Нанси Удруф
Любовната афера на жена ми (32)

Колкото до момчетата, те бяха толкова щастливи, че майка им си е у дома, че упорито си поставиха за цел да забравят, че тя трябва да замине отново след четири дни. Когато Джорджи зави Фъргъс в леглото вечерта преди завръщането си в Дорсет, очите му се насълзиха и той ги затърка ожесточено.

— Не искам да заминаваш — каза той. — Искам да останеш при мен.

— Не мога да остана, сладурче. — Тя му се усмихна нежно и приглади острата коса на темето му, онази, която никога не можеше да се слегне. Запита се дали някога щеше да стане по-лесно или винаги щеше да чувства как сърцето й се къса на парченца всеки път, когато момчетата я умоляваха да не заминава. Аз съм тяхна майка — мислеше си тя, — те се нуждаят от мен. Но освен това си спомняше и усещането за безтегловност, и чистата радост от това усещане за безтегловност, която изпитваше, когато заминеше наистина.

— Тогава ще дойда с теб — каза Фъргъс.

— Трябва да ходиш на училище.

— Тъпо старо училище. — Той извърна лице и тя видя две сълзи да капват на възглавницата му.

— Ще ти кажа какво мога да направя, обаче — каза Джорджи, като придаде на гласа си развълнувана и заговорническа нотка — тайна само между тях двамата. — Мога да ти донеса нещо. Подарък. Какво би искал да ти донеса?

Докато правеше пауза, за да помисли, той сякаш се овладя за миг.

— Ако видиш хубави ризи, ми купи една — каза той бодро, преди да рухне и да нададе жалко немощно ридание, — в… моя… размер.

Тя постоя с него известно време, като разтриваше гърба му и го чакаше да заспи. Когато нервните му движения най-после се уталожиха, тя чу равномерното му дишане и внимателно се надигна от леглото му.

— Не, мамо, не — каза той.

— Не може ли да си вървя сега? — попита тя.

— Не — каза той. — Никога. — После: — Наглеждай ме. Наглеждай ме често. Всяка минута.

— Добре — каза тя, като излизаше тихо от стаята.

— Всеки миг.

Щом тя излезе в коридора, той се провикна:

— Размислих. Размислих, мамо. — Звучеше разтревожен, и тя забързано се върна в стаята.

— Шшт — каза тя, страхувайки се, че той ще събуди другите двама. Опита се да преговаря: — Какво ще кажеш, ако седна на пода отвън пред вратата?

— Добре.

— Докато заспиш.

— Добре — каза той.

Тя седна с кръстосани крака на пода, облегната на стената, и понеже нямаше какво да прави или за какво да мисли, започна да брои. Бавно, като броеше всеки дъх, преброи до триста и беше сигурна, че е заспал, когато той каза, внезапно:

— Мамо, съжалявам да го кажа, но те обичам съвсем малко повече, отколкото татко. Съвсем мъничко повече. Защото понякога имам чувството, че съм миличко малко момченце, а татко мисли: не, ти не можеш да бъдеш миличко малко момченце, ти си големият брат. Но ти ми позволяваш да бъда миличко малко момченце. Затова те обичам мъничко повече, отколкото татко.

— Майките много ги бива в това да оставят малките си момчета да бъдат малки сладки момченца — каза Джорджи.

— Обичам те — каза той.

— И аз те обичам.

— Но не си тръгвай още, мамо.

— Няма.

— Всеки път, когато си тръгваш, си мисля: вече няма да видя мама.

— Фърги — каза тя. — Мама винаги се връща. Винаги си идва.

Тя заспа на пода и се събуди по-късно, след като Фъргъс най-после беше заспал. Почувствала студа, тя дойде в нашата спалня и бързо си облече пижамата, преди да се вмъкне в леглото. Сгуши се в мен в тъмнината, целувайки ме по бузата. Размърдах се съвсем леко, а тя изрече кратка молитва в рамото ми.

Не говорихме до сутринта, когато първите й думи към мен бяха:

— Няма винаги да бъде така, Питър.

Начинът, по който изричаше всяка дума тогава, сега има оттенъка на онова, което скоро щях да науча. Тя говореше за това, как ни липсва време да бъдем заедно, извиняваше се заради запълненото си разписание. След две седмици беше рожденият й ден, четиридесетият, а дори не бяхме имали време да обсъдим как би искала да го отпразнува. В известен смисъл беше облекчение да сме толкова нови в града, така че на дневен ред не стоеше въпросът за парти. За моя четиридесети рожден ден тя ми беше организирала великолепно парти, поканвайки четиридесет мои приятели, всеки от които беше допринесъл с една песен за специален компактдиск, който тя беше записала тайно и връчи на всички гости. Нямаше начин да успея да направя нещо по-добро.

Попитах я за това, докато си слагах вратовръзката.

— Наближава рожденият ти ден — казах. Тя се зарови по-дълбоко под завивките.

— Не ми напомняй.

— Какво би искала да правиш?

— Същото като всички. Пътуване назад във времето. Хиляда деветстотин осемдесет и девета ми върши чудесна работа, мисля.

— Ще поработя по въпроса — казах. Беше шест и трийсет сутринта, все още тъмно. Тя лежеше в леглото, със затворени очи, за да не й пречи светлината, която ми трябваше, за да се облека, полузаспала и обзета от желание да си остане така, защото след като аз тръгнех в седем без десет, тя спеше още половин час, докато станеше време да вдигне от сън момчетата и да започне сутрешния ритуал да им направи закуска, да ги облече, да им намери училищните чанти, да им приготви домашните и спортните екипи и нещата за плуване, и да ги заведе на училище.

Макар да обичаше училищната си униформа, Джак винаги си обличаше първо обичайните дрехи — наопаки — и се налагаше Джорджи да го преоблича. Фъргъс, който поначало се будеше рано, играейки си с играчките си, вдигаше поглед и питаше: „Имаме ли училище днес?“ толкова невинно, че едва ли можеше да му се ядосаш, макар че Джорджи винаги се ядосваше. Лиам беше най-труден: бореше се с нея непрекъснато. Чорапите му били твърде стегнати. Ризата му се струвала странна. Панталоните му били твърде широки. Дори когато тя ги повеждаше като стадо надолу, повтаряйки напевно: „Обувките и палтата! Обувките и палтата!“ Лиам още си търсеше някакво оправдание да изтича обратно горе и да си намери друг колан.

Наведох се да я целуна за довиждане.

— Ще стане по-добре — каза тя, като посегна и сложи топлата си длан на бузата ми. — Не знам кога, но ще стане.

— Наясно съм, че работата ти е изтощителна — казах. Тя кимна леко, с лице, опряно във възглавницата, но си мислеше: „Изтощителна — не. Освежаваща. Еуфорична. След няколко часа щеше да е отново на път към Дорсет, към театъра, към мисис Джордън, към него. Това, което за Джорджи беше изтощително, бе да се върне в собствения си живот. Да отсъжда спорове. Да прибира дрехите от химическото чистене. Да мете кухненския под след абсолютно всяко ядене. Да ги кара да си обуват обувките всяка сутрин.“

Любима роля ли? Да, разбира се, мис Уилямс. Всички актьори си имат любима роля, и моята винаги е била тази на Розалинда.

Играх Розалинда в продължение на двайсет и седем години, за първи път, когато бях бременна с Доди, и за последен път — само преди две години, когато бях на петдесет и четири. Розалинда, скъпата силна Розалинда. Тя знае какво обича и му отдава цялото си същество. Наистина вярвам, и тържествено се кълна в това, че Розалинда ми подари най-прекрасните ми мигове на сцената.

Отчетливо си спомням една вечер, мис Уилямс, когато играех Розалинда във Ват. Там театърът беше силно претъпкан, а от аплодисментите и възхищението човек би си помислил, че звездата ми в тази професия едва бе изгряла, а не наближавах края на надпреварата. Що се отнася до актьорската професия, когато можех за час-два да забравя всички в Буши и различните тревоги, които обикновено потискаха духа ми, наистина мислех, а такова беше мнението и на неколцина критици, които ме познаваха още от първите ми появи в Лондон, че в момента бях по-добра актриса, отколкото някога съм била. Бихте се изненадали да видите колко силно всички актьори ценяха малкото напътствия, които им давах по време на репетициите: мнозина от тях си водеха паметни бележки по тези инструкции в тефтерите си.

Докато работех, изтласквах херцога и децата от ума си, доколкото ми беше възможно, но после те всички се връщаха с удвоена сила, като разстройваха и объркваха сънищата ми до такава степен, че беше почти непоносимо. Бях принудена да седя в леглото си през половината нощ, чувствайки се, сякаш няма да видя повече никого в Буши. Писах на херцога, а той ми написа в отговор, че съм абсурдна, задето се чувствам така, но нямаше лек за тези тревожни сънища.