Барбара Делински
Завръщане на острова (20)

Осемнайсета глава

Когато Никол зави към прашната алея, вече беше уморена до смърт. Разиграването на театър беше трудна задача, още повече, когато трябваше да играе всички роли наведнъж. Джулиан й липсваше, но се ужасяваше от среща с него. Шарлот й липсваше, но не искаше да разговаря. Копнееше да сподели с майка си, но се опасяваше да й каже дори и половината от това, което тежеше на душата й.

Никога не се бе смятала за горделива, но беше прекалено горда, за да признае пред Анджи, че бракът й се бе оказал провал. Не се беше смятала за неразумна, но не искаше да изслуша извиненията на приятелката си. А Джулиан? Не знаеше откъде да започне. Не се смяташе за цинична, но се питаше защо се беше оженил за нея. Никога не бе била подозрителна, но се чудеше дали си няма някоя жена в службата и колкото и да не беше злобна, не можеше да му каже за стволовите клетки. Беше му сърдита, но не преставаше да мисли за него през цялото време. Той й се беше обадил, докато беше на гости у семейство Матю, което извиняваше безпристрастния й тон, но не му беше обещала да му звънне по-късно.

Влезе през входната врата и се отправи към кухнята. Дамската чанта на Шарлот беше захвърлена върху плота, което й подсказваше, че се е прибрала и най-вероятно вече спи. Самата тя би дала всичко, за да може да заспи. Клепачите й натежаваха, но мислите я държаха будна и напрегната. Кофеин с десерта? Ужасна идея.

„Блогът“, осени я спасителна мисъл. Но не беше в настроение. Може би просто трябваше да провери дали няма някакво съобщение от Спароу. Е, и то можеше да почака. А какъв смисъл имаше да си поръчва по интернет екологично чист чай, след като имаше цяла кутия в бюфета?

Направи си отвара от пасифлората на Сесили, понесе чашата през големия салон, дръпна един стол във вътрешния двор и се отпусна до кръглата странична масичка. Океанът плискаше леко вълните си върху пясъка. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои, после още веднъж и с изненада се извърна към градината. Нещо миришеше много хубаво и със сигурност не беше лавандулата. Стана и последва аромата, който я отведе до три саксии, които не беше виждала преди. Докосна зелените листа, наведе се над белите цветчета и вдъхна дълбоко омайното ухание.

Не беше сигурна какви са, но не се съмняваше откъде са дошли. Първият й порив беше да ги изхвърли в морето, но някакъв вътрешен инстинкт я спря. Седнала на тясната пътека с белите си панталони, тя вдишваше и издишваше, вдишваше и издишваше. След известно време се почувства поуспокоена, което вероятно не се дължеше толкова на аромата на растенията, колкото на дълбокото дишане. Но не можеше да се отнася с презрение към тях. Те определено имаха значение за медицината. И без никакво съмнение бяха изключително красиви. А тя се беше уморила от разяждащия я гняв.

Давайки си сметка, че вече беше получила цялото удоволствие от чая, не смяташе, че ще бъде прокълната, ако се възползва от другия подарък от колекцията на Коул. Погледна свежия букет и зарови нос сред ароматните цветове, докато й се доспа.

 

 

Петъчният ден започна с плахия опит да сложи начало на уикенда (който фактически беше започнал преди два дни), което се изразяваше в невалидно разписание на ферибота. Никол го откри едва след като беше висяла на кея двайсетина минути, а лодката така и не бе пристигнала.

— Хич не го чакай поне до единайсет — предупреди я пристанищният работник Рой Пепин, който излизаше от „Чаудър Хаус“ с чаша в едната си кокалеста ръка и наполовина изядена бухтичка в другата. — Има още цели десет минути. Можеш да отскочиш да видиш Дори.

Никол се усмихна, кимна и се зарадва, когато Рой пое по пътя си. Тъй като работата му не беше много на такова малко пристанище, той беше много по-приказлив от останалите местни хора. Почивните дни за него бяха истински празник и ако се вясваше рядко на кея, то беше, защото се бе разговорил с един или друг от пристигналите гости.

Но Никол не беше в настроение да бъбри и с Дори. Опитваше се да се подготви за пристигането на майка си, чувстваше се напрегната, както винаги, и се питаше доколко би могла да й се довери. Преди да излезе от къщата, след като бе сложила в една керамична кана разцъфналите наскоро божури, бе отрязала и няколко стръка валериана. Да, точно валериана, както беше потвърдила и Шарлот. Измъкна ги от джоба и ги притисна към носа си. Фактът, че бяха запазили аромата си, беше нещо като почит към паметта на Сесили. Дори това, че ароматът им беше по-силен от този на чая, приготвен от корените им, и носеше по-голямо облекчение, беше като поклон пред нея. Никол отказваше да признае заслугата на Лео, още по-малко пък на Шарлот, въпреки че тази сутрин гневът й се бе уталожил. Болката си оставаше заедно с отвращението. Но закуската не й се беше сторила тъй неприятна. Слава богу, беше приключила с нея, преди приятелката й да слезе, така че не й се беше наложило нито да я приготвя, нито да я яде в присъствието й.

Вече не се чувстваше задължена на Шарлот за идването й на Куинипиг. Няколко профила на местни жени за готварската книга бяха дребна работа в сравнение с онова, което й бе причинила. Дали изпитваше угризения? Вече не! Все още беше в състояние да попита за цветята с тон, който й се струваше безразличен, и когато Шарлот й бе казала, че са от Лео, възпитано й бе поръчала да му благодари.

Освен това не искаше невъзможното, което все пак беше направила, като бе помолила приятелката си да се срещне с Роуз Мейс през почивните дни. Беше разговаряла със свещеника и съпругата му, която нямаше нито родители, нито деца и копнееше да говори с някого. Като се имаше предвид програмата с множество събития, които щяха да се проведат в църквата, те бяха основни играчи на социалната сцена, при това без да се споменава бананово-малиновият сладкиш, който жената пазеше ревниво като алтернатива на пуканките, раздавани по време на филмовите прожекции.

Вятърът развяваше косата й, но Никол продължаваше да притиска дребните цветчета към носа си. Когато фериботът най-сетне се появи на хоризонта, изпита копнеж. Имаше нужда от присъствието на майка си, с която да поговори за множествената склероза, за децата и за бъдещето — теми, които Джулиан й бе забранил да обсъжда. Анджи беше майка, а точно в този момент Никол се чувстваше като малко дете.

Ала не Анджи слезе от ферибота, маневриращ в пристанището. Беше доведената й дъщеря Кайлин. Дългата й тъмна коса беше хваната на конска опашка, развяваща се от вятъра, беше облечена в дънки и туника. На едното й рамо имаше ръчна пътническа чанта, на гърба си носеше брезентова раница.

Объркана, Никол се затича към нея, прегърна я, после се отдръпна и огледа плаващата платформа. Всички туристи бяха слезли. На палубата не беше останал никой.

— Мама трябваше да пристигне днес — съобщи притеснена, сигурна, че Кайлин, която беше прекарала толкова много лета тук, бе искрено привързана към Анджи.

— Ще дойде в неделя — заяви момичето.

— Не. Каза ми утре, което значи днес — възрази Никол.

— Имаше намерение — обясни Кайлин с характерния си бърз говор, — но когато ме видя на кея в Рокланд, реши, че двете с теб имаме нужда от време, за да си поговорим.

Никол не разбираше нищо. В момента имаше нужда именно от майка си.

— В такъв случай за къде беше тръгнала?

— Имаше намерение да се поразходи по брега.

— Сама?

— О, беше благодарна, че се срещнахме. Каза ми, че трябва да събере още малко кураж, за да дойде тук. Не трябва да се притесняваш толкова, Ники…

Но младата жена вече беше набрала телефонния номер и само след минута чу същото обяснение от Анджи. Разговорът беше кратък. Майка й говореше бодро.

Обзета едновременно от разочарование и облекчение, пъхна телефона в джоба си и се обърна към момичето, което определено изглеждаше напрегнато.

— Татко ми каза, че страда от множествена склероза. Смазана съм, Ники. Добре че не бях на работа, когато ми го съобщи. Нямам познати с това заболяване, но съм чувала доста за него и ето че собственият ми баща е болен. Не мога да повярвам. Направо не мога да повярвам.

Никол взе раницата й.

— Как звучеше, когато ти каза?

— Уморен. Искам да кажа, че видях ръцете му да треперят, но го отдадох на голямото количество кафе, което пие. Равновесието му също е нарушено. Видях го да рита килима, сякаш му беше виновен за нещо. Винаги съм отдавала тези дребни симптоми на възрастта му. Но докато говореше, си дадох сметка, че е много, много разстроен. Значи е болен от четири години, а аз не съм знаела? Какво си е въобразявал?

— Опитваше се да ви предпази.

— Да не би да съм десетгодишна? — презрително изсумтя Кайлин. Тя притежаваше тъмните очи и царствената осанка на баща си, но се държеше като майка си. — Вече съм на двайсет и една.

Подобно поведение беше помогнало на Моника да се изкачи по кариерната стълбица, но дъщеря й не беше дорасла дотам.

— И като стана дума за това, защо не си в Ню Йорк? — попита Никол. — Доколкото си спомням, ни каза, че на стажантите не им се полага лятна ваканция.

Момичето беше започнало работа в сериозна телевизия и поради тази причина плановете му не включваха почивка на Куинипиг.

— Тръгнах веднага след разговора с татко. Няма да се връщам. Ти си права. Ние нямаме лятна отпуска. В града е непоносимо, а ни карат да тичаме за най-незначителни неща, като десен в лилаво и бяло за едно предаване или червена ленена покривка за друго. Гледат на нас като на мебели в студиото.

За това кратко време Никол вече беше претоварена. Беше прекарала нощта, готвейки се да се чувства като дъщеря, и нямаше готовност да бъде майка. Борейки се с противоречието, чу гласа на баща си и механично повтори думите му:

— Това се нарича служебни задължения.

— Татко казва същото, но работя там вече цял месец, Ники. Достатъчно време, за да разбера какво не искам. Освен това болестта му коренно променя нещата.

— Той ще се оправи.

— Не ми звучеше толкова уверен — отбеляза Кайлин и докато пътуваха към къщата, бързо сложи точка на дискусията: — Каза ми, че е започнал нещо, което го обнадеждава, но може да се окаже и опасно.

— Спомена ли ти за евентуалните рискове?

— Принудих го. — Кайлин можеше да бъде много упорита, когато преследваше целите си. В такива моменти приличаше повече на Моника, отколкото на себе си. Което се беше случвало често през годините. Никол неведнъж бе влизала в ролята на буфер между бащата и дъщерята.

Но в момента не беше в състояние да изпитва съчувствие към Джулиан. Той сам си бе постлал онова, върху което трябваше да легне, което беше още една от мъдростите на Боб.

Внезапно момичето стана повече уплашено, отколкото заядливо:

— Може би е преувеличил опасността? Ти как мислиш?

— Вероятно ти е представил възможно най-лошия сценарий.

— Предложих му да стана донор, но той твърди, че стволовите клетки от плацента дават най-големи шансове. Така ли е?

Вместо да изрази някаква позиция, Никол предпочете да й каже всичко, което знае по въпроса. Без да омаловажава възможностите на стволовите клетки, наблегна на традиционното лечение. Кайлин обаче постоянно се връщаше към него.

След като се прибраха вкъщи, Никол направи лимонада и отведе момичето в градината.

— Ще си поговорим тук — каза тя. — Искам да засадя тези цветя. — В момента имаше нужда от нещо успокояващо, пък ако валерианата помогнеше и на доведената й дъщеря, толкова по-добре.

Освен това физическата работа действаше разтоварващо. Тъй като у дома нямаше градина, Никол се занимаваше с това с удоволствие, но само когато Джордж Майс не беше наоколо, за да заработи няколко цента за поредното си питие. Мимоходом откъсна няколко прецъфтели цвята от червените кученца на майка си и от лилавия лисиантус, но основната й цел бяха стръкчетата валериана. Те се развиваха чудесно в саксиите, но беше сигурна, че ще им бъде по-добре в почвата, макар да се съмняваше, че е подходяща за тях. Шарлот беше уверена, че духът на Сесили ще им помогне да растат.

Добре. Може би Сесили се опитваше да я накара да промени мнението си за връзката на приятелката й с Лео. Но Никол също беше умел играч. Можеше да се престори, че ги приема като двойка. Биваше я да крие истинското си отношение. Освен това наистина харесваше растенията.

— Там или тук? — обърна се към Кайлин, като посочи двете възможни места.

Както винаги, момичето имаше свое мнение.

— Там. Татко не бива да бъде оставян сам, нали знаеш?

— Не е сам — отвърна Никол, като взе мотика, за да разрохка пръстта. — В момента е в Дурам, заобиколен от лекари.

— Такава му е работата, но не е същото. Не е ли редно да си при него?

Никол продължаваше да работи.

— Това продължава вече четири години, Кайлин. И той, и аз знаем какво да очакваме. — Най-сетне вдигна поглед. — Обади ли се на брат си?

— На Джони? — изсумтя презрително момичето. — Той не може да помогне. Работи във фермата на един братовчед на мама, която се намира на два часа път от Дес Мойнес^[1], и в момента са в разгара на кампанията по прибирането на соята.

Никол заби мотиката в пръстта.

— Как го прие?

— О, той е мистър Спокойствие. Каза, че татко е лекар и знае какво прави. Аз винаги съм била на това мнение, само дето считам за грешка, че досега не ни е казал. Имам предвид, че ни засяга лично, нали?

Никол посочи с ръка лопатката и след като Кайлин й я подаде, оформи дупката така, че да се съберат всичките три корена.

— Не знаят дали не е наследствено.

— Но и не са сигурни, че е — възрази момичето. — Е, добре, ако множествената склероза има нещо общо с автоимунната система, може да се предава по наследство, което означава, че и аз имам същия дефект, който обаче може да се прояви в друго заболяване.

Отново звучеше уплашена и се нуждаеше от майчина утеха. Но Никол не й беше майка, дявол да го вземе, и точно в момента беше емоционално изтощена. Джулиан беше този, който трябваше да бъде тук и да отговаря на въпросите й. По дяволите, наистина трябваше да бъде тук, за да отговори и на нейните собствени.

Но не беше. За разлика от Кайлин.

Сграбчи стъблата и ги огледа. Подаде на момичето торбичка с тор и го побутна към лехата.

— Смеси малко с почвата, докато донеса вода.

— Мислиш ли, че ще ми се случи? — подвикна след нея Кайлин, докато Никол пълнеше една кана на мивката.

— Не знам — каза, след като се върна. — Никой не може да бъде сигурен, когато става въпрос за здравето ни. Виж баща ми. Почина съвсем внезапно.

— Точно това имам предвид — развълнувано продължи момичето. — Бих могла да се съсипвам от работа, както татко прави цял живот, а после се разболявам и… край.

— Извинявай — обади се Никол, като я стрелна с поглед, докато наливаше вода в изкопаната дупка, — но баща ти не работи вече от доста време, но въпреки това е допринесъл в своята област много повече, отколкото повечето лекари за целия си живот. — Имаше право да го обвинява за личните му грешки, но в никакъв случай не можеше да си позволи да омаловажава професионализма му. — Той направи пробив, който напълно оправдава усилията му. Дори да не е открил нищо друго, винаги ще може да се гордее с постигнатото.

— Е, извадил е късмет. Не се е разболял, преди да навърши четирийсет и две, докато при повечето хора множествената склероза се проявява още на двайсет или на трийсет. Аз в момента съм на двайсет и една, което веднага ме поставя на огневата линия. Ако разполагам с ограничено време…

— Не говори глупости! — извика Никол, неспособна да понесе подобна мисъл. Взе стръка от едната саксия и го притисна към носа си.

— Но в случай, че е така — вече по-премерено продължи Кайлин, — не би ли трябвало да се захвана с нещо, което ми доставя удоволствие? Няма цял живот да съм репортер или водещ на токшоу, пък и знам повече за обзавеждането на студиата, отколкото шефовете ми, защото съм преминала през обучение, каквото на тях им липсва. Стажът е много неприятно нещо.

След като още няколко пъти вдъхна омайващия аромат, Никол внимателно извади стъблата от саксията, сложи корените в дупката и ги затрупа с пръст. Веднага щом растението се закрепи стабилно, се зае със следващото.

— Все има някаква полза, която би могла да извлечеш.

— О, да. Един ред в биографията ми и може би добри препоръки, но ако това ще доведе само до следващата подобна работа, какъв е смисълът? Не ми е забавно.

Никол й подаде празната саксия и се обърна за третата.

— В живота има по-важни неща от това да се забавляваш.

— Я се погледни! Развличаш се тук, докато той е сам в града.

Развличаше ли се? Би могла да се изсмее над иронията в думите на момичето, ако не се опасяваше, че смехът й ще прозвучи като изблик на истерия, което щеше да доведе до отварянето на кутията на Пандора, а там имаше неща, които не би искала да споделя именно с Кайлин.

Затова просто посади второто растение, отъпка почвата около него и се отпусна на пети. Едва след това, почувствала се малко по-спокойна, отвърна на критиката:

— Предложих му да отида при него, но той предпочете да води разговорите сам.

— Нямах предвид само сега. Говорех ти за цялото лято. Ти си знаела, че е болен. Как можа да дойдеш на Куинипиг?

Въпросът толкова приличаше на онзи, зададен от Шарлот, че моментът беше идеален за завръщането на приятелката й от града. Когато вдигна поглед, Кайлин се извърна и възкликна:

— Боже мой! Шарлот?

Бяха се засекли само през онова лято, когато се бе състояла сватбата, при първото посещение на Кайлин и Джон на острова, когато децата се бяха опитвали да опознаят Анджи, Боб и дори Никол, но десетте седмици под един покрив с човек, толкова близък до семейството, се бяха оказали незабравими.

Шарлот се усмихна. Вместо да пуска в ход обичайните светски любезности, започна с типичната си прямота:

— Графикът на баща ти в Дурам е претоварен и той сам предложи на Ники да дойде тук. Изборът не беше неин. — Погледна към приятелката си. — Съжалявам. Без да искам, подслушах разговора ви. Искате ли да ви оставя насаме?

— Не — бързо отвърна Никол. Шарлот, валерианата на Сесили — би използвала всичко, което можеше да й помогне.

Кайлин подхвана оттам, където беше прекъсната, и се обърна предизвикателно към Шарлот:

— Може и да го е казал, но не му вярвам.

— Настояваше Никол да продължи да работи върху книгата си.

— Чувствал се е съвсем сам. Защо иначе би решил да каже на мен и на Джон?

Никол я изгледа, озадачена.

— Той не ти ли каза защо?

— Какво да ми каже?

Тя не защитаваше Джулиан, при положение, че имаше напълно ясно обяснение. Взе последната саксия и каза:

— Някои от колегите му са разбрали и се е разчуло. Искаше да го научите от него, преди да сте го чули от някой друг. — Този друг беше Моника, която се бе омъжила за Джулиан достатъчно отдавна, за да познава всичките му приятели във Филаделфия, повечето от които сигурно вече бяха научили за множествената му склероза.

— Освен това — намеси се Шарлот, влизайки в ролята на лошото ченге в защита на приятелката си, — след като си толкова загрижена за самотата му, защо ти не си при него?

— Предложих му, но той отказа, затова реших да направя единственото, което ми оставаше — да дойда тук и да накарам жена му да се върне.

Никол остави празната саксия и улови ръката на момичето.

— Той не иска това.

Кайлин сбърчи лице в гримаса.

— Вие двамата да не се разделяте?

— Не — леко стисна дланта й Никол. — Чуваме се през цялото време.

— Ти ли го уговори да крие от Джони и мен толкова дълго?

Колкото и да му беше ядосана, Никол не искаше да го злепоставя пред дъщеря му. Но този въпрос засягаше пряко и нея.

Пусна ръката на Кайлин, наведе се над растенията и отговори тихо:

— Не.

Шарлот не беше толкова сдържана:

— Различните хора се справят с проблемите си по различен начин. Ники искаше да замине с него за Дурам, той предпочете тя да дойде тук. Убеждаваше го да ви разкрие истината, но той категорично отказваше.

— Но беше прав за стажа — обади се Никол, защото наистина бе изразил мнение, покриващо се с оплакванията на момичето. — Каза ти, че трябва да минеш през него, нали?

Малко поуспокоена, Кайлин кимна.

— Каза, че постъпвам импулсивно, но не може да разбере какво чувствам. Опитах се да му обясня, но така и не успях. Боб щеше да ми влезе в положението.

— Моля? — избухна Никол. — Господин Закон и Ред? Държеше се снизходително към вас с Джони, защото никога не е ставало въпрос за нещо значимо, а това тук е важно, както сигурно би ти казал, ако беше сред нас. Неговото кредо беше, че ако си поел някакъв ангажимент, трябва да го изпълниш докрай.

— Което ще рече да си гледаш съвестно работата — вметна Шарлот.

Наведена над благоуханните листа, Никол се усмихна.

— Вече й го казах.

— Е, повторението е майка на знанието — заяви Шарлот, вперила поглед в Кайлин. — Работих години наред за неизвестен издател, пишех статии, които никой не четеше, докато накрая не продадох свой материал на списание, което можеше да ми осигури по-добри ангажименти. И през цялото време не забравях онова, което ми беше казал Боб.

Малката знаеше за успехите на Шарлот. Никол й бе разказала за тях още през пролетта и сама бе надничала през рамото й, докато бяха чели няколко статии. Мащехата й може и да критикуваше приятелката си, също както и Джулиан в момента, но не омаловажаваше успехите й.

И беше на път да се предаде.

— Значи, ще се върнеш? — попита Никол, като натискаше пръстта около растенията.

— Не мога — отвърна смирено.

— Защо?

— Тази сутрин се обадих на шефа. — Никол й хвърли тревожен поглед, при което тя прибави нервно: — И без друго ми оставаше само месец. Освобождават те през първата седмица на август, за да имаш възможност да се подготвиш за следващата учебна година.

Значи беше напуснала. Стъписана, Никол отново се отпусна върху петите си.

— Какво мисли за това баща ти?

— Все още не знае.

— И го направи просто така? Не можеш ли пак да се обадиш на шефа си?

Кайлин я изгледа глуповато.

— Раздялата ни не беше много приятна. Обясних му, че ме притискат извънредни семейни обстоятелства. Естествено, той попита какви. Нямаше как да му кажа за татко, затова заекнах няколко пъти, после му казах, че не е негова работа… Двамата и без друго не се разбирахме много, така че разговорът не приключи добре. — Гласът й постепенно заглъхна.

„В такъв случай всичко е свършено“, мрачно си даде сметка Никол, докато ръсеше с шепи последната тор. Питаше се дали момичето не се опитва да спечели време, подозирайки, че тя ще прояви много повече разбиране, отколкото който и да било от двамата му родители. Колкото и да беше ласкателна тази мисъл, тя без друго водеше до необходимостта да се обади на някого от тях.

Но не, Кайлин беше достатъчно голяма. Разговорът беше нейна отговорност.

— Не можеш да останеш тук — предупреди я тя, събирайки градинарските инструменти. Най-малкото защото не биваше никога да узнае за случилото се между Шарлот и Джулиан.

— Защо не?

Съществуваха десетки безобидни причини.

— Готвим се да обявим къщата за продан, което означава, че трябва да пооправим градината и да изчистим. Освен това лятото едва сега започва. Не можеш да бездействаш през идващите шест седмици — обясни Никол, както би го направил Джулиан, с което би била напълно съгласна. А ако момичето се навърташе наоколо, наблюдаваше, слушаше и се притесняваше за предстоящия втори развод на баща си, само щеше да се разстройва още повече.

— Бих могла да поработя в „Грилът“ като сервитьорка, както някога — предложи Кайлин.

Никол се изправи.

— Сезонът започна и всички са си набрали персонал.

— Тогава мога да ти помагам с книгата.

— За това си имам Шарлот. — Грабна каната със свободната си ръка.

— Е, тогава ще почистя къщата — опита отново момичето и добави плахо: — Или пък ще седя с Анджи.

— Тя няма да остане дълго — заяви Никол и веднага я осени мисълта, че дори няма представа колко време смята да прекара на острова майка й. Внезапно й хрумна, че може би щеше да има двама гости за неопределено време, които щяха неизменно да я наблюдават през най-мрачния период в живота й.

За първи път, откакто Кайлин бе слязла от ферибота, усети прилив на паника.

— Аз бих могла да поработя с нея — предложи Шарлот тихо, заставайки до нея. — Нещо като журналистически стаж. Тук има толкова интересни лични истории, които нямат нищо общо с твоята готварска книга, като на Оливър Уикс и Изабел Скейн. Кайлин би могла да ги опише вместо мен. Дори да направи някои проучвания за есенния ми договор.

Никол се чувстваше неудобно, но ръцете й бяха вързани. Колкото и да беше наранена в момента, обичаше момичето. Нищо от случващото се не беше по негова вина. И заслужаваше нещо по-добро и от страна на Джулиан.

Колкото и да не й се искаше да признае, планът на Шарлот беше разумен.

 

 

Никол не се предаваше лесно, но веднага след като бе станало ясно, че Кайлин ще остане, беше длъжна да се обади на съпруга си. Естествено, това би могла да направи и дъщеря му. Но смяташе, че му го дължи, освен това трябваше да обсъдят още няколко неща.

Тъй като не желаеше да я чуят случайно, отнесе телефона си на плажа, обърна се с лице към къщата, за да е сигурна, че никой няма да й се натрапи, и набра номера. С всяка следваща цифра ставаше все по-напрегната, което беше добре. Гневът я поддържаше изправена, ръката й държеше апарата уверено, решителността й беше непоклатима.

Той вдигна още след първия сигнал.

— Здравей. Бях започнал да се притеснявам. Добре ли си?

Предишната вечер бе била много рязка и след това не беше направила опит да се свърже с него отново. Гласът му и сега върна неприятното усещане. Искаше й се да му каже какъв негодник е всъщност, да изкрещи в лицето му и да му разкрие, че знае за отвратителното предателство спрямо нея, и сигурно наистина щеше да го направи някога. Но зад гърба й се плискаше океанът и я връщаше към един свят, в който се беше чувствала уверена много преди Джулиан да се появи, а колкото до гнева, вместо да я подтиква към истерия, й даваше контрол над емоциите.

Нямаше намерение да му се извинява, че не се е обадила по-рано. Нито пък можеше да се насили да го пита как е.

— Кайлин е тук — беше единственото, което успя да изцеди от себе си.

За момент той остана мълчалив, после каза примирено:

— Предположих, че ще опита и това. Иска да се откаже от стажа. Не беше много щастлива, когато й казах, че не бива да го прави.

— Тя е на двайсет и една.

— И си въобразява, че знае всичко. Предполагам, казала си й, че незабавно трябва да се върне.

— Всъщност има намерение да остане тук.

— През цялото лято? И кой взе това решение? — попита той с тон на баща, недоволен от непослушното си дете.

Но Никол вече не се страхуваше. Тя поне не беше дете.

— Самата Кайлин. Както ти казах, вече е на двайсет и една — повтори с неприкрито отегчение. — Обадила се е на шефа си и е напуснала още преди да тръгне към острова. Шарлот й предложи да работи за нея. Ще й помага с интервютата.

— Там?

— Да. — С Шарлот. Ако това го изнервяше, така му се падаше.

Отново мълчание. И малко след това:

— Добре ли си? Говориш така, сякаш не си на себе си.

Вече го нямаше детинския глас? Странно, колко бързо се разделяш с илюзиите си, когато порастваш. В много отношения неговото предателство беше по-лошо от множествената склероза. Тя поне не се бе случила по негова вина.

— Добре съм — отвърна и твърдостта в гласа й само наполовина се дължеше на вътрешния й гняв. Другата половина касаеше стволовите клетки. Знаеше нещо, което не му беше известно. И това й даваше някакво надмощие.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— Това има ли нещо общо с Шарлот? — попита я с тон, който би могъл да мине за естествен, ако не знаеше какво беше направил.

Не можеше да устои на изкушението:

— Защо? Има ли нещо, с което тя да може да бъде свързана?

Проблеми с книгата, би могъл да отговори веднага той. Или да влезе отново под кожата на всеки един в къщата. Или пък да й разкрие истината. Но предпочете да подмине въпроса и каза само:

— Нищо. Просто ми звучиш странно. Притеснявам се.

Разбира се, че се притесняваше. Но тя не направи никакъв опит да разсее тревогата му. Не беше необходимо да узнае всичко точно в този момент или пък ако имаше сериозна причина да разбере, не я споделяше с нея. Беше ли озлобена? О, да. Мразеше ли себе си заради това? Да. Можеше ли да го превъзмогне? Не. След като толкова дълго време се беше чувствала безпомощна, имаше нужда да се вкопчи в нещо сигурно.

Освен това, ако наистина за първи път се беше притеснил заради нея, това беше добър знак. През последните четири години беше погълнат изцяло от себе си. „Четири ли? — запита се тя. — По-добре да се каже десет.“ Не беше мислил за нея, дори не се бе опитал да си представи как би могла да се почувства, когато узнае, че е правил секс с най-добрата й приятелка в навечерието на сватбата им. Незначителна. Да. Това беше. Нищожна. Безполезна.

Но не беше. Ако мнението на родителите й беше обективно, тя беше достойна, значима и заслужаваше да бъде уважавана и обичана. В случая той беше незначителният, поне що се отнасяше до брака им. Не преставаше да обвинява Моника, че го бе изхвърлила от живота си. Нима не постъпваше по същия начин спрямо Никол и ако беше така, не беше ли у него проблемът? Никога ли не се беше замислял по този въпрос?

Ако не, крайно време беше да го принуди.

Всъщност_ отдавна_ бе настъпил моментът да го направи.

Тази мисъл й вдъхна увереност, която обаче продължи само докато траеше разговорът. Веднага щом приключи, всичко се втурна обратно като прилив, стоварил в краката й разбито здраве, разклатен брак и неясно мрачно бъдеще. Когато водата се отдръпна отново, у нея остана ясната мисъл, че Джулиан може и да беше най-големият негодник на света, но все още беше неин съпруг и макар да държеше в ръце печелившата карта с онези стволови клетки, нищо не можеше да компенсира загубата на любовта. А тя беше единственото, за което някога бе копняла.

Обърна се към океана и избухна в сълзи.

 

 

Когато се стегна достатъчно, за да се прибере отново в къщата, Шарлот вече вървеше към нея. Срещнаха се в края на вътрешния двор. Свикнала да бъде идеалната домакиня, посрещаща всеки с усмивка и добра дума, Никол придърпа пуловера си и зачака.

— Кайлин те е видяла да плачеш — тихо започна Шарлот. Ръцете й бяха пъхнати дълбоко в джобовете на дънките, а косата — вързана назад. Изглеждаше смирена. — Убедена е, че си я излъгала за отношенията ви с Джулиан.

Никол се обърна и видя момичето, застанало зад стъклата на френския прозорец.

— Мисли, че се разделяме? Може и да се окаже права.

— Значи сте се скарали?

— Заради вас двамата? Не. Ако бракът ми се разпадне, няма да е поради тази причина, а защото съпругът ми е изнервен идиот, който отказва да допусне жена си в живота си.

— Той е болен, Ники. Ти сама ми каза, че не е на себе си.

Вярно, спомняше си тези думи. Но сега те имаха коренно различно значение.

— Може би не напълно, но внезапно започнах да виждам неща, на които досега не съм обръщала внимание. Не търсех онова, което не е наред. Той диктуваше правилата, аз само ги спазвах. Бях прекалено добра.

— Но ние всички те обичаме заради това.

Никол искаше да каже, че това не я бе отвело много далече; да я попита дали би трябвало да се подчини и сега, или да отстоява позицията си; дали да тръгне незабавно към Дурам, или да си остане на острова; да се съгласи с решението му за стволовите клетки или да изрази несъгласието си. Искаше да излее страховете си, да се довери на Шарлот, както бе правила винаги, при това не само през летата, прекарани заедно. През изминалите години често бяха разговаряли по телефона и през зимите. Шарлот знаеше за първия сутиен, който си беше купила, за първата й целувка, за първите й сериозни разочарования. Беше й помагала да пише есетата си в колежа и беше първият човек, на когото се беше обадила, след като се бе озовала в Мидълбъри. През втората година бяха шофирали часове наред, за да се срещнат по средата между двете училища и да пеят заедно на концертите на Шаная Туейн.

Искаше й се да може да върне предишната близост. Имаше нужда от помощта на Шарлот с Джулиан. Тя беше умна. Сигурно знаеше какво трябва да се направи.

Ала все още й беше враг. Опитваше се да й прости, но не можеше.

Обзета от всепроникваща тъга, тя каза:

— Винаги съм се чудила защо се отдалечихме така. Мислех си, че ми даваш лично пространство, защото осъзнаваш, че не можеш да бъдеш част от новото ми семейство, затова се отдръпваш. Когато нещата се влошиха, обвинявах работата ти. След това — различния ни начин на живот. А през цялото време причината е била съвсем друга, нали?

Очите на Шарлот помръкнаха. Да.

Тогава Никол отново премина в настъпление:

— Ти винаги си била най-добрата ми приятелка.

— И все още съм.

— Това предполага някаква лоялност. За нея са нужни честност, разум и всеотдайност. Очаква се да си готов да направиш някаква жертва, ако знаеш, че можеш да нараниш другия.

— Правила съм всичко това — безпомощно промълви Шарлот.

— Не, не си.

— Само веднъж. Издъних се веднъж, при това бях толкова пияна, че не си давах сметка какво върша. Ти самата никога ли не си правила грешки?

„О, да“, мислено отбеляза Никол. Беше вярвала сляпо. Но вече не.

— Не споменавай пред Джулиан за стволовите клетки. Не е нужно да знае. Поне засега.

— Не е ли редно да му кажеш, че съществуват поне като евентуален вариант?

— Първо трябва да обмислим другите възможности.

— Сама ми каза, че се е насочил направо към трансплантацията.

— Ще го направи, ако му кажеш за онова, с което разполагаш. Нима не виждаш? Дори с клетки от собственото му дете би могъл да умре.

— Това интересува ли те?

— Да! — възкликна Никол, после добави по-спокойно: — Въпреки че не би трябвало. Но, да, интересува ме.

За момент останаха мълчаливо изправени една срещу друга, а наоколо се чуваше само пляскането на океана и крясъците на чайките. Накрая Шарлот не издържа:

— Да не би да се страхуваш, че ще се заинтересува от детето?

Никол се замисли върху въпроса. Искаше й се да отрече, но гневът й не беше толкова силен.

— Може би.

— Документите за осиновяване забраняват всякакъв опит за контакт с нея.

— За теб, но не и за него.

— И за двамата. Родителите знаят как да ме намерят, но никога не са се опитвали да го направят.

— Защо са ти позволили да замразиш стволовите клетки?

— Защото би могла да ги използва, ако й се наложи. Това беше част от договорката ни.

— А ти защо реши да ги оставиш? За да запазиш поне частица от нея?

Шарлот изглеждаше наранена и уязвима.

— Помислих си, че ако имам други деца…

Никол я прекъсна нетърпеливо:

— Да, това вече го каза веднъж, но не показва ли все пак желание да си оставиш нещо нейно?

Последва мълчание, след което другата отвърна с неохота:

— Подсъзнателно, може би. Но сега са ваши. Говоря съвсем сериозно. Не мога да си представя по-полезен начин, по който биха могли да бъдат използвани.

Никол имаше нужда от подобно признание. Искаше да покаже на приятелката си, че разбира чувствата й. Сега обаче тя се извърна настрани.

— Не ги искам.

— Може би той няма да откаже. Моля те, попитай го.

— Не мога.

— Не е необходимо никой да узнае — възрази Шарлот, но гласът й бе тих и бързо се разнесе от надигналия се вятър. — Можеш просто да обясниш, че е използвал донорски клетки. Никой, освен нас тримата няма да се досети за източника им.

Но Никол знаеше, че нещата не бяха толкова прости. Кайлин беше тук и все още ги наблюдаваше иззад френския прозорец. Анджи скоро щеше да дойде. Освен това съществуваха Джулиан, родителите му, Моника, няколко приятели и колеги, всеки един от които щеше да задава въпроси, ако трансплантацията се окажеше неуспешна.

Засега обаче не й се налагаше да мисли толкова напред. Трябваше да върви към разрешаването на проблемите стъпка по стъпка.

— Най-добре да ида да поговоря с Кайлин. — Тръгна към къщата, после спря и притеснено се обърна към Шарлот. — Ами Лео? Няма ли да се намеси в заниманията ти с момичето?

— Не. Той си има своя работа.

Все още не можеше да си обясни какво толкова намира приятелката й в Лео Коул. Според нея беше прекалено недодялан. И все пак не го познаваше достатъчно добре.

— Наистина ли той е написал „Сол“?

— Да.

— Продал ли е правата върху втората си книга?

Шарлот поклати отрицателно глава.

— Защо не?

— Обмисля възможностите.

— Дали да я напише изобщо, или на кого да повери разпространението й?

— И двете.

— Е, ако целият свят вече е разбрал, че Крис Молдън е мъж, защо продължава да се крие на Куинипиг?

— Тук е неговият дом.

— Но никога не пътува. Да не би да страда от агорафобия?

— Не, просто предпочита тукашния живот.

— Нима не иска да разшири кръгозора си? Да се прослави като писател?

— Не се интересува от онова, което би могла да му донесе славата. Просто се надява да се утвърди, като се занимава с нещо, което му доставя удоволствие.

Никол смяташе това за загуба на време. Дори в най-смелите си мечти не бе допускала възможността няколко издатели да се борят за правата върху втората й книга. Лео Коул беше или прекалено умен, или пълен глупак, макар да не можеше да изрече съмненията си пред Шарлот, която очевидно не беше безпристрастна. Затова се задоволи само с:

— Е, както и да е. Благодаря ти, че осигури работа на Кайлин.

— Не ми благодари — помоли я. — Използвай ме. Моля те!

 

 

Никол си даваше сметка, че приятелката й се измъчваше от чувство за вина, но и тя изпитваше нещо подобно. Да, непременно щеше да каже на Джулиан за стволовите клетки, но все още не беше готова, съвсем не беше готова. Затова превърна гузната си съвест в продуктивна сила. В прилив на антисантименталност се нахвърли върху гардероба си и започна да вади дрехи, които не беше носила от години. Цяла събота с помощта на Кайлин изпразваше шкафовете в големия салон и трупаше купчини от детски играчки, пъзели, стари касети и дискове. След вечеря в „Чаудър Хаус“ с доведената си дъщеря — Шарлот бе поела надолу по пътя в обратната посока по своя работа, подробностите около която изобщо не я интересуваха — Никол написа в блога си за рулцата от омари, добави няколко снимки и след като пусна публикацията, прекара няколко часа в четене на фермерски списания.

Внезапно я осени мисълта, че след като Кайлин бе пристигнала, Шарлот щеше да си замине веднага след приключването на интервютата. Момичето би могло да й помогне с оформянето на книгата или ако не то, щяха да го направят редакторите на изданието. Нали затова им плащаха?

Продължи да се навива, като размишляваше върху това и й беше приятно, че има възможност за избор.

Чувството, че държи нещата под контрол, й позволи да се наспи добре и се събуди в неделя сутринта в същото добро настроение. Изгуби част от него, докато шофираше към кея и мислеше за предстоящото посещение на майка си и се чудеше какво трябва да й каже и какво да премълчи. Самоувереността й се спука като сапунен мехур, когато рампата на ферибота се спусна и Анджи застана засмяна пред нея.

Тя не беше прекарала сама няколкодневното пътуване покрай бреговете.