Нанси Удруф
Любовната афера на жена ми (34)

В продължение на един много голям период от живота ми, ми се струваше, че знам всичко възможно за Джорджи. Навярно все още го знам, но сега това е закърняло познание, изгнило или гниещо. То не ми служи за нищо, освен да ви разкажа тази история.

Пиърс не знаеше нищо за Джорджи, а аз знаех всичко, но какво значение имаше това, ако той беше този, който я имаше?

Аз знаех глупави неща — че тя винаги избираше състезателната кола, когато играеше „Монополи“, зеления маркер в играта „Съжалявам“, избираше „ези“, когато хвърляхме монета. Знаех, че обича салатата си с лимонов сок, кафето — с мляко, но без захар, пържолата — добре изпечена. Знаех, че тайно обича кънтри музиката („историите, бедните сломени хора, които вехнат по изгубената си любов!“), презираше джаза, предпочиташе фотографиите пред картините, но не можеше да изгледа докрай нито един документален филм.

Знаех, че не може да гледа как някой „млад дядо“ вдига дете на раменете си, без да изпита задъхан копнеж по нейния собствен баща, който така и не беше успял да направи това за никого от синовете ни.

Знам също, че тя никога не би направила това, което направи, ако баща й беше още жив.

Фъргъс Конъли обожаваше единствената си дъщеря и макар че също толкова обичаше тримата си сина, винаги ме караше да се чувствам като сина, който никога не бе имал. Аз станах част от семейството му, от бурните събирания, ритуали и пиене, винаги пиене, от самото начало, и макар че Джорджи разби илюзиите ми още отрано със своето безгрижно: „О, той се държи така с всички“, аз продължих да усещам нотката на зачитане в него. Майката на Джорджи присъстваше почти неосезаемо, като рисуваше в другата стая или мълчаливо наливаше питиета и носеше леки закуски — не важничеше, просто беше независима. Всъщност, един от най-равноправните бракове в това поколение, които бях виждал, беше този на Фъргъс и Пърл.

Но в семейството ме приобщи не Пърл, а Фъргъс.

Фъргъс, който пушеше цигари без филтър и пиеше по две халби бира в „Белият кон“ всеки следобед след работа в продължение на четирийсет години от живота си, Фъргъс, който казваше: „Всеки ден над пръстта е благословия“, и „Искам да съм болен, когато умра“.

Винаги ще помня Фъргъс в деня, в който с Джорджи се оженихме. Идеята беше да се измъкнем рано, за да започнем медения месец, но толкова се забавлявахме на приема, че бяхме сред последните, които си тръгнаха.

— Грижи се добре за малкото ми момиченце — все ми повтаряше Фъргъс.

Малкото ми момиченце. В сватбения ни ден Джорджи беше на трийсет и четири години, аз бях на трийсет и шест, и тя беше бременна в четвъртия месец, но се чувствахме по-млади — с опърпания диван и няколкото кашона вещи, определено живеехме като по-млади. За него бяхме хлапета — как можеше малкото му момиче, единственото му момиче, да е пораснало толкова много? Оженихме се в същата църква, където той се беше оженил за Пърл преди почти четири десетилетия. Той беше на шейсет и осем години и се беше пенсионирал предишната пролет.

Очите на Фъргъс бяха приковани върху Джорджи, която танцуваше с брат си Том, докато до нея майка й танцуваше с Брендън, другият й брат. Майката и дъщерята изобщо не си приличаха: Пърл беше миниатюрна и с къса коса, подобна на птичка, както казах, и с обич наричана с прякора Малката Пърл от синовете си, които се отнасяха с нея почти като с някаква кукла — майка. Джорджи беше много по-висока, по-едра, с дълга къдрава коса и буен смях. Беше почти невъзможно да видиш майката в дъщерята, но Фъргъс ги оглеждаше изучаващо, като местеше поглед напред-назад между тях, и разбирах, че виждаше именно това.

Той притисна бирата си към гърдите и направи с другата си ръка широк жест настрани.

Последните останали гости на сватбата се въртяха около него, сред тях — съпругата, дъщеря му и синовете му. Той беше живял в тази страна повече от четирийсет години, като през трийсет и девет от тях беше женен за майката на Джорджи. И въпреки това поклати глава.

— Знаеш ли колко време ни дели нас с теб? — попита той. Вгледа се отблизо в лицето ми, докато вдигаше ръка към мен, за да видя. Показалецът и палецът му отмериха около един инч.

Четири месеца по-късно беше мъртъв.

Смъртта на баща й — от инфаркт, неочаквана, дошла само броени седмици преди раждането на нашия Фъргъс — изстреля Джорджи в една сфера, за която тя не беше готова, и може би още не е. Не мога да кажа, че Джорджи успя да го превъзмогне. Отношенията й с майка й не бяха обтегнати, просто никога не са били толкова близки, колкото тези с баща й, и макар да обичаше братята си, те бяха само братя. Баща й беше човекът, който й беше проправил пътя, този, който я беше изпратил по пътя й в света, и когато той си отиде, може би й се беше сторило по-лесно да допусне грешка.

Никога нямаше да направи това, което направи, ако бе имало и най-малката вероятност той да научи.