Нанси Удруф
Любовната афера на жена ми (3)

Улицата беше тясна, със седемнайсет къщи в пастелни цветове. Нашата беше тази в нежно розово, като вътрешността на мидена черупка. Къщата отляво беше бяла, тази отдясно — бледожълта, а нагоре и надолу по улицата тези цветове се повтаряха и към тях се добавяха различните нюанси на яйчена черупка, мента и люляк. Бяха малки, свързани една с друга къщички, които изглеждаха така, сякаш са обитавани от някой язовец с престилчица на волани или от Мисис Катерица с боне.

Когато двамата с Джорджи обикаляхме в търсене на къща из Лондон (разполагахме само с четири дни), всяка настлана с плочи бивша конюшня или градински парцел, или улица с терасовидно разположени, подредени в полукръг къщи, по която свърнехме, беше по-красива от последната. Но това — това беше най-възхитителната улица, която Джорджи беше виждала, по-възхитителна дори от Западна Единайсета улица в Гринич Вилидж, която според нея досега държеше първенството. Как можеха англичаните да го понесат — питаше се тя — как можеха да играят пиесата на всекидневния си живот сред такъв живописен декор?

Къщата беше на четири етажа, но мащабът бе микроскопичен, а стълбите бяха толкова тесни и плитки, че нашите големи американски ходила трябваше да стъпват настрани, за да се вместят върху стъпалата. Имаше две малки всекидневни на приземния етаж, кухня в сутерена, слънчева квадратна стая за момчетата горе и спалня с отделна баня и тераса на най-горния етаж на къщата. Когато видя стаята на момчетата, в ума на Джорджи изникна думата детска стая, макар че те бяха вече твърде големи за истинска детска стая. Фъргъс беше на пет и половина, когато се преместихме в Лондон, а Лиам и Джак тъкмо бяха навършили четири — бяхме им устроили празненство за рождения ден в задния двор на нашата къща в предградията, през седмицата, преди да дойдат хамалите, за да започнат да изнасят покъщнината ни.

Къщата в Лондон вървеше заедно с обзавеждането — „от лъжиците до дивана“, каза агентът по недвижими имоти. Това означаваше, че в кухненските шкафове има съдове и прибори за хранене, в шкафа за бельо — чаршафи и хавлиени кърпи, по стените — репродукции на картини, и малки букети от сухи цветя, подредени из цялата къща. Всичко, което трябваше да направим, беше да си разопаковаме куфарите. Джорджи беше във възторг от това. Тя не искаше да пренасяме нашата разнородна сбирка от мебели — всичките до една силно недолюбвани вещи, които бяхме купували от гаражни разпродажби и магазини втора употреба в припряното ни отчаяние да запълним големите празни стаи на онази къща в предградията. Тя бе щастлива да остави всичко това в един склад в Ню Джърси.

Назначението ми в Лондон беше за три години — една изгнаническа приказка, изобилстваща със служебни облаги, допълнителни премии и други мерки за изравняване на доходите, чиято цел бе да накарат Джорджи и мен да се почувстваме така, сякаш всички финансови грижи, които сме имали, ще паднат от плещите ни. Бях се кандидатирал за това назначение веднага щом научих за него. Приех го като приключение, но и като нещо повече — начин да се измъкнем, пък макар и само временно, от един живот, към който аз бях привикнал с течение на времето, но Джорджи не беше.

Малката къща вървеше дори с икономка — елегантна испанка на име Хортензия. Тя е истинско съкровище, каза хазяйката ни, и познава къщата много добре. От шест години идва всеки четвъртък следобед. Тя ни умоляваше да я вземем и ние се съгласихме.

Беше точно като да влезем в живота на някой друг, да вървим по неговата уличка, да отворим неговата симпатична входна врата и да поемем нещата оттам. Джорджи беше актриса: биваше я в това, справяше се страхотно — да поеме нова роля, без да поглежда назад, превръщайки се с пълна сила в някой друг — особено след като беше играла роля, която много отдавна й беше станала отегчителна.