Нанси Удруф
Любовната афера на жена ми (39)

Докато завивах зад ъгъла и влизах в нашата уличка, имах чувството, че съм отсъствал много, много дълго. Пъпките на черешовите дървета бяха разцъфнали буйно в последните няколко дни и прекрасният розов цвят на дърветата на фона на красивите, боядисани в пастелни цветове къщи, придаваше на улицата вид на филмов декор. Беше твърде съвършено, за да бъде истинско. Нашата малка розова къща беше въплъщение на архитектурния стил, в който всяко дете от западния свят щеше да рисува, ако го помолите да нарисува „къща“.

Джорджи се показа на прозореца, когато се приближих, сякаш беше стояла там, подобно на Пенелопа, през цялото време, докато отсъствах. Вратата се отвори и тя излезе на тротоара.

— Чух стъпките ти — каза тя. — Поболях се от тревога. — Приближи се до мен да ме прегърне, а аз вдигнах ръка да я възпра.

— Не знаех дали ще се върнеш — каза тя.

— Мисля, че ме познаваш по-добре — казах.

— Приготвих вечеря — каза тя, като ми хвърли потрепваща, извинителна усмивка. Джорджи, която никога не приготвяше вечеря, бе приготвила вечеря. — Телешко пиката.

После се чу бясното тичане надолу по стълбите право в обятията ми, докато и трите момчета пискливо викаха името ми. Притиснах към себе си малките им телца, усещах мириса на косите им, целувах ги по вратовете.

— Имаше да работиш ли, тате? — попита Лиам.

— Да — казах. — Имах да работя.

За един кратък миг бях завръщащ се герой от войната, и те се бореха за прегръдките и за вниманието ми, после точно толкова бързо изгубиха интерес, защото искаха да се върнат към игрите си.

— Играем си на последното котенце в магазина за домашни любимци — каза Джак. — Искаш ли да играеш с нас, тате?

Защо бяхме родили на тези деца? Какво сме мислили, че можем да предложим на тези прекрасни, доверчиви души, тези три малки сърчица, които заедно бяхме създали от нищото?

Ако бяхме само Джорджи и аз, всичко щеше да бъде толкова лесно. Щях да си тръгна. Щях да пия твърде много, да спя с която ми падне и в продължение на няколко месеца да се държа малко жестоко и малко глупаво. Щях бавно, мъчително, да започна да превъзмогвам раздялата с нея. Щях да мога да се държа като мъж. Но сега бях баща, а ролята на баща те прави по-малко мъж, можех да видя това. Оставяше те безсилен да направиш онова, което наистина искаш, защото имаш тези деца, обичаш тези деца, имаш нужда от тях и те имат нужда от теб. Почти можех да принудя себе си да презирам Джорджи за това, че ме беше направила баща, също толкова, колкото я презирах заради нейната изневяра.

* * *

След телешкото „пиката“ и писането на домашните, къпането и четенето на книги, сложихме момчетата да спят. Ритуалите преди лягане са предназначени да дадат на децата спокойствие и някаква рутина, но тази вечер те бяха за мен. Усещането за нещо познато ми помагаше да не изгубя разсъдъка си, а след това отидох да седна в креслото в дневната и Джорджи влезе и се сви в краката ми на пода.

— Питър — каза тя.

Взирах се в чашата червено вино, която си бях налял.

— Само ако знаеше колко съжалявам — каза тя.

— Въпросът не е дали съжаляваш — казах бавно. — Въпросът е защо го направи.

— Ще ме погледнеш ли, моля те?

— Не мога — казах. — Не мога да те гледам.

— Ако ме погледнеш, ще видиш колко малко е означавало това. Беше глупаво. Просто бях увлечена в пиесата, то просто се случи. Беше най-ужасната грешка, която съм допускала.

— Ако беше глупаво, нямаше да го направиш — казах. Гласът ми беше монотонен, просмукан от виното. — Ти не вършиш глупави неща.

— Извърших. Извърших това.

— Надявам се, че си е струвало.

— Не казвай това — каза тя бързо.

— Влюбена ли си в него? — попитах.

— Не! Господи, не, нищо подобно. Нищо. Няма нищо. Аз…

— Престани да повтаряш „нищо“ — казах. — Било е нещо. Било е адски много.

— Не знам защо се случи, но ти се кълна, че е свършено.

— Ако дори не знаеш защо се е случило, как можеш да си толкова сигурна, че е свършило?

— Така е, кълна ти се.

— Защо сега? — попитах. — Защо не в Ню Джърси, когато беше нещастна и мразеше скапания си живот. Откакто дойдохме в Лондон, непрекъснато говориш колко си щастлива, колко съвършен е животът ти, как всичко се е променило. „Благодаря ти, Питър, задето ме доведе тук“. И аз се вързах. „Благодаря ти, че ми позволи да посмуча онази работа на някой друг мъж, за да мога да се почувствам истински удовлетворена“.

— Престани — каза тя, като трепна. — Моля те. Не е нищо такова.

— Ако кажеш „нищо“ още веднъж, ще ти размажа черепа с тази бутилка. — Наистина ли я заплашвах? Можеше ли тя някога да се изплаши от мен?

Тя замълча за миг, а после каза:

— Обичам те, Питър. Обичам семейството ни.

— Очевидно — казах.

— Няма да се повтори. Казах ти, свършено е. Няма да го видя никога повече, обещавам, освен заради представлението…

— Освен заради представлението — имитирах я жестоко. — Всичко при твоите условия. — Тя беше в краката ми — дали беше избрала умишлено тази смирена поза, за да ме накара, да почувствам, че имам авторитет, когато всъщност бях онзи, който изобщо нямаше такъв? Остро заподозрях актрисата в нея, актрисата, от която жената можеше да се възползва, когато имаше нужда.

— Знам, че ще бъде много трудно — каза тя, правейки го да звучи така, сякаш ми предстоеше поредица от тежки изпити, или някакво трудно спортно състезание. — Но можем да се справим с това, Питър. Ще посетим няколко консултации, ще…

— Не искам да говоря повече — казах рязко.

— Трябва да поговорим. Ние…

— Не ми казвай какво трябва да правим — казах. Изправих се, като я заобиколих както се беше свила там на пода, за да изляза от стаята и да се кача горе. Ако ме беше докоснала, както някой злодей от филмите на ужасите ви сграбчва за глезена, след като сте си мислели, че е мъртъв, кълна се, че щях да я сритам в ребрата.

* * *

Втората ми нощ у дома беше по-лоша от първата. Джорджи се връщаше в Дорсет на другия ден за нова поредица от представления, и всичко ми се струваше толкова окончателно, сякаш тя заминаваше на война и това беше единственият ни шанс.

Налях си един скоч и тя ми разказа всичко — кога му е смукала пениса, колко пъти той я беше близал там долу, дали бяха заспивали заедно, и ако да, дали бяха спали прегърнати.

Питах я за всички подробности — мислех, че ги искам — и тя ми разказа всичко.

Моите саркастични въпроси, нейните нежни и успокояващи отговори, ужасните сцени, сълзите, единият от нас — присвит на пода, докато другият все още се държи; затръшнатата врата, някой, скрит в банята с цял куп свити на топка хартиени кърпички в скута и плачещ неутешимо. Ограничихме всичко това — това бурно, кипящо действие — до кухнята, като го пазехме дълбоко под земята, за да му попречим да се надигне нагоре в къщата и да погълне момчетата, докато спят.

Но нямаше къде да пренесем нищо от него. Всичко, което можех да направя, беше да задавам същите въпроси отново и отново. Защо сега? — питах. Защо не в Ню Джърси, където беше нещастна? Или: обичаш ли го? Обичаш ли го? Обичаш ли го? — сто пъти.

Не — винаги казваше тя ожесточено, отричайки любовта, отричайки всичко, в което я обвинявах, с изключение на онова, което не можеше да отрече.

— Грешка — така го наричаше тя. — Това беше всичко.

Грешка.

Всичко.

— Ще трябва да намериш някаква друга реторика — казах й дрезгаво. — „Грешка“? Опа — забравих кексчетата във фурната. Опа — без да искам, се изчуках до обезумяване с някого цели осем пъти.

— Питър…

— Иисусе Христе, Джорджи, не виждаш ли какво ми причини?

Унижавах се отново, като плачех, и тя също плака, като се опитваше да ме прегърне и да ме утеши. Бяхме като две новородени слепи животни, докато се търсехме опипом един друг, опитвайки се да намерим мястото си в света.

— Нямаш представа какво направи — казах, извръщайки се рязко от нея.

Чувствах се хипнотизиран от образа на Джорджи на пода с Пиърс, гола, викаща името му. Придържах се към този образ, докато вече почти можех да го понеса, да се залъжа с мисълта, че подобно на войник по време на битка, който отново и отново гледа как умират хора, бях привикнал към него. Но после се завъртах в стола си, за да стана и да си налея ново питие, и ето че се появяваше нов образ, който да нанесе своя истински удар, и аз отново започвах да треперя и да плача, чувствайки се не по-различно, отколкото когато за пръв път я бях видял в хотелската стая с него.

Тя каза:

— Съжалявам, Питър. Предполагам, че бях толкова погълната от новия си живот, че те загубих от поглед. Теб. Старият си живот. И вината за това също е моя.

— Значи сега съм част от стария ти живот?

— Имам предвид, това, което има значение. Ти, момчетата.

— О, я стига. Може би това, което си мразела, не е било Ню Джърси. А мен.

— Не е вярно.

— Кое точно е вярно? Ето го този друг мъж, този писател, Джорджи, за бога. Толкова много ли те разочаровах… — Почувствах, че започвам да треперя.

— Свършено е — каза Джорджи. — Ако можех да направя така, че да не се е случвало, щях. Вече ми се струва, че сякаш дори не е било реално.

— Не е било реално? Не е било реално? — Със силата на волята си се помъчих да не рухна, минах от сълзи към гняв и внезапно ръцете ми се озоваха върху нея. Разтърсвах я, пръстите ми се впиваха в раменете й, докато главата й се люшкаше напред-назад. — За теб, за теб не е било реално. Погледни ме, аз съм шибана развалина. Как можеш да казваш, че не е било реално? Беше реално. Беше реално.

— Татко, мамо — чух.

Свалих ръце от Джорджи и ги задържах пред тялото си свити в юмруци. Когато се обърнах към долния край на стълбището, Джак стоеше там, стискаше плюшеното си пони и разтриваше очи.

— Виках ви, и все ви виках — каза той възмутено, и за миг си помислих, че не е видял какво се е случило.

— Съжалявам, миличък — каза бодро Джорджи. — Не те чухме. — Тя го взе на ръце, и той се вкопчи в шията й, като зарови лице в косата й.

— Не ти е позволено да нараняваш мама — каза той: гласът му бе приглушен, защото се притискаше към врата на Джорджи.

— Не съм — казах. А после: — Искам да кажа, знам.

Джорджи отнесе сина ни обратно горе. Ако беше Лиам, той щеше да се хвърли върху мен, да замахне да ме удари, готов да нападне всяко чудовище, което можеше да застрашава майка му. Джак беше ужасен, имаше нужда от успокояване. О, Господи, помислих си, дали щеше да носи тази представа в съзнанието си до края на живота си?

Седнах на масата, хванал главата си с две ръце. Мислех си, че ще седя там сам с часове, усещайки по бузата си допира на лепкавото петно от сок върху плота, с глава, засрамено заровена в ръцете ми, но след двайсетина минути Джорджи се върна и седна на масата срещу мен.

Изправих се на стола си и я погледнах. Тя посегна и взе ръката ми.

— Съжалявам — казах.

— Няма да ти позволя да ме нараниш, Питър.

— Няма — казах.

— Пил си твърде много — каза тя.

Мълчах. Това беше стар спор. Тя смяташе, че баща й и братята й са пиели твърде много, и всеки път, когато й се стореше, че съм готов да поема по техните стъпки, тя надигаше глас. Фактът, че тя повдигна този въпрос сега, пробуди в мен целия гняв, който беше за кратко удавен от срама.

Известно време седяхме в мълчание, и не почувствах между нас да се материализира дори късче надежда. Трудно е да го обясня. Всичко, което мога да кажа, е, че когато гледах Джорджи, виждах две различни жени — онази, която обичах, и онази, която ми беше разбила сърцето — и нямах представа как да се отърва от едната, без да изгубя и другата. Чувствах се като човек, обмислящ самоубийство, който отчаяно иска да живее, и въпреки това знае, че единственият начин да сложи край на болката си, е да сложи край на живота си.

— Питър — каза тя. — Умолявам те.

За прошка. Това имаше нужда да получи от мен — сега, или по-късно (беше готова да чака). Това беше единственото нещо, което искаше и което, оказа се, аз не можех да й дам.

Беше съвсем просто. Дори когато онези, които обичах най-много, зависеха от прошката ми, аз не можех да намеря начин да им я дам.

Никога не бях очаквал да съм толкова неспособен да прощавам. Бях възпитан да обръщам и другата буза — основно правило за онези от нас в покрайнините на Библейския пояс^[1], задължителна отличителна черта на характера в Средния запад. Бях прекарал голяма част от живота си, прощавайки на всички — на близките и приятелите си за техните грешки, на непознати за всевъзможни прояви на нелюбезност, на света, задето не бе съвършен, на себе си, задето не бях успял да стана човекът, какъвто винаги бях планирал да бъда. Толкова ме биваше в това да проявявам снизходителност и търпимост към другите, да отстъпвам непрекъснато, за да угодя на всички и особено на нея. Сега бях убеден, че ако се огъна още веднъж, ще се пречупя завинаги.

Не исках да бъда пречупен.

Може би просто непоколебимата й вяра, че ще й простя, ме правеше толкова неспособен да го сторя. Кой ще каже дали бях прав, или грешах, дали трябваше да опитам по-упорито, да оставя да мине повече време. Няма значение кое е грешно или правилно, когато въпросът опре до това какво си способен да направиш и какво, колкото и да опитваш — не си.

И двамата бяхме изтощени от това, да не знаем какво ще кажем или направим в следващата минута. Усещах главата си замъглена от алкохола, с който се наливах непрестанно, откакто я бях открил заедно с Пиърс. Не знаех какво да й кажа. Не знаех какво да правя. Затършувах в джоба си за цигари и ги оставих на масата, докато търсех запалка.

— И отново пушиш, така ли? — попита Джорджи.

Почувствах как в мен отново се надига гневът, вече познатият порив да я стисна за гушата. Радвах се, че заминава.

— Не се връщай — изрекох задавено.

— Какво?

— Когато отидеш в Дорсет, не искам да се връщаш.

— О, хайде, Питър! — Изражението й, повече невярващо, отколкото шокирано, ме възпламени още повече. Мъчех се да намеря думи. Опитвах се да изпробвам: как действаше това? Как един мъж се заемаше да изрита жена си от къщи, особено ако изобщо не беше сигурен, че иска да направи точно това?

— Не мога… — казах. — Нужно ми е ти да… — Борех се с грубия, грапав като чакъл възел, в който се бе свило гърлото ми от отвращение. — Просто остани там — казах. — Просто остани до края на представленията. Имам нужда да те няма.

— Недей, Питър, недей — каза Джорджи. — Не можеш.

— Мога — казах, внезапно започвайки да разсъждавам практично. — Жилището е наето от фирмата. Върху договора за наема стои моето име, не твоето. Ще поръчам да сменят ключалките.

— Не — каза тя. — Това са моите деца, това е домът ми. Няма да се оттегля.

— Да — казах. Дори аз долових заплахата в гласа си. — Да, ще се оттеглиш.

 

 

Духът ми беше толкова потиснат, и бях убедена, че парите — парите или тяхната липса — бяха превърнали херцога в най-окаяния човек, но след като беше сгрешил, той не обичаше, да се отмята от стореното. Понякога мис Скечли беше в Буши, и каза, че херцогът е слаб и в никакъв случай — бодър. Не се учудих на това. При всичките му отлични качества, семейни добродетели, обичта му към прекрасните ни деца, какво ли беше преживял?

Казвате, че може би съм твърде великодушна към херцога, мис Уилямс? Струва ми се, долавям, във вашето изказване, че ме смятате за глупачка. Но няма да търпя херцогът да бъде обиждан. Той допусна грешка и пострада заради нея. Питам ви, мис Уилямс, какво не би направила една жена, която изпитва непоколебима и искрена привързаност? Ако ме беше оставил да гладувам, никога нямаше да изрека и дума в негов ущърб.

Но вестниците мислеха като вас, мис Уилямс. Моят приятел Питър Пайндър написа:

Какво е да изоставите жена, в сълзи обляна,

която цели двадесет години предана и вярна ви остана;

Отдаде ви на свойта младост чара.

Във вашите обятия живота си прекара.

 

Дари ви с десет ведри синове и дъщери.

Съпружеските радости със вас тя сподели.

Обвързана тъй силно от честта,

както от всяка брачна клетва на света.

 

На мистрес Джордън в обятията се върнете.

Тревогите и скърбите й притъпете.

С присъствието си сърцето й стоплете

и лекомислен вече нивга не бъдете.

С месеци всички очакваха завръщането на херцога: но той не се върна.

Всъщност, мис Тайнли Лонг не прие херцога. Изглежда, че не всички жени можеха да бъдат превзети чрез открита атака, а ако тя беше предварително обмислена, шансовете й за успех бяха по-лоши, отколкото на всяка друга. И така херцогът остана сам, докато аз бях принудена да напусна Буши завинаги. Чрез адвокатите и съветниците си той настоя да си намеря евтино и удобно жилище в Лондон, и аз наех къща на Кадоган Плейс. На децата щеше да е позволено да останат с мен, докато навършат тринайсет, но тъй като момчетата и без друго отиват на училище на седем, Тъс беше единственото ми момче и то само за няколко месеца. Колкото до момичетата, Софи вече беше на шестнайсет и с толкова очарователен ум и характер, че редовно придружаваше херцога на празненства и вече беше свикнала да приема приятелите му в Буши. Тя трябваше да остане с него, тъй като това й предоставяше най-добър шанс.

Бях възхитена, че по-малките момичета са при мен, но после започнах да се тревожа, че ако останат при мен, херцогът ще престане да ги обича, и колкото по-малко ги вижда, толкова по-малко ще го е грижа за тях. Онова, което един баща с кралска кръв може да предложи на децата си, е далеч повече от онова, което една майка в моето положение можеше да направи, и затова накрая реших, че всички те трябва да ме напуснат, за да останат под покрива и закрилата на херцога. Щяха често да ми идват на гости, щяха винаги да останат близо до мен, но трябваше да живеят с него.

Виждам, че не разбирате, мис Уилямс, но ви казвам, че трябваше да бъде така. За мен, да се откажа от децата щеше да е равносилно на смърт, ако не бях толкова убедена, че това е за тяхно бъдещо добро.