Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Wife’s Affair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63
Корекция и форматиране
Regi (2018)

Издание:

Автор: Нанси Удруф

Заглавие: Любовната афера на жена ми

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издател: БГкнига ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Художник: Trevillion Images

ISBN: 978-954-8628-04-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7012

История

  1. — Добавяне

До времето на първата репетиция всички знаеха, че Джорджи е американка, но тя и без друго ги дразнеше с типичния си за външните предградия акцент: Хей, народе, как я карате?. Те всички бяха англичани: оставаха невъзмутими.

Джорджи винаги бе обичала първите репетиции — да се запознае с останалите актьори и да реши какво мисли за избора на режисьора. В „Жената на Шекспир“ нямаше други актьори, с които да се запознава, нито дори дубльор, защото действието беше толкова кратко, а ролята — изискваща толкова труд и енергия, че бяха решили да рискуват без дубльор. Всички останали бяха там — Никол и Пиърс, и продуцентите на представлението, помощник — режисьорът, всички сценографи, учителят по диалект, дори художникът на декорите и човекът, който подготвяше перуките.

— Не се тревожи — каза Никол на Джорджи. — Днес доведох всички само да се запознаят с теб — няма да останат после.

Никол се държеше професионално и дружелюбно, дори мило, но под всичко това имаше нещо сурово и твърдо като стомана. Носеше кървавочервено червило, което се задържаше с часове, без да се нуждае от освежаване, подсказвайки на Джорджи, че други аспекти от характера й са може би също толкова непреклонни. А Пиърс…

Пиърс.

Сега трябва да кажа онова, за което знам, че е вярно: Джорджи го намираше за привлекателен от първия ден, в който го видя. Още от първия миг. Откритото му лице, дълбоките бръчки от смях около очите, начинът, по който я изучаваше, сякаш тя вече бе негова — той беше много привлекателен за нея; този мъж, появил се да разруши живота ни. Тъй като беше по-възрастен, той я караше да се чувства нервна, като момиче, по начина, по който може би се чувстваш, когато говориш с бащата на някого, с когото току-що сте пушили марихуана. Името му звучеше напълно погрешно с нейния американски акцент, гласните — твърде носови: невъзможно й беше да произнесе „р“-то така леко, както британците. Тя не беше в състояние да изрече „Пиърс“, без да се изчерви, и близо до него се чувстваше донякъде като дете, което търси одобрението му още от първия ден.

— Всички очакваме с голямо нетърпение да работим с вас — каза той: мисля, че с това имаше предвид себе си.

Сценографът представи плановете си за прост, но скъп декор, състоящ се само от няколко големи, скромни мебели. Действието на пиесата се развиваше в къщата във Франция, където Дора беше починала, но щеше да мине без промени в декора, обясни той, само с умело осветление; с едно преместване на някой стол от едно място на друго, сцената можела лесно да се превърне в гримьорна, в будоара на херцога, в сцената на пиеса, която мисис Джордън представя.

— Ще минем с доста малко смени на костюмите — каза Сузи, дизайнерката на костюмите, когато дойде нейният ред. — Не всичките с пълни промени. Може да е само перука или палто, или рокля, която ще сменяте. Ще се опитаме да правим промените плавно, но ще отнеме доста време и енергия.

Никол каза:

— Известно време си мислехме за един подход със скромен бял костюм, голата сцена.

— За бога, не — каза Джорджи. — Тук изобщо няма да става дума за мисис Джордън. Хората са идвали да я видят като Провинциалното момиче или Виола, или Розалинда. Ето коя е била тя, и именно така трябва да я представим на сцената.

— Имахме доста разногласия по това — каза Никол, като хвърли поглед към Пиърс. — Няма да повярваш какво достойнство може да излъчва, и колко въздействащ може да бъде един бял ленен костюм, но да, стигнахме до едно и също заключение, Джорджи. Ще направим цялата смяна на костюмите на сцената. Ще трябва да се научиш как да продължаваш с репликите, докато обличаш нова пола или си слагаш шапка с пера и бричове за езда.

Джорджи кимна:

— Това е добре — каза тя. — Ще помогне на публиката да направи прехода заедно с нея.

Червените устни на Никол се свиха толкова силно, че почти изчезнаха:

— Ан ще бъде с теб на сцената през цялото време — каза тя, като посочи декораторката, невъзможно младо и ведро момиче с две дълги руси плитки. — Тя ще ти помага с преобличането; ще ти носи реквизита, но няма да е героиня в пиесата. Няма да я гледаш. Тя няма да е мис Уилямс, и определено няма да е мис Скечли. Когато се обръщаш към мис Уилямс, се обръщаш към публиката, а мис Скечли ще остане зад кулисите.

Това беше началото на онази част, която Джорджи най-много обичаше в действието на пиесите. Да види как думите, в които се беше влюбила върху хартията, оживяват на сцената. Да вземе виждането на един драматург за даден образ и да го превърне в нещо истинско.

След първия час на запознаване и представяне на идеята на пиесата, всички си тръгнаха, освен Джорджи, Никол и Пиърс — онзи триптих от актьор, режисьор и автор, който щеше да присъства на всяка репетиция. Никол, режисьорката, искаше да направи едно импровизирано четене на пиесата и Джорджи започна, седнала на един стол с ръкописа пред себе си, но не след дълго вече беше станала и се движеше из помещението, като произнасяше репликите си от различни части на сцената.

— Нека отначало просто да представим думите на сцената — каза Никол. — Ще се тревожим за мизансцена по-късно.

— Аз не го правя нарочно — каза Джорджи. — Това е просто инстинкт. Тялото ми подсказва в коя част на сцената е мястото на думите.

Има ли поща днес, мис Скечли?

Какво, никаква?

Абсолютно никаква?

Е, добре тогава, трябва да отидете отново.

О, мис Уилямс, няма да повярвате какво пристигаше някога с пощата само за един ден — бележки от почитатели, писма, изпълнени с обожание, пиеси и поезия, посветени на мен. Запазила съм някои през всичките тези години. Имам една връзка някъде в писалището си. Къде ли може да е?

О, вижте, ето нещо. Един млад драматург, мистър Джордж Савил Кери, е написал пиеса за мен. „Поклонниците на въображението“, така я е нарекъл, а в началото, срещу титулната страница, има мой портрет. Трябва, да чуете посвещението му:

„Сестрите — покровителки, Мелпомена и Талия, които властват над всички сценични изкуства, са ви хванали за ръката и са ви поставили на пиедестал, толкова висок, че завистта свежда смръщеното си лице всеки път, когато хвърля неприязнен поглед върху вашето високо положение, защото вие правдиво възприемате прочувствените маниери на едната и запленявате с омайващата дяволитост на другата.“

Това там долу вие ли сте, мис Уилямс? Едва ви виждам от върха на този пиедестал.

Предполагам, надявал се е, че подобно ласкателство ще ме убеди да играя в пиесата му. Уви, трябва да ви убедя, че не успя.

По онова време се сдобих с нов почитател, и то важен: Уилям, херцог Кларънс, третият син на краля. Той започна да ме ухажва изключително настойчиво, и всъщност получавах писмо от него почти всеки ден.

Не знаех как да постъпя с него.

Той смяташе, че съм омъжена, както смятаха и почти всички по онова време, и аз сметнах за благоразумно да го оставя да мисли така. Ричард Форд и аз бяхме заедно от няколко години и хората предполагаха, че наистина сме женени. Всъщност бях започнала да се наричам Дороти Форд: подписвах писмата си така.

И въпреки това ние не бяхме женени. Някога Ричард ми обеща брак, иначе нямаше да се пренеса на Гауър стрийт с него, но така и не намери за удобно да изпълни това обещание. Много пъти го молех за категоричен отговор, но той не ми даваше такъв. Ричард си беше поставил за цел да влезе в Парламента, и по тази причина един брак с актриса не беше благоразумен за него. Той отбягваше да мисли за подобно нещо.

Двамата с Ричард имахме две момиченца, Доди и Луси, и загубихме един син. Ричард безумно обичаше момичетата, особено Доди, но ако скъпото ни невръстно момченце бе оживяло, може би щеше да е различно. Един син и наследник беше важен за човек като Ричард. Все още имам портрет на Ричард. Запазих го за моите момичета. Ето го, мис Уилямс. Ричард беше мил човек, а също и интелигентен. Можете да видите това в лицето му.

Но херцогът, пламенният херцог. Той ме разсмиваше. Той толкова се наслаждаваше на живота си, и ми помагаше да се наслаждавам на моя живот, на професията си, повече, отколкото някога бях успявала.

Херцогът ме ухажваше.

След известно време казах на Ричард, че съм взела решение: ако можеше да сметне, че съм достойна да му бъда съпруга, никое изкушение нямаше да е достатъчно силно да ме откъсне от него и от моите задължения. Но ако не можеше да ми предложи това и трябваше да избирам между предложения за закрила, вместо за женитба, със сигурност щях да избера това, което обещаваше най-честни условия.

* * *

Към края на действието, Джорджи стоеше в средата на сцената, гледайки през рамо към публиката. Макар че режисьорката най-после беше престанала да й повтаря да не „тича“ по сцената, Джорджи все още усещаше неодобрението й.

Но авторът се усмихваше.

Авторът се усмихваше.

Тъй като тя не можеше да изрече името му, без да се изчерви, сега той стана Авторът, когато й се налагаше да мисли или говори за него.