Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sweet Salt Air, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2017)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Барбара Делински

Заглавие: Завръщане на острова

Преводач: Пепа Стоилова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Стоян Меретев

ISBN: 978-954-26-1270-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1703

История

  1. — Добавяне

Седемнайсета глава

Шарлот отиде с джипа си до къщата на Мейс, но около изключително жизнената и енергична за седемдесет и петте си години Роуз тичаха толкова много деца и внуци, че почти не успяха да поговорят. Свари я обаче точно докато приготвяше прочутата си зелева салата, така че се възползва от възможността да препише рецептата, докато листчето беше на масата. Наблюдаваше много внимателно как жената смесва дресинга и се чудеше дали и тя беше една от онези, които предпочитаха потайността от прекомерен страх от Сесили. Дори да беше така, някой сигурно й беше казал, че в споделянето на опита й няма нищо лошо, защото специално подчерта, че използваното синапено семе е от нейните растения, а всички останали съставки са екологични и пресни.

В желанието си да реабилитира Лео, Шарлот се върна в къщата, но я намери празна. Лаптопът на Никол също липсваше, вероятно занесен някъде, където би могла да работи, без да я вижда. Макар това леко да я обиди, част от нея изпита облекчение. Щяха да отидат заедно на барбекюто. Засега това стигаше.

Направи си сандвич с шунка, измъкна пъхнатия под възглавницата на дивана екземпляр на „Сол“ и го занесе на бюрото. Този път четенето беше съвсем различно изживяване. След като вече знаеше края, напрежението беше изчезнало. От друга страна, познаваше автора, затова се замисли върху прозата и речника и погледна на сюжета от гледната точка на неговия живот. На няколко пъти се спираше, за да свърже някой израз или случка с онова, което знаеше за него. Но това само повдигаше още повече въпроси.

Въпреки това краят я разплака. Героите бяха така добре описани, че можеше да изпита чувствата им и болката от раздялата. Без съмнение след обрата, настъпил в живота й през последните двайсет и четири часа, беше станала свръхчувствителна. И беше започнала да приема романа прекалено лично.

Плака толкова дълго, че накрая заспа направо на шезлонга, събуди се късно следобед и установи, че духа вятър, а Лео не е до нея, за да я стопли. И че или течението бе затворило плъзгащите крила на френския прозорец, което беше малко вероятно, или Никол се беше прибрала. Уплашена, че отново е заключена отвън, натисна вратата, но тя се отвори с лекота.

Никол бе сложила лаптопа върху кухненската маса. Шарлот щеше да я попита как е, ако тя не печаташе съсредоточено, отбягвайки я преднамерено. Не пожела да разговарят и докато пътуваха към града. Когато й направи комплимент за новата червена блуза без ръкави, украсена с дантела, само кимна с глава. Същото направи и щом я попита дали е пуснала нещо ново в блога.

Тишината беше толкова необичайна, толкова многозначителна и тъжна, че й се прииска да се разплаче отново. След като паркираха колата и се смесиха с тълпата около църквата, Никол забеляза свои приятели и отправяйки й високомерна усмивка, тръгна към тях.

Шарлот предвидливо бе взела фотоапарата. В случай, че на Никол й хрумнеше да включи и фотографии от местни събития, снима всичко наоколо. Големи грилове опасваха поляната и предлагаха хотдог, хамбургери и печени пилета. Върху дългите маси, застлани със задължителните червено-бели мушами, бяха подредени подноси с кифлички, купички с пържени картофки и всякакви сладкиши. Особен интерес за нея представляваха наредените отстрани дъски, на които щяха да бъдат изписани отделните рецепти. Имаше различни предястия със спагети и с пресни зеленчуци. Зелевата салата на Мейс беше само една от няколкото предлагани. Имаше и различни бобови яхнии с и без месо.

Тя засне всичко. Снима групите, насядали върху одеяла, проснати на поляната, и други, пълнещи за пореден път чашите си със сода или бира. Не пропусна и шумната тълпа деца, които играеха на гоненица.

С напредването на времето стана прекалено тъмно за снимки. Замисли се какво да си вземе за ядене и се огледа за компания, към която може да се присъедини, когато забеляза Лео. Облечен в карирана риза и дънки, беше приседнал върху ниска метална ограда в най-отдалечения край на поляната. Надвисналите дървета биха могли да го скрият с продълговатите си сенки, ако не бе заседнал трайно в съзнанието й. Седеше, подпрял крака на долното желязо, с лакти върху коленете си.

Тя си пое дълбоко въздух за първи път, откакто беше напуснала къщата му сутринта, и реши, че той също не беше ял. Напълни една чиния с достатъчно храна за двама и прекоси поляната. Постави я върху плоска колона до него и го прегърна през раменете.

Усмивката му беше едва забележима, но толкова топла, че дъхът й секна. Целуна я нежно и като се отдръпна, тя отбеляза:

— Ти дойде.

— Обикновено не ходя на такива мероприятия.

Вече го беше разбрала. Дори тук стоеше самотен.

— Защо направи изключение днес?

— Исках да те видя.

Из тялото й се разля топлина, нещо заседна в гърлото й и й попречи да отговори.

Усмивката му изчезна.

— Как върви?

Разправията й с Никол. За тези няколко кратки секунди я беше забравила.

— Горе-долу.

— Чувстваш се неловко?

— Много.

— Ако не те иска в дома си, винаги можеш да дойдеш при мен.

Сигурно би й харесало, но се беше зарекла да не бяга отново.

— Майка й пристига. Искам да съм там, за да помагам.

— Очакваш ли проблеми с нея?

— Не е изключено. Не знае за Джулиан и мен, но неизбежно ще научи. Няма начин Никол да не й каже. — Отмести чинията, настани се на оградата до него и го стрелна с мрачен поглед. — Не оттегляй поканата си. Може да ми се наложи да се възползвам.

Той погледна сандвича, който му подаваше.

— Помисли ли си за другото?

— За кое друго? — не го разбра тя.

Лео я гледаше, смутен.

— За книгите.

Шарлот сдъвка хапката си, преглътна и отвърна:

— Дочетох я днес следобед. Страхотна е.

— Нямах предвид конкретно книгата. Питах приемаш ли ме като писател.

— Опитвам се да не мисля за това.

— Защото е прекалено сложно?

Тя кимна.

— В момента имам нужда от нещо по-простичко. И от приятелство.

И секс, казваха тъмносините му очи. Отдаване, отвръщаха нейните. Усещаше го дори тук, докато седяха на оградата, допрели бедрата си. Косата му изглеждаше така, сякаш беше ресана, преди да задуха вятърът, линията на носа, скулите и челюстта се открояваха ясно. Не беше красив в класическия смисъл на думата, въпреки че нещо в него крещеше, че е истински мъж. Поне за нея.

Докато дояждаше сандвича, той огледа събралата се на поляната тълпа.

— Хората гледат, нали знаеш.

— Учудвам се, че не са се насъбрали около теб.

— Наясно са, че ако го направят, веднага ще си тръгна. — Взе с пръсти няколко пържени картофа. — Близостта ти с мен може да съсипе репутацията ти.

Тя се разсмя.

— Съжалявам, но от нея отдавна не е останало нищо.

Не заговориха отново, докато и последният картоф, и последното зърно боб, и последната хапка от салатата не бяха изядени. Той й подаде бирата си, за да допие последната глътка, и отбеляза:

— Тя идва към нас.

Шарлот едва не се задави и изтри уста с опакото на ръката си.

— Никол? — попита шепнешком, при което Лео само кимна. — Ядосана ли е?

Той отново поклати глава и едва тогава тя се осмели да се огледа.

За неопитно око Никол изглеждаше зашеметяващо. Краищата на изрусената й коса бяха завити към добре очертаните скули, червената й блуза беше маркова, белите панталони очертаваха стройните й бедра. Дори в падащия мрак тя сияеше. Никой, освен Шарлот не виждаше зад външния блясък тъмните кръгове под очите й. Никой, освен Шарлот не можеше да надникне в зелените им дълбини и да съзре там разяждащата я болка.

Сега бяха обърнати към Лео.

— Шарлот ми каза, че вие сте Крис Молдън — подхвана любезно.

Той едва забележимо повдигна рамене.

— Значи „Сол“, а? — продължаваше тя. — Откъде взехте името?

— Океанът е солен. Моряците. Сълзите. — Дотук нищо ново. Беше давал подобни отговори в десетки интернет форуми.

— Не — отряза Никол. — Имах предвид името Крис Молдън.

— От телефонния указател.

— В един от форумите споменавате, че името е на реален човек.

— Така е. Просто не е моето.

— От указателя на Куинипиг?

Шарлот беше сигурна, че щеше да провери.

Но Лео размъти водата пред този й план.

— В библиотеката могат да се намерят телефонни указатели на целия Мейн. Изборът беше съвсем случаен. Не си спомням от кой точно.

Никол тихо изсумтя, което можеше да се приеме или като възхищение, или като раздразнение, ако не бе предприела следващата стъпка:

— Чух, че по романа ще правят филм.

Това беше нещо съвсем ново за Шарлот.

Очевидно за Лео също.

— Не знам такова нещо.

— А трябва — заяви тя. — Искам да кажа, как може да се устои на подобна любовна история? Аризона и Мейн… Двамата идват от коренно различни места.

— Всъщност — любезно я поправи Лео — тя е от Тексас.

Шарлот ни най-малко не се съмняваше, че приятелката й много добре знае откъде беше героинята. Просто го изпитваше, при това не много дискретно.

— А майка й? — продължаваше да настъпва Никол. — Изключително тежък характер. Няма начин да не зачетеш чувствата на тази жена.

— Никол! — предупредително, но меко се намеси Шарлот.

Лео беше по-безцеремонен.

— И двамата с вас знаем, че майка й е починала. — Гласът му издаваше предел на търпението. — Не сте длъжна да ми вярвате. Лично на мен ми е все едно.

— Трябва да признаете, че историята е просто абсурдна.

— Както и вашата.

Това, даде си сметка Шарлот, вече беше грубият натурален Лео, който се държеше предизвикателно, когато го предизвикваха, но кой знае защо поведението му изобщо не я притесняваше. По-скоро й харесваше, че говори онова, което чувства, и че тя можеше да се задави с бирата, без да изглежда смешна.

Но Никол се стресна и това бързо я върна в позицията на жена, преживяла наскоро поредица от удари.

— Само че аз не бих могла да опиша своята.

— Нито пък аз своята. — Тъй като не последва коментар, той продължи: — Да кажем, че съм си я измислил.

Никол не отговори. Изглеждайки наранена, тя се обърна към Шарлот:

— Той ще може ли да те закара довечера? Семейство Матюс ме поканиха на кафе след зарята.

— Да, ще го направя с удоволствие — отвърна Лео, преди Шарлот да успее да го попита.

— Е, чудесно — каза Никол, без да се обръща към никого конкретно, завъртя се на токовете си и бавно се отдалечи.

Шарлот скочи от оградата и се затича след нея.

— Добре ли си? — подвикна, улавяйки я за ръката.

Никол се обърна и се вторачи в лицето й.

— Той е жалък. Моята история ли е абсурдна? Да не би аз да съм я измислила? Да не би да съм отговорна за случилото се?

— Ти го провокира, а той само се опита да се защити. Кожата му не е толкова дебела.

— Такива мъже ли харесваш? — Дръпна рязко ръката си и си тръгна.

Шарлот остана загледана в гърба й за минута, изпълнена с жалост към нея, но неспособна да й помогне. Но би могла да бъде полезна поне за Лео. Върна се и се настани между коленете му.

— Съжалявам — каза тихо.

— Недей. Можеше да бъде и по-лошо.

— Помисли си, че й се присмиваш.

— Защото съпругът й е прекарал една нощ с теб преди сватбата им?

— Защото е живяла в неведение за това, а ти знаеш.

— Споменах ли нещо такова? — отбранително каза той.

Тя обви ръка около кръста му.

— Не. Просто се чувства изложена на показ.

— Познавам това чувство — изсумтя Лео.

Шарлот се загледа в лицето му. Мракът правеше чертите му по-резки, което я върна към онази първа нощ в къщата му. Спомни си колко малко знаеше за него тогава и си даде сметка колко много й предстои да научи.

— Коя беше тя? — попита предпазливо. Забелязала неохотата му, продължи насърчително: — В „Сол“ сигурно има нещо автобиографично.

Погледът му се сведе към мястото, където телата им се докосваха, въпреки че в това нямаше нищо сексуално.

— От Тексас ли? — попита, за да го подтикне да започне.

— От Аризона. Каква ирония, нали? — С това Никол се бе опитала да го изпита. — Беше дошла да прекара лятото тук.

— Редовно ли идваше?

Лео поклати отрицателно глава.

— Дойде със семейството си един-единствен път.

— Кога беше това? — попита и в следващия момент усети, че той се предава.

Очите му срещнаха нейните.

— Две години след като се върнах. Живеех в града, работех ту по строежите, ту по различни ремонти, ту всякаква работа. Баща й беше крупен предприемач. Преуспял човек, нали разбираш, изградил цяла империя. През април купи една къща и реши да я преустрои. По-голямата част от работата вършех аз.

В „Сол“ бащата беше банкер, а дъщерята работеше във фирмата, но къщата им също се нуждаеше от ремонт.

— Срещнахме се. Пишехме си. Имахме връзка.

— Как изглеждаше тя?

— Физически? Като Никол. Крехка. Много мило момиче. Съвсем не приличаше на човек, който би могъл да се занимава с финанси. Всъщност не работеше нищо. — Направи кратка пауза и добави: — Баща й печелеше достатъчно за всички.

— А майка й? Починала ли беше? — Той би могъл да си измисли тази подробност.

— Все едно, че беше. Малко завеяна. Вероятно това беше единствената й възможност да се измъкне от железния юмрук на съпруга си. Нали разбираш — собствена територия. Не знаеше какво да прави със себе си, затова само седеше и се печеше на слънце. Двамата братя отскачаха за малко, но най-важните в това семейство бяха бащата и дъщерята.

— На колко години беше?

— На двайсет и седем.

— Не е била малко момиченце.

Лео изглеждаше озадачен.

— Струва ми се, че в известна степен баща й се беше примирил с това. Не се противопоставяше, когато се срещахме през нощта. Не се възпротиви дори когато тя открито му призна, че ме обича. Но да се омъжи за мен и да роди децата ми, беше нещо съвсем различно.

— Тя казвала ли ти е, че е готова за това?

— На мен? Многократно. Мразеше живота си. Ненавиждаше натиска и очакванията към нея. Чувстваше се неловко, че баща й не крие факта, че му е любимка. Казваше, че може да си направи малък офис в центъра на града и да работи за фирмата от тук. Беше сигурна, че ще й бъде по-лесно, ако се измъкне от контрола му. Това щеше да бъде нейното бягство.

— Така ли?

— О, беше убедена. — Погледът му отново улови нейния.

— Но Куинипиг не е истинският свят. Ако поживееш малко тук, всичките ти намерения се разпадат на части. — Зарови пръсти в косата й и я погали по тила. Все едно че беше изписал посланието с неонови букви.

— Не мога да ти обещая нищо — прошепна тя.

— Знам. — Приключил с изповедта, той се наведе, разтвори устни и я целува, докато коленете й омекнаха. — Сега мога ли да те закарам у дома? — попита с дрезгав глас, който предполагаше нещо повече.

 

 

Фойерверките се отразяваха в огледалото за обратно виждане, но къщата на Никол беше тъмна, когато пристигнаха. Колебанието на Шарлот не продължи дълго. Приятелката й нямаше да се върне скоро, а копнежът й по Лео беше толкова неустоим, че не можеше да чака повече. Затова просто го поведе нагоре по стълбите, затвори вратата на стаята си и бързо започна да се съблича.

Той я наблюдаваше, не толкова обзет от желание, колкото омаян, въпреки че в движенията й нямаше нищо предизвикателно. Когато остана съвсем гола, тя му помогна да се освободи от дрехите си, целуна го по тила, по гърдите, по корема. Щом телата им се съединиха, останаха дълго неподвижни, наслаждаваха се на мига, преди да започнат да се движат със сила, която граничеше с ожесточение. Любиха се, подпрени на вратата, на пода, в леглото. Нямаше нежност, но имаше истина. Истината, че имаха нужда да са заедно, имаха нужда да се освободят от обзелото ги напрежение. Преживяването беше по-сурово от всичко, което бе изпитвала до този момент, но беше истинско.

След това, опасявайки се от завръщането на Никол, двамата останаха прегърнати само няколко минути, преди да се облекат мълчаливо и уловени за ръце, да се спуснат по стълбището към пикапа. Лео беше застанал зад колата, а тя, качена на стъпалото, го целуваше отново, когато той издаде предупредителен звук. Шарлот мигом се отдръпна.

— За малко да забравя — заяви, като й помогна да стъпи на земята, отиде до багажника и измъкна от там три саксии с високи, привързани към пръчки растения. Над широките, подобни на папрат листа се белееха дребни бели цветчета. — За градината на Никол — поясни той.

Доловила сладникавия аромат, който не беше възбуждащ като този на жасмина, а по-скоро действаше успокояващо, Шарлот се наклони напред.

— Мммм… Какви са?

— Валериана. Корените са били използвани през Първата световна война против стрес. Нали се сещаш, посттравматично психическо разстройство. Не е нужно да се докосваш до тях. Миризмата обикновено върши цялата работа. Бях й го приготвил като подарък, но когато я видях днес, разбрах, че ще й бъде по-полезно като лекарство. Сигурен съм, че дори майка ми не е притежавала подобна сила — прибави полу на шега и продължи: — Засадете ги на слънчево място и повече не ги мислете. Сесили ще се погрижи за тях. Тя много те харесваше.

Шарлот щеше да го попита откъде знае, но той беше тръгнал със саксиите зад къщата. Положи ги внимателно до градината и изтърси ръцете си от пръстта.

Последва го обратно до пикапа, целуна го небрежно, преди да се настани зад волана, после остана загледана в гъстата струя дим, докато дърветата го скриха. Но дори тогава не помръдна от мястото си. „Не мога да ти обещая нищо“, беше му казала. Ала прорязана от непозната болка, докато го гледаше да се отдалечава, й се искаше да не е така.