Робърт Харис
Да продадеш Хитлер (31)

Двадесет и осма глава

Кризата около дневниците на Хитлер се изостряла, а Рупърт Мърдок взел самолета от Ню Йорк за Лондон. Репутацията на „Сънди таймс“ безспорно била застрашена, но Магнъс Липклейтър се изненадал от явното безразличие на Мърдок. Босът изглеждал почти отегчен от дневниците: те били за него отминала цел; неспокойната му натура вече се насочвала към други обекти. В търговско отношение въпросът дали дневниците са истински, или не, бил почти без значение. През последната седмица пласментът на „Сънди таймс“ нараснал на 60 000 екземпляра. При продължаващата полемика тиражът щял да запази високото си ниво. Освен това според условията на договора, сключен между „Нюс Интернашънъл“ и „Грунер и Яр“, парите, дадени за дневниците, щели да бъдат възвърнати, ако материалът се окаже фалшив. Каквато и да бъдела окончателната присъда за автентичността, Мърдок нямало да пострада. На среща с журналистите, включени в проекта, той с готовност се съгласил, че ако положението се влоши, ще спре публикуването. Журналистите поискали да знаят доколко трябва да се влошат нещата, за да се вземе такава решение. Мърдок отговорил, че ще се откаже от сделката, само ако съществува 55% вероятност дневниците да са фалшифицирани — с други думи, скептиците били длъжни да оправдаят съмненията си, а не „Щерн“ да докаже защо вярва в автентичността на дневниците. Тази безотговорна формулировка била въпреки всичко сметната по онова време за голяма отстъпка от страна на Мърдок.

Психологическият фактор, който водел „Щерн“ към гибел, сега започнал да въздействува върху „Сънди таймс“. Репортерите, включени в историята, нямали желание да наблюдават как бива унижаван вестникът, в който работят; те искали да вярват, че дневниците са автентични, и се заловили да търсят доказателства, които да подхранват надеждите им. Брайън Мойнахан бил изпратен в Бьорнерздорф, където успял да намери един петдесет и една годишен каменар на име Хелмут Шмит, който бил на тринадесет години, когато се разбил самолетът „Юнкерс 352“. Шмит казал на Мойнахан, че е видял един от оцелелите пътници да седи зашеметен на земята, стиснал в ръце дървен предмет, който бил над два фута дълъг и осемнадесет инча широк. „Той го държеше ей така“ — казал Шмит и според Мойнахан вдигнал мотиката, с която работел в момента на парчето общинска земя, дадено му за обработване, и притиснал инструмента така здраво до гърди, че чак вените на ръцете му изпъкнали.

Докато Мойнахан обикалял из Бьорнерздорф, Елейн Потър се добрала до някои от папките на Американския контраразузнавателен корпус (Си Ай Си). Тя извлякла оттам историята за това, как до корпуса достигнали слухове за съществуването на „Хитлеров дневник“ по време на дейността му в района на Берхтесгаден през 1945 година.

В Хамбург Гита Серени интервюирала Хайдеман. Репортерът ѝ сервирал варианта на първоначалната история, който поднесъл на Тревър-Роупър в неделя: дневниците са стояли в сеновала в Бьорнерздорф само няколко дни; те били пренесени на Запад през 1945 година от един офицер; този офицер сега бил над седемдесетгодишен и бил предал документите на Хайдеман при условие, че името му ще се пази в тайна; Хайдеман казал, че е разговарял с него само „преди два дни“.

„В това — писала Серени — се крие една от необходимите връзки, изисквани от критикуващите, които оспорват автентичността на дневниците.“

Франк Джайлс ръководел това действие на ариергарда с присъщата си мудност. Когато в Лондон журналистите от „Сънди таймс“ изразили своята загриженост по отношение на дневниците и поискали той да организира профсъюзно събрание, Джайлс отклонил предложението им. Казал им, че заминава на почивка на остров Корфу.

— Но и да бях тук — добавил той, — пак щях да ви кажа, че не смятам тази история за подходяща да се печата.

Публикуването на дневниците обаче трябвало да продължи в негово отсъствие, съобщил той на събралите се редактори и щяло да бъде спряно, само ако дневниците в края на краищата се окажат фалшиви.

В неделя вестникът излязъл с по-сдържана по тон първа страница в сравнение с тази от предишната седмица:

Дневниците на Хитлер — пътят им от сеновала

„Щерн“ предизвиква Дейвид Ървинг

„Няма капчица съмнение“ — твърди Хайдеман

След което редакторът от „Сънди таймс“ напуснал страната.

Дейвид Ървинг през този ден се занимавал с изпращане на фактури до вестниците и списанията, които му дължали хонорари за неговите писания срещу автентичността на дневниците. Малко преди пладне му позвънил репортер от „Дейли Експрес“ да го пита вярно ли е, че е завел дело срещу „Сънди таймс“, задето вестникът не му е платил комисионата за насочването към дневниците на Хитлер.

— Не ги съдя — отговорил Ървинг, — само си искам парите.

А сетне посъветвал журналиста „да си държи здраво шапката на главата“, защото ще му съобщи нещо, което скромно предоставил за „новината на деня“: вече смятал дневниците за истински.

„Дейли Експрес“ поместил „новината“ в ранните си издания и в един часа на обед журналистът от редакторския отдел на „Таймс“ позвънил и запитал дали изнесеното в „Дейли Експрес“ отговаря на истината. Ървинг дал положителен отговор.

„Таймс“ незабавно поместил това на първа страница.

На другата сутрин, когато британският „Таймс“ разгласил убеждението на Ървинг, че дневниците са автентични, „Дер Шпигел“ излязъл в Германия с твърдението, че те са фалшификати. „Дневникът на Хитлер: находка или подправка?“ — било заглавието на корицата на списанието; съдържанието едва ли оставяло съмнение какво е отношението на „Дер Шпигел“ към верния отговор. Това била унищожителна атака срещу сензацията на „Щерн“ за „лош немски език, лоша пунктуация и многото баналности“. Репортерите на „Дер Шпигел“ били проследили човека от СС, който попаднал на катастрофата край Бьорнерздорф, и като използували показанията му, оспорили находката на Хайдеман. Фюзелажът на „Юнкерс“-а бил направен от метал, а не от брезент, както се твърдяло в „Щерн“; самолетът се забил право в земята, а не се преобърнал върху покрива си; от него били спасени златни слитъци, пистолети и муниции, но не и документи. Противно на грижливо изработения образ на „копоя“, който отделът на „Щерн“ за информация и реклама изградил за Хайдеман, репортерът бил обрисуван като вманиачен приятел на бивши нацисти; неговото откритие било незадоволително проверено и раздуто до международна сензация. „Ако всичко тръгне на зле — цитирал «Дер Шпигел» думите на Петер Кох, — редакторите ще наемат яхтата на Хайдеман, ще я закарат до Хелголанд и ще ѝ извадят тапите“. По-голямата част от тази информация била получена от Ървинг и централният орнамент на атаката била репродукцията на една страница от неговия фалшив дневник.

Атаката на „Дер Шпигел“ била достатъчно неприятна за съответния ден, но по-лошото дошло, когато юрисконсултът на компанията д-р Хаген пристигнал в Бундесархива.

Йозеф Хенке му връчил трите тома от дневниците, които бил получил след пресконференцията на „Щерн“, за да ги предаде на Федералния институт за съдебна експертиза в Берлин. В понеделник той бил в състояние да даде на Хаген предварителните констатации на учените. И трите тома съдържали следи на полиамид 6, синтетичен текстил, открит през 1938 година. Подвързията на специалния том за Хес — за който се предполагало, че е писан през 1941 година — съдържала полиестер, чието производство датирало едва от 1953 година. Ултравиолетовата светлина също показала флуоресцентен материал в хартията. Тези резултати предстояло да се потвърдят в писмена форма, казал Хенке, но сензационната находка на „Щерн“ започвала да изглежда крайно съмнителна. В добавка към това, въпреки че експертите, които изследвали архива, имали време само за бърза проверка на писменото съдържание на дневниците, те вече били открили две грешки в текста: законите за земеделието и студентските организации не били приети на посочените дати.

Хаген побързал да се прибере в Хамбург, за да предаде информацията.

Към 6 часа следобед Шулте-Хилен свикал кризисно съвещание в кабинета си на деветия етаж на сградата на „Щерн“. Вилфрид Зорге не присъствувал (той бил на почивка в Италия), а също и Кох, който се намирал в Съединените щати за подготовка на кампанията си с медиите, но всички други главни фигури в „събитието на века“ били налице: Ян Хензман, Феликс Шмит, Ролф Хилхаузен, Хенри Нанен, Герд Хайдеман и Томас Валде.

Когато Хаген докладвал какво е установил Бундесархивът, сред присъствуващите в кабинета се възцарила атмосфера на зле потиснат страх. Само Хайдеман изглеждал невъзмутим, обвил се в мантията на своя собствен свят, докато другите започнали да отправят гневни викове. Феликс Шмит се вбесил от спокойствието му. Как може да седи така равнодушен, попитал той, и да се прави, че това, за което става дума, съвсем не го засяга? Крайно наложително било той да разкрие името на своя източник; в противен случай трябва да се спре публикуването на дневниците. Хайдеман останал безмълвен.

— Ти си или за лудницата, или за затвора — казал му Нанен. И добавил, че според него редакторите в списанието не бива да търпят повече това висящо положение.

Като взел думата, Шулте-Хилен за пръв път си послужил с рязък тон към Хайдеман. Поискал незабавно да говори насаме с репортера. Двамата напуснали кабинета.

Преди да започне това спешно съвещание, при мениджъра се явил поверително Феликс Шмит, който споделил опасенията си, че Хайдеман навярно пази в тайна името на доставчика си, защото е откраднал част от парите. Шмит смятал, че това вече нямало значение: съществено било да се установи дали дневниците са автентични. Той помолил Шулте-Хилен отново да се опита да убеди Хайдеман да му разкрие цялата история и ако е необходимо, да му обещае, че „дори да е присвоил част от получените суми, няма да му търсят отговорност за това“.

Шулте-Хилен и Хайдеман влезли в друг кабинет, далеч от този на мениджъра, и Шулте-Хилен се изправил лице в лице с репортера.

„Поисках той да ми каже — спомня си Шулте-Хилен — цялата истина, без да премълчава нещо.“

Хайдеман се съгласил, макар и неохотно. Шулте-Хилен споделя:

„Хайдеман ми каза, че колекционерът от Южна Германия се нарича Фишер. Тогава чух за пръв път това име. Хер Фишер имал сестра в Източна Германия, която била омъжена за директор на музей на име Кребс. От дълго време фрау Кребс пускала обяви в източногерманските вестници, чрез които търсела да закупи сувенири от войната. Един ден някакъв старец от района на Бьорнерздорф се свързал с фрау Кребс и я попитал дали тя се интересува от ръкописни документи, принадлежащи на Адолф Хитлер. Като чула предложението му, фрау Кребс така се изумила, че не могла да не се довери за това на брат си, генерал от армията…“

Накрая Хайдеман казал на Шулте-Хилен истината — или поне истината, която му бил поднесъл Куяу. „Генерал Фишер“ отишъл да се види със стареца и получил от него имената на селяни от района на Бьорнерздорф, които укривали материал, спасен от катастрофиралия самолет. Документите се оказали дневници на Хитлер. Генералът ги държал в дома си няколко години, а след това ги предложил за продажба чрез брат си в Южна Германия. Хайдеман добавил, че най-малко още трима други комунистически генерали били замесени в контрабандното изнасяне на дневниците от Изток, като един от тях служел в Министерството на държавната безопасност; Хайдеман признал, че знае имената на тези генерали.

„Поисках да ми ги съобщи — спомня си Шулте-Хилен. — Той отговори, че трябва да провери в архива си как се казват те, да запише имената и ми ги покаже.“

Хайдеман изчезнал за два часа и се върнал към 11 часа вечерта. За „доказателство“ донесъл две писма, адресирани до източногермански генерал, чието име било зачеркнато. Шулте-Хилен бил разочарован.

— За какво ми е нужно това? — попитал той.

Писмата не доказвали нищо. Хайдеман казал, че съжалява, но „оригиналите се пазели на сигурно място, до което той нямал достъп“.

Шулте-Хилен съобщил това на групата, събрана в кабинета му. Историята за откриването на дневниците, поднесена от Хайдеман, му се струвала правдоподобна. Но той все още не бил узнал пълната истина, защото Хайдеман държал, че се касае за живота на хора от Източна Германия, затова мениджърът не се решил да настоява повече пред репортера да му каже цялата истина.

Главната квартира на „Щерн“ изпаднала в това, което често — а и точно — било описвано като „бункеров манталитет“. Заобиколени от врагове, откъснати от действителността, шефовете на списанието започнали да разполагат призрачни дивизии в отчаян опит да възпрат надвисналата беда.

Дали не биха могли да докажат по някакъв начин, че веществото, което действува избелващо на хартията, е било в употреба още преди войната? Хенри Нанен прекарал цяла нощ в четене на книги по химия. В един стар речник той попаднал на пасаж отпреди войната, в който се говорело за вещество, наречено „бланкит“. Волф Тиме говорил с един свой познат от химическата компания „Байер“ и той му казал, че веществото „бланкофор“, под чието въздействие хартията избелява, е било използувано на експериментална основа през 30-те години. Рано във вторник сутринта Ханс Зу, шеф на търговския отдел на „Щерн“, бил извикан в кабинета на Нанен и инструктиран да напише подробна статия за историята на хартиената индустрия. В същото време било предадено до осведомителните агенции изявление, преливащо от показна храброст и подписано от Нанен, Шмит и Шулте-Хилен:

От седмица насам списание „Щерн“ е обект на обвинения с все по-нарастваща острота, че публикува фалшиви дневници на Хитлер. Професор Вернер Мазер говори надълго и широко за фабрика за фалшификати в Източна Германия край Потсдам. Въпреки неколкократните ни искания към него той не можа да ни представи никакво доказателство за това.

Професор Бросат, директор на Института за съвременна история в Мюнхен, поиска всички дневници да бъдат предоставени на международна комисия от историци. „Щерн“ незабавно отхвърли това искане. Историците, подобно на лекарите, се различават в диагнозите си. Английският историк Тревър-Роупър един ден потвърждава автентичността на дневника, който е изследвал, а на следващия ден изразява съмнения по отношение на нея. Писателят Дейвид Ървинг постъпва по обратния начин.

Но лекарите поне са обвързани с клетва за поверителност. Ясно е, че историците нямат такова задължение. Ако дадем на разположение на комисия от историци всички документи, това — както правилно изтъкна Хенри Нанен, издателят на „Щерн“ — би компрометирало изключителния характер на материала.

Дори графологически и съдебни тестове, поискани от „Щерн“ на известни експерти още преди публикуването, бяха погрешно изтълкувани от печата, телевизията и радиото и обявени за едва ли не провалени. Някои вестници не се поколебаха дори да изразят политически съмнения за редакторите на „Щерн“.

Но тази дискусия засяга крайно деликатен материал от нашата неотдавнашна история. Затова „Щерн“ въпреки своето становище по въпроса взе под внимание искането на професор Бросат и ще разреши да се инспектира незабавно материалът от експерти от Западна Германия, Швейцария и Съединените щати.

Докато тези тестове, извършвани на най-широка основа от високоотговорни специалисти, не бъдат приключени и не дадат ясен резултат, екипът на „Щерн“, съставен от старши редактори, издатели и печатари, смята за безпредметно продължаване на дискусията за автентичността на дневниците.

Хайдеман и Шмит побързали да откажат участието си в дискусионно предаване на Австрийската телевизия, в което възнамерявали да участват същата вечер.

Като първа крачка в този нов процес за проверка на достоверността Бундесархивът бил уведомен, че ще му бъдат осигурени повече дневници за пълен текстов и химически анализ. Поставяло му се само едно-единствено условие: ако дневниците се окажат фалшиви, „Щерн“ да бъде своевременно информиран за това, преди всякакво публично известяване — така ще се даде възможност на списанието поне да представи историята за собствената си глупост като изключителна.

На 4 май, сряда, Лео Пеш, придружен от мениджър на компанията и юрисконсулт, пристигнал в Цюрих и извадил петнадесет тома дневници на Хитлер от банковия трезор. След това групата се разделила. Мениджърът заминал направо за Кобленц, за да връчи четири тома на Бундесархива за проверка на съдържанието. Пеш и юристът потеглили с кола за швейцарските съдебни лаборатории в Санкт Гален и предали на учените единадесет дневника за микроскопско изследване.

Същия ден Герд Хайдеман напуснал Хамбург за двудневна екскурзия до Бавария. Там възнамерявал да посети една бивша служителка в Бергхоф, която живеела сега в старчески дом край Берхтесгаден — бил сигурен, че тя ще се закълне, че е видяла как Хитлер пише дневник. Казал на Валде, че ще се отбие и в един стар печатарски комплекс в Мисбах, южно от Мюнхен. Тази печатница била навремето използувана за нуждите на СС и той бил сигурен, че ще може да получи достатъчно образци предвоенна хартия, за да докаже, че избелителят се е използувал през 30-те години. А можел да потърси и приятелката на Хитлеровия шофьор — тя пък ще се закълне, че Ерих Кемпка ѝ е казал, преди да умре, че Хитлер е имал навика да пише бележки, седнал на задната седалка в своя „Мерцедес“.

Те всички щели да му се доверят, казал Хайдеман. Всичко ще е наред.

В Америка Петер Кох, подкрепян от Волф Хес, осъществил по израза на „Нюзуик“ „медиен блиц“ („медийна светкавица“), с покани за участие в предаванията „Добро утро, Америка“, „Сутрешни новини Си Би Ес“, „Шоу на деня“ и „Нощни щрихи“. Дал дълго интервю за „Вашингтон пост“, чиито репортери били впечатлени от увереността на този „оплешивяващ, стегнат мъж със слънчев загар, придобит от посещенията на плажа «Джоус» през уикенда“. Кох бил в бойко настроение.

— Очаквах всичката тази шумотевица — заявил той пред друга група журналисти, — очаквах и това, че множество некомпетентни хора ще обявят дневниците за фалшиви. То се дължи на факта, че половината издателски къщи ще ни завиждат за открития от нас материал, ще ни завижда и всеки историк.

Едно лице следяло с интерес рекламната обиколка на Кох. Това бил Кенет Рендъл, четиридесетгодишен експерт по графология, чиято баба се намирала в Бостон. Рендъл бил ангажиран от „Нюзуик“, когато списанието наддавало за дневниците в началото на април.

„В очакване на скорошното ми заминаване за Цюрих — спомня си Рендъл — аз си осигурих около сто образеца на автентични Хитлерови писания, проведох научни тестове за определяне на датите на материала и се приготвих за сериозно предизвикателство.“

После за негово разочарование сделката с „Нюзуик“ се провалила и той бил принуден да наблюдава развитието на събитията от Америка. Посещението на Кох, който донесъл дневниците за 1932 и 1945 година, му дало възможност да надникне непосредствено в материала.

Рендъл „уловил“ Кох в студията на Си Би Ес в Манхатън сутринта в сряда по времето, когато се закусва; Кох се подготвял за участие в предаването „Сутрешни новини“. Репутацията на Рендъл била известна на Кох и той не се възпротивил на желанието на графолога да хвърли един поглед на дневниците. Често прекъсван от техниците, Рендъл започнал изследванията си на пода в студиото.

„Дори при пръв поглед — писал той по-късно — всичко изглеждаше не както трябва.“

Хартията била с лошо качество, мастилото изглеждало съвсем съвременно, нито едно от петната не било подсушено с попивателна („а аз не очаквах такава немарливост от Хитлер“). Подписите се сторили на Рендъл „ужасно нескопосни“. Незабавната му реакция била, че и двата дневника са подправени — а томът за 1945 година направо можел да се нарече „фиаско“.

Когато предаването завършило, Кох поканил американския специалист да продължи анализа си същия следобед в бюрото на „Щерн“ в Ню Йорк. Рендъл пристигнал с помощник — увеличаващ 80 пъти изображението микроскоп — и с папка автентични писания на Хитлер. Микроскопът не показал случаи на калкиране или други крещящи технически грешки, затова Рендъл опитал друг метод. По негова молба персоналът на „Щерн“ заснел на фотокопия двадесет и две страници на дневника за 1932 година.

„Започнахме — спомня си той — един досаден процес: да изрязваме всички главни букви и да ги лепим на листове хартия. Съставихме комплекти на двайсет и една букви и допълнителен подбор от цифри. Сравнихме буквите на дневника с автентичните букви, които бяхме налепили предварително…“

В 9 часа вечерта Рендъл прекратил изследването си за следващия ден.

— Нещата не се развиват благоприятно — предупредил той Кох.

От другата страна на Атлантика, в Кобленц, президентът на Бундесархива Ханс Бомс получил от юриста на „Щерн“ четири дневника. Занесъл ги у дома си да ги чете. Бил шокиран от съдържанието, но не така, както очаквал: текстът бил неописуемо досаден. В полунощ той казал на жена си:

— Не ме е грижа дали тези дневници са истински, или фалшиви. Те са толкова скучни, толкова безсмислени, че почти няма значение доколко са достоверни.