Нанси Удруф
Любовната афера на жена ми (5)

Аз ли? В онези дни аз бях журналист, който отговаряше за бизнес новините. Ако искате, може да приемете това като „неуспял романист“.

Сега поне ми знаете името. Питър. Питър Мартин — най-блудкавото и симетрично име, което американският Среден Запад можеше да измисли около 1964 г.

Бях се запознал с Джорджи преди повече от дванайсет години, когато пишех първия си роман. Когато не успях да го публикувам, започнах втори, а когато и той не се продаде, спрях — не точно да пиша, а да се опитвам да бъда писател. Сега звуча небрежно, но написването на всяка от тези две книги ми отне повече от четири години, а преди това имах и други години на непубликувани разкази.

Дори сега мога да чуя, как Джорджи ми казва: „За Бога, Питър, не им казвай това. Питър, Питър, Питър, светът е жена, която ти се опитваш да накараш да преспи с теб и никога няма да успееш, ако й разказваш за провалите си“.

Едно нахакано момиче от Манхатън и един непретенциозен младеж от Средния Запад — винаги можеше да ме научи на много неща.

Когато още учех за магистърска степен, публикувах един разказ в „Ню Йоркър“. Платиха ми десет хиляди долара. Помислих си, че съм открил формулата на успеха, но в продължение на години след това не успях да публикувам нищо. Ако изобщо си спомняха за мен, хората предполагаха, че или съм спрял да пиша, или съм изгубил музата си, или гласа си, или каквото там си мислеха, че ни е необходимо на нас, пишещите типове. Но аз не бях. Все още пишех, макар че вече не зарязвах всичко друго в живота си заради писането, и оставих „работата за пари“ да се превърне в истинската ми работа. Удивително е колко много можеш да напреднеш, ако се появяваш на работа всеки ден и не звучиш като пълен идиот, когато си отвориш устата. Издигнах се от редактиране на броеве два пъти седмично във „Файненшъл Уърлд“ до негов редактор за Европа, като вместо рецензии пишех статии за корпорациите и различните валути.

Дотогава Джорджи и аз бяхме стигнали възрастта, когато започваш да се оглеждаш какво правят останалите хора с живота си. Бяха ли открили онова, което искаха? Толкова щастливи ли бяха, колкото звучаха коледните им картички?

Къде бъркахме ние? Бяхме прекарали годините между двадесет и тридесет, и дори малко отгоре, като млади, бедни и артистични: но сега беше време да станем сериозни. Много актьори напускаха занаята, когато стигнеха края на трийсетте — вече не получаваха достатъчно работа или имаха деца и не искаха повече да пътуват по турнета, или им беше втръснало, защото всичко беше много трудно. Профсъюзът на актьорите дори имаше програма за преквалификация, за да им помогне да се обучат в нова професия. Някои от приятелите на Джорджи — актьори, напуснали професията, бяха станали масажисти, брокери на недвижими имоти, учители. Джорджи остана в актьорската професия, защото не понасяше мисълта да прави нещо друго, макар че откакто се бяха родили децата, получаваше все по-малко и по-малко ангажименти. Когато имахме само Фъргъс и все още бяхме в Манхатън, тя работеше редовно, но след близнаците и преместването, стана по-трудно. Налагаше и се да отказва много ангажименти поради логистични причини — някое от децата беше болно, или пък плащането за детегледачка щеше да изразходва всичко, което тя щеше да спечели от работата си, до последния цент. Понякога просто е по-трудно да накараш хората да ти се обадят, когато телефонният ти код вече не е 212. Повечето й работа напоследък се състоеше от участия в реклами, шоупрограми за продажба на различни стоки, няколко реплики зад кадър и много малко театър. Почти не беше изпитала удоволствието от самата работа, тъй като тя винаги беше подправена с нервното напрежение от мисълта, че имат нужда от нея вкъщи.

Колкото до мен, четирийсет и една години беше възраст, на която много мъже започваха да се питат, как ще издържат още двайсет и пет години на работа, която вече мразеха, но при мен в известен смисъл нещата едва започваха. Имах първата си истинска работа и за мен беше удовлетворяващо да правя нещо и да съм добър в него. Намирах за удовлетворяващо и да получавам заплата.

Ако всичко това звучи твърде лесно, нека ви кажа: не беше. Невъзможно е да опиша какво изгубих като признах пред себе си и останалите, че писанията ми няма да се продават, че няма да бъда писател, и то не поради някаква огромна несправедливост в света или някакви безумни погрешни сметки от страна на глупави редактори или мързеливи литературни агенти, а просто поради това, което бях и което можех да правя. Ако се откажете от мечтата на живота си, вие се отказвате от най-съществената част от себе си. В известен смисъл никога не се съвземате, но въпреки това се измъквате от развалините и нямате друг избор, освен да започнете отначало.

В онези години се бях превърнал, с някакво смутено чувство на гордост, основно в бизнесмен, а Джорджи се беше превърнала основно в майка. Бедният аз, не си давах сметка, че единият от нас се движи по-лесно по пътеката на компромиса, отколкото другият.