Нанси Удруф
Любовната афера на жена ми (15)

По-малко от седмица, след като разговаря с учителката на Фъргъс, Джорджи беше вече от час на сутрешна репетиция, когато от училището й се обадиха за Лиам. Беше повърнал и искаха тя да дойде да си го прибере.

— Той повръща понякога — каза тя на училищната секретарка по телефона. — А после се оправя. Мога ли да говоря с него? — Тя седеше с кръстосани крака на сцената до съдържанието на чантата си, което беше изсипала, за да намери звънящия телефон.

Не, казаха те, не може да говори с него. Той лежи. Не е добре. Болните деца трябва да бъдат прибирани.

— Добре — каза Джорджи, а после се обърна към Пиърс и Никол: — Съжалявам, хора. Синът ми е болен и трябва да вървя.

— Няма ли някой друг? — попита Никол. — Някоя бавачка? Не можем да си позволим да изгубим цял един ден репетиции за подобно нещо.

Джорджи си пое дълбоко дъх:

— Дайте ми минутка — каза тя. Излезе с телефона във фоайето на театъра, за да не я чуват Пиърс и Никол.

Опита да се обади на Ема, но сутрин Ема ходеше на курс и си беше изключила телефона. После опита с Джийн, съседката, с която не бе общувала твърде много, след като си размениха телефонните номера. В къщата на Джийн не отговаряше никой, а Джорджи нямаше номера на мобилния й телефон, затова се обади на мен.

— Не мога — казах й. — Съжалявам. Тъкмо влизам в среща.

— Спешно е, Питър. Те ме гледат на кръв. Наистина не искат и да чуят за болното ми дете. А от училището са толкова непреклонни. „Болните деца трябва да бъдат прибирани!“ — имитира ги тя.

— Не можеш да ги обвиняваш, Джорджи. Съжалявам — казах. — Това е нещо, от което не мога да се измъкна. Не можеш ли да накараш Ема?

— Не мога да се свържа с нея. Изключила си е телефона. Моля те, Питър.

— Виж, те седят в заседателната зала и ме чакат. Трябва да влизам. Веднага.

— Колко пъти съм се грижила за тях, докато са били болни, а ти си заминавал на работа?

— Нямам намерение да играя тази игра, Джорджи — казах.

— Точно когато имам нещо важно. Толкова е нечестно. Нищо не се е променило. Винаги съм аз. — Тя затвори, преди да успея да кажа нещо, за което щях да съжалявам: Благодарение на чия работа стигнахме до тук? С чия работа си плащаме сметките?

Със свит стомах, тя нямаше друг избор, освен да пренебрегне неодобрението на Пиърс и Никол. Потегли с бясна скорост към училището, но дори с такси стигна там чак след трийсет минути.

— О, скъпи — каза, когато видя Лиам. Той седеше на черната кожена кушетка в преддверието, облечен с твърде малка тениска, която не беше негова, държейки изцапаните си с повръщано дрехи в найлонова торба на скута си.

Джорджи се втурна вътре с майчински рефлекс и положи хладната си ръка върху челото му.

— Не си топъл — каза тя. — Как се чувстваш?

— Предполагам, добре — каза той. — Не знам. Може би малко добре и малко недобре.

— Много се разведри, когато чу, че мама е на път, нали, Лиам? — попита секретарката, като се усмихваше.

— От какво ти прилоша? — попита Джорджи.

— Ти — Боун.

— Какво?

— Ти — Боун от първи клас — каза Лиам.

— В училището ти има дете, което се казва Ти-Боун? * — попита Джорджи.

— Тибод — поправи я секретарката. — Французин е.

— О! — каза Джорджи.

Тя се обърна отново към Лиам:

— Той как направи така, че да ти прилошее? — попита.

— Каза, че не мога да играя футбол в градината с големите момчета.

— Хмм. — Джорджи погледна секретарката, но тя се беше върнала към работата си на клавиатурата. Джорджи се изправи и се приближи до нея: — Знаете ли какво е станало?

Секретарката поклати глава:

— Мис Арабела просто го изпрати тук долу.

— Не може ли просто да се кача и да поговоря с нея за минута?

— В момента е дежурна в столовата.

— Добре. — Джорджи реши първо да изкопчи повече информация от Лиам. Коленичи пред него и хвана ръката му.

— Лиам — каза тя, — защо от това, че Тибод не те пусна да играеш, ти стана лошо?

— Не знам дали мога да обясня това — каза Лиам. — Ще ми повярваш ли? Аз…

— Разбира се, че ще ти повярвам. Аз съм твоята майка, която те обича.

— Е, добре. Ами, струва ми се, че той има магически сили. Не, наистина, мамо, много по-силни от мен сили, или от някой в цялото училище. Само попитах дали може да играя футбол, и той каза не, само добрите играчи могат да играят.

— Ти си добър играч — каза Джорджи.

Лиам кимна:

— Казах му това, но той каза не, и Алфи и Никълъс казаха, че не мога да играя, и всичките казаха, че съм слаб във футбола, но, мамо, аз не съм слаб във футбола. — Тук Лиам започна да плаче и Джорджи го придърпа на скута си. Той зарови лице във врата й — нейният наперен близнак, който обикновено тероризираше брат си, но сега имаше нужда от майка си.

— Добре, миличък, по-добре да те заведем у дома — каза Джорджи. — Но нека първо говоря с мис Арабела. Звучи, сякаш тези момчета са били лоши с теб.

— Алфред викаше за Ти-Боун, и Никълъс също викаше за Ти-Боун, а всичко, което чувах аз, беше една мушичка, която викаше за мен.

— О, Лиам — каза Джорджи, като го прегърна.

— Точно тогава той използва най-магическите си сили, за да направи така, че да повърна.

Джорджи лекичко го избута от скута си. Секретарката кимна, когато тя попита дали може да остави Лиам там още за минутка.

В столовата поне сто момчета и момичета седяха пред подноси с пиле с къри и чинии с плодове. Удивителното в стаята обаче, беше тишината, царяща в нея. Джорджи почти изпита неохота да каже: „Извинете“, а щом проговори, всеки чифт очи в стаята се прикова върху нея. Мис Арабела излезе при нея в коридора точно пред столовата.

— Как е Лиам? — попита мис Арабела.

— Добре е — каза Джорджи. — По-добре, мисля. Не смятам, че е болен, но, изглежда, са го разстроили няколко момчета, които не го пуснали да играе с тях. Мисля, че от това му е прилошало.

Мис Арабела кимна:

— Помислих си, че може да е нещо такова.

— Така ли? Защо?

— На Лиам му е малко трудно да си намери мястото. Нищо тревожно. Бих казала, че си създаде някои хубави приятелства, но не е напълно сигурен къде му е мястото.

— О! — каза Джорджи, почувствала се така, сякаш са я ударили силно. Малкото й момче не знаеше къде му е мястото. — О! Той спомена конкретно едно момче, Тибод.

Мис Арабела направи гримаса.

— Ах — каза тя. — Ще поговоря с учителката му. — Държанието й бе толкова уверено, че Джорджи на мига се почувства успокоена.

— Благодаря ви — каза тя, и тръгна да отведе Лиам вкъщи.

Той я имаше изцяло на свое разположение за остатъка от деня и тя правеше точно каквото той поиска. Игра с него на динозаври на пода на спалнята му, приготви му оризови сладкиши с фъстъчено масло, остави го да изгледа любимия си филм два пъти, от началото до края, седнал в скута й. Рисуваха заедно картинки и танцуваха на глупави песни. Наредиха пъзела му с картинка на влак. Това бяха нещата, които беше правила през последните пет години, но сега, когато Фъргъс и Джак не бяха тук, нямаше караници, нямаше сълзи, нямаше хленчене. Тя реши, че може да бъде майка от световна класа, ако трябва да се справя с децата едно по едно. Но:

— Не може ли да останеш с мен? — попита Лиам, когато Ема пристигна вкъщи с Джак и Фъргъс след края на учебния ден.

— Довечера трябва да се срещна с инструктора си по диалект — каза Джорджи. — Той е човекът, който помага на мама с различните й гласове за пиесата.

— Ти никога не ме слагаш да си легна — проплака Лиам. Започна да я бута с две ръце. — Винаги Ема ме слага в леглото — изкрещя той, и това беше началото на истеричен изблик, който затихна едва след като тя излезе. Близостта от следобеда, нейното покаяние — всичко това сега бе заличено от крясъците, които чуваше почти до края на улицата.

Тя се бореше със сълзите. Лиам щеше да й е сърдит до сутринта. Как беше възможно да го остави в това състояние?

Как го е правела мисис Джордън? — искаше да знае Джорджи. С тринайсет деца? Как е можела да живее едновременно живота на семейството си и онзи на сцената?

 

 

През първите ни десет години в Буши се родиха още седем деца, присъединявайки се към трите, с които вече бях дарила херцога: първо Мери, после Фредерик (скъпият Фредълс!), Елизабет, Адолфус, наричан Лоли, Огъста, винаги наричаната Огъстъс, наричан Тъс, и накрая Амелия, моята скъпа малка Мели. Кръстихме всичките на братята и сестрите на херцога — херцозите и принцесите с кралска кръв.

Как процъфтяваха тези деца в Буши, докато яздеха понитата си, гонеха кучета, ходеха на лов за зайци, ловяха риба в Темза. Бяха на свеж въздух през цялото време. Това беше завидно съществувание, и такова, каквото едва ли бих могла да сравнявам със собственото си изпълнено с нищета детство в Дъблин.

Когато бяхме в Буши, къщата се пукаше по шевовете, докато малките ми деца си играеха около нас. Разбира се, аз винаги ги оставях, всички тях, за да отида на Дръри Лейн или в провинциите.

— Деца, мама трябва да отиде в театъра сега. Нека ви целуна, преди да тръгна. Не, Софи, не се сърди. Ще ти донеса много красива кутия за ръкоделие, а на скъпия си Джордж — кутия с принадлежности за писане, а на Хенри — нов модерен фенер.

Аз самата имах прекрасна кутия с принадлежности за писане в каретата си, и започвах да пиша на херцога и на децата почти веднага щом заминех от къщи. Пишех на херцога всеки ден, виждате ли, а и той на мен:

„Иска ми се да си бях у дома. Когато съм тук, се чувствам като изоставена от целия свят, и уязвима за всевъзможни неприятни ситуации. Бог да благослови теб и скъпите ни, мили деца. Никакви аплодисменти или успех не могат дори за миг да компенсират загубата на твоята компания и щастието от това, да бъда със скъпите ни рожби.

Целуни любимите малки създания. Цяла нощ сънувам бебето, скъпото ми малко човече. Заклевам се, че го усетих в леглото няколко пъти.

Обичам ви и ви благославям всичките.

Твоята скъпа Дора,

Вашата скъпа Мама“