спря и зачака. Усещаше уханието на билките, примесено с това на белите цветчета, намиращи се до дърветата от лявата й страна. Устоявайки на упойващия аромат, тя си спомни за рецептите и не помръдна от мястото си.

Лео привърши със стълбите и се протегна към първия сноп летви, когато я забеляза. Изправи се и зачака. След като тя не помръдна, я повика с ръка. Отново, не последва отклик, затова пусна на земята летвите и тръгна към нея.

— Случило ли се е нещо? — попита, когато се приближи достатъчно.

Тя кимна.

— Започнахме да събираме рецепти. На повечето от тях билките и подправките липсват.

— Липсват ли?

— Пресните са подменени с изсушени. Или не са включени изобщо. Като че ли хората се страхуват да ги споменават. Изглежда, някой им е забранил да го правят.

Той изглеждаше развеселен.

— Така ли?

— Ти ли го направи?

Настроението му се промени.

— Не — каза сериозно.

— Заплашвал си ги.

— Да. А и Мечо изглежда доста опасен.

Значи само слухове? Искаше й се да повярва.

— Е, със сигурност не е била Сесили.

Мъжът изсумтя презрително.

— Сигурна ли си в това?

— Стига, Лео. Мъртвите не обикалят из града, за да разговарят с хората.

— Не в традиционния смисъл.

— Което означава?

— Легендите са живи.

Шарлот беше заинтригувана.

— Което означава!

— Местните вярват в най-различни неща за Сесили. Повечето от тях са глупости, но я се опитай да го кажеш на някого от най-ревностните й почитатели. Ако са сигурни, че може да излезе от гроба, сигурно се стараят да не я ядосват.

— Като да дават рецепти, в които се използват нейни билки? Защо това би я ядосало?

Той повдигна рамене.

— Иди и ги питай. Тя невинаги беше много любезна.

— Но повечето от хората на Куинипиг я боготворят.

— Защото не са живели с нея — отвърна със снизходителен поглед.

Шарлот затаи дъх.

— Какво е правила?

Лео остана загледан в нея още миг, после извърна глава.

— Не е моя работа да я критикувам. И аз не бях дете подарък.

— Какво е правила? — повтори тя, но този път вече към гърба му, защото той беше тръгнал между лехите с билки.

Спря по средата на една от тях, наведе се и започна да кърши червени пъпки от някакво зелено растение с широки листа и да ги пъха в джоба си.

Шарлот тръгна след него и попита:

— Какво е това?

— Киселец. — Хвърли й бърз поглед. — Виждала ли си киселец?

— Не.

— Повечето хора не са. Не е много популярен — подхвърли Лео на подчертан мейнски диалект. — Но има много приятен кисел вкус. От листата му става чудесна кремсупа. Киселецът е много подходяща добавка към крадена риба.

— А какво ще правиш с пъпките? — любопитстваше Шарлот, забелязала, че продължава да пълни джобовете си с тях.

— Ще ги пръсна наоколо. Киселецът се хваща лесно, ако го подрязваш редовно. Хубавият вкус идва от свежите листа. Тези пъпки — каза, като откърти още няколко — само забавят растежа. — Изправи се, изостави мейнския акцент и заговори както обикновено: — Знам всичко това, защото работих в градината заради нея. Не беше по мое желание. Но ако й откажех, ме оставяше гладен.

Чудейки се защо това й прозвуча толкова зловещо, Шарлот подметна колебливо:

— Това ми изглежда справедливо споразумение.

— За четиригодишно дете? За петгодишно? Обучаваше ме вкъщи, за да ме държи до себе си. Понякога ми се удаваше да се измъкна — скачах от задния прозорец и поемах към града и като стигнех там, крадях по малко оттук-оттам. Градът беше един съвършено различен свят за мен. Бонбони? Чипс? Комикси? Хващаха ме и ме връщаха у дома, а тя ме заключваше и ме оставяше да спя в градината. Което е много приятно през лятото, но не и през зимата.

Шарлот се опитваше да си го представи.

— Държала те е тук?

— Не през цялото време. От време на време успявах да се скатая на някоя рибарска лодка, която излизаше в морето призори. Сигурно е смятала, че мъжката компания ще ми се отрази добре, защото не вдигаше врява. Когато пораснах още малко, ме пращаше с колелото из острова да разнасям билките й. А те наистина помагаха на хората. Поне това трябва да й се признае.

— Но ти ми описваш едно нещастно детство. Другите знаеха ли?

— Откъде? Никой не идваше насам, а тя не казваше на никого. Нито пък аз. Нали ми беше майка.

Той стигна до края на лехата и разсеяно докосна белите цветчета. Следвайки го, Шарлот попита:

— Как така накрая си тръгнал на училище на континента?

Лео не отговори и тя допусна, че е имало въздействие отвън.

— Не се ли страхуваха да й се противопоставят?

— Само местните. Не и властите на континента.

— Закрила на детето?

Той се поколеба.

— Нещо такова. Тя наистина ме обичаше и се страхуваше да не ме загуби. — Засмукал ъгълчето на устната си, стоеше с ръце на гърба с пъхнати в колана на късите му панталони пръсти, вперил поглед в дърветата. След залеза на слънцето и преди появяването на луната те изглеждаха като зеленикава бъркотия, в която можеше лесно да се изгубиш.

Не че Лео беше изгубен. Напълно уверен в себе си, той направи няколко крачки в мрака и повдигна края на прегъната клонка от земята. Огледа я внимателно, завъртя я целенасочено, отчупи част от нея, после бавно я пусна в градината.

— Това за какво ти е? — попита Шарлот.

— За нещо като дялкане. Боровата дървесина е мека, но доста ронлива и с много твърди чепове. — Отново повдигна клончето и й го показа. — Тук няма много, което е добре.

— Това, дето го откърши, какво ще го правиш?

— Нищо особено. Не ме бива много. Удоволствието е в самия процес.

„Също като моето плетене“, мярна се бегла мисъл през съзнанието й.

— Продължавай — насърчи го меко, — разказвай за детството си. Искам да чуя всичко.

Тогава той я погледна. Даже и на слабата светлина видя уязвимост в изражението му. Или по-скоро я усети.

— Приятелите си споделят такива неща — продължаваше да го уговаря.

— А ние такива ли сме? — попита я, както й се стори, обезкуражено.

— Да.

— Значи си първата. Аз нямам приятели. Така и не се научих да ги печеля.

Беше й трудно да му повярва. Лео беше добър човек.

Очевидно забеляза съмнението й, защото стисна по-силно парчето дърво.

— Бях на десет, когато тръгнах на училище в града. Дотогава не се бях събирал с другите хлапета. Нямах представа как да се държа. И изглежда, съм правил не каквото трябва. Сесили видя в това потвърждение на твърдението си — че растенията са единствените приятели, от които имам нужда и че ако ги обичам достатъчно, те ще процъфтяват. И те наистина растяха добре. Даже и сега. А не би трябвало. — Погледна към лехите и продължи: — Тукашният климат не е подходящ за повечето от тях. Значи е била права. Поне в онази част, която засяга любовта. — Той приклекна, пусна дървото и прокара длан по тревата. — Как може нещо, растящо под дебела сянка, да е толкова свежо и зелено?

Наистина беше и свежо и зелено, даде си сметка Шарлот. Дори през нощта. Но я порази друга мисъл, породена от начина, по който беше докоснал белите цветчета, а сега галеше тревата.

— Ти обичаш тези растения.

Лео се отмести и седна на земята.

— Така е. Харесва ми да се грижа за тях.

— Заради нея?

— Заради себе си. Веднъж се опитах да ги унищожа — призна той и в гласа му имаше повече вина, отколкото гордост. — Беше точно след смъртта й. Бях бесен, че издъхна в болницата, като че ли го направи само за да ми покаже, че решението ми е било погрешно. Върнах се тук и изскубах всичко. Пълен провал. Повечето от тях покараха отново, така че взех мотиката и ги изкорених. На следващата пролет се появиха пак, още по-големи и по-здрави.

— Да не би да се дължи на праха й? — допусна Шарлот.

Изглеждаше отвратен, когато я погледна.

— По дяволите, не. Не я кремирах. Погребана е в града, зад църквата. Предполагам, че местните ходят на гроба й. — Устните му се изкривиха в гримаса. — Разбираш ли, това е част от легендата. Помагала е на тези хора. Колкото до мен, аз само разнасях тревите й.

— Лош урок.

— Не, тя ги даваше безплатно. Аз ги продавах. Сесили не знаеше, докато не ме хванаха.

— Не е ли забелязвала, че марихуаната й изчезва? — учуди се Шарлот и изгледа намръщено градината. — Между другото, не усещам миризмата й.

Изражението му стана мрачно.

— Марихуаната е единственото нещо, което не покара отново. Майка ми не е искала да ме изкушава.

— Би ли се изкушил?

— Не. Нито да я продавам, нито да я употребявам.

Шарлот не беше изненадана. Нищо у него не предполагаше някое от двете. Единственото, за което можеше да мисли в настъпилата тишина, беше начинът, по който Сесили го беше използвала. „Не беше най-добрата майка“, бе казала Дори. Тогава не я беше разбрала, но сега я разбираше добре. Дори собствените й родители не бяха били толкова лоши, защото единственото им прегрешение беше, че я пренебрегваха. Усети още по-силно привличане към Лео. Да се бориш с родната си майка, а после да се опълчиш срещу целия свят… Едва ли му е било по-лесно, отколкото на нея.

Наведе се, седна със скръстени крака между ботушите му и се наклони към него.

— Имаш ли баща?

Той се засмя.

— Сесили беше добра, но не беше светица. Естествено, не е заченала непорочно.

— Знаеш ли кой е?

— О, да.

— Виждаш ли се с него?

— Не. Той не идва тук, а аз не ходя там.

— Къде е това там?

— Рокланд.

На континента, при това толкова близо.

— Но сте разговаряли.

— Нямаше да стане, ако зависеше от мен. Не се е отнесъл добре към майка ми. Оставил я е да ме отгледа сама. Мисля, че тя беше човек на крайностите. Обратите бяха драматични. Беше много трудно. Парите. Аз. Това.

Трудно за него, разчете в думите му Шарлот, въпреки че той се опитваше да го представи по друг начин. Изпита нужда да го утеши, да му покаже, че не е бил сам дори тогава; тя сложи ръка върху крака му.

— Много мило, че се опитваш да я оправдаеш — каза, но той се бе вторачил в ръката й.

— Това съжаление ли е?

— Не.

— Тогава какво?

— Просто исках да те докосна.

— Ако е от съжаление, по-добре я отдръпни.

Не само че не я отдръпна, но я притисна още по-силно и усети топлата му кожа, покрита с тъмни косъмчета.

Лео лека-полека се успокои.

— Относно онова, което каза преди малко. Аз си имам свое виждане. Само се опитвах да разбера нейното. Помогнала е на толкова много хора. Това беше призванието й.

— Затова поддържаш къщата и билките й.

— Какво друго имам?

Беше казано мимоходом, но Шарлот го прие присърце. Може и да беше запълнила някои празнини за някогашното момче, но оставаха да зеят още много дупки от историята на мъжа. Беше бивш затворник — факт. Но другите неща не си пасваха — говореше като човек, който има най-малко диплома по психология. Той присви крака си и притисна леко ръката й.

— Ти ми кажи — тихо каза тя. — Какво друго имаш?

Погледът му обходи пространството в тъмнината.

— Ето това. Моят дом.

— Никога ли не ти се е искало да заминеш някъде?

— Бил съм. Там е още по-зле.

— Къде?

Очите му блеснаха, сякаш се беше върнал години назад и изпитваше същия гняв.

— Когато излязох от затвора, ме изпратиха да работя в строителството на континента. Шеф ми беше една жена, на която не й харесваше, че не искам да спя с нея. Тогава ме набеди, че продавам наркотици. Върнаха ме обратно толкова бързо, че едва успях да примигна.

Шарлот усети, че не й достига въздух.

— А ти правил ли си го?

— Да продавам наркотици? По дяволите, не. Прокурорът го знаеше. Тогава се прибрах тук. — Той се поуспокои. — Живеех в една колиба на кея и работех каквото ми попадне. Когато Сесили се разболя и нямаше кой да й помогне, аз се обадих на лекаря в затвора. Той ми беше нещо като наставник — носеше ми книги и разни други неща. Каза ми, че ако я закарам на континента, ще ме чака в болницата. Но така и не се появи.

— Предателство — прошепна Шарлот.

— Може и така да се нарече.

Тя усещаше, че Лео би използвал други думи, които щеше да изрече, ако го подтикнеше. Беше изненадващо интелигентен и интуитивен, помисли си не за първи път.

Но мълчанието им действаше успокояващо.

Накрая той се наведе напред, улови ръката й и сплете пръстите си в нейните.

— Във всеки случай не аз съм разубеждавал хората да ви помагат. Не ми харесва идеята ви за тази готварска книга, но никога не бих застанал на пътя ти.

Можеше да го прочете в очите му, които в този момент я гледаха прямо и открито.

— Знаеш ли кой би могъл да бъде?

— Не.

— Тогава как ще се борим срещу него?

— Ние?

Тя бе имала предвид себе си и Никол. Но Лео бе доловил смисъла.

— Би ли разпространил слуха, че Сесили няма нищо против книгата ни?

— Не съм сигурен, че това ще помогне. Аз не общувам с духа й, Шарлот. Дори не ходя на гробищата. Местните хора го знаят. Отношенията ми с нея бяха едно постоянно лутане между любовта и омразата.

— Ето — заяви Шарлот, като изправи гръб и издърпа ръката си. — Това е, което не мога да разбера. Откъде ти хрумна да използваш израза „лутане между любовта и омразата“?

Той се намръщи.

— Защото е точно така.

— Но откъде знаеш израза? Да не си посещавал психотерапевт?

— Не.

— Което е много странно. Описа ми едно детство, което би трябвало да насади у теб страх, а ми изглеждаш напълно уравновесен. Живееш сам на уединено място, а не говориш като отшелник. Е, правиш го понякога, но после като че ли забравяш да се преструваш. Думите, интонацията, ритъмът — не звучат като на отпаднал от гимназията бунтар. Казваш, че нямаш приятели, а говориш така, сякаш си общувал с тях през целия си живот. Умението да водиш диалог е просто смайващо.

— Чета много — тихо отвърна той.

— Ние всички…

— Чета много — повтори мъжът, без да мигне.

— Мислех, че си започнал в затвора.

Изглежда, се успокои, защото й отправи любопитна усмивка.

— Защо?

— Защото чух, че не си бил сред най-добрите в училище.

— Лошото поведение няма нищо общо с ума. Не обичах дисциплината. И не харесвах техните книги.

Тя се замисли върху думите му. Това пасваше на картината, която бе започнала да се оформя в съзнанието й.

— Значи увлечението ти към книгите е по-отдавна?

— За което трябва да съм вечно благодарен на Сесили. След растенията си най-много обичаше да чете. Роптаех против нея, защото не харесвах и нейните книги. Тя ги наричаше своето „летящо килимче“, само че то не ми помагаше да избягам. Намерих си своето едва след като откраднах онази хумористична книга. Последваха ги евтините с меки корици. И тогава дойде славното време.

— Славно време?

— Библиотеката. Обичах да крада от там. Всички знаеха, че го правя. Просто се обръщаха на другата страна. Може би от състрадание, а може би и от страх.

— Но си ги връщал, след като си ги прочитал, нали?

— Нищо подобно. Къде щеше да отиде цялата тръпка?

— Лео!

— Не казвам, че бих го вършил и сега. Но онези книги бяха смисълът на живота ми. Прекарвах часове в четене. Никога не съм имал нужда от много сън.

И ето обяснението защо поправяше покрива си през нощта. Оставаше въпросът какво прави през деня. Но не искаше да му го зададе в този момент и да рискува да развали прекрасното чувство помежду им.

— Какво четеш?

— Каквото и да е. Четенето винаги ми доставя удоволствие.

Шарлот разглеждаше лицето му. Беше скрито в сенките, но челюстта и изпъкналите скули се открояваха ясно, а дълбоките му очи не можеха да останат скрити дори в тъмнината. Или може би просто вече знаеше, че те са там. Или беше трогната от думите му. Или се дължеше на усещането за кожата му върху дланта й. Или защото я бе отвел на места, където никой друг не бе стъпвал, й се струваше още по-привлекателен. Или може би просто сърцето й се беше свило.

Независимо какво беше, тя застана на колене, улови лицето му в ръце и го целуна дълго, бавно, чувствено. Разнасящият се наоколо сладникав аромат само подсилваше усещането, че постъпва правилно.

Когато най-сетне се отдръпна леко, за да си поеме дъх, той прошепна дрезгаво:

— Защо беше това?

— Защото те харесвам — също шепнешком отвърна тя и се притисна към него за повече убедителност, въпреки че магията вече беше започнала да действа.

Придърпвайки я към скута си, той отвърна на целувката с нарастваща страст. Шарлот я усещаше в стегнатия си корем, когато смъкна тениската и разкопча сутиена й. Тогава, на плажа, го бе носила през цялото време, но трепетът от влажните му устни върху гърдите й беше нещо, което не искаше да пропусне този път. Улови главата му и зарови пръсти в тъмната коса. Нарастващата нужда я накара да извика.

Както и през онази нощ, звукът го накара да спре.

— Твърде много ли ти идва?

— Твърде малко — изстена тя.

Помогна й да се освободи от късите панталони, но тя го отблъсна само толкова, колкото да може да го приеме в себе си. Двамата застинаха неподвижно за момент, допрели челата си, поемайки си дълбоко и накъсано дъх, докато се наслаждаваха на взаимното отдаване, а когато това вече не им стигаше, той я извъртя под себе си и влезе в нея.

Направи го точно така, както й се искаше — просто я отведе със себе си на място, където не би могъл да я заведе никой друг, но когато всичко свърши, не се страхуваше да се върне. Той изглеждаше стабилен. Мъж със солидни корени. Истински.

Дълго седяха така: Лео — опрял гръб на ствола на дървото, обгърнал тялото й с ръце; и тя — положила глава на гърдите му. Те бяха меки, мускулести и миришеха на него. Обзета от чувство на върховно спокойствие, можеше да остане тук завинаги.

 

 

Но Лео искаше да поработят по покрива.

— Докато си тук — аргументира се той малко след като вече се бяха качили на стълбите.

Идеята беше да поправят няколко участъка от ляво надясно, от долу нагоре и всеки от тях да препокрива следващия.

— Два чука или един? — попита той.

— Един. Аз ще държа, а ти ще ги закрепваш.

Беше го правила така и друг път и смяташе, че е по-бързият и по-ефикасен начин. Лео нагласяше рулото с керемиди, тя ги придържаше и развиваше, докато той забиваше пироните. След като приключеха с едно платно, Шарлот донасяше следващото. Бързо влязоха в ритъм и работата им спореше. Стояха близо един до друг и ръцете и бедрата им от време на време се докосваха. В това нямаше нищо сексуално, но беше много приятно.

— Определено е несъразмерно — отбеляза в един момент тя, на което Лео се засмя. Никога не го бе чувала да се смее, затова го изгледа учудено. Той също изглеждаше изненадан от себе си, което я подтикна да допълни: — Много приятен звук.

— Мислиш ли?

Усети как я залива топлина.

— Мисля. — Сигурно щеше да го целуне пак, ако не бяха застанали на скелето, долепено до покрива на къщата.

В този момент откъм градината се чуха бързи леки стъпки. Шарлот погледна назад и затаи дъх.

— Малките! — Гладки светлобежови гръбчета отразяваха лунната светлина, появявайки се като светли петна ту на едно място, ту на друго. — Какво правят?

— Гонят някоя катерица. Или мишка.

— Предполагах, че по това време трябва да спят.

— Ти винаги ли заспиваше веднага, когато вашите те слагаха в леглото?

Тя се усмихна многозначително и усети крака му зад себе си. Погледна го с любопитство и попита:

— Мислиш, че ще падна?

— По-добре да сме предпазливи, отколкото после да съжаляваме.

Боб Лили често бе повтарял тази фраза. Също като героя от „Сол“.

— Всичко е наред. Добре съм — увери го тя, но се подпря с ръка, стресната от нов шум откъм градината. Обърна се бързо и видя малките да подскачат и да се гонят из лехите с най-ниските растения.

Наблюдаваше ги с умиление известно време, после се сети нещо:

— Къде е Мечо?

— В храстите. Времето му за сън дойде отдавна.

— Добре ли е?

— О, нищо му няма. Просто е стар.

— Тревожиш ли се за него?

— Постоянно. Той е най-добрият ми приятел на този свят.

„Най-добрият сред животните“, би го поправила Шарлот, ако искаше да влезе в спор, каквото желание в момента нямаше. Всеки път, когато погледнеше към Лео — и погледите им неизменно се срещаха, — усещаше разливащата се в нея топлина. Може би беше просто химия. Но с химията имаше опит отпреди и знаеше, че този път е по-различно.

Системата им работеше. Лео умело местеше стълбите и плоскостите, затова не губеха много време, преди да преминат към следващия участък. Въпреки това приключиха чак към полунощ. Шарлот се прозяваше, докато вървеше по пътеката, макар да не беше толкова уморена. Билките бяха като заспали, но не и онези бели цветчета. Очевидно бяха нощни създания като стопанина си и се чувстваха най-силни в тъмнината. Уханието им усилваше усещането за близостта му.

— Сигурна ли си, че не искаш да те закарам? — попита той, щом стигнаха до завоя.

— Абсолютно. — Трябваше да държи тези две части от живота си разделени. Той беше тук, Никол беше там. Фантазията — тук, реалността — там.

„Кажи му лека нощ — говореше си мислено, — целуни го по бузата. Прегърни го.“ Но миризмата на онези цветя се въртеше в съзнанието й и я караше да иска нещо повече. Затова не направи нищо, просто стоеше мълчаливо и гледаше как я наблюдава.

— Това започва да ме изнервя — тихо каза той накрая. — Ти си заминаваш в края на лятото, нали?

— Дотогава има още много време.

— Но ще си заминеш.

Опита се да звучи ведро:

— Планирала съм го за средата на август.

— Значи ще трябва да се крием.

Шарлот се засмя.

— Мислиш ли, че ще успеем? Че ще можем да заповядаме на телата си да не усещат нищо?

Лео се загледа в пътя под краката си, после вдигна въпросително очи. Дори в тъмнината посланието им беше ясно. Въпросът, тя знаеше със сигурност, беше дали нямаше някакъв шанс да остане.

Но тя си имаше свой живот. Имаше приятели на различни места. Имаше ангажименти.

— Не мога — прошепна, но думите отекнаха дълбоко в нея.

Той си пое въздух и кимна.

— Добре. Просто трябваше да съм наясно.

„Такава — помисли си тя — е действителността.“ Но тези среднощни часове, луната, кошутата, невероятното ухание — това беше фантазията, нали? Или пък не? Нямаше ли да започне да спори с нея, да се сърди, да я умолява?

Раздразнена, че приема всичко и очевидно не споделя обзелите я чувства, тя се загледа през пътеката към единственото място, откъдето биха могли да се породят.

— Каква е тази миризма?

— От мен ли?

— Не, от онези бели цветя. Там, в градината.

Лео се усмихна неохотно и каза:

— Жасмин.

— Жасмин.

— Действа като афродизиак.

Афродизиак. Шарлот наведе глава, въздъхна, после отново я изправи.

— Каква глупачка съм. Трябваше да се досетя.