Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Wife’s Affair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63
Корекция и форматиране
Regi (2018)

Издание:

Автор: Нанси Удруф

Заглавие: Любовната афера на жена ми

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издател: БГкнига ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Художник: Trevillion Images

ISBN: 978-954-8628-04-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7012

История

  1. — Добавяне

Докато чакахме пожарникарите да намерят Фъргъс онази нощ, знаех, че ще трябва да кажа на Джорджи какво се бе случило, но после изчаках възможно най-дълго, защото знаех също и че това ще бъде последният разговор, който ще водим някога. Знаех, че Джорджи никога няма да може да ми прости, а се нуждаех от нея твърде много, за да я оставя да си отиде. В онези първи дни и седмици се нуждаех от нея, както тя се нуждаеше от мен, и единственият начин някой от двама ни да преживее това, беше да се държим заедно, напомняйки си един на друг чрез самото си присъствие, че сърцата ни все още бият.

Те се нуждаеха от един от нас, спомням си, че си го помислих — Джак и Лиам се нуждаеха поне от един от нас, поне от един родител. На моменти изглеждаше, че Джорджи ще е тази, която ще се справи, друг път — че ще съм аз, но в много дни бях убеден, че никой от нас няма да оцелее.

Накрая й казах. Бях длъжен пред Фъргъс да й кажа, защото Фъргъс и аз бяхме единствените двама души на света, които знаеха какво се беше случило.

Фъргъс и аз, а сега — само аз.

Аз бях подпалил пожара.

Аз бях поднесъл запалката си към ръкописа на „Жената на Шекспир“ и го бях хвърлил в малката камина на гримьорната. Не знаех, че е декоративна. Не знаех, че някой, който търси Джорджи, ще отвори за кратко вратата, а после ще я затръшне, предизвиквайки достатъчно силен полъх на вятъра, за да отвее няколко листа през стаята, които да подпалят завесите. Най-вече, никога не бих могъл да се досетя, че Фъргъс ще се събуди от суматохата в кръчмата и ще чуе от непознати, че хамбарът за складиране на десятъка гори, или че ще хукне право през полето към горящия хамбар, без да си направи труда да потърси наоколо майка си, или мен, или някой, който можеше да му каже какво става, а вместо това просто щеше да се шмугне в хамбара почти незабелязано.

Кой може да вини Барбара, задето не е знаела, че има и трети брат, заспал в сепарето, наполовина скрит под кръгла дървена кръчмарска маса? Тя изобщо не го беше виждала. Наглеждай момчетата ми, бях й казал, или, може би, Наглеждай синовете ми. Никога не й бях казал, че са трима.

Фъргъс знаеше: ето това не мога да преживея. Беше гледал как поднасям пламъка към ръкописа и беше казал: „Тате, не можеш да запалиш този огън, тате!“, а аз бях казал: „Няма нищо, не се тревожи, хартията просто ще изгори“. Просто исках да унищожа пиесата, онези думи на любов от автора за жена ми. Какво ли си беше помислил Фъргъс по-късно, когато е чул, че хамбарът за складиране на църковния десятък гори? Майка му беше хваната като в капан в пожар, подпален от баща му, и той беше готов да направи всичко, за да я спаси.

Нищо не може да анализира и обясни любов като тази. Това не е човешка любов, измислена от мъжете и жените, като любовта между Джорджи и мен, поддаваща се на обиди, на жестокост или край. Това е божествено сътворена любов, любовта, която Фъргъс изпитваше към майка си, силна като дебелите каменни стени, които не паднаха, когато сто тона каменни плочи се срутиха върху тях.

Джорджи си отиде от мен, когато й казах, обвинявайки ме завинаги, затова че бях подпалил пожара, точно както аз щях вечно да я виня, че беше започнала онова, което доведе до този пожар.

Никога не престанах да я обичам, не и напълно. Всеки път, когато я видя, ми се иска да се обвия около нея, всеки спомен от съвместния ни живот ми се струва като стара пощенска картичка, намерена в книга, която четете в някоя провинциална странноприемница по време на отдавна чакана почивка за уикенда. Липсва ми. Толкова много, но така, както ви липсва младостта, или родителите ви, след като са починали. По най-безвъзвратния начин, като спомен, запазен със съжаление, и немалка част от вас също си е отишла, защото любовта, която сте споделяли, няма да се върне никога.

Тя ми липсва, но не и наполовина толкова силно, колкото копнея за сина си, чиято история, далеч по-важна от тази на Джорджи или на мисис Джордън, или моята собствена — се разви паралелно с този несъществен аспект на страстта, която първо събра, а после разби сърцата на неговите родители.

Край