Нанси Удруф
Любовната афера на жена ми (31)

Тя не го видя през цялата седмица в Лондон. Виждаше мен, и децата. Водеше ги в музея на науката след училище. Водеше ги на чай. Гладеше белите им училищни ризи като форма на разкаяние; занесе обувките ми на поправка. Щеше да бъде добра съпруга. Щеше да бъде добра майка.

Но съществуваше и онова друго нещо — че можеше да го е направила, без никой да разбере. Никой. След години на колективно преживяване, каквото беше семейният живот, особено за една майка, тя отново имаше личен живот и се разхождаше, изпълнена с тайната си, подобно на опасната еуфория, която бе излъчвала, когато беше бременна за пръв път и още не беше казала на никого, дори и на мен.

Защото това не беше влязло в живота на семейството, почти не се беше случило.

Не беше се случило.

И въпреки това, тя не просто беше стигнала до границата — беше я пресякла, а сега откриваше, че не иска нищо по-силно от това да стои в малката кухничка в сутерена и да помага на момчетата да четат. Просто да си стои там и да сервира пилешки хапки.

Щеше да бъде добра съпруга. Щеше да бъде добра майка.

* * *

За мен тази седмица не беше по-различна от другите до тогава, но когато сега отново хвърлям поглед назад, намирам детайли, отклонения от очакваното, неща, които може би щях да видя, ако си бях направил труда да погледна по-внимателно. По онова време бях толкова зает да гледам крайните неща в живота на Джорджи — частиците, които се вместваха в моя живот, онези късчета, които се свързваха и образуваха нашето семейство — че не си давах труд да видя какво има в центъра му.

Тя ме придружи на вечеря, дадена в чест на един клиент — строго официално събитие във „В & А“. Беше нещо, което никога не се беше случвало в Ню Йорк — списанието беше твърде евтино — но в опита си да се наложат на европейския пазар, бяха решили поне веднъж да похарчат известна сума. Наеха оркестър, организираха скъп коктейл. Председателят беше долетял от Ню Йорк.

— Е — каза той на Джорджи, — предполагам, че Пийт ще си подаде оставката сега, когато съпругата му е прочута актриса. — Беше зачервен от виното и малко потен, докато се опитваше да се надигне до ръста на Джорджи.

— Едва ли — каза Джорджи.

— Предполагам, че в следващия момент ще го завлечете в Холивуд. Вече няма да има нужда да бъде репортер. — Той се засмя по начин, който прозвуча точно като „хе-хе-хе“.

— Гледахте ли представлението? — попита Джорджи.

— Още не. Обаче чувам страхотни неща за него. Страхотни неща.

— Разбирам — каза тя.

— Жена ми… — каза той, вместо извинение, вместо оправдание, и Джорджи се намръщи. Това беше болното й място: хора, които настояваха да говорят с нея за кариерата й, предполагайки, че знаят нещо по въпроса, когато дори не бяха имали благоприличието да си купят билет за представлението. Независимо колко зле беше с парите, тя гледаше представлението, купуваше си книгата, отиваше на откриването на галерията. Това произтичаше от една от прочутите поговорки на баща й: Ако познаваш изпълнителя на песента — винаги казваше той — за бога, чуй песента.

Виждах, че е готова да се впусне в тази тема с председателя — шефът на шефа на моя шеф — което можеше да не е най-доброто нещо за кариерата ми, за това се намесих.

— Искаш ли да танцуваме? — попитах.

— Но разбира се — каза тя с усмивка. С чий глас? На Грета Гарбо? На Бет Дейвис?

И ние затанцувахме.

Рядко танцувахме и не бяхме особено добра двойка, макар че Джорджи беше посещавала много уроци по танци и движение през годините. Въпреки това беше приятно да танцуваме, да се докосваме.

— Искам те обратно — казах аз.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя бързо: този път гласът на Грета Гарбо го нямаше.

— Искам да кажа „обратно“ — казах. — Като противоположност на „далече“. Липсваше ми.

— Ти също ми липсваше — каза тя. Вкопчи се по-здраво във врата ми, облекчена, че коментарът ми беше съвсем невинен. Разбира се, осъзна тя, нямаше нужда да се тревожи. Почти беше забравила. Можеше да прави каквото поиска. Аз й имах доверие.