Нанси Удруф
Любовната афера на жена ми (7)

По-късно същата вечер, когато момчетата бяха в леглото, а ние двамата — сами в дневната, тя изнесе нещо като частно представление, само за мен. Седнах на кушетката с чаша червено вино в ръка и тя, облечена в късо бяло потниче, с вързана на конска опашка коса, боса, с лакирани в розово нокти на краката — се обърна от камината към мен и започна:

Мисис Джордън: цялото ми име е лъжа, сценичен псевдоним, ако предпочитате тази по-благовъзпитана мисъл. Родена съм като Дороти Бланд, но Бланд не е име за сцената. Отначало избрах да се представям като мисис Франсис: баща ми се казваше Франсис и предполагам, че това беше всичко, което можех да взема от него. Беше напуснал майка ми и нас, децата, когато бях малка, виждате ли, и си беше създал ново семейство някъде далече.

Тонът й беше официален, драматичен, но след като прекоси мъничката дневна само с две-три широки крачки, тя ми се усмихна и заговори по-приветливо.

Баща ми и майка ми бяха пътуващи актьори, и двамата, и именно такива станаха и повечето от нас.

Родителите ми ме кръстиха Дороти, и някои ме наричаха така, или Доротея, макар че аз самата винаги съм предпочитала Дора. Израснах в Ирландия, но съм родена в Лондон, и винаги съм вярвала, че рожденото ми място остави в мен някакво семенце, което копнееше за завръщане. Никога не съм чувствала Дъблин като свой дом: ако можеше цялото богатство на Ирландия да бъде положено в краката ми, най-тържествено и сериозно заявявам, че пак нямаше да искам да влизам отново в съприкосновение с него.

Тук тя прекоси отново стаята: пространството я ограничаваше, но тя се възползва изцяло от него. Изглеждаше много красива, а аз гледах с интерес. Тя докосна корема си и продължи:

Заминах от Ирландия на двайсет години, бременна с детето на един помощник — режисьор от Смок Али, който смяташе, че е в правото си да се възползва от услугите на всяка жена на служба при него. Тогава започнах да се наричам „мисис“, по очевидна причина, но повечето от нас в театъра и без друго се представяха като „мисис“. Това ни позволяваше поне малко да се предпазим от мъжете в публиката, които ни преследваха.

С вдигнати вежди, тя протегна ръце и ми отправи свенлив поглед.

А защо Джордън, питате? Разбира се, сигурно сте любопитни за произхода на второто ми име. Когато най-напред пристигнах в Англия, започнах работа с трупата на Тейт Уилкинсън, в Йоркшър, и Тейт беше този, който ми даде името. Каза: Скъпа, ти прекоси водата, за да дойдеш от Ирландия, и затова ще те нарека Джордън.

Тя отиде да седне на малкото канапе пред прозореца и сякаш прибра невидими поли около тялото си, като че ли се настаняваше, за да разкаже дълга, старомодна история.

През живота ми са ме наричали с много други имена. Доротея Бланд. Мисис Франсис. Мисис Форд, когато хората погрешно си мислеха, че съм женена за Ричард Форд, който беше баща на две от моите момичета. Бях наричана „мама“, най-скъпото име, от прекрасните си деца, и мисис „Фицкларънс“ в продължение на години, когато бях с херцога. Разбира се, била съм наричана и с долни, ужасни имена от вестниците, от обществото, през онези времена, когато ме мразеха; имена, които няма да ви повтарям сега. По време на настоящото си печално положение наричам себе си „мисис Джеймс“, така че на никого, който познава мисис Джордън, да не му се налага да научава какво е станало с нея.

И все пак, някои ме откриват, както ме открихте вие: почитатели, които научават, че съм отседнала тук, в тази мрачна къща, загледана през мръсен прозорец към обраслата в плевели градина, само с мис Скечли за компания.

Тя не бързаше да свърши репликите си, а седеше потънала в съзерцание, взирайки се през прозореца на дневната, сякаш наистина виждаше онази отблъскващо изглеждаща градина във Франция. После подвикна към сцената зад кулисите:

Мис Скечли, мис Скечли, моля, донесете на гостенката ни чай. Толкова е студено, и наистина имаме нужда от малко английски утехи.

Обръщайки се отново към мен, тя каза:

Сега, докъде бях стигнала? О, да, мисис Джордън. В действителност, никога не съм била „мисис“. Имах трима мъже и тринайсет деца, но не съм била ничия съпруга. Двама от мъжете бяха готови да се оженят за мен, виждате ли, а третият никога не е имал законното позволение да го стори.

Въпреки това, мисис Джордън е тази, която обожаваха, мисис Джордън, която продаваше толкова много билети в продължение на толкова много години, но подобно на всички имена, които съм използвала през живота си, мисис Джордън е напълно измислена.

Тя се взря право в мен, със силни, ясни очи, които срещнаха моите, с нотка на флирт, трептяща върху устните.

Няма значение, не и наистина; изглежда, никой нямаше нищо против. За хората в публиката никога не е било важно кой си.

— Е, какво мислиш? — попита тя, почти без пауза, преди дори да разбера, че е свършила.

— Мисля, че си секси — казах.

— Имам предвид, искаш ли да видиш още?

— Абсолютно — казах. — Много повече. Ще преминем ли към фазата от вечерта, която включва танц в скута ми?

— Престани — каза тя, като дойде да се тръсне до мен на кушетката. Всички мебели в тази възхитителна къщичка изглеждаха изработени в невероятно малки размери, а Джорджи и аз бяхме високи. Двамата заедно заемахме цялата кушетка, затова тя се обърна на една страна и сви босите си крака в скута ми.

— Идеята не е да бъде секси — каза тя. — Тя е на петдесет и четири години и е болна, нещастна, подпухнала и умираща.

— Това не го осъзнах напълно — подметнах закачливо, като стиснах с ръка дебелата й конска опашка.

— Беше прелъстен от интимността на пространството.

— Не, бях прелъстен от прекрасната си съпруга.

— Не, от пространството.

— Не, от теб.

Джорджи ме перна с нокът по ръката.

— Тя трябва да прелъстява, но не в сексуален смисъл. Това, от което наистина се нуждае, е да завладее публиката.

— Това ли е цялата пиеса? Просто стои там и говори на публиката?

— Говори на посетителка, тази… един вид нейна почитателка, мис Уилямс; разказва й историята на живота си. Това е нещо обичайно в моноспектаклите: въображаема публика, някой, за когото е предназначен монологът. Е, наистина, какво мислиш?

— На мен, съпруга, ли говориш, или на публиката в мое лице? — попитах.

— На теб, изтъкнатият театрален критик от „Таймс“ — засмя се тя.

— Хмм — казах. — Лондонският или нюйоркския?

— И двете — засмя се тя, като се наведе да ме целуне. — Гледай ме — каза, като сядаше. — Става още по-хубаво.

Точно тогава един писък „Мамо, мамо, мамо, мамо!“ стигна до нас от стаята на момчетата.

Джорджи изглеждаше стресната.

— Аз ще отида — казах.

— Благодаря — каза тя. — Толкова съм се вживяла в това. Наистина не искам да спирам. — Тя скочи от кушетката, за да заеме отново мястото си в центъра на стаята, докато аз тръгнах нагоре по стълбите.

Тейт Уилкинсън ми даде името, а също и първата ми работа в Англия. Отначало не искаше, но аз наистина разбирам това. Бях пристигнала от Ирландия с майка ми, сестра ми Хестър и брат ми Джордж, и всички си търсехме работа в театъра. Нямах пари, нито дрехи, нито един приятел в цяла Англия, а бебето беше на път. Тейт може и да нямаше особено високо мнение за мен, но беше добра душа, може би най-добрата, която съм срещала в театъра, и с известна неохота най-сетне се съгласи да ме прослуша с няколко реплики.

И до ден-днешен не знам защо, мис Уилямс, но избрах да рецитирам от „Красивата покаяница“ — тази трагедия за похищението. Това е роля, която не бях играла никога преди, но положението на Калиста беше почти еднакво с моето собствено. Прочетох няколко от репликите й, след като е прелъстена от Лотарио:

О! Повече не говори: не мога го понесе.

Тоз спомен от смъртта по-лош е; нека тази нощ, с

вина и грях изпълнена,

изтрита от годината да бъде.

И нека никога гласът на радостта, на музиката, не я познае.

Дано потъне в мрак и във тъга

и никога звезди над нея да не блеснат, да копнее нека

за светлина напразно.

И все тъй да я няма, напразно да очаква и зората.

Защото тя, нощта, ме тъй обрече на позор,

на скръб, на вероломния, фалшив Лотарио.

Бях направила съвършен избор, виждате ли: колко много видът ми отговаряше на тази роля. Не спестих нищо, и ако стреснах малко Тейт, то успях също и да събудя възхищението му. Опасенията му се стопиха.

Тъй като бях чела трагедия, той ме попита дали предпочитам именно нея, или по-скоро комедия, или опера, или фарс. Веднага отговорих: „Всичко“, и честно казано, никога не съм виждала някой възрастен джентълмен по-удивен.

Джорджи не мръдна от хола цяла нощ, като преглеждаше ръкописа на пиесата, реплика по реплика, докато горе аз се грижех за Фъргъс, който бе налегнат от натрапчиви нощни мисли за канализационната система. Когато Греъм се обади по-късно същата вечер, за да си потърси ръкописа, голямата любовна афера на Джорджи с Дора Джордън вече беше започнала.

— Ако си го искаш обратно, ще трябва да ми позволиш да се явя на прослушване за ролята — каза му тя.

— За Бога, Джорджи, не ставай глупачка. Ръкописът ми трябва. Целия съм го нашарил с бележки.

— Някои от тях — доста погрешни, според онова, което виждам.

— Виж, ще изгубя и последното късче доверие на драматурга, ако се наложи да му искам нов екземпляр. Веднага идвам да си го прибера.

— Намислила съм всичко — каза Джорджи. — Не им казвай, че съм американка. Кажи й им, че съм ирландка. Аз съм наполовина ирландка, нали знаеш. Баща ми настоя всички да имаме двойно гражданство. Ще покажа ирландския си паспорт.

— Ирландски? Това е още по-лошо — каза Греъм. — Освен това, не смятам да лъжа тези хора. Нека просто да бъдем двусмислено уклончиви.

— О, хайде — каза Джорджи. — „Двусмислено“ звучи добре. С това мога да се справя.

— Добре, Джорджи, да му се не види. Прати ми по имейла една снимка и ще те включа за кастинга. Но минаваш последна.

— Ще мина последна.

— А след това ще те убия.

— Чудесно. Убий ме след това. Но първо ме прослушай.

И така, докато аз бях заспал на леглото на Фъргъс, отговаряйки на ужасените му въпроси за тръбите и отводнителните канали и къде отива всичко изакано и изпишкано, Джорджи седя будна цяла нощ във всекидневната, четейки жадно ръкописа.

Може би бях направила толкова силно впечатление в ролята на Калиста, че Тейт не можеше да ме види като никой друг образ, защото когато ме покани да постъпя в неговата трупа, репетирахме и представихме най-напред именно „Красивата покаяница“. Започнахме в Лийдс и по-късно същата зима отидохме в Йорк, после — в Хъл и Шефилд. Всяка седмица изглеждах все по-подходяща и по-подходяща за ролята.

В трупата на Тейт бяхме трийсет души. Тогава не бяхме известни, но много от нас станаха такива. Семейство Ленг, семейство Къминс, семейство Парнъл, комичният актьор мистър Кресуел, Джордж Инчболд — някои много прочути имена, мис Уилямс, със сигурност сте чували за много от тях?

Обиколката из Йоркшър не беше лесна за нас. Пътувахме пеш и понякога на кон от град на град през цялата онази студена зима, като отсядахме близо до театъра и репетирахме, докато Тейт останеше доволен. Когато изнасяхме представления, продължавахме всяка вечер от шест до полунощ. Играех всякакви роли: едва бях приключила трагедията чрез предполагаемата си смърт, и вече си слагах престилка и боне и тичах обратно на сцената да пея „Момъкът от Грийнууд“.

Именно в Хъл, през ноември, се роди моето малко момиченце, точно преди двайсет и първия ми рожден ден. Кръстих я Франсес, но още оттогава я наричам Фани.

Останах в сламата няколко седмици, но Тейт искаше да продължа в ролята на Калиста на втория ден на Коледа. Ужасна грешка. Жителите на Йорк и Лийдс ме бяха търпели, докато наедрявах, но в Хъл, сега, когато знаеха, че имам дете, се опитаха да ме прогонят със съскане и хули от сцената. Аз не си тръгвах. Мис Уилямс, никога, през цялата си кариера, не съм си тръгвала от сцената. Довършвах представлението си абсолютно всяка вечер, докато Тейт полагаше усилия да сложи край на клюките в града. След броени седмици бях спечелила на своя страна жителите на Хъл, и оттогава нататък всички билети се разпродаваха. Мисля, че актрисата в мен им помогна да си затворят очите за онова, което презираха в жената.

Прекарах с трупата на Тейт три години: три години, в които влачех дъщеря си из тресавищата, отсядах в домове, където едва не ни изяждаха дървениците, държах Фани зад кулисите в театъра с мен, докато репетирах и изнасях представления. Това беше тежък живот, и след като си изградих репутация, бях готова да се махна от провинциите. Някои хора ме съветваха да не се връщам на лондонска сцена, като твърдяха, че съм по-добре там, където бях в момента; отколкото да играя второстепенни роли в трагедии в Лондон. Въпреки това, от Лондон дойде предложение за четири лири на седмица, и с благословията на Тейт, качих Фани и майка ми, сестра ми и брат ми заедно с мен в един дилижанс за двудневното пътуване до столицата.

* * *

На другата сутрин открих Джорджи на стола от снощи: газовата камина работеше, ръкописът беше в скута й. Беше чела цяла нощ.

— Бедната жена — каза ми тя. — Имала е тринайсет деца, но е умряла сама и без пукната стотинка, във Франция.

— Поне е било във Франция — казах.

— Съпругът на дъщеря й крадял от нея, трупал дългове на нейно име. Тя се бояла, че ще я арестуват, затова решила да замине в чужбина, докато нещата се оправят. Нямало кой да й помогне, не знаела какво да прави.

— И просто умряла там?

Джорджи закима енергично:

— Невзрачно градче, наречено Сен Клод. Всичко е тук, цялата история на живота й. Това е едно от най-пленителните неща, които съм чела. Не мога да повярвам, че дори не бях чувала за нея преди. Била е изключително прочута — истинска Анджелина Джоли на своето време. Любовникът й бил син на Джордж Трети. Уилям, херцог Кларънс. По-късно самият той станал крал на Англия, след като брат му, Джордж Четвърти, умрял.

— Целият ли го прочете? — попитах, и тя кимна.

— За Бога, Джорджи.

— Знам — каза тя, и аз за пръв път долових колко много й харесваше тази роля. Хората винаги приемат за даденост, че актьорите са начетени, но Джорджи едва понасяше четенето. Имаше лека форма на дислексия, която беше останала неоткрита в детството й, и като резултат намираше четенето за изключително трудно и изтощително. Да прочете един ръкопис на пиеса за първи път обикновено беше истинско мъчение за нея, но като компенсация имаше забележителна памет. Когато играеше в пиеса, беше в състояние бързо да запомни не само своите реплики, но и тези на всички останали.

Гледах я, докато седеше там, увита в плетено одеяло на райета, стиснала в ръце отдавна изстинала чаша чай, с уморено, но красиво лице — такова, каквото го бях виждал толкова много пъти, когато беше седяла будна по цяла нощ, защото някое от момчетата беше болно. Наведох се и я целунах.

— Трябва да получа тази роля, Питър — каза тя, притисната към бузата ми. — Трябва да вляза там и просто да я получа на секундата.

— Ще я получиш — казах.