Нанси Удруф
Любовната афера на жена ми (37)

Обратното пътуване с колата до Лондон беше дълго и бавно, и през по-голямата си част — безмълвно. Джорджи седеше с прибрани и вдигнати към жабката колене, като се опитваше да не заплаче. Нямаше кой знае какво да каже на Пиърс. Любовната им история едва беше започнала, а тя вече беше твърдо решена да я прекрати. Когато той попита: „Мога ли с нещо да поправя положението?“ Джорджи го изгледа невярващо.

— Какво си мислиш? — каза тя. — Ти си неопитомено същество, Пиърс. Мога да си представя, че искаш единствено да избягаш от тази сцена.

— Ти не си нещо, от което бих избягал — каза Пиърс.

— О, така ли? Избяга доста бързо, когато пристигна съпругът ми.

— Помислих, че така е най-добре — каза Пиърс. — Да не очакваше да остана и да защитя честта ти?

Тя едва се сдържа да не го помоли да отбие встрани и да спре, да обърне колата, да направи каквото и да е, само да не я откарва у дома. Чувстваше се така, сякаш я бяха повикали до леглото на умиращ човек — трябваше да се втурне към къщи, но въпреки всичко, все още не искаше да се изправи пред онова, което трябваше да види, когато стигне там. Продължиха най-вече мълчаливо, но това пътуване се превърна в още едно нещо, което ме съкрушаваше — това малко пътуване, което заемаше епични пропорции, докато си ги представях сами, как в продължение на часове пътуват мълчаливо и безпрепятствено обратно към Лондон в късната нощ, докато гласовете по Радио 4 обсъждат проблемите на здравеопазването и последните военни събития с приглушен, авторитетен тон.

Беше три сутринта, когато стигнаха до къщата ни. Подобно на тийнейджърка, която не иска светлините на фаровете да блеснат в прозореца на спалнята на родителите й, Джорджи помоли Пиърс да я остави да слезе в края на улицата.

— Това сбогуване ли е? — попита я той.

— Това е сбогуване — каза тя.

— Не ти завиждам за остатъка от нощта — каза той, и тя смътно почувства, че й казва, че е преживявал това безброй пъти преди.

Той излезе от колата да й подаде чантата, а после посегна да я вземе в обятията си.

— Не — каза тя. — Не мога. — А колко й се искаше някак да се постави в неговия спокоен, необременен живот, вместо да се изправи пред бъркотията, в която беше превърнала своя.

— Обади ми се, ако имаш нужда от мен — каза той. — Ще изчакам, докато влезеш благополучно вътре. — Той седна в колата в края на улицата, също като лондонски таксиметров шофьор, за да се увери, че всичко е наред, преди да потегли.

Тя отключи вратата, но веригата беше сложена. Дали бях заключил и не исках да я пусна вътре? — запита се тя, но след продължително звънене на вратата се появи Ема, замаяна и малко уплашена.

— Питър тук ли е? — попита я Джорджи.

— Не. — Ема звучеше объркано. — Той отиде да те види в, в, в…

— Пиесата. Не се ли е върнал още?

— Не. Станало ли е нещо?

— Недоразумение. Момчетата добре ли са?

— Спят. Наред ли е всичко, Джорджи? Изплаши ме.

— Не си ли се чувала с него? — попита Джорджи.

— Не, не съм.

— Добре, Ема, всичко е наред. Просто се върни да си легнеш.

— Сигурна ли си, Джорджи?

Ема се оттегли неуверено на разтегателния диван в дневната, а Джорджи овладя порива си да й разкаже всичко. Щеше да бъде много в стила й да го направи — да стовари всичко върху онзи, който се паднеше насреща — но тя устоя, мислейки си по детски, че ако не каже на никого, може и да не е вярно.

След като остави Ема, Джорджи се втурна горе да погледне спящите си синове. Отвори тихо вратата, но не се сдържа и влезе в стаята. Джак още спеше като бебе, с ръце, разперени перпендикулярно на тялото. Тя вдигна ръчичката му и я поднесе към устните си. Фъргъс се беше свил на кълбо около плюшеното си кученце, а Лиам спеше с очи, отворени точно колкото да изглежда, че вижда всичко в съня си. Тя ги гледа дълго и дори тогава й беше непоносимо да ги остави, затова взе възглавница и одеяло от нашето легло и отиде да спи на площадката на горния етаж, точно пред стаята им.

Не много време след това, преди тя да успее да заспи, Фъргъс я повика. Тя отиде при него веднага. Той беше седнал в леглото, но когато я видя, с облекчение се отпусна обратно на възглавницата.

— Какво има, сладка прасковке? — попита тя.

— Трябва да те попитам нещо, мамо — каза той, без да показва изненада от присъствието й. — Вярно е, че не можеш да се върнеш обратно в съня си, когато се събудиш, нали?

— Лош сън ли имаше, миличък?

— Не, сънувах много хубав сън. Сънувах, че ще ям едни много вкусни пилешки хапки, а после се събудих. Наистина бих искал да се върна в този сън с тези пилешки хапки.

— Може би можем да те върнем там — каза тя. Обсипа главата му с целувки — семенца за хубави сънища — и сви ръката си като кана, за да ги полее.

— Тези са за още сънища с пилешки хапки — каза тя.

— Благодаря ти, мамо. Просто трябваше да те попитам това.

Вместо да се върне на мястото си на площадката, тя издърпа одеялото и възглавницата в стаята на момчетата, като остана през остатъка от нощта до леглото на Фъргъс, плачейки във възглавницата, за да не я чуе.