Нанси Удруф
Любовната афера на жена ми (22)

Имам моменти, зачестяващи с възрастта, когато сте в състояние да се почувствате напълно отчуждени от живота, който, сте водили до този миг; един бърз екзистенциален поглед, може би невъзможен в егоистичната увереност на младостта, към един свят, основаващ се върху отсъствието ви. Той може да ви се стори първичен и постоянен като най-истинския миг от живота ви — и да отмине. Като едно нищо. Или да е смешен, просто някакво отклонение, и въпреки това да ви въздейства трайно. Няма как да знаете това в конкретния момент.

Хората обикновено използват думата заслепен, но аз бих излъгал, ако не кажа, че имаше моменти, когато предусещах какво ще загубя.

Не бяха моментите, за които си мислите: не и когато тя беше на сцената. През годините, в които я бях гледал как играе, бях свикнал с този временен миг на неверие. Друг беше моментът, или поредицата от моменти, когато започнах да усещам как тя навлиза в един живот, в който аз вече не присъствах.

Беше начинът, по който тя се вмъкваше тихо в къщата всяка вечер след представлението, като никога не идваше право в леглото, а вместо това се бавеше долу, пиеше чай в кухнята на приземния етаж, грижеше се за едно или друго, докато бавно, в продължение на цели два часа, си проправяше път към горните етажи на къщата. Винаги беше тиха, но аз винаги я чувах. Навярно и момчетата също я чуваха, защото неизбежно точно през тези часове някой от тях влизаше, препъвайки се в стаята ми, с едно развълнувано: „Тате!“ През повечето нощи, когато тя най-после се добереше до нашата стая, на нейната половина от леглото имаше по някое от момчетата, обикновено Фъргъс, макар че понякога беше Лиам и почти никога Джак, който спеше дълбоко, без кошмари, които да го разстройват, и рядко се будеше преди сутринта.

Разбирах как се чувстваше след представление. С възбуден ум, тя не можеше да спи, имаше нужда да сподели представлението с някой от участниците в него, или с някой, който го беше гледал, а аз не бях нито едното, нито другото.

Театърът рядко е самотно място — това е част от неговата привлекателност — но моноспектакълът го превръщаше в самотно място за Джорджи.

Ани, момичето, което отговаряше за костюмите, беше на двайсет и една, и не можеше да мисли за нищо друго, освен за приятеля си, който идваше да я вземе след представлението. Останалите от екипа си имаха собствен живот. И все още съществуваше огромното напрежение между Джорджи, Никол и Пиърс.

В миналото за двама ни беше „нищо работа“ да оставаме будни до четири сутринта след нейните представления и да си говорим. Тогава тя споделяше с мен. Кога престана да бъде човекът, който имаше нужда да споделя с мен всяко чувство, което изпитваше, точно в мига, когато го изпитваше?

Може би тя би казала, че това е станало по времето, когато започнах да обличам спортно сако за самолетните си полети. Или може би, когато започнах да вземам под наем видеокасети за мъже на средна възраст, които се чувстват объркани. Предполагам, че се тревожех, че интензивността на нашите отношения се беше уталожила, че криехме един от друг разни неща — не по притворен и потаен начин, а просто защото ни беше непоносимо да открехнем тази страна на нещата точно в този момент. Можете да споделяте и най-дълбоките си тревоги и страхове, когато сте млади — младите ви тела и сърца могат да се справят с това; има дълбока радост в това да плачете заедно в прегръдките си върху евтиния, буцест матрак, и почти всичко може да бъде поправено с правенето на любов — но когато сте по-възрастни, оставяте тези разочарования да наедреят, както наедрява плодът по време на бременност, задържайки ги в себе си, защото боли да им дадете воля, особено пред онези, които ви обичат най-много.

Предполагам, че не осъзнаваме, колко много може да ни коства да живеем така. Цената за учтивите отношения е висока. Ако не споделяте паденията, изглежда, че можете да спрете да споделяте и възходите. А после идват дребните агресивни борби за надмощие, които подронват основата. Той пита за живота ти, а ти не му даваш отговори. Не му позволяваш да го проумее, а после той спира да пита.

Понякога не можете да говорите, защото да разкриете раните си пред жената, която ви обича, повече от всичко е начин да нараните и нея. В един брак се изгражда някакво особено съучастничество, което напомня сделката, която сключвате със себе си, за да си прощавате собствените си грешки и да си позволявате да се отпуснете малко. Но това, което губите с подобно опрощение, е също и невероятно ценно.

Дали се тревожех? Тревожех се за падението в края на възхода, дългото спускане надолу, когато шоуто приключеше. Подобни моменти бяха мъчителни и преди, и можеха отново да бъдат мъчителни. Ужасявах се от тези цикли, но бяхме заедно достатъчно отдавна, за да не се тревожа никога за брака ни. В крайна сметка, сделката беше направена, пазарлъкът беше приключен. Нямаше да има голяма кавга, която да може да сложи край на нещата. Тя беше моя съпруга. Когато дойдат лошите времена, се тревожиш дали ще ги издържиш успешно, но си се научил да не се оттегляш.

А откакто се преместихме в Лондон, в брака ни беше вдъхнат нов живот. Поне така ми се струваше — нов живот, въздигнат от пепелищата на нещастието на Джорджи.

Затова, предполагам, можете да кажете, че съм се тревожел за погрешните неща.

Може би част от умереността, търпението и приемането, които развивате в себе си с възрастта, не е мъдрост и въздържание, а просто инерция. Залъгвате се, като си мислите, че сте загърбили гневните изблици, привързаността, невъзвратимите решения, но после… Не сте си правили сметка за такива силни емоции. Мислили сте си, че те са си отишли. Вече сте родител, спите редовно, налага ви се да си подпирате кръста с възглавничка. Не би трябвало да сте обект на такива непредсказуеми емоционални нападения.

Но сте. И когато те идват, почти ги приветствате, защото това е начинът да бъдете отново живи: нещо, което не сте изпитвали много, много отдавна.

А да сте заслепени, означава да бъдете буквално поразени от нещо, което си е било там, което ви е следвало плътно и постоянно през цялото време. Това е лошият брак, който дебне в засада добрия, юношеството, погребано в самодоволната средна възраст, бунтовникът в компромиса.

Най-добре е да помните, че животът се живее не само на фази, но и на пластове.

Казвам ви: тя знаеше, че съм там, че я чакам в нашето легло, и въпреки това не идваше при мен.