Нанси Удруф
Любовната афера на жена ми (41)

В дните, когато Джорджи я нямаше, аз се тътрех из къщата, докато обличах момчетата, приготвях им овесената каша, търсех нещата им за училище, изпълнен от неописуемо облекчение всяка сутрин, когато ключът се превъртеше в ключалката и бодрото: „Здравейте, млади момчета от семейство Мартин!“ изпълнеше къщата. Тогава можех да избягам на работа, където натовареното еднообразие на крайните срокове и съвещанията ми създаваше някакво привидно усещане за контрол, някакво чувство, че напредвам в живота си.

Нощите принадлежаха само на мен и имаха различен ритъм — не непоносимия хаос на деня, а осезаемата празнота на това да бъда без нея.

Доста сериозно се опитвах да живея живота си без Джорджи, и както се случва, когато сте на път да изгубите любимия човек, паметта ми започна да ме връхлита с всичко, което ми беше скъпо у нея. Пред очите ми се разиграваха сцени от съвместния ни живот, някои от тях — отпреди много години. Денят, в който се нанесох при нея, например — качвайки с количка за багаж кашоните си с книги и торбите, пълни с дрехи, по четири стълбища до апартамента й на най-горния етаж в една сграда от кафяв камък. Колко обичаше тя този апартамент, малък, но слънчев, с камина на дърва и противопожарен изход, от който се излизаше на покрива. Баща й го беше намерил за нея, още когато беше заминала от къщи. Съквартирантът ми се изнасяше и трябваше или да си потърся нов съквартирант, или да намеря по-малък апартамент, и Джорджи каза просто: Ела да живееш при мен. Познавахме се от няколко дни, само от няколко дни. Не бях импулсивен човек, но Джорджи ме направи такъв.

Разбрахме се, че просто ще опитаме; тя можеше да ме изрита по всяко време; правехме си шеги — за правата над тоалетната чиния и всякакви подобни неща, като се стараехме да се държим небрежно. В деня, когато се нанесох, си поделихме бутилка вино на покрива: ароматът на босилек, розмарин и мента от сандъчето за цветя на прозореца й изпълваше въздуха, но не затъмняваше нейното ухание, уханието на Джорджи, омайващият аромат на тази жена, към която изпитвах такава нова любов. Вдигнахме наздравици един за друг и тя каза: „Ще живея тук завинаги. С теб“.

Повярвах й.

Повярвах й.

* * *

Джак отново подмокри леглото. Това беше за трети път, откакто Джорджи си беше тръгнала, и макар че най-после се бях сетил да купя памперси, бях забравил да му сложа. Леглото му беше подгизнало и аз го занесох горе в моето, преобличайки го в една от тениските си, като навих ръкавите и оставих тениската да се влачи по пода като вечерна рокля. После му сложих памперс. Полузаспал, той се бореше с мен. „Не съм бебе, не съм бебе“, плачеше той, и макар да бях купил размер, наречен „Супер Джъмбо“, памперсът едва се хвана около кръста му. Изпитах чувството, че слагам памперс на възрастен.

Настаних го в леглото си, където той заспа веднага, и легнах до него. Почти бях заспал отново, когато друго от момчетата извика — този път моето, а не нейното име.

Качих се отново до стаята на момчетата.

— Тате — каза Фъргъс, седнал в леглото, напълно буден и разсъдлив. — Малко съм тъжен. Мъчно ми е за мама. Малко съм нервен, чудя се кога ще се върне.

Ако се върне, помислих си. Ами ако никога не се върне? Ами ако аз никога не й позволя?

Седнах до Фъргъс на леглото му и го галих по гърба, докато той се опитваше да заспи. В другото легло, Лиам се размърда съвсем за кратко, а после остана съвсем неподвижен.

Тези момчета, тези малки барометри. Джак подмокряше леглото, а Лиам удряше всичко, което се движи и най-вече Джак, но Фъргъс си беше добре. За петгодишно хлапе беше стряскащо ясен по отношение на чувствата си и привидно незасегнат от лошите. Джорджи казваше, че това е защото се е сблъскал със скръбта много отрано, още преди да се роди. Тя беше бременна в осмия месец с Фъргъс, когато баща й умря: мъничкото му човешко сърчице биеше равномерно в утробата й, когато шокът се стовари върху нея и я изпълни със скръб. Тя беше убедена, че онова, което беше изпитала тогава, е дало на Фъргъс първоначалното му и най-важното му разбиране за света като място, където огромната загуба е очаквана и чудодейно превъзмогвана.

Може би в известен смисъл той се беше подготвял за това цял живот. В това отношение беше като мен. Мисля, че сигурно е необичайно, но ми се струва, че през цялото време съм знаел какво ще е усещането да изгубя Джорджи, така, както още преди да изречете първото си „Обичам те“, знаете коя песен ще се върти в главата ви, когато скъсате.

Не много след като с Джорджи заживяхме заедно, един от колегите ми от службата ни беше поканил на вечеря в апартамента си в Джърси Сити. Стивън беше редактор, доста по-старши от мен, във „Файненшъл Уърлд“, но приблизително на моята възраст, и се бяхме сближили чрез откритието, че и двамата сме от централен Илиной. Съпругата му беше инвестиционен банкер, с магистърска степен по бизнес администрация от Харвард, и двамата заедно представляваха внушителна двойка, двойка, която имаше планове — планове, които те твърде охотно обсъждаха с нас по време на вечерята. Джорджи и аз, чиито най-далечни планове по онова време се простираха до това, къде ще се отбием за късна закуска следващия следобед, ако имаме достатъчно пари, вежливо слушахме и кимахме, всеки от нас — с все по-охладняващи, но противоположни чувства към нашите домакини. Те възприемаха Ню Йорк като временна спирка, за период от две до четири години, а после щяха да се махнат, защото кой би искал да прекара по-дълго време в тази мръсна клоака? Говореха за жилищните квартали, в които искаха да купят имот — Нютън или Нийдхам, в околностите на Бостън, или Лейк Форест, в околностите на Чикаго, където тя беше израснала; говореха за създаване на семейство; говореха за бунгало в един скиорски курорт в Сън Вали, или голф комплекс в Хилтън Хед.

Докато говореха, аз бях обзет от безпокойство и почти от униние, мислейки си: ето го този човек, не по-възрастен от мен, който явно знаеше какво иска, и къде, и кога, и с кого. Той имаше не само планове, но и спестявания, с които да ги подкрепи, докато всичко, което аз имах, беше един неиздаден роман, куп дългове и любимо момиче, което имаше приблизително същото.

— Кара те малко да завиждаш, нали? — попитах Джорджи по-късно, докато нашите домакини миеха съдовете, а ние двамата, пияни и изгубили чувство за такт, танцувахме бавно на музиката на Елвис Костело в дневна, по-голяма от целия ни апартамент.

— Кое те кара да завиждаш? — попита тя с войнствения тон, който сега бих разпознал на мига, но тогава едва се учех да тълкувам.

— Стивън и Мария — казах. — Наясно са с всичките си планове.

— Планове, голяма работа — каза Джорджи. — Със същия успех могат да си планират погребенията.

Тогава можех да зарежа темата, но може би защото бях прекалил с пиенето, продължих да упорствам, и скоро водехме истински спор — тих, наситен с онова особено ожесточение, което пазите за разправиите относно живота на другите хора.

— Хайде — казах, — остави ги на мира. Те са мили хора.

— Мили, да. Кой е казал, че не са мили? — Гласът й подсказваше, че да бъдеш мил, е възможно най-голямото престъпление, в което можеш да се провиниш.

— Какво му е лошото да бъдеш мил? — попитах.

— Нищо. Те са мили, обикновени хора.

— Това може би ще те изненада много, но повечето хора на света са обикновени. — Сега бяхме спрели да танцуваме и аз се взирах в нея. — И са доволни да бъдат такива — добавих остро, мислейки си за по-големия си брат, Дейв, който имаше някои леки недъзи — достатъчно леки, за да изпитва постоянно безсилно раздразнение от собствените си ограничени възможности, достатъчно сериозни, че никоя обич, грижа или терапия да не е достатъчна да му помогне да ги превъзмогне напълно. Той и родителите ми биха дали мило и драго някой да го нарече „обикновен“. А после, налице бяха и самите ми родители, с които Джорджи дори още не се беше запознала. Те бяха най-милите, най-любезни хора на света, но любезността внезапно ми се стори като валута, която нямаше стойност в света на Джорджи. Баща ми, с неговата работа в застрахователната компания „Стейт Фарм“ и работата по двора, майка ми, която бродираше възглавници за църковния базар — Джорджи щеше да ги възприеме единствено като обикновени, а аз като тяхно допълнение, бях същият.

— Предполагам, че просто не съм толкова страстно привързана към посредствеността, колкото си ти, Питър — каза Джорджи. Това беше първото жестоко нещо, което ми беше казвала някога.

— Може би не изпитвам такъв ужас да бъда като всички останали — казах.

— Не знам как мога да бъда с теб, ако наистина мислиш така — каза тя драматично, обърна се и избяга навън през входната врата и надолу по стълбите като тийнейджърка. Извиних се пред Стивън и Мария, че й е лошо, и изтичах след нея — беше късно, бяхме пили, а това беше непозната територия. Нямаше начин да я оставя да се прибира сама вкъщи.

Следвах я на разстояние, докато вървеше по призрачните улици на Джърси Сити, и точно когато се готвеше да свърне в грешна посока, я настигнах.

— Насам — казах, и я поведох към гарата, където чакахме безкрайно и мълчаливо влака, седнали далече един от друг, като избягвахме да се поглеждаме в очите. Във влака на връщане към Манхатън и докато вървяхме към къщи, не си казахме и дума. Буквално планирах как ще си събера нещата на другия ден и къде ще отида.

Но на сутринта се събудих и видях Джорджи, надвесена над мен.

— Толкова съжалявам — каза тя. — Съжалявам, съжалявам, съжалявам — а в очите й имаше сълзи. — Ти си репортерът с милите обноски от „Дейли Планет“, а аз съм ужасната кучка от ада. О, Питър, прости ми.

Раболепното извинение, сексът за сдобряване, късната помирителна закуска след секса за сдобряване, незабавното отпускане на напрежението и преминаването му в равновесие. За първи път се налагаше да й прощавам, и разбира се, аз го сторих. Никога не бе имало съмнение.

Но този път, когато би трябвало да е по-трудно да си тръгна, заради всичко, което бяхме преживяли през тези години заедно, нямах представа как ще мога да остана.

По това време до мен стигна слухът, че кралицата се страхувала, че ще публикувам писмата на херцога, за да извлека лична полза, и бях толкова потресена от това обвинение, че незабавно изпратих писмата, всичките до едно, на кралските съветници, и ги помолих повече да не смятат, че бих се възползвала не благоразумно от тях. Имаше стотици писма, мис Уилямс, както можете да си представите, кореспонденция, продължила близо двайсет години, и когато с херцога бяхме разделени, ние си пишехме почти всекидневно. Кой знае какво е станало с тези писма сега. Мисля, че са били изгорени, всичките до едно. Най-голямата ми загуба сега е, че не ми е останало нищо от думите, които херцогът е отправял само и лично към мен.

Сега писмата бяха единственият начин, по който можех да поддържам връзка с децата си, и аз пишех на всяко от тях всеки ден, обзета от желанието да би било също толкова лесно да опаковам и самата себе си и да се изпратя, за да зърна поне веднъж скъпите си деца. И въпреки това, почти не получавах вести от Буши, а когато все пак имах, ми се струваше, че за децата това е голямо усилие, а няколкото реда ми изглеждаха толкова неудовлетворяващи, че носеха със себе си повече разочарование и огорчение, отколкото някакво друго чувство. Не заслужавах това пренебрежение, но независимо дали бяха при мен или не, децата ми трябваше да ми бъдат винаги еднакво скъпи.

Сега всичките по-малки момчета вече ходеха на училище, и щом навършеха единайсет, щяха да бъдат изпратени, подобно на по-големите си братя, в армията или флота. Хенри вече беше в Балтийско море, служейки под командването на приятеля на херцога адмирал Кийтс, и не го бях виждала от цели две години. Това време беше твърде дълго, за да загубя общуването с любимо дете като Хенри, но ние трябва да даваме децата си на света.

Конят на Джордж, в Португалия, бил застрелян под него, и той трябвало да тича по пътя, докато полковник Хоукър му намери друг. Прекрасният Джордж: репутацията му би трябвало да работи в негова полза още много дълги години.

Херцогът все ми казваше: „Имаме пет момчета, скъпа моя, и трябва да очакваме живот, изпълнен с постоянна тревога и напрежение!“

Работих още два сезона в провинциите, с една зима в Ковънт Гардън между тях, а след това се оттеглих. Започнах да посещавам по-малките момчета в училище, бях до леглата на по-големите ми дъщери, когато раждаха, и станах истинска войнишка майка, като си поставих за главна цел да прекарам известно време с Джордж и Хенри, преди да отплават за Индия.

В края на август, когато вече карах петдесет и четвъртата си година, напуснах сцената завинаги.

Това, разбира се, беше преди по-малко от година, мис Уилямс, и ако имате време, ще ви разкажа какво ми се случи оттогава насам.