Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Wife’s Affair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63
Корекция и форматиране
Regi (2018)

Издание:

Автор: Нанси Удруф

Заглавие: Любовната афера на жена ми

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издател: БГкнига ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Художник: Trevillion Images

ISBN: 978-954-8628-04-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7012

История

  1. — Добавяне

Мисис Джордън.

Тя беше променила живота на Джорджи, и сега сякаш беше единствената реална личност, останала в нея.

В хотелската си стая, Джорджи не можеше да спи: чувстваше се напълно сама, очакваше уречения час всеки ден, когато момчетата се прибираха от училище и можеше да говори с тях. На сцената, дори в гримьорната преди и след представлението, тя се чувстваше сигурна, завършена, невинна за всичко, в което знаеше, че се е провинила. Започна да отива в театъра по-рано всяка вечер, и да остава след представлението, докато помощник-режисьорът й съобщеше, че е време да заключи сградата и да я откара вкъщи.

Не беше виждала Пиърс от седмица. Само една седмица беше изминала, откакто я беше докарал вкъщи от Дорсет. Беше му казала, че не иска да го вижда, и въпреки това беше установила, че е разочарована от това, че той уважава желанието й. Според нея фактът, че той можеше толкова лесно да приеме един отрицателен отговор, беше леко оскърбителен. Тя искаше точно това, и все пак…

Все пак…

В събота вечерта, два часа преди представлението, Пиърс се появи на вратата на гримьорната й.

Тя се взря в него — беше облечен в измачканите си панталони в цвят каки и избеляла синя тениска, която изглеждаше така, сякаш е прана хиляди пъти. Той изглеждаше добре. Тя изпита стеснителност, стеснителност, усилена от желание.

— Не знаех, че ще идваш — каза тя.

— Може ли да вляза?

Тя се поколеба, после кимна и се дръпна встрани, за да го пусне да влезе.

Гримьорната й в хамбара за събиране на десятъка беше просторна и приветлива, почти като салон, с избелели зелени канапета и метри златен брокат, висящ от стените в имитация на завеси, макар разбира се, да нямаше прозорци.

Пиърс седна на едно от канапетата. Джорджи седна срещу него.

— Отидох първо в хотела — каза той.

— Не — каза тя. — Предпочитам да съм тук.

Той кимна и каза:

— Трябва да говоря с теб за пиесата.

— Пиесата? — Тя се почувства скована, сякаш провеждаха официално интервю.

— Реших да направя една-две промени — каза той.

— И какви ще са те?

Той изчака един миг, после се усмихна нежно:

— Промених края. — О?

— Осъзнах се. Наречи ме дебелоглав кучи син, но ти ми го показа, Джорджи. Беше напълно права през цялото време.

Аха, може би щеше да каже тя, ако нещата се бяха развили различно, казах ти, или: Радвам се, че най-накрая ти просветна, — закачливи, кокетливи коментари, които пасваха на някогашните им отношения. Но вече не си говореха по този начин.

Той сложи пред нея един пощенски плик:

— Може би не е точно каквото ти би направила, но мисля, че ще си доста доволна.

— Защо сега? — попита тя. — Остават толкова малко представления.

— Не очаквам да го направиш веднага на сцената. Можем да довършим серията представления така, както е в момента, ако искаш. Но когато имаш малко време, хвърли един поглед и виж какво мислиш.

Очите на Джорджи се разшириха. Тя чакаше.

— Приятелят на Никол, Ричард, се свърза с нас и се съгласи да стане продуцент на малка поредица от представления в Уест Енд през септември.

— Това е фантастично — каза Джорджи.

— Така е — каза той. — Наистина.

Той замълча за миг, като премяташе палтото си в скута си. Джорджи се досещаше, че премълчава нещо. Дори при неговия толкова сдържан характер, тя се досещаше, че има да й казва още нещо. Той посегна, сякаш за да я хване за ръката, и тя се отдръпна. Не си беше представяла колко лесно може да е да се върне в обятията му, да накара жеста му да я поведе напред към място, на което толкова неотдавна се бяха намирали, и където той явно беше готов да се върне. Но тя нямаше да го направи. Каквото и да ставаше, нямаше. Беше решила, че това е волеви акт. Нямаше да реагира на докосването му.

— Но? — каза тя.

— Сложно е да се продуцира такова представление. Въпреки отличните отзиви, които получи, въпреки пълните салони, един женски моноспектакъл в Уест Енд е огромен риск.

— О! — каза Джорджи. Знаеше какво ще последва, но въпреки това изчака той да го каже.

Пиърс изглеждаше нетипично нервен.

— Ричард смята, че за да имаме шанс, ще ни е нужно изключително популярно име, някоя актриса, която зрителите ще се тълпят да видят — каза той, като направи пауза и трепна леко. — Съжалявам, че се налага да ти съобщя това, Джорджи. Беше феноменална. Ти създаде тази роля, накара мисис Джордън да оживее. Сега разбирам колко сравнително лесна е била моята работа. Всичко, което трябваше да направя, беше да сглобя историята на живота й. Ти трябваше да убедиш хората, че знаят какво е усещането да са в една и съща стая с нея.

— И въпреки това ме отстраняваш? — попита Джорджи.

Той изглеждаше смутен:

— Очевидно не зависи от мен. За да спечели толкова пари, колкото трябва — да осигури достатъчно хора, които да запълнят местата за зрителите — той трябва да им представи някоя гранд дама на британския театър. Опитва се да ангажира Хелън Мирън, ако е свободна. Ако не Хелън Мирън, то Джуди Денч. — Той се усмихна нежно. — И без друго винаги си била прекалено млада за ролята.

— Правилно — каза Джорджи отсечено.

Искали да й предложат дубльорство — каза Пиърс — с добро заплащане, постоянен ангажимент, и може би можели да постигнат споразумение да й гарантират участие в матинетата в сряда.

— Можеш да го обмислиш — каза той. — Знам, че е твърде много, за да го възприемеш веднага.

Когато тя не отговори, той каза:

— Може би трябваше да изчакам, докато мине представлението. Не съм прочут с безупречното си умение да избирам подходящия момент, знаеш това.

— Няма значение — каза Джорджи. Откри, че се смее. При всичко, което беше рискувала, а може би дори беше загубила, сега губеше и мисис Джордън.

— Какво има? — попита Пиърс. — Какво е толкова забавно?

— Нищо — каза тя. — Лош сън. Наистина ужасна дебелашка шега. Кошмар, предполагам.

Скептичното изражение се задържа върху лицето му за миг.

— Виж, Джорджи — каза той. — Сигурен съм, че си мислиш — честно казано, нямам представа какво си мислиш, — но съжалявам за… — той размаха неопределено ръце — всичко това. Знам, че това е истински ад и ако можех да ти помогна да поправиш положението, щях да го направя.

— Това не е твой проблем — каза тя пренебрежително. Взираха се един в друг няколко минути, без да кажат нищо. Джорджи си мислеше, че никога преди не беше разбирала хората, които бяха в състояние да се разведат и бързо да се оженят отново, като се сбогуват с една част от живота си и продължат, изпълнени с надежда, бодро, към друга. Никога не беше разбирала как херцогът е могъл да загърби цели двайсет години с мисис Джордън — и десет деца! — И да започне живота си наново, без да види мисис Джордън никога повече. Сега, за първи път, почти можеше да го проумее. Можеше да си представи как ме изважда от живота си и се обръща към Пиърс, защото онова, което й се беше случило с мен, й се струваше непоправимо, докато с него имаше „неопетнено досие“, цяла земя от неограничени възможности.

И въпреки това, веднага щом успя да си го представи, разбра, че не иска това. Не искаше да тръгне с него. Искаше мен, все още ме искаше: искаше си обратно стария живот и беше готова да се бори за него.

Когато Пиърс излезе от гримьорната й, за да стане част от публиката на вечерното представление, тя не се надигна от канапето, а вместо това го проследи как си отива, сякаш той беше човекът на сцената, който си излизаше, а тя седеше на третия ред. Мислеше си: Мога да го направя, това е друг живот, който бих могла да живея, или поне да опитам, но потисна порива си да го докосне или да каже още нещо, и вместо това остави желанието, което изпитваше към него, да премине през тялото й и ясно и трайно да се изплъзне.

 

 

Едва се бях оттеглила, когато едно ужасно обстоятелство се стовари върху мен като гръмотевична буря. Името ми, което винаги ми е отваряло всички врати, сега беше използвано от съпруга на дъщеря ми Доди, за да изпразни банковата ми сметка и да затъне в огромни дългове. Тъй като нямаше как да платя тези много неотложни плащания, бях заплашена от незабавно арестуване, и за да спася семейството на Доди от пълна разруха, бях посъветвана да замина в чужбина. Продадох мебелите си при първа възможност, напуснах Лондон и заминах за Франция.

Възнамерявах да спра във Франция за десет дни, но вече мина почти година, мис Уилямс, а аз все още не мога да се върна в Англия от страх да не ме арестуват. Адвокатите ми казват, че ми е нужен списък от кредитори, за да започна да изплащам дълговете, но не мога да намеря никого в Англия, който да ми помогне с такъв списък. През целия си живот съм била прекалено доверчива, мис Уилямс, и сега трябва да платя стряскаща цена за това лекомислено качество.

Намирам Франция за отблъскващо място, а тази къща — за голяма, мрачна и студена, в полуразрушено състояние.

Тук няма английски удобства, които да ми носят утеха, вместо това къщата отразява като ехо мрачното състояние на душата ми.

Отслабналата ми ръка едва успява да следи още по-немощните усилия на ума ми. От това място пиша на всички — но отговор няма.

Понякога разни почитатели откриват коя съм и се отбиват, както сторихте вие, мис Уилямс, но през повечето време съм сама с мис Скечли, като главното ми занимание е да пиша всеки ден на децата си и да чакам и да се надявам да пристигнат писма от тях.

И така моята история стигна до настоящия момент, и остава само да се види какво ще последва. Иска ми се единствено тази злощастна афера да приключи. Не съм добре, мис Уилямс. Имам болки и не ми достига въздух. Станала съм слаба, много слаба.

Дори сега изпитвам уважение към херцога, което не мога да преодолея, и докато чакам тук в изгнанието си, вярвам, че със сигурност мога да очаквам признателен отговор от човека, който само с едно действие може да облекчи тези страхове, които са почти непоносими.

 

 

След представлението Джорджи се върна в гримьорната си и отвори плика, който Пиърс й беше оставил. Това, което й беше дал, беше не само новият край на пиесата, а цял ръкопис, напечатан върху плътна кремава хартия и подвързан красиво.

Беше надписал титулната страница:

На Джорджи — мисис Джордън, Жената на Шекспир, моята муза.

Още преди да те познавам,

написах това за теб.

За теб. За теб. За теб.

С цялата ми любов,

Пиърс

На вратата се почука. Тя очакваше да е отново Пиърс, но беше Крис, сценичният работник.

— Решихте ли кога искате да се връщате? — попита той.

— Не скоро — каза тя неопределено, приковала очи върху ръкописа.

— Просто работата е там, че имам да направя още една-две дребни поправки в декора, и мога или да ви върна в хотела сега, или можете да изчакате…

— Ще изчакам — каза Джорджи. — Не бързам. Просто ми кажете, като свършите.

Тя кипна вода в електрическия чайник и си приготви чаша чай, после седна да прочете отново пиесата. Не избърза да прочете новия финал, а започна отначало и прочете цялата пиеса, от началото до края, точно както бе сторила първия път в малката ни дневна. Нямаше значение, че току-що беше приключила с представлението на пиесата или че знаеше всяка дума наизуст, до последната страница. Беше щастлива да прочете историята на мисис Джордън отново и час и половина по-късно, когато спря да чете, лицето й беше мокро от сълзи.

Как обичаше тази пиеса, този образ, тази жена, чиято история вече не завършваше в самота и отчаяние в чужда страна, а вместо това — на сцената, където я обожаваха. Може би това беше извинението на Пиърс — помисли си тя, а този нов край — нейната утеха за това, че беше изгубила и двете си роли наведнъж. И все пак тя знаеше, че той нямаше да направи промяната, ако не смяташе, че това е финалът, който неговата пиеса заслужава.

Пиърс беше написал нов финал за Джорджи, и сега тя се надяваше, че аз ще направя същото. Тя бдеше край смъртното ложе на нашия брак, молейки се нашата история да не приключи там, където сега изглеждаше обречена да приключи.

В действителност, нашият финал още не беше написан. Той тепърва предстоеше, и ако можех да се върна назад във времето, с радост щях да дам съпругата си на Пиърс, да го оставя да я има до безкрайност, да оставя историята да свърши там, вместо да продължи към финал, който никой от нас не би написал, нито би бил в състояние да понесе.