Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Wife’s Affair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63
Корекция и форматиране
Regi (2018)

Издание:

Автор: Нанси Удруф

Заглавие: Любовната афера на жена ми

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издател: БГкнига ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Художник: Trevillion Images

ISBN: 978-954-8628-04-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7012

История

  1. — Добавяне

Представлението в четвъртък вечерта мина по-добре, отколкото бе предвещавала репетицията, но публиката остана хладна. Никол имаше много забележки след това и Джорджи слушаше, като я гледаше безжизнено и кимаше. Избягна Пиърс, като се оттегли в хотелската си стая възможно най-бързо. Беше изпълнена с обичайната неистова енергия, която я обземаше след представление, но върху това чувство имаше и доста срам, някаква дебнеща опасност и нарастваща възбуда.

На Джорджи й беше лесно да си каже, че целувката е отклонение. Много лесно. Колко целувки беше давала и получавала в кариерата си? Страстни целувки, дълбоки целувки с език, защото един театър беше толкова малък, че всеки можеше да види дали се преструваш. Целувки, които трябваше да убедят стотици хора, че си влюбена, обзета от страст, отчаяно копнееща за мъжа в обятията си.

Това беше сценична целувка. Нима не беше на сцена, нима не беше още в ролята?

Можеше да свърже тази целувка със сцената, и освен когато я съживяваше в паметта си, тя можеше да бъде забравена.

Но една целувка е достатъчна да задвижи нещата. Достатъчна е да усили енергията на съпротивлението, да я насочи към сферата на възможното. Не мога. Невъзможно. Не, никога. Не мога…

Аз съм.

* * *

Онази нощ тя лежа в леглото, мислейки за целувката, за Пиърс, за онова, което се беше случило между тях, и онова, което все още можеше да се случи, ако тя го позволеше. Но защо, защо да го позволява? Нямаше причина. Не търсеше друг мъж. Не можеше да мисли за това. Трябваше да спре. Опитваше се да си представи само мен, и момчетата, но това, което също влезе в ума й, без предупреждение или контекст, докато се опитваше да заспи отново, беше лицето на един стар приятел от Ню Йорк — един мъж, Луис, когото обичаше и когото не беше виждала от няколко години. Той се беше преместил в Лос Анджелис приблизително по времето, когато ние се преместихме в Ню Джърси, но в продължение на години преди това, много години, те се бяха срещали почти всеки месец да гледат някой филм или пиеса или да вечерят заедно. Той беше неин приятел, един от онези хора, които никога не бяха станали наистина мои приятели, наши приятели, макар че беше просто приятел, никога любовник: всъщност той беше гей.

Едва ли винаги се беше срещала с него през зимата, но в нейните спомени беше зима и тя усещаше полъха на топлина, докато слизаха с ескалатора от мразовития въздух горе и влизаха в киното близо до Линкълн Сентър да видят най-новия френски филм и да обменят клюки за театралния свят. Тя си спомняше точно бодливото усещане от допира на шала от ангорска вълна, който носеше от безброй години и износеното зелено палто с дупката в хастара на левия джоб. Това приятелство с Луис олицетворяваше един много дълъг период в живота й, то продължаваше с години. Беше очаквала, че докато остарява, все ще се среща с него за вечеря — двама стари актьори, които се събират на все същите стари места да си говорят кажи-речи все за едни и същи неща.

Сега, когато бяха толкова далече един от друг, Джорджи и Луис продължаваха да поддържат нередовна, но изпълнена с топли чувства кореспонденция. Изпращаха си забавни писма, кръстоска между приятелски и любовни, надраскани върху авторски пощенски картички с красиви цитати. Тя не му беше писала, откакто се беше преместила в Англия — той не знаеше нищо за мисис Джордън — и толкова й липсваше, че очите й се пълнеха със сълзи.

Това не беше нищо повече от мъка по онази част от живота й, когато тя и Луис се бяха познавали толкова добре в Ню Йорк, и въпреки това намираше за странно, че мисли така пламенно за него. Умът притежава невероятното умение да отклонява онова, което е в сърцевината му, като ви принуждава вместо това да погледнете към нещо подобно, но все пак не толкова ужасяващо за обмисляне.

Мисълта, че ще направи онова, което бе решила да не прави, я беше изпълнила със силен копнеж за още един от животите, които беше оставила зад гърба си.

* * *

Когато успя да заспи, тя спа добре, но се събуди в пет часа сутринта, със сърце, бясно разтуптяно от различните тревоги, които се бореха за вниманието й. Имаше цял свободен ден — Никол беше решила, че няма да спечелят нищо като направят още един разбор на представлението, затова Джорджи щеше просто да се отпусне, „да се поизлежава“ и да се наслаждава на деня, до представлението в шест и трийсет тази вечер.

Тя не знаеше какво да прави с всичкото това време. За миг си помисли да се върне с влака в Лондон, да изтича набързо до училището, да прегърне синовете си, да ме намери и да ме накара да я възпра да извърши онова, което сега със сигурност можеше да направи.

Не, нямаше достатъчно време, за да успее да стигне до Лондон и обратно преди вдигането на завесата.

Петък беше пазарният ден на градчето и сергиите отваряха в седем. Тя измина краткото разстояние от хотела край гарата до селския площад, като носеше голяма торба, в търсене на неща, които мислеше, че момчетата може да харесат. Точно сега й липсваха най-много, което беше глупаво, защото те бяха на училище и така или иначе нямаше да са с нея. Но непрекъснато се опитваше да си представи момчетата до себе си, как й помагат да купува зеленчуци, избират свежи цветя, намират красиви нови кърпи за съдове и кухненски ръкавици за хващане на горещи съдове, за да заместят избелелите и изпоцапаните, които използвахме вкъщи. Всъщност, ако Фъргъс, Лиам и Джак бяха там, изобщо нямаше да бъде толкова идилично. Щеше да има боричкане, щеше да има много искания и много откази, едно-две мигновени изчезвания. Единственият път, когато повечето от нас искат още деца, е когато онези, които имаме, спят като ангелчета. Или са някъде другаде, където за тях се грижат добре.

Докато вървеше из пазара и разглеждаше чаршафи, подправки и малки дървени играчки, тревогите й започнаха леко да намаляват, утешаваше я мисълта, че може да ограничи съществуванието си само до това: жена, която се разхожда бавно по тесните улички на красиво английско селце.

Към средата на сутринта спря в една чайна на малка улица отвъд пазарния площад. Дори не си направи труда да си купи вестник — щеше отново да я върне в света, а засега това не й се струваше необходимо. Всичко, което искаше да прави, беше да седи на тази невъзможно малка кръгла масичка, с покупките върху стола отсреща, да пие чай с кифлички и да съзерцава живота на хората, които минаваха край витрината.

Това трябва да е разковничето към мисис Джордън, помисли си тя, когато освежена, се върна отново на пазара: във всичките й сложни тръгвания и завръщания, грижи за семейството, любовния й живот и справянето с деловата страна на кариерата й, мисис Джордън сигурно също е имала мигове като този, мигове на покой, когато е можела да се отдели от всички, които я познават и обичат, изискват от нея или й вменяват задължения, и в тези редки моменти — несъмнено редки — да открие, че знае коя е.

— Джорджи?

Ръката й незабавно се вдигна към лицето. Беше без грим. С немита коса, защото чистата щеше да бъде твърде хлъзгава и нямаше да удържи забодените с фиби къдрици, които трябваше да носи под перуките си тази вечер.

Там, купуващ наденици и големи парчета сирене, стоеше Пиърс.

— Здравей — каза тя. — Добро утро.

— Рано ставаш. — Предсказуеми думи, абсолютно клише, и все пак от неговата уста звучаха почти остроумно.

— Обикновено не — каза тя.

— Успяваш ли да намериш всичко, което ти трябва, тук, на малкия ни пазар?

Тя демонстративно повдигна чантата си. Като че ли едва сега той осъзна, че днес тя разполага с малко повече свободно време.

— Почти приключих с пазаруването — каза той. — Защо не се отбиеш за чаша чай?

Тя претегли внимателно думите му. Дали „Отбий се за чаша чай“ означаваше същото, което и „Отбий се за едно питие“ в Америка? Чувстваше се в безопасност на многолюдния пазарен площад, но знаеше колко уязвима може да бъде, ако отново остане насаме с Пиърс.

— Не — каза тя бавно. — Не, благодаря.

— Сигурна ли си? Нямам никакви планове за целия ден. Мога да…

— Не, благодаря — каза Джорджи, този път твърдо. — Имам още да пазарувам. Искам да купя някои неща за децата си.

— Добре — каза Пиърс: погледът му се спря върху нея. — Но ако размислиш, чакай ме на сергията за плодове след половин час. До жилището ми не е далече, и няма никакъв проблем да те върна в хотела по-късно.

— Така е добре — каза Джорджи. Извърна се от него рязко, почти грубо, и тръгна към една сергия с прибори за хранене, сякаш беше възнамерявала да отиде точно там. Постоя няколко минути, без всъщност да гледа изложените ножове и кухненски прибори, като отчаяно се опитваше да уталожи усиленото биене на сърцето си.

Знаеше, че би трябвало да се върне право в хотела. Право там. Да остане в стаята си, докато дойде време за представлението. Да се погрижи изобщо да не остава насаме с Пиърс, да е сигурна, че Никол или помощник-режисьорът, или цялата публика, ще е там, за да застане между тях. Това можеше да бъде просто едно от многобройните привличания, които беше изпитвала в сценичния си живот — кратко, глуповато, донякъде забавно, несподелено.

Но тя не искаше да е така. Желаеше го — този мъж — искаше да се приближи все повече и повече до него, искаше да бъде въвлечена, разглобена, сглобена отново, с опитността, която знаеше, че той притежава. Чувстваше, че не може да направи нова стъпка в някаква друга посока, освен към него. В този момент от живота си не се нуждаеше от нищо и никой, освен от него.

— Мога ли да ти помогна, миличка? — попита мъжът на сергията за кухненски прибори, и тя не успя да каже нищо, само поклати глава. Извърна се от блестящите остриета от неръждаема стомана и тръгна към ябълките за печене и едрите сочни жълто-червени круши, къпините и вносните цитрусови плодове. Пиърс я чакаше там.

Сърцето й отново започна да бие по-бързо, докато се приближаваше. Почти беше решила да се върне, когато той я забеляза.

— О, добре — каза той толкова спокойно, че тя почти изпита омраза към него заради това. — В края на краищата реши, че ще ти хареса малко компания.

Посочи надолу към един от пътищата, които водеха надалеч от площада и каза:

— Виж, моята вила е точно натам.

Тротоарът беше твърде тесен, за да вървят един до друг и Джорджи го следваше тромаво, докато градът изведнъж сякаш свърши рязко и й се стори, че внезапно са се озовали в пустошта. След като повървяха още няколко минути, стигнаха до малката му каменна къща.

— Влизай — каза той, като отвори вратата, която не беше заключена. — Чай? Кафе?

— Чай ще е страхотно. — Тя го последва в кухнята, където той напълни електрическия чайник с вода и сложи по пакетче чай в две яркосини чаши. Отвътре къщата беше много малка, само просторна всекидневна с кухня и нещо като таванска стълба, която водеше нагоре. Джорджи зърна бюрото му пред прозореца, отрупано със спретнати купчинки листове хартия и книги.

— Тук ли се занимаваш с писане? — попита тя.

— С част от него — каза той. — Написах тук по-голямата част от „Жената на Шекспир“. Необичайната гледка ми харесваше. Имах нужда да вляза в ума й. Лондон е съвсем друго нещо. Обичам да ходя в Лондон, но се нуждая от гледка като тази, ако ще работя.

Джорджи се приближи до панорамния прозорец пред бюрото му и погледна навън.

— Колко време си живял тук? — попита тя.

— Почти цял живот, всъщност. Идвахме от Лондон за училищните ваканции и през повечето уикенди. Весели уикенди. По-късно се улових, че прекарвам тук все повече и повече време. Голям любител съм на провинцията.

Джорджи, която не беше голяма любителка на провинцията, каза сковано:

— Много е красиво.

Пиърс сви рамене:

— Често съм си мислил, че има нещо… не знам какво… нещо занаятчийско в професията на драматурга. Майстор, строител, грънчар, драматург. Това, което ме привлича, е занаятчийското в тази работа, сякаш просто си играя с думите.

Джорджи чу предпазливи стъпки да слизат по стълбата, и си помисли: Тук има още някой. За миг изпита кратко, но изненадващо горчиво разочарование, последвано много бързо от облекчение. Там имаше още някой. Нищо нямаше да се случи.

— Ще желаете ли чаша чай, мисис Пар? — попита Пиърс, когато се появи една жена, очевидно дошла да чисти къщата.

— Не, благодаря, господин Брайстоун. Почти привърших с работата.

— Мисис Пар, това е Джорджина Конъли: Жената на Шекспир.

— О, прекрасно. — Мисис Пар подаде ръка. — Ще гледам представлението утре. Матинето.

— Благодаря — промърмори Джорджи.

— Виждаш ли? — рече Пиърс. — Казах ти. Всички знаят за това. Всички ходят. За твой късмет, мисис Пар има много голямо семейство.

Джорджи и Пиърс седнаха на масата и започнаха да пият чая си.

— Искаш ли портокал? — попита Пиърс, и когато Джорджи кимна, той започна да й бели един. Подаде й сочните резени, и те имаха най-приятният вкус от всеки друг портокал, който някога беше опитвала. Тя и Пиърс не разговаряха много и се чувстваха още по-неловко заради мисис Пар, която сновеше нагоре-надолу с куп пране или с кофа и препарати за чистене.

Накрая Пиърс каза:

— Хайде да се поразходим до хамбара за събиране на десятъка. Не е далече. Всъщност, намираме се на същия парцел земя. Наистина си заслужава да го направим. Докато се приближаваме, ще видиш невероятен изглед към хамбара.

Поведе я към задната врата, където пералнята и сушилнята бръмчаха монотонно, а няколко палта висяха на закачалки по стените.

— Ще трябва да ти дам назаем чифт гумени ботуши — каза Пиърс, като отвори един шкаф за обувки. — Боя се, че все още е ужасно кално.

Тя си свали обувките и вмъкна краката си в зелените ботуши, които той й предложи.

За времето, което им трябваше да прекосят полето, за да стигнат до хамбара, небето се промени от мрачно и облачно до яркосиньо с красиви сиви облаци, зад които се виждаше светлина. Това беше нещо, с което Джорджи не можеше да свикне. В Ню Йорк можеше да погледне през прозореца сутринта и да каже: Денят е прекрасен, този следобед можем да си направим пикник, или вали дъжд, хайде да отидем в музея. Тук можеше да има само прекрасни моменти, дъждовни промеждутъци, а времето можеше да се преобрази напълно, докато успееш да прекосиш едно малко поле.

— В един момент всичко това е било част от един общ имот — каза Пиърс. — Моята била северната постройка около портата, по-невзрачната. Оттук и възможността на семейството ми да си я позволи.

— Мислех, че тази земя е била на Църквата.

— Била е, докато семейството на Търок не се добрало до нея. Принадлежи на семейството му от разтурването насам.

— Разтурването?

— На манастирите.

— О, да. Това е било част от цялата тази история с Англиканската църква, нали? Хенри Осми поискал развод…

— Разтурването на манастирите е било малко по-късно, всъщност, но Хенри Осми е виновникът и за това. Поземлените владения на Църквата били огромни и той е искал всичко това за короната.

— Защо?

Пиърс сви рамене:

— Кой знае? — каза. — Бил е кралят. Кралете искат разни неща. Дарил е част от земята в знак на благоволение, а голяма част продал. Всъщност, към края на царуването си бил разпродал две трети от нея, за да плати скъпите войни, които водел. Не че е създал десетки нови земевладелци. Повечето имоти били купени от хора, които вече имали пари. Онези, които имали земя и пари, се сдобили с още, а онези, които нямали, не получили нищо.

— Точно както сега.

— Предците на Търок вече били доста заможни, когато купили този имот. Положението им се влошило много по-късно. Когато Търок наследил всичко това след Втората световна война, открил, че трябва да изкара малко пари, затова отворил къщата за посещения. Можеш да я обиколиш за осем лири и петдесет пенса, ако искаш.

— Струва ли си?

— Категорично не. Представлява традиционно просторно жилище с три-четири стаи, пълно с портрети на предците му и остроумните коментари на Търок за страхотните им подвизи. Има влакче, което те вози от единия край на имението до другия. Обичайните чайна и магазин за сувенири, а чух, че е построил и птичарник, и площадка за игра с разни приключения.

— Може би това ще правя през следващия си свободен ден.

Продължиха нататък и Пиърс каза:

— Абатството се е намирало някъде тук. Не съм сигурен точно къде. Нищо не е останало от него, дори руини. От прилежащите към абатството сгради е оцелял само хамбарът за събиране на десятъка.

— Впечатляващо — каза Джорджи.

— Знам — каза Пиърс.

— Не хамбарът. Ти. Начинът, по който можеш да кажеш „прилежащи към абатството“ с този тон. Прилежащи към абатството, прилежащи към абатството… Нищо чудно, че нямаме шанс в близост до англичаните.

Пиърс се усмихна:

— При разтурването на манастирите свалили покривите на абатствата, но не си направили труда да се занимават с хамбарите за събиране на десятъка. Те можели да послужат на новия собственик за полезна светска цел.

— Защо са свалили покривите на абатствата?

— Това е всичко, което е било нужно, за да ги разрушат. Освен това, оловото от покривите било много ценно.

— Какво станало с монасите?

— Повечето не били чак толкова сломени от това. И без друго броят им намалявал. Англия била доста светска страна още тогава, Хенри Осми просто я подпомогнал в пътя й. Няма нищо, което да предполага, че из провинцията са скитали бездомни монаси. Някои си намерили работа на места, различни от Църквата. Монахините, боя се, имали по-лош късмет. Буквално били принудени да разчитат на милостиня. Някои се омъжили, защото какви други възможности имало пред една жена през шестнайсети век? Това било по времето, когато не им било позволено да бъдат дори актриси. Хенри Осми на практика бил премахнал една от единствените две възможности за кариера, които имали жените.

Докато стигнат до хамбара, беше започнало да вали и Пиърс отключи бързо вратата.

— Това място има излъчване на святост — каза Джорджи, когато вече бяха вътре и се тръскаха, за да се изсушат. Тя вдигна поглед към тавана, а Пиърс застана зад нея.

Той каза:

— Това, което обичам, е пространственото единство. Сякаш е една цялостна материя, а не стотици малки парчета дърво.

— Трудно е за вярване, че дървото може да удържи тази сграда — каза Джорджи.

— Трябва да се замислиш от колко отдавна стои тук тази постройка, в продължение на поне трийсет поколения, а почти не се е променила. — Гласът му беше близо до ухото й, достатъчно близо, че да може да почувства дъха му. Не беше чувала гласа му в ухото си преди. През всичките тези седмици само Никол беше заставала на сцената толкова близо до нея и само гласът на Никол беше нахлувал в мислите й, но Пиърс никога не беше стоял толкова близо, с изключение на един път, в същия този хамбар, само преди два дни, когато я беше целунал за първи път.

Знаеше, че ако се обърне, той ще я целуне отново.

— Кажи ми — попита тя вместо това. — С Никол любовници ли сте?

— Едно време бяхме — отговори той.

— А сега?

— А сега сме колеги.

— Бяхте ли любовници, когато я избра да режисира пиесата ти?

— Това важно ли е?

— Просто се питах дали си решил, че тя е най-добрият режисьор за „Жената на Шекспир“, или двамата сте искали да работите заедно по този проект, защото сте били заедно.

Той мълчеше.

— Значи няма да ми кажеш? — попита тя.

— Опитвам се да си спомня.

— Държиш се много уклончиво — каза Джорджи. — Може би малко просташки.

— Може би трябва отново да започна да повтарям „прилежащи към абатството“ — каза Пиърс.

— Може би.

И точно в този момент тя се обърна.