Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Wife’s Affair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63
Корекция и форматиране
Regi (2018)

Издание:

Автор: Нанси Удруф

Заглавие: Любовната афера на жена ми

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издател: БГкнига ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Художник: Trevillion Images

ISBN: 978-954-8628-04-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7012

История

  1. — Добавяне

Момчетата щяха да бъдат на училище по цял ден. Това дойде като шок за всички. В Щатите Фъргъс щеше едва да тръгва на полудневна детска градина, а близнаците щяха все още да мачкат пластилин и да правят огърлици от спагети три пъти седмично до обяд в предучилищната група. Но в Англия всичко това започваше по-рано: казаха ни, че Фъргъс вече е изостанал (на пет и половина той все още не можеше да чете!), а Джак и Лиам трябваше да започнат веднага — да четат, да пишат и да смятат.

Консултантът по преместванията намери пет частни училища, готови да приемат и трите момчета. Джорджи имаше далеч повече опит от мен в тези въпроси. В Ню Джърси й бяха необходими няколко месеца да намери подходяща детска градина, но тук нямаше как да приложи тази разпаленост в рамките на двата дни, с които разполагахме, за да направим избора си.

— Изобщо нямам време да обмисля това решение — оплака се тя, и в крайна сметка решението беше по-скоро процес на елиминиране, отколкото на избор. Тя не хареса Американското училище, което й се струваше като кръстоска между щатски затвор и седалище на компания от списъка на списание „Форчън“ с петстотинте най-богати корпорации, а двете училища само за момчета предизвикаха в мен нелогични размишления за колективно мастурбиране и за „Повелителят на мухите“. Четвъртото училище имаше толкова надут директор, че след пет минути в негово присъствие на Джорджи й се искаше да избяга от стаята. („Можеш ли изобщо да си го представиш с четиригодишно дете на коленете?“ — попита ме тя, спомняйки си предишния учител на близнаците в забавачницата, с неговата конска опашка, чехлите „Биркенщок“ и безкрайните му мечешки прегръдки).

Оставаше ни едно смесено училище в красива бяла джорджианска сграда с гипсова мазилка точно срещу Хайд Парк. Тъй като беше лято, не видяхме нищо друго, освен празни класни стаи и голи дъски за съобщения, така че трябваше да съдим по усещането, което създаваха у нас коридорите и по усмивката на директора. Той изглеждаше като човек, който би взел страната на едно дете, смяташе Джорджи, и докато стояхме до прозорците на огромната класна стая и гледахме как лъскаво — черните коне от личната кавалерия на кралицата прекосяват в лек галоп кралския парк, тя каза:

— Това е истинска мечта. На мен ми се ходи в това училище.

На първия учебен ден тя снима момчетата в училищните им униформи — червени пуловери с шпиц — яка, сиви фланелени къси панталони, сиви шапки в тон с тях и червени вратовръзки, които щеше да ги научи да връзват сами. Не е нужно да гледам тази снимка, за да си спомня момчетата така, както изглеждаха в онзи ден — три малки войничета в сиво — червени униформи: Фъргъс — свенливо усмихнат, Джак, който се правеше на клоун, и „суровият“ Лиам, който въртеше глава, търсейки действие и оживление, като някой бандит от малко градче в събота вечер. Ние с Джорджи сме мургави и Фъргъс имаше нашите черти и къдриците на Джорджи, но близнаците, по силата на някакъв разбунтуван рецесивен ген, бяха невероятно руси, с медено кафяви очи и много светла кожа. Фъргъс беше доста по-висок от близнаците и въпреки стеснителността си имаше изправена и почти внушителна осанка, докато близнаците все още се мъчеха да надраснат несигурната си детска походка. На мен те ми изглеждаха почти като бебета, но Фъргъс… Фъргъс сякаш вече беше навлязъл в живота. И все пак момчетата си приличаха невероятно в онези униформи. Може ли да ми бъде простено, ако дори само веднъж си бях помислил за тях като за момчетата, моите синове, вместо като за три удивителни отделни личности?

Бяхме в тази страна по-малко от седемдесет и два часа и момчетата бяха бледи заради умората от часовата разлика, но Джорджи не искаше да пропуснат първия учебен ден. Повлече ги по широките тротоари, като се опитваше да им попречи да се бият помежду си или да си изгубят шапките, или да попаднат в уличното движение. Когато имаш три деца и само две ръце, винаги точно онова дете, което е трябвало да държиш, иска да изтича напред.

Тя наблюдаваше майките, бащите и бавачките, повели децата си на училище. Момичета в рокли на лилави райета и твърди сламени шапки. Мънички момченца в тежки зелени блейзъри, които изглеждаха като шити за бащите им. Момчета и момичета с бричове и шапки в стил Оливър Туист, жълтеникаво — кафяви на цвят и отвратително грозни. Миловидна групичка момичета като миниатюрни копия на Алиса, в прекрасни сини рокли, обточени със старинна дантела. За разлика от Лиам, Джак и Фъргъс, английските деца знаеха как да се държат, вървейки бавно и спокойно към училище в своите униформи, докато Джорджи крещеше на малките си американски момчета, като ги заплашваше, дърпаше, стискаше и разделяше.

— Мамо, Лиам мирише — каза Джак, когато минаха покрай един вонящ контейнер за боклук пред една сграда в ремонт.

— Тъп идиот! — каза Лиам, като се хвърли към Джак, и Джорджи трябваше да ги раздели със сила, докато Фъргъс, който обикновено никога не спираше да ни засипва с въпроси за живота, продължаваше постоянните си коментари, забравил за всичко друго, освен че настоява да получи отговор:

— Не разбирам живота. Искам да кажа, дали Бог просто непрекъснато създава хора и още хора, и дали това е всичко, което прави? Как го прави? Някои хора са толкова мънички, например децата и бебетата, а той прави и големите хора. Откъде знае какъв размер да използва? Динозаврите са гиганти в сравнение с хората. Мозъците на динозаврите са мънички. Но на хората не са. Аз имам голям мозък. Динозаврите същите мозъци ли имат като хората? Мамо? Мамо? Мамо, попитах: Динозаврите същите мозъци ли имат като хората? — Сега той вече я удряше с шапката си и тя извика: „Не знам!“, докато се опитваше да удържи Лиам и Джак далеч един от друг. Нямаше представа как някой щеше да ги накара да седят мирно достатъчно дълго време, за да ги научи на нещо.

Учителката на близнаците, мис Арабела, беше жизнерадостна и руса, и толкова дребничка, че Джак и Лиам почти й стигаха до раменете. Тя ги омая напълно с усмивката си. Учителката на Фъргъс беше мис Джоун — сериозна и строга. Тя се ръкува с Фъргъс на вратата и му каза да си намери чин и да се залавя с работата, която му е подготвила. Джорджи се надяваше да може да остане за малко, да настани и предразположи децата — да им прочете приказка или да подреди с тях някой пъзел, докато се почувстват по-удобно в новите си класни стаи — но мис Джоун застана решително на вратата с думите: „Здравейте деца, довиждане родители“.

Джорджи се позабави на входа на училището, вече затъжена за синовете си, като почти очакваше някой от тях да изтича след нея. Но това не се случи и тя започна да се отдалечава бавно от училището: походката й стана по-бърза, когато навлезе сред рутинните утринни занимания на непознатите по улицата. Трите й момчета: беше си мислила, че ще им приготвя сандвичи до края на живота си, а ето че сега те са в училище (където се сервираше топъл обяд и нямаше нужда от сандвичи), ето я и нея в един красив старинен град, с цял ден само на нейно разположение за първи път от пет години насам.

Мина покрай павилион за вестници и си купи „Таим Аут“, после намери едно френско кафене на „Текери стрийт“, където си поръча кафе и седна на пейка с карирани възглавнички до маса в дъното. До нея седяха двама мъже, които разговаряха бързо на френски. Всички в кафенето пушеха. На Джорджи й се струваше, че в небрежно сгънатите вестници и броеве на „Хелоу!“ и „Пари Мач“, пръснати по празните маси, е скрито пулсиращото сърце на истинския свят.

Внезапно тя се почувства въздушно лека. Всичко в живота й се беше променило. Струваше й се, че всичко се е възвърнало и възстановило. Това не беше нейният град, но беше прекрасен град, може би вторият най-хубав град, който познаваше и който я изпълваше с вълнение. Когато беше в колежа, тя беше учила една година в Лондонския университет и два пъти след това беше идвала на турнета в Обединеното кралство с малки продукции. Въпреки това й беше трудно да повярва, че цялото това неспирно движение през изминалите пет години, докато гледаше децата, всички възпирани демони на стареенето и сънищата, както и припряното напрегнато преместване, сега я бяха довели в това великолепно, спокойно място, където беше и съвсем сама. Мога да отида в някой музей, помисли си тя, мога да отида на матине.

Въпреки това, половин час по-късно тя ми се обади от къщи, хълцаща от плач.

— Моите момчета, — каза тя. — Питър, моите момчета си отидоха, — и през цялото време се смееше на собствените си сълзи.