Барбара Делински
Завръщане на острова (3)

Първа глава

Куинипиг се намираше на единайсет километра от континента. Хората, които живееха целогодишно там, бяха около триста души. Ежедневно ги обслужваше пощенска лодка, която превозваше също хранителни продукти и шепата пътници, но нямаше капацитет за автомобили. Тъй като Шарлот си бе купила първата в живота си кола, тя гордо си взе билет за ферибота и се качи на него в Рокпанд във вторник — един от трите дни в седмицата, в които капитанът минаваше от Виналхевън до острови като Куинипиг. Никол й бе предложила да ползва самолет, за да съкрати пътуването, но тя се бе наситила на летенето за цял живот. Това лято трябваше да бъде различно.

Колата й беше стар джип „Вранглер“, купен от приятел на неин приятел за минимална част от реалната му цена. Почти замаяна от вълнение, тя сви гюрука в багажника и съпровождана от топлия юнски бриз, провиращ се свободно през прозорците и покрива, потегли сама от Ню Йорк. За да се отърси от двата безумни месеца упорита работа, й се искаше да позабави темпото, да разхлаби напрежението и може би, но само може би, да си обясни защо се бе съгласила на това последно лято на Куинипиг. Беше се заклела, че никога няма да се върне и ще загърби завинаги болезнените спомени.

Но имаше също и хубави, които изплуваха в съзнанието й, докато четеше имейла на Никол в Ирландия. Отговори й веднага с обещанието да й се обади по телефона след завръщането си в Ню Йорк. И го бе направила. В буквалния смисъл. Още там, на летището, докато очакваше пристигането на раницата си.

Разбира се, че щеше да дойде, бе уверила тя Никол, но едва след като го обмисли добре. Първото нещо беше Боб. Не бе отишла на погребението му, защото не бе имала смелостта да го види дори мъртъв, след като го беше разочаровала. След като бе разочаровала всички, при това по такъв ужасен начин. Беше длъжница на приятелката си заради погребението, беше й длъжница и заради предателството си.

Но задължението не беше единствената причина да приеме поканата. Другата беше облекчението. Самата Никол й бе предложила сътрудничество. Както и носталгията. Винаги й бяха липсвали отминалите безгрижни лета. И самотата. Беше прекарала живота си сред множество хора, но с никого не се бе чувствала като в собствено семейство така, както с Никол.

Освен това съществуваше и книгата. Никога не бе писала книга и всъщност не бе помагала на никого за нищо, макар това да й се струваше като парче вкусна торта на парти, организирано от друг. Като си помисли за хората, от които щеше да взема интервюта, първо се сети за Сесили Коул. Тя беше типичната местна готвачка в пълния смисъл на думата, тъй като използваните подправки бяха това, което правеше ястията й специални. Полагаше й се централното място в книгата. Разговорът с нея неминуемо щеше да бъде забавен.

Шарлот би могла да получи малко развлечения, малко почивка и малко фантазия, а Куинипиг беше идеалното място за това. Дори сега, докато фериботът излизаше и отново навлизаше в мъглата, реалността ту изчезваше, ту се връщаше отново. Не можеш да се завърнеш у дома се казваше книгата на Томас Улф и тя се молеше да не е бил прав. Очакваше известно смущение след десетте години съвсем различен начин на живот, защото нямаше начин двете с Никол да започнат оттам, където отношенията им се бяха преустановили. Още повече че, ако приятелката й узнаеше за нейното предателство, всички клетви щяха да изгубят силата си.

Но ако беше разбрала, едва ли щеше да я моли да дойде. У Никол Карлисъл липсваше всякаква непочтеност.

Облегната на страничния парапет, тя затаи дъх. Ето го…

Но не, беше само океански мираж, набързо погълнат от мъглата.

След като мина покрай празните пейки, тя се облегна на предните перила. Очакването, породило се още в Ню Йорк, постепенно бе нараствало с преминаването край Ню Хевън, после и Бостън. Щом и Портланд остана назад, нетърпението я бе накарало да съжали за решението си да пътува с кола, което обаче се промени, когато се отклони от магистралата край Брунсуик и се насочи към бреговата ивица. Бат, Уискасет, Дамарискота — харесваха й имената, както и гледката, и корабите, и къщите, и крайпътните сергии. „Пълнени миди на корем“, гласеше надписът над една от тях, но тя устоя на изкушението. Мидите, сервирани в Куинипиг, се вадеха от плитчините само часове преди да бъдат сготвени, а в изключително лекото тесто задължително се слагаше по малко магданоз и мащерка. Вкусът им не можеше да се сравни с нищо.

Фериботът се поклащаше, но продължаваше уверено напред. Въпреки че вятърът беше студен и я обливаше с ледени пръски, тя не можеше да се насили да се прибере. Още след напускането на Рокланд се бе облякла по-топло в пуловер и дънки и макар косата й да беше вързана, няколко кичура се развяваха свободно, докато се взираше до болка в морето. Някои наричаха Северния Атлантик студен и недружелюбен, но тя го виждаше по друг начин. Тюркоазеното, смарагдовото — нищо не я трогваше така дълбоко, както сиво-синьото. След седемнайсет лета то се бе превърнало в част от нея.

Фотоапаратът. Задължително трябваше да го снима.

Но не. Не искаше нищо да застава пред омайващата гледка.

Макар да го бе преживявала десетки пъти през изминалите няколко седмици и да мислеше, че е подготвена, тръпката, която изпита, щом островът най-сетне се появи, беше нещо съвсем различно. Едно по едно, докато мъглата се разсейваше, очертанията, които добре си спомняше, ставаха по-отчетливи — оголените скалисти зъбери, короните на дърветата, гранитната гостилница, заобиколена от две улици, извиващи се полегато от града към вълнолома като симетрични стълбища в елегантна къща.

Със своите изровени пътеки и олющени докове Куинипиг беше напълно лишен от елегантност. А и от него не се очакваше да бъде елегантен. Трябваше да бъде автентичен. Капаците на прозорците бяха практични неща, предназначени за защита от яростните ветрове, и когато биваха отворени, обикновено висяха разкривени. Дървото беше сивкаво, шамандурите, закрепени към рибарския навес, бяха ярки въпреки напуканата боя, а чайките, кацащи по високите стълбове, неизменно оставяха след себе си тебеширени следи.

При приближаването на ферибота платноходките се откроиха ясно от по-мощните съдове. Имаше по-малко лодки за лов на омари, отколкото Шарлот си спомняше, и по-малко рибари — явно тези, които бяха останали, този вторник бяха отплавали, за да изтеглят мрежите. Това беше и причината на паянтовия кей да се люшкат, закотвени, само няколко надуваеми лодки.

Пулсът й се ускори, щом забеляза нечия фигура да тича откъм вълнолома. В този момент миналото се втурна към нея и сякаш я блъсна обратно към морето. Тя започна да маха неистово:

— Ники! Тук съм… Ники!

Като че ли имаше други хора на ферибота. Или Никол би могла да не я забележи. Даже да я чуе сред рева на двигателите и пръските, обливащи мачтите. Ала не можеше да се въздържи. Тя отново беше дете, пътувало само от Вирджиния, с душа, стисната в зъбите; и ето, най-сетне изпитваше облекчение, че бе пристигнала на правилното място. Беше тийнейджърка, долетяла от Тексас, наелектризирана от предстоящата среща с най-добрата си приятелка. Беше студентка, качила се на автобуса от Ню Хевън, за да прекара лятото със семейството, което искаше да узнае всичко за учението, приятелите и мечтите й.

Никой никъде не я беше очаквал на местата, които беше посещавала след сватбата през онова лято преди десет години.

В мига, в който видя Никол да тича развълнувано по вълнолома, изпита толкова голямо облекчение, че й прости за нейната боязливост, покорство и безпрекословно съгласие, които я бяха направили толкова лесна жертва за предателство — черти, в които през годините Шарлот се бе вкопчила отчаяно, за да оправдае собственото си поведение.

Но това беше нов ден. Надвисналата мъгла не можеше да помрачи червения и синия цвят на лодките. Нито миризмата на гнили водорасли преборваше аромата на печено откъм „Чаудър Хаус“. Подскачайки на пръсти, тя притисна ръце към устата си, за да потисне надигащото се вълнение, докато с убийствена точност и бучащи двигатели фериботът намали скоростта и започна да завива. Затича се край парапета, за да не изпуска от поглед вълнолома.

Прекрасната Никол. Изобщо не се беше променила. Дребничка, изглеждаше почти крехка, застанала така на брега. Елегантна както винаги, в тесни дънки и кожено яке. Вятърът развяваше шала й, който сигурно струваше повече, отколкото целият гардероб на Шарлот, чиято последна реколта беше от „Ел Ел Бийн“ (с акцент именно върху реколта) и пътуваше с нея от години. Думата „мода“ никога не бе съществувала в речника й. Най-близкото докосване до нея бяха обувки с ниски токове, купени на открит пазар в Париж.

Пухтейки, фериботът доближи дока. В мига, в който капитанът разхлаби веригата и спусна платформата, Шарлот се затича. Обви ръце около шията на Никол и извика:

— Ти си най-хубавото нещо, което съм виждала в живота си! Изглеждаш невероятно!

— Ти също! — отвърна приятелката й. Тя плачеше и цялата трепереше.

Шарлот също би заплакала, но гърлото й се бе стегнало. Десет години и толкова различен начин на живот, а Никол си бе останала все така емоционална. Вкопчвайки се във всичко прекрасно през прекараните заедно лета, остана неподвижна няколко секунди, докато Никол се смееше през сълзи, и най-сетне се отдръпна. Изтри очите си с пръсти и се загледа в лицето на приятелката си.

— Никак не си се променила — каза с глас, който Шарлот добре помнеше — висок, не съвсем детски, но топъл. — И все така харесвам косата ти.

— Все така разрошена, но затова пък аз харесвам твоята. Подстригала си я.

— Преди един месец. Искам да кажа, че може все още да се държа като десетгодишна, но исках поне да изглеждам като възрастна. — Руса и права, косата й винаги бе стигала до средата на гърба. Безупречно оформена на черта, сега обвиваше лицето й и подчертаваше зелените й очи, които блестяха от сълзи и от спотаена тревога.

— Как мина пътуването?

— Много добре…

— Но е било дълго, а ти не си свикнала да шофираш…

— И точно заради това реших да го направя. Беше чудесно, наистина. А за протокола, Ники, винаги си била перфектна, но тази прическа е чудесна. — В сравнение с нея Шарлот би се чувствала доста простовато, ако не знаеше със сигурност, че много жени плащаха купища пари за коса като нейната, а гласът й, нито висок, нито ясен, й помагаше да постигне всичко, каквото пожелае.

Никол оглеждаше обувките й.

— Хубави са. От Париж, нали?

— Отгатна — засмя се Шарлот.

— А пуловерът? Не е от Франция, но все пак е чудесен. Толкова автентичен. — В тона й се прокрадна настойчивост. — Откъде го взе? И аз искам такъв.

— Съжалявам, миличка. Даде ми го една жена в Ирландия.

— Идеален е за това място. Юни беше облачен и студен. Трябваше да те предупредя, но се уплаших, че може да се откажеш да дойдеш.

— И преди се е случвало да преживявам облачно и студено време. — Шарлот се загледа към хълма. — Островът си изглежда същият. — От лявата страна на гостилницата беше универсалният магазин, а от дясната — пощата. Двете сгради бяха дълги и ниски, сякаш да не предизвикват вятъра.

— Като че ли нищо не се е променило.

— Малко неща са се променили. Но пък вкъщи имаме безжичен интернет. Инсталираха го миналата седмица.

— Само за нас двете? — попита Шарлот, за да е сигурна. Никол изрично бе подчертала, че Джулиан ще прекара с нея няколко дни, но смята да замине преди пристигането й. Ако бе решил да остане, това щеше да промени смисъла на гостуването й и да подложи крехките взаимоотношения с приятелката й на изпитание.

Но Никол беше категорична:

— Да. Ние го заслужаваме. Освен това, ако не поддържам блога си, хората ще изгубят интерес и ще се отдръпнат. Няма да има кой да ме чуе, когато започна книгата. Сигурна съм сто процента, че ще стане чудесна, след като се съгласи да ми помогнеш. Благодаря ти, Шарлот — каза искрено. — Знам, че имаш по-важна работа.

Шарлот понечи да възрази, че книгата е точно толкова важна, колкото и всичко, с което се бе занимавала напоследък, но рязък вик я изтръгна от мислите й.

— Ехооо! — Капитанът на ферибота посочи с пръст джипа й. — Смятате ли да свалите това нещо?

— О! — разсмя се тя. — Извинявайте. — Отдръпна се от Никол, втурна се обратно на борда и се настани зад волана.

Още преди да успее да включи двигателя, приятелката й вече седеше на съседната седалка. Сложи ръка върху протърканата от времето кожа на контролното табло.

— Ще ти я платя.

Шарлот я погледна стреснато и се наклони към нея:

— Колата? Няма да правиш нищо такова.

— Но ти нямаше да я купиш, ако не беше книгата, за която със сигурност няма да приемеш дори цент.

— Защото е твоята книга. Аз минавам оттук транзит. — Засмя се на собствените си думи. — Можеш ли да повярваш, че това е първата ми кола изобщо? — Насочи се бавно към кея. — Истинска ли е, или не?

— Абсолютно истинска — увери я Никол, но веднага застана нащрек. — Надеждна ли е на магистралата?

— Щом ме докара дотук. — Шарлот помаха с ръка на капитана. — Благодаря ви! — Все така бавно тя се отдалечи от брега. Когато се озова на твърда почва, спря, извърна се на седалката и се изправи лице в лице с първия от преследващите я призраци: — Съжалявам за баща ти, Ники. Исках да дойда, но просто не можех.

Сякаш внезапно остаряла, Никол се усмихна тъжно.

— Може би е по-добре, че те нямаше. Навсякъде имаше толкова много хора, че нямах време да се замисля.

— Инфаркт?

— При това масивен.

— Оплаквал ли се е от проблеми със сърцето?

— Никога.

— Това е страшно. Как е Анджи? — Майката на Никол. Шарлот й беше позвънила и макар тя да беше казала очакваните неща — „Да, трагедия, той също те обичаше. Много мило, че се обади…“, — бе говорила някак разсеяно.

— Зле е — потвърди подозренията й Никол. — Те бяха толкова влюбени. А той обичаше Куинипиг. Родителите му купили къщата, когато бил съвсем малък. На практика е предложил брак на мама тук. Постоянно повтаряха, че ако съм била момче, са щели да ме нарекат Куин. Тя не може да идва повече, затова реши да я продаде. Няма сили дори да дойде да събере багажа. Мястото е прекалено свързано с него.

— Еха! — разнесе се нечий вик и веднага повдигна настроението. — Я гледай кой е тук! — Набита жена, чиято престилка покриваше тениската и късите й панталони, запристъпя към тях по стълбите на предната веранда на гостилницата. До̀ри Джуит бе поела бизнеса на баща си, още когато Шарлот летуваше на острова, и го бе развила дотолкова, че можеше да се конкурира с най-добрите ресторанти. Имаше лъскавата кожа на жена, работеща постоянно на пара, но бръчките около очите, образувани колкото от усмивки, толкова и от взиране към пристанището, издаваха, че наближава шейсетте. — Малката ми рече, че идваш, ама я се погледнете. К’ви сте пораснали.

Жената беше прекарала целия си живот в Мейн и говореше на местния диалект. Това особено допадаше на Шарлот.

— Бях на двайсет и една, когато идвах за последен път — засмя се тя, — така че и тогава не бях дете.

— Ама само се погледни! Ей на туй му се вика пуловер! — Веселата възбуда на Дори отново я разсмя. — А малката? Нея я видях миналата година, ама трябва да ви кажа, че вие двете ни карате всички нас да се засрамим. Гладни ли сте? Рибената чорба е гореща.

„Рибена чорба“, помисли си щастливо Шарлот. Беше вече следобед и умираше от глад. Но Никол обичаше да готви, пък и тя командваше парада.

Никол се наведе през прозореца.

— Ако може да е придружена от царевичен хляб и салата от раци.

— Имате ги и двете — увери ги Дори. — Един търговец се опита да ми пробута замразени, ама не е същото. Получих ги едва сега, щот идват от север, пък сезонът им тая година доста закъсня. Щяха да са свършили още миналата седмица, ама работата много намаля, пък газта е скъпа, а никой не излиза на разходка в морето в тоя лош вятър. Кой би могъл да понесе студа? — попита тя, но изглеждаше съвсем недосегаема за него с голите си ръце и крака.

Ала Шарлот беше твърде обладана от глада си.

— Може би и малко миди?

— Имате ги. Карайте нагоре. Ще ви ги донеса.