Нанси Удруф
Любовната афера на жена ми (35)

Четиридесетият рожден ден на Джорджи. Тя определено не ме очакваше — бяхме празнували вечерта, преди да замине за Дорсет, три дни преди истинския й рожден ден. Тя остави момчетата да изберат къде да празнуваме и затова отидохме на вечеря в „Пипа Експрес“, последвана от шоколадов кейк у дома, който момчетата помогнаха на Ема да приготви; с домашно изработени украси за рождения ден, закачени на всевъзможни места на височината на кръста. Рожденият ден на Джорджи беше в събота, и макар че тя щеше да си е у дома в неделя вечерта, реших да взема влака до Дорсет, за да я изненадам. Исках да направя голям романтичен жест, някаква зашеметяваща демонстрация колко много я обичам.

Сега ми е ясно, че вече съм можел да почувствам как тя се изплъзва, макар че сигурно съм го чувствал така, както чувате виенето на сирена на оживена градска улица — усещате неотложността, но не знаете от коя посока идва звукът, нито дали трябва да отбиете встрани от пътя.

Ема се съгласи да остане при момчетата през нощта, и затова хванах следобеден влак, като се надявах да хвана Джорджи в театъра между матинето и вечерното представление. Предпочетох да не ходя на матинето, защото знаех, че тя ще се разсее, ако чуе смеха ми или ме забележи в публиката, което със сигурност щеше да стане. Това щеше да я разтревожи — Какво се беше случило? Защо бях дошъл? Дали не беше станало нещо с момчетата? — а аз не исках да й провалям представлението.

От железопътната гара един таксиметров шофьор ме откара в провинцията, и когато подкара по един черен път към хамбара, бях сигурен, че е сбъркал.

— Не — казах. — Имам предвид театъра „Тайт Барн“. — Виждах единствено огромен каменен хамбар, който просто не можеше да служи за подобна изтънчена цел.

— Това е, приятел — каза шофьорът.

Неубеден, излязох от таксито, като оставих вратата отворена, а чантата си с багаж за пренощуване — на седалката.

— Имате ли нещо против да изчакате минутка? — помолих. — Просто трябва да се уверя, че съм на правилното място.

Когато се приближих, хамбарът за събиране на десятъка ми се стори изящен, и въпреки това някак примитивен — постройка, стара почти колкото земята, върху която стоеше. Джорджи ми беше разказала за него, но — сега осъзнах — не бях слушал внимателно. Беше толкова огромен, с толкова средновековен вид. Почти не изглеждаше построен от човек: сякаш беше естествен монолит, издигащ се право от сърцевината на земята. Дръпнах тежката дървена врата и я отворих, като очаквах да видя огромни трактори или бали сено, но вместо това пристъпих в нещо, което явно беше театър. Отдясно имаше малка каса за билети, вляво — уютно съчетание от бар и лавка за освежителни напитки, а пред мен — дълга, ниска маса, отрупана с театрални програми. Отвъд нея имаше подобно на пещера открито пространство, толкова мъждиво осветено, че не виждах сцена или декори.

Зад гишето на касата имаше млада жена, и аз се приближих до нея, като й съобщих кой съм и попитах за Джорджи.

— О, боя се, че всички си тръгнаха — каза тя. — Между матинето и вечерните представления няма много време, и съм сигурна, че просто са излезли да хапнат набързо. Но почакайте, ето я режисьорката.

Обърнах се тъкмо когато Никол мина бързо покрай мен, отправяйки се към вратата.

— Здравейте — казах. — Аз съм Питър Мартин. Съпругът на Джорджи.

— О, да, разбира се — каза тя, като подаде ръка. — Джорджи не спомена, че ще идвате.

— Изненада е — казах. — За рождения й ден.

— Колко прекрасно за нея. Ще бъде толкова доволна. Ние обаче се погрижихме за това. Питиета след представлението довечера, с целия екип. Освен това по-късно днес очакваме да пристигне един наистина изтъкнат продуцент.

— Джорджи ми разказа — отвърнах. — Знаете ли къде мога да я намеря? — попитах.

— Напълно съм сигурна, че се върна в хотела, за да си почине преди довечера. Сега тръгвам обратно към града. Ще ми бъде изключително приятно да ви закарам.

— Няма проблем — казах. — Таксито ме чака.

— Добре тогава — каза тя. — Знаете, че хотелът е „Блек Суон“, нали?

Кимнах.

— Джорджи е в стая номер двайсет и шест. На горния етаж. Рецепцията е пословична с недостига на служители, така че се съмнявам, че ще намерите някой да ви упъти. Дават ни отлична отстъпка в цените и затова не можем да се оплакваме много. — Никол се усмихна и отново закрачи, отправяйки се към вратата.

— Сградата си я бива, нали? — казах, като вървях с нея, но хвърлях погледи назад, опитвайки се да попия сградата в съзнанието си дори докато си отивах от нея.

— Да, наистина — каза Никол. — Ние я обожаваме.

— Е, благодаря за помощта — казах, докато се разделяхме точно пред хамбара. — С нетърпение очаквам представлението довечера.

— Стискайте палци да е добро — каза Никол. — Честно казано, основната тежест пада върху Джорджи. Ако Ричард Арчибалд хареса представлението тази вечер, можем да очакваме „Жената на Шекспир“ да се появи в Уест Енд.

— Знам — казах. — Късмет.

Никол прекоси улицата и отиде при колата си, а аз накарах таксито да ме закара до хотела — сграда в стил Тюдор в центъра на града. Сместен между също толкова стара кръчма и един „Буутс“, хотелът беше наклонен леко наляво, с вид, сякаш щеше да рухне незабавно на земята, ако някоя от тези две сгради внезапно бъде махната. „Очарованието на стария свят“, беше казала Джорджи.

Зърнах цветарски магазин надолу по пътя и притичах дотам да купя на Джорджи дузина рози с цвят на праскова.

В малкото тъмно фоайе нямаше кого да попитам, затова си проправих път през тесния лабиринт от коридори и стълбища до стаята на втория етаж, където Никол каза, че е отседнала Джорджи.

Отначало почукването ми остана без отговор, и ако ми беше позволено да пренапиша този момент от живота си, изобщо нямаше да има никакъв отговор. Щях да се обърна и да изляза от хотела, да изпия една бира в някоя кръчма и после да вечерям; да потърся Джорджи след представлението. Но вместо това почаках, ослушвайки се, после почуках отново, по-силно.

Когато тя отвори вратата, веждите й бяха повдигнати въпросително, сякаш очакваше да съм някой от персонала — Да, мога ли да ви помогна, искате ли нещо?

Протегнах към нея розите, които бях донесъл.

— Питър — каза тя. Веждите й се смъкнаха, вежливата усмивка помръкна. — Аз… аз… аз… — Тя се хвърли и се притисна към мен, сякаш бяхме в автомобил, устремил се с бясна скорост към някое дърво, и това беше единственият начин да ме спаси.

— Всичко е наред — казах. — Нищо не се е случило. Аз…

И тогава го видях. В сцена, която от цяла вечност кръжи спираловидно в ума ми, той седи върху тъмното дърво на изтегления назад перваз на прозореца, като гледа не към мен или към Джорджи, а — много подчертано и хладно — към неоправеното легло.

Никой не се впусна да обяснява, че нещата не са каквито изглеждат. Джорджи се вкопчи в мен, трепереща.

Нямаше нищо за казване и никой, който да го каже. Ръцете ми по рефлекс бяха посегнали да прегърнат Джорджи, но сега ги отпуснах безжизнено отстрани до тялото си. Чантата ми с багажа за през нощта се смъкна от рамото ми, розите паднаха на пода.

Трябва ли да казвам, че бях зашеметен? Разярен? Невярващ? Всички тези неща, но усещането най-вече беше, сякаш се беше взривила граната и беше разкъсала тялото ми на парчета, и аз трябваше само със силата на волята си да задържа парчетата заедно, да закрепя тялото си достатъчно цялостно, за да прекося стаята.

— Какво си направила? — прошепнах дрезгаво. — Какво си направила?

Идваше ми да я стисна за врата. Вместо това се нахвърлих на Пиърс.

— Вижте — каза той, като се изправи. — Това наистина не е хубаво. Но нека бъдем разумни.

Спречкването започна там, до прозореца, където бе застанал той, и се придвижи през стаята към Джорджи.

— Ти, копеле, ти, шибано копеле такова, шибано копеле — казах. Заудрях го с юмруци, докато Джорджи ми крещеше да спра. Не исках да спра, не можех. Той умело отбиваше ударите ми. Знаеше какво прави. Продължавах да го нападам, целех се в лицето и врата. Той ме удари силно в стомаха. Помислих си, че ще го убия, не мислех за нищо, освен да го убия. Вкусът в устата ми бе на метал и развалено месо, вкусът на гнева.

Когато съзря благоприятната възможност, той се провря покрай мен към вратата.

— Просто ще си вървя — каза той. — Джорджи, добре ли си?

Джорджи, застанала в центъра на стаята, с обърнати нагоре длани, плачеща, не можеше да направи кой знае какво друго, освен да кимне немощно. Бях се облегнал на една маса, дишайки тежко. Пиърс спря за миг на прага, сякаш попиваше с поглед цялата сцена.

Той беше драматург: вероятно оценяваше постановката.

— Трийсет минути, Джорджи — каза тихо. Говореше за вдигането на завесата.

Хвърлих се и ритнах вратата, когато се затвори след него. Искаше ми се да го ударя отново, искаше ми се да ударя и нея. Тези пориви ме връхлитаха като пристъпи на гадене и аз свих юмруци по-здраво и ги притиснах отстрани до тялото си.

Очите на Джорджи бяха широко отворени и изплашени, фокусирани върху мен.

— Не мога да повярвам — каза тя. — Не мога да повярвам, че това се случва. — Тя се приближи към мен.

— Не ме докосвай — излаях аз, толкова изплашен от себе си, колкото беше и тя.

Лицето й бе разкривено, бузите й бяха розови и порозовяваха още повече. Главата й беше покрита с малки къдрици, придържани от стотици фиби, и носеше синя раирана риза, която не разпознах, измачкана и твърде голяма мъжка риза…

Неговата риза.

— Всичко свършва още в този миг — каза Джорджи. — Веднага. Никога няма да се повтори. Обещавам ти. О, Питър. — Гласът й изневери. — Толкова съжалявам.

Най-после беше престанала да се опитва да ме докосне и вместо това просто стоеше в средата на стаята с чудовищното си разкривено лице, лъскаво от слуз и сълзи.

— Откога? — попитах.

— Само от Дорсет насам — каза тя. — В Лондон изобщо нищо не е имало. Само последните три уикенда.

Три уикенда.

В рамките на един живот, какво бяха три уикенда?

Можеха ли да бъдат заличени, поправени по някакъв начин, или бяха достатъчни да променят завинаги развръзката на няколко живота?

— Нямах намерение това да се случва — каза Джорджи. — Вярваш ми, нали?

— Дали ти вярвам? — попитах. — Какво си мислиш, по дяволите? — Тресях се, стиснал раменете си с ръце, за да се опитам да спра.

По-късно щях да искам да узная всяка подробност, всеки отделен момент от онова, което се беше случило между тях, но засега исках единствено времето да се върне назад, за да мога да изпусна влака или да реша изобщо да не идвам, като по този начин никога нямаше да ми се наложи да го открия.

Само какво отвращение изпитвах затова че исках именно това, че копнеех за просто, слабохарактерно невежество. Защото не исках да правя онова, което трябваше да направя — да я блъсна, да я накажа, да я нараня, и да я наранявам многократно в отговор. Искаше ми се вместо това никога да не бях научил.

— Идваш с мен — казах.

— О, Питър — каза тя. — Благодаря ти. — Благодаря ти — сякаш всичко беше приключило, сякаш вече и бях простил за онова, което дори още не бях започнал да проумявам, че е направила.

— Сега — казах.

— Да — каза тя. — Разбира се. Довечера.

— Сега.

Облекчението започна да изчезва.

— Няма дубльорка — каза тя бавно. — Трябва да изиграя представлението. Но след това…

— Отмени го — казах.

— Не мога. Моля те, разбери. Моля те. Само два часа. Само докато представлението свърши. Изчакай ме. Ще идва онзи продуцент, помниш ли, онзи човек от Уест Енд. Трябва да направим…

— Майната ти — казах и излязох от стаята.

Бях казал: Сега! — ако изобщо храниш някаква надежда, тръгни веднага — а тя беше казала: Продуцентът…

И аз разбрах. Тогава разбрах: Ако тя не дойде с мен, ако избере вместо това да остане и да изиграе ролята си, и дори и да се върне в крайна сметка, това завръщане нямаше да е завинаги и нямаше да е заради мен.

Може би всичко, което трябваше да се случи между нас двамата, се беше случило там, в онази хотелска стая.

Само да бях оставил нещата така.

 

 

Моля ви, идете за писмата ми, мис Скечли.

Вече ходихте и нямаше нищо?

Е, тогава, трябва да отидете отново.

Предполагам, че искате да разберете за онова писмо, мис Уилямс, онова, което получих в Челтнъм. Това е писмо, което светът с удоволствие би прочел.

Играех Нел в „Гибелна опасност“ в следобеда, когато пристигна писмото на херцога. Той ми писа да ми съобщи, че иска да го чакам в Мейдънхед на другия ден, за да обсъдим условията на една раздяла.

Мис Уилямс, в писмото му не се посочваше причина за това. С объркан ум и несигурна ръка, седнах да отговоря.

„Да, ще дойда, но тази вечер съм твърде заета, имам пиеса и фарс. Ще бъда в Мейдънхед в три часа в събота. Като оставам, Ваше Кралско Височество, ваша предана слугиня“.

Негова предана слугиня. Двайсет години бях неговата скъпа Дора, неговата любима Дора, а сега, изглежда, щях да бъда негова предана слугиня, а той — Мое Кралско Височество.

Пристигнах в театъра ужасно омаломощена от поредица припадъци. Когато Джобсън, който играеше кърпача, трябваше да обвини илюзиониста, че ме е накарал да се смея „пиянски“, аз се опитах да се засмея, но вместо това заплаках, и бедният Джобсън беше принуден да импровизира. „О, боже, Нел“, каза той, този илюзионист те е напил до плач.

След представлението дори не се преоблякох, преди да се кача на един файтон и да пътувам цяла нощ, за да се срещна с херцога.

Бях сломена, но за миг духът ми бе облекчен, когато видях скъпото му познато лице. Той взе ръцете ми в своите и ми каза: „Вие бяхте прекрасна жена, мисис Джордън“.

Но едновременно с това ми каза, че трябва да се разделим. Обеща да се погрижи щедро за децата и за мен: адвокатите му щяха да изготвят книжа, определящи издръжката ми.

Защо?

Защо, питате вие?

Херцогът се беше влюбил в мис Тайнли Лонг — млада красавица, с която се бе запознал на празненство в Карлтън Хаус. Очаровала го не само красотата й. Тя била наследница, разбирате ли, а по това време херцогът беше в ужасна опасност да не успее да изплати дълговете си. Вече не можех да печеля достатъчно, за да му бъда от голяма помощ, а регентът не правеше нищо, за да облекчи финансовото му затруднение. Постепенно беше станало необходимо херцогът да се ожени и кралицата оказваше върху него силен натиск да си намери жена, подходяща по стандартите на Указа за кралските бракове. Мис Тайнли Лонг бе подходяща, видите ли, докато аз не бях.

И макар че за двайсет години не бяхме имали дори подобие на кавга, аз трябваше да отстъпя пред искането му.

Раздяла.

Той взе лицето ми в ръцете си и се сбогува с мен. Двайсет години, мис Уилямс, двайсет години и десет деца заедно, а след онзи следобед в Мейдънхед нямаше да видя херцога никога повече.