Нанси Удруф
Любовната афера на жена ми (49)

Беше знаел точно къде отива. Едно малко момче, плъзгащо се целеустремено през хаоса; едно още ненавършило шест години хлапе, което знаеше тайния път, страничния вход, нагоре по стълбите към гълъбарника, после отново надолу към хамбара; дете, действащо по детински инстинкт, инстинкт, по-силен от него, да отиде на последното място, където беше видял майка си и да я спаси.

Тъй като беше толкова малък, беше останал незабелязан до последния възможен момент, когато една жена в тълпата го зърнала и изкрещяла: „Вижте, това е дете!“ Отнело й минута-две да намери огнеборец, още една-две минути — да го убеди, че не й се привиждат фигури в пламъците. А после, макар да било твърде опасно да изпращат мъже в хамбара, трима влезли, защото жената все така крещяла: „Беше дете! Дете! Изтича вътре в хамбара!“ и настоявала сама да влезе да го намери.

Джорджи и аз, горе на пътя, не станахме свидетели на нищо от това, но веднага щом видяхме Барбара, отново затичахме надолу по хълма към хамбара. Ако бях обзет от паника и отчаяние, когато търсех Джорджи, то сега не влизах в рамките на никакви подобни разумни, определения. Бях обезумял, а също и Джорджи, и докато огнеборците, които не бяха успели да възпрат сина ни да влезе в горящия хамбар, сега възпираха нас да го сторим, ние се борехме с тях като диви животни. Огнеборците ме хвърлиха на земята. Вдигнаха Джорджи и я хванаха здраво, докато тя пищеше и посягаше с нокти към онези, които я държаха.

Казаха ни, че имало големи основания за надежда. Гълъбарникът и стълбите били по-издадени напред от хамбара — виждате ли? От тях не се издигали пламъци. Момчето ни вероятно било в безопасност, можело да е там вътре просто уплашено, просто да чака.

Пожарникарите бяха в хамбара само от броени минути, когато покривът падна. Внезапно стана по-тихо, по-тъмно. Изпопадалите керемиди бяха помогнали за потушаването на част от пламъците.

Сега видимостта стана по-трудна, а облак прах обгърна хамбара. Надзъртахме през тъмнината и чакахме.

Стълбите към гълъбарника оставаха непокътнати, а верни на предвиждането, също и стените.

Може да бе минала минута, може да бяха и часове, а после двама от тримата мъже, които бяха влезли в хамбара, излязоха, кашлящи, но изправени и невредими. Все така имаше надежда: Фъргъс може би стоеше на каменните стълби, може би беше на място, останало недокоснато от огъня.

А после излезе третият пожарникар, който вървеше нестабилно, с наведена глава. В замъглената светлина беше трудно да се види дали причината за залитането му е нараняване. Няколко души се втурнаха към него, но преди да го стигнат, той отметна глава назад и изкрещя:

— Но ние измъкнахме всички. Измъкнахме всички. — Той плачеше, а в ръцете си носеше сина ми.

Мъжете, които ни държаха, ни пуснаха, и когато затичахме към Фъргъс — Джорджи и аз — за да го прегърнем, да го гушнем и да го целунем — Джорджи нададе продължителния писък, който така и не свърши, който никога няма да свърши, дългият писък, в който от онази нощ насам се превърна животът ни.