Нанси Удруф
Любовната афера на жена ми (23)

Наближавам онази част от историята, която ми става все по-трудно и по-трудно да разказвам, онази част, в която трябва да разкажа какво се случи в хамбара. Хамбарът за прибиране на зърното, събирано като църковен десятък.

Чувствам как се опитвам да протакам, да остана по-дълго в Лондон, да ви разкажа за неспирния дъжд през ранните дни на февруари, да се оплача от запълненото, безумно разписание на Джорджи, от нейното изтощение и липса на концентрация и внимание, от тежките зимни простуди на момчетата, от опърничавото им и раздразнително държание през всички онези тъмни, ранни утрини. Тези оплаквания са направо благодат в сравнение с онова, което се случи после.

Пиесата се игра за кратко в Лондон — само двайсет и четири представления — а после, тъй като това беше гастролираща продукция, дойде време шоуто да поеме на път.

Пътуващите продукции в Англия са нещо абсурдно: филмите, в които действието се развива по време на пътуване, са американско изобретение. Разстоянието от Джон О̀Гроутс в горната част на Шотландия до крайната точка на Лендс Енд е само осемстотин мили. Това е колкото от Чикаго до Ню Йорк — пътуване, което направих веднъж сам, за една нощ, докато теглех една каравана.

Англия няма дълга и лесна за пътуване магистрала. Можете да благодарите на римляните за няколкото прави пътя из страната; иначе постоянно криволичите из тесни малки градчета, спирате, за да изчакате трафика, обмисляте обиколни пътища.

Тук филмът е за пътуване по обиколни пътища. За пътуване по двулентов път.

Разстоянията бяха малки, но все пак нея нямаше да я има.

Първо щеше да има петседмична серия от представления в Дорсет, в уважаван местен театър. Театърът се намираше на възможно най-затънтеното място, или поне така изглеждаше на картата, но очевидно беше известен, беше тясно свързан с драматурга и гарантираше предана местна публика. Представленията щяха да бъдат през уикенда: тя щеше да взема влака до там в четвъртък сутрин и да се връща в неделя. По този начин времето на отсъствието и щеше да бъде сведено до минимум, но пак щеше да продължи със седмици. След Дорсет щеше да има много кратки поредици от представления в Лийдс, Йорк и Манчестър, по няколко дни във всеки град, а после се надяваха да се върнат в Лондон. Никол все още се опитваше да накара някого в Уест Енд да прояви интерес към по-дълга поредица от представления — дори някъде в Хеймаркет или на Дръри Лейн, където може би самата Дора Джордън беше изнасяла представления някога. Никол водеше безкрайни преговори с продуценти, но досега никой не се беше наел да придвижи пиесата по-нататък.

За първия уикенд в Дорсет, Джорджи и екипът заминаха два дни по-рано, за да репетират на новото място. Щяха да отсъстват пет нощи — най-дългото време, което Джорджи беше прекарвала далеч от момчетата през целия им живот. През цялата седмица тя вмъкваше дребни коментари, за да ги подготви: Когато съм в Дорсет и татко ви дава закуската…; Когато Ема ви подпъхва завивките нощем…; Когато говоря с вас по телефона на вечеря… Независимо какво им казваше, момчетата изглеждаха равнодушни и дори сутринта, когато трябваше да тръгне, сякаш изобщо не ги беше грижа. Но когато тя ги остави в класните им стаи с едно небрежно: „Ще се видим в неделя сутринта“, реакцията беше такава, сякаш нито веднъж не им беше споменавала, че ще отсъства.

Джак издаде звук, сякаш са го ударили с юмрук в стомаха.

— Не — каза той. — Не искам да заминаваш. Искам да останеш при мен.

— Хайде сега, миличък — каза тя. Побърза да отблъсне тревогата, но тя изригна почти веднага, и той стискаше дланта й, висеше на ръката й, и я теглеше към себе си.

— Остани при мен, остани при мен, моля те, мамо, мамо, не си отивай.

Лиам се обърна да я погледне в лицето от прага на класната стая:

— Кое е по-важно за теб — детето ти или глупавата стара мисис Джордън?

— Мама трябва да работи, миличък — каза тя.

Лиам изрита стената и влезе в класната стая. Джорджи се бореше със собствените си емоции, с порива да каже: Майната му, напускам, и да остане с тези малки момчета, които се нуждаеха от нея, които я обичаха. Защо, мислеше си тя, винаги ти се приисква да затичаш след този, който си тръгва нацупен, и да отблъснеш онзи, който се е вкопчил в теб? Опита се да убеди Джак да последва Лиам, но той само затегли по-силно ръката й, докато я заболя. Всеки път, когато тя лекичко го побутваше в класната стая, той изтичваше обратно навън при нея. Накрая мис Арабела трябваше да го хване и да го държи, за да може Джорджи да си тръгне. Лиам стоеше неподвижно в ъгъла с книгите, с гръб към нея, докато Джак се гърчеше в ръцете на мис Арабела, плачейки жално.

Сега беше останал само Фъргъс, който храбро я потупваше по ръката, защото в очите й имаше сълзи.

— Искаш ли да отидеш, мамо? — попита той. — Ако искаш да отидеш, тогава трябва да отидеш. — Той целуна ръката й и тя го прегърна силно.

Как е можела Дора да прави това, отново и отново — питаше се тя. Как? Струваше й се неизказано жестоко да създадеш тези малки същества, които се нуждаят от теб толкова много, а после да направиш тази нужда неотложна и очевидна, като ги оставиш, дори само за няколко дни.