Робърт Харис
Да продадеш Хитлер (7)

Четвърта глава

Яхтата била легнала ниско, долепена до кея на пристанището, когато той я видял за пръв път, стара и разнебитена; ледените води на Рейн прониквали в трюма ѝ. Тя била построена през 1937 година и подарена от германската моторна промишленост на Херман Гьоринг, архитект на Хитлеровата програма за превъоръжаване и главнокомандуващ на Луфтвафе (военновъздушните сили). Великолепно изработеният мотор на яхтата заел подобаващо място сред луксозните и красиви притежания на райхсмаршала, отличаващ се с грандиозен начин на живот: разкошен собствен влак, ловно имение с площ, възлизаща на 100 000 акра^[2], огромно количество ограбени ценни произведения на изкуството. В чест на първата си съпруга, починала преждевременно през 1931 година, Гьоринг нарекъл яхтата „Карин II“. Тя оцеляла при въздушните нападения през войната, охранявана от трима войници в частна котвена стоянка в Берлин. Преживяла и смъртта на собственика си в Нюрнберг през 1946 година. По време на съюзническата окупация била конфискувана от фелдмаршал Монтгомъри и подарена на британското кралско семейство, което ѝ дало новото име „Ройъл Албърт“. След раждането на Уелския принц тя получила името „Принц Чарлс“. В 1960 година, след повече от десетилетие служба в Британската рейнска флотилия, кралицата върнала яхтата на вдовицата на Гьоринг, втората му жена Еми.

В един мрачен ден през януари 1973 година Герд Хайдеман я видял закотвена до брега на западногерманската столица Бон. Тя сега принадлежала на собственика на местен печатарски комплекс. Дълга над осемдесет фута, скъпа за поддържане и нуждаеща се от солиден ремонт, яхтата била финансово неизгодна. Собственикът казал на Хайдеман, че иска да я продаде.

Хайдеман веднага отговорил, че в момента не храни особен интерес към нацистите. Той бил фотограф и репортер на „Щерн“ и просто имал задача да направи снимки на яхтата за една бъдеща статия. Бил четиридесет и една годишен, третият му брак бил неотдавна разтрогнат и той търсел възможност да припечели пари. Заключил, че ако яхтата се обнови, може да се продаде с голяма печалба. Няколко седмици по-късно, през март, той я купил за 150 000 марки. Обикновен журналист не можел да разполага с толкова голяма сума. Наложило се Хайдеман да ипотекира къщата и бунгалото си в хамбургското предградие „Флотбек“, за да осигури необходимите за покупката пари.

Хайдеман не разбирал нищо от речна и морска навигация. Обърнал се за помощ към един познат, двадесет и пет годишен моряк на име Аксел Томсен, който учел за капитан в морското училище в Хамбург.

„Отидох в Бон и видях кораба — спомня си Томсен. — Той беше в окаяно състояние. От трите двигателя само един, дизелов, работеше. Освен това яхтата пропускаше вода, която трябваше постоянно да се изпомпва.“

Плавателното средство било твърде сериозно повредено, за да издържи пътуване в открито море, и в края на лятото същата година двамата откарали яхтата в Хамбург по вътрешния воден път на Северна Германия. Тя трябвало да престои в сух док цяла година, за да стане отново водонепропусклива.

Хайдеман скоро започнал да съжалява за импулсивното си капиталовложение. Разбрал, че отчайващо е подценил количеството работа, необходимо за възстановяването на „Карин II“. Към 1974 година той изпаднал във финансова безизходица: можел да се надява да продаде яхтата, само ако извърши докрай ремонта; можел да заплати ремонта, само ако продаде яхтата. По това време лихвените проценти върху сумата, която получил като заем, и разноските за престоя на яхтата на док се отразили пагубно на доходите му.

„Той постоянно страдаше от недостиг на пари — спомня си Томсен десет години по-късно. — Винаги се опитваше да изкопчи по някоя сума от другите. Опасяваше се, че ще му бъдат отнети правата на собственик на яхтата, защото не беше платил дълговете си.“

Отчаян, Хайдеман дори поискал на заем от Томсен 15 000 марки. В хамбургските корабостроителници се разчуло, че наивният и твърде самоуверен нов собственик на „корабчето на дебелия Херман“ е финансово нестабилен. Не за пръв и нито за последен път Хайдеман бил изправен пред опасността да се окаже голям глупак.

Герд Хайдеман бил роден на 4 декември 1931 година в района на Хамбург „Алтона“ като незаконен син на Марта Айтерник. Когато майка му се омъжила за един бивш моряк, станал полицай, на име Ролф Хайдеман, Герд приел презимето на втория си баща. Родителите му били аполитични. Като повечето свои връстници Герд бил член на Хитлеровата младеж. Когато след края на войната съюзниците представили доказателства за мащаба на нацистките зверства, той бил обзет от същата поредица емоции, както милионите негови сънародници: безверие, гняв, чувство за вина и желание да се отхвърли миналото.

Скромен и тих младеж, Хайдеман напуснал училище на седемнадесетгодишна възраст и станал чирак електротехник. Страстно желаел обаче да се занимава с фотография и впоследствие намерил работа като помощник в една фотолаборатория. Станал и хоноруван фотожурналист за германската осведомителна агенция ДПА, за „Кийстоун“ и няколко хамбургски вестника. През 1951 година получил първата си поръчка за „Щерн“. На 1 септември 1955 година станал редовен член на щата на списанието.

Двадесет и осем години след това, когато неговите смаяни и унизени работодатели били принудени да проведат вътрешна анкета за дейността му в „Щерн“, те установили, че не могат да кажат почти нищо за ранните му дни в списанието. „Колегите на Хайдеман не си спомнят нищо конкретно за него, освен че е обичал да играе шах“ — се казва в анкетата. Свенливостта му го била обезличила до степен на анонимност.

Списание „Щерн“ било основано през 1948 година от един вдъхновен журналист и бизнесмен на име Хенри Нанен. То преуспяло, защото храната му била скандали, потребителски страсти, престъпления и интересите на хората, умело нагодени да съответствуват на отегченото от войната население. Снимковият материал, който Хайдеман осигурявал, дава точна представа за качеството на списанието по онова време. Един от тях е озаглавен „Младите киноактриси на Германия“, а друг — „Болниците в Германия“. Той проучил организираната престъпност в Сардиния и контрабандата по холандско-западногерманската граница. В друг случай бил командирован в Гьотинген, за да издири къде се намира човекът, за когото се говорело, че е син на Чжоу Енлай, роден през 20-те години, когато Чжоу Енлай учил в Германия. Хайдеман открил една жена, която навремето имала работа с китайски студент на име Чжоу; синът им бил убит през войната. За жалост Хайдеман трябвало да съобщи на Нанен, че любовникът на тази жена се оказал с име Чжоу Линг Гуй — съвсем друг Чжоу. Отговорът на Нанен според Хайдеман бил: „Чжоу си е Чжоу“, и историята се появила под драматичното заглавие: „Синът на Чжоу Енлай загина за Германия.“ Самият Хайдеман оценява работата си през този период като „посредствена“.

В средата на 50-те години Нанен бил достатъчно хитър да проумее, че шокът и унижението от следвоенната ера постепенно се изместват от растящ обществен интерес към нацистите. Хайдеман бил ангажиран с материали за Третия райх: Аушвиц, избягали военнопрестъпници и възпоменанията на вдовицата на Райнхард Хайдрих.

„Рутинната дейност на Хайдеман беше, общо взето, извън кръга на всекидневните ми грижи — заявил пред полицията Нанен през 1983 година. — Имах впечатлението, че той е компетентен изследовател. Не ми бяха известни никакви грешки в работата му.“

У този необикновено сериозен млад човек, с бледо лице и напрегнато изражение, имало нещо, което напомняло на Нанен за свещеник, току-що завършил семинария.

След 1961 година Хайдеман работил в чужбина като военен фотокореспондент. Бил очевидец на бойните действия в Конго, Биафра, Гвинея Бисау, Мозамбик, Ирак, Йордания, Израел, Уганда, Бейрут и Оман. През 1965 година спечелил международна журналистическа награда в Хага за най-добър фоторепортаж на годината: материал за белите наемници в Конго. Той работел често в съдружие с Рандолф Брауман, репортер на „Щерн“ за „школата по мъжество“, известен сред колегите си в Хамбург като конгоанският Ранди.

„И двамата обичахме репортажите за войната, обичахме живота и опасностите извън Европа“ — спомня си Брауман.

В 1970 година двамата отразили гражданската война в Йордания през така наречения „черен септември“ и насмалко не загинали, когато се опитали да притичат от един йордански танк към кола на германското посолство, паркирана наблизо от Хайдеман. Дори Брауман бил впечатлен от изключителното хладнокръвие на фотографа под куршумите:

Изскочихме от танка и бяхме посрещнати веднага от огън срещу нас от къща на неколкостотин метра разстояние. Хвърлих се на земята, но Хайдеман спокойно доближи колата, обсипвана от дъжд от куршуми, и ми извика оттам: „Ранди! Ела тук! Това е просто късмет!“

Брауман бил смаян от невероятното присъствие на духа, проявено от Хайдеман. „Той не изпитваше абсолютно никакъв страх.“

Като се завърнал в Хамбург, Хайдеман се опитал да изпита и тук вълнението си от приключенията в чужбина. Брауман твърди:

Той колекционираше военни игри и оловни войници. В мазето на дома си беше разпрострял големи панорамни бойни полета с пехота и танкове, редици сапьори, ракетни бункери, самолети-изтребители — недоумявам как бе намерил толкова свободно време да изгради тази голяма инсталация. Имаше навика да купува в цял свят такива играчки. Притежаваше каталози от Ню Йорк, Лондон, Париж и Хонконг.

Посетителите в къщата на Хайдеман били отвеждани в мазето от домакина им, за да видят миниатюрното бойно поле. А после, отново горе, ако те изглеждали унили, Хайдеман им показвал сувенирите си от пътешествията в чужбина.

През 60-те години (спомня си Брауман) той разполагаше с всичко, което бе успял да събере за конгоанските метежници. Имаше магнетофонни записи, бележки, снимки. Тъй като знаех достатъчно много за тях, беше ми много интересно, когато пускаше тези записи за мен. Стрелбата звучеше отчетливо на тях. Наричаше записаните гласове „Разговори под огъня“. Някои от гостите — в това число и тогавашната му съпруга Барбара — намираха всичко това за идиотско. Аз бях единственият от неговите приятели, който знаеше какво е да си пробиваш път с кола през джунглата подир тези метежнически конвои.

И двамата копнеехме безспир да се измъкнем от Европа.

Податливата на натрапчиви идеи природа на Хайдеман оказвала въздействие и върху личните му връзки. За пръв път се оженил на двадесет и три години през 1954-та и имал син. Една година по-късно се развел със съпругата си. В 1960-а година се оженил повторно за нея и им се родила дъщеря. Но през 1965 бракът им окончателно се провалил. Получил отново развод, през 1966 година Хайдеман се оженил за втората си жена Барбара. Връзката траяла пет години, докато на Барбара ужасно ѝ дотегнали неговите сбирки, неговите разкази и честите му отсъствия в чужбина. Разделили се в 1971 година.

Като журналист Хайдеман бил странна амалгама на сила и слабост. Като проучвател той бил неуморим, стремял се стръвно към документи и интервюта с неимоверна настойчивост, която му спечелила прозвището „Der Spürhund“ — Хрътката. Подходът му бил безкритичен и непряк. Ласкател, инсинуирал и често бил възнаграждаван с онзи вид доверие, недостъпен дори при най-агресивно поведение. Но тенденцията да се потопи в мненията на другите била главният недостатък на Хайдеман. Той бил толкова натрапчив събирач на информация, че никога не знаел кога да спре и въпреки че се стремял да бъде нещо повече от фотограф и проучвател, не успявал да стане един от най-големите автори на „Щерн“. Липсвал му усет за перспектива. Неизменно редакторът завършвал с молба към него да получи неговите класьори с папки и копия на материалите. Друг трябвало да прехвърли цяла планина информация, за да напише това, което му е нужно. Както свидетелствува анкетата на „Щерн“ от 1983 година, „той фактически нито веднъж не написа сам дори един-единствен репортаж“.

През 1967 година Хайдеман бил ангажиран в едно изтощително проучване, за да се разкрие истинската самоличност на немския автор на трилъри Б. Травен. Дълго след като началните сведения на Хайдеман били публикувани в „Щерн“, той продължил проучванията си, с което вбесил редакторите в списанието, които искали от него да работи върху други замисли. Отишъл в Чикаго, Сан Франциско, Мексико и Норвегия. Обходил немските антикварни магазини, събирайки литература, свързана с Травен. „Снабдих се с всичко, до което успях да се добера“ — признава Хайдеман. Дори търпението на Конгоанският Ранди започнало да се изчерпва. „Хайдеман не говори за нищо друго, освен за Травен“ — оплаква се той по-късно. През 1972 година Хайдеман поискал от Брауман да му помогне, за да напише книга по събраната информация.

Той ми показа всичко, което беше събрал за Травен. Видях най-малко двайсет кръгови дипляна, пълни с материал. Казах му:

— Скъпи приятелю, ще ми се наложи да чета това половин година, преди да пристъпя към самото писане.

Неразубеден, Хайдеман бил потопен почти цяло десетилетие в случая „Травен“. Когато най-сетне приключил, той имал на разположение седемдесет папки с информация. Бил вече убеден, че писателят е незаконороден син на кайзер Вилхелм II. За доказателство показал на Брауман две снимки: едната на човек, когото той смятал за Травен, а другата — за първородния син на кайзера.

— Не си ли приличат? — попитал Хайдеман.

Брауман не бил впечатлен.

„Мислех, че историята е много по-неправдоподобна — твърди той. — За Хайдеман беше типично да вярва в крайно налудничави и невероятни неща.“

Брауман смятал, че е също „налудничаво“ Хайдеман, като страда от недостиг на пари и не разбира нищо от кораби, да се зароби с дългове, но да купи яхтата на Херман Гьоринг. Но понеже той познавал твърде добре този неспокоен, стеснителен и податлив на натрапчиви идеи човек, никак не се изненадал от това, което се случило впоследствие.

„Знаех, че след фазата с наемниците и фазата с Травен ще дойде ред на нова фаза за Хайдеман: нацистката фаза“ — казва Брауман.

Към 1974 година „Карин II“ най-после била вече водонепропусклива. Изкарали я от сухия док и я закотвили в една хамбургска марина^[3].

Аксел Томсен си спомня:

„Извършени бяха само най-необходимите ремонти, защото хер Хайдеман бе възпиран от високата цена на поправките. Той каза, че по-нататъшната работа ще се окаже твърде скъпа.“

Когато обновяването на яхтата било временно прекратено поради липса на средства, Хайдеман се заловил да изследва историята ѝ. Установил контакт в Мюнхен с дъщерята на Гьоринг Еда. Тя била около тридесет и пет годишна, привлекателна, неомъжена и изпълнена с предани чувства към паметта на баща си. По думите на негови колеги Хайдеман бил имал винаги забележителни успехи с жените. Очевидно Еда също е открила нещо привлекателно във високия, леко възпълен журналист с тих говор, който слушал така внимателно нейните разкази за баща ѝ. Наскоро след първата им среща, когато Хайдеман я посетил, за да ѝ покаже снимките на „Карин II“, двамата започнали любов.

Бавно, неусетно, поради собствеността си върху яхтата и отношенията си с Еда Хайдеман бил въведен в кръг на бивши нацисти. Един репортер от „Щерн“ — Йохен фон Ланг — го запознал с бившия генерал от СС Вилхелм Монке, последния командир на германския гарнизон, защищаващ Райхсканцлерството. Шестдесет и три годишният генерал живеел тихо след освобождаването му от съветски плен в 1955 година. Той дори отказал да присъствува на срещите на „СС Лайбщандарте Адолф Хитлер“, охраната на фюрера, на която той бил член-основател. Една от причините за „ниско снишилия се“ Монке била, че британците не били оттеглили обвинението си в крупни военни престъпления срещу него, твърдейки, че той е отговорен за разстрела на военнопленници в Дюнкерк. Белокосият и с грубовати черти Монке, все още пъргав и здрав, имал вид на човек, току-що излязъл от холивудски филм за войната. „Хер Фон Ланг — заявил Монке — ме заведе на яхтата, където сред другите гости срещнах Еда Гьоринг.“ Той и Хайдеман установили според него „много приятелска връзка“ и скоро започнали да се обръщат един към друг на по-интимното „ти“.

По същото време Хайдеман се сближил и с друг есесовски генерал, представен му от Йохен фон Ланг: Карл Волф, един от най-старшите нацистки офицери, останали живи след войната. Волф бил бивш офицер за свръзка на Химлер с Хитлер. Той бил достатъчно близък със СС райхсфюрера Химлер, който го назовавал с галеното му име — Волфхен, — а и Хайдеман по-късно възприел това нежно обръщение към него. През 1941 година в Минск Химлер за пръв път дръзнал да застане до изкопания масов гроб, за да наблюдава как неговите войски от СС избиват сто голи мъже и жени; тогава Волф го задържал да не падне, когато, изглежда, на Химлер му прилошало, и го заставил да продължи да наблюдава екзекуцията. Волф бил дълбоко замесен в така нареченото „окончателно решение.“ Като военен нацистки губернатор в Италия, той, както се твърди, изпратил най-малко 300 000 евреи в лагера на смъртта Треблинка. Бил също обвинен, че е издавал заповеди за ликвидирането на партизани и евреи в Съветския съюз. Волф спасил врата си от бесилката благодарение на това, че водил тайни преговори с Алан Дълес за капитулацията на германските войски на американците в Италия. През 1946 година го осъдили на четири години тежък труд, но останал само седмица в затвора. През 50-те години Волф станал успешен рекламен агент в Кьолн. Но в 1962 година бил отново арестуван. Били възникнали нови доказателства срещу него, включително и едно писмо от 1941 година, в което той изразявал голямото си задоволство от новината, че всеки ден през последните две седмици е изпращана влакова композиция с по 5000 представители на „подбраните“ за Треблинка. Обвинили го в съучастничество в масово убийство и го пратили в затвора, но през 1971 година предвид на „иначе безукорния си живот“ той бил освободен. Когато Хайдеман се запознал с него, Волф бил седемдесет и четири годишен: очарователен, енергичен и непокаял се.

Хайдеман започнал да дава редовно соарета за Третия райх на борда на „Карин II“. Канел по около дузина приятели и бивши нацисти, а като почетни гости присъствували Волф и Монке.

„Организирахме на яхтата дълги вечерни пиршества — спомня си Хайдеман — с различни хора, изразяващи доста различни мнения в разговора помежду си. Винаги съм бил страстен читател на трилъри, изведнъж сам заживях като в трилър.“ Започнал да поглъща жадно книгите за Третия райх.

„Исках и аз да участвувам в разговора, не само да седя и пия уиски.“

Единственият проблем за Хайдеман били продължаващите разходи за яхтата. Дълговете се трупали от момента на купуването на яхтата и тя се оказала „бездънна яма за пари“. С надежда да се справи успешно с този проблем той решил през 1976 година да потърси помощ от Хенри Нанен.

В същата тази 1976 година списание „Щерн“ било много различно от онова, в което постъпил Хайдеман през 50-те години. С настъпването на сексуалната революция през 60-те години то започнало да прошарва страниците си с лъскави снимки на голи тела. Следвайки възхода на политиката на протеста, линията на „Щерн“ направила завой наляво с остри статии в подкрепа на студентските вълнения, за войната във Виетнам и коварството на съюза НАТО. Финансовата мощ на списанието била отражение на мощта на западногерманската икономика. То извличало огромни доходи от поместваните реклами и редовно издавало броеве, достигащи до 300 страници. Винаги в крак с най-новата мода, с тираж, възлизащ на над 1,5 милиона екземпляра, то лесно намирало по-добър пласмент от този на главните си конкуренти. Издателят на „Щерн“ Хенри Нанен привел списанието в синхрон със собствения си образ: преуспяващо, издуто, лъскаво и претенциозно.

В 1976 година този „хибрид от пари и журналистика“, както го нарече един от неговите сътрудници левичари, бил на шестдесет и три години. Не е членувал никога в нацистката партия, но имал минало, което не се съчетавало добре със сегашното му положение на доставчик на радикален шик. Появил се във филма на Лени Рифенщал за олимпиадата в Берлин през 1936 година като спортен коментатор. Пишел статии, възхваляващи Хитлер, в „Kunst dem Volk“ („Изкуство за народа“), нацистко списание. През войната работил в отдела за военна пропаганда. Под негово ръководство „Щерн“ давало обширно място на темите за Третия райх и някои съзирали двойствено отношение във възхищението му от нацисткия период.

„То беше подсъзнателна проява — обяснява Манфред Бисингер, привърженик на левицата и заместник на Нанен по онова време. — Колкото по-малко лошо се окаже нацисткото минало за Нанен, толкова по-малко лоша ще се окаже и ролята му в него.“

Той бил силна личност и Хайдеман благоговеел пред него: според Брауман Хайдеман се вслушвал във всяка дума на великия си работодател Нанен.

Хайдеман досадно настоявал пред Нанен той да посети „Карин II“ — това продължило с месеци. През лятото на 1976 година Нанен най-сетне се съгласил. Той бил по собствените му думи „изненадан и очарован“ от това, което видял. Хайдеман бил превърнал яхтата в нещо като светилище на първия ѝ собственик. Сервизът за храна на Гьоринг бил изложен на видно място, както чашите за чай и бокалите за алкохол. На масата стоял пепелникът на Гьоринг, а в шкафа — неговата униформа. Калъфките на възглавниците били ушити от банския халат на Гьоринг. Като изхождал от стари снимки, Хайдеман дори се опитал да изпълни книжните лавици със същите книги, които Гьоринг е държал тук. Повечето от тези паметни вещи били дадени на Хайдеман от Еда Гьоринг; останалите били придобити от търговци на нацистки вещи. Хайдеман показал на Нанен един албум, пълен със снимки и изрезки от вестници, посветени на яхтата, включително и снимка на принцеса Маргарет по време на пътуване до Бал.

„Там имаше всичко — твърди по-късно Нанен. — Снимките не бяха придобити от един-единствен източник. Не можеха и да бъдат фалшиви. Той лично беше събрал всичко това. Смятам извършеното от Хайдеман за невероятно журналистическо дело.“

Довел работодателя си до това отзивчиво настроение, Хайдеман изложил накратко плана си. Нанен си спомня:

Хайдеман ми каза, че се нуждае от заем в размер на 60 000 марки, иначе щял да изпадне в големи затруднения. Трябвало да плати лихвата по заема от 300 000 марки, сключен, за да се заплати обновяването на Гьоринговата яхта. Нужни били средства и за монтирането на нов двигател на яхтата.

Хайдеман предложил да напише книга за „Щерн“, основаваща се на разговорите, които е водил с Монке, Волф и други видни нацисти. Казал на Нанен, че вече е започнал да записва на магнетофон някои от спомените на тези хора, а имал интересен материал и за одеската мрежа, предполагаемия канал за бягство на нацистите в Южна Америка.

„Тъй като Хайдеман бе вече направил репортаж за «Щерн» на тази тема — твърди Нанен, — аз се съгласих.“

На 12 октомври 1976 година Хайдеман сключил договор с основната компания на „Щерн“ — голямата издателска къща в Хамбург „Грунер и Яр“. Започнал да пише книга с работно заглавие „Bord Gespräche“ („Разговори на палубата“) и подзаглавие „Личности от историческата среща на бившата яхта на Гьоринг Карин II“. Договорът бил необикновено щедър към Хайдеман. Веднага му изплатили в аванс цялата сума от 60 000 марки и не се посочвала никаква дата за представянето на ръкописа, а липсвало и задължение той да върне сумата, ако не успее да напише книгата. Единственото задължение било Хайдеман да поддържа „Карин II“ в задоволително състояние. Договорът бил подписан за „Грунер и Яр“ от Хенри Нанен, както и от мениджъра на компанията Манфред Фишер.

Получил официалната благословия и финансова подкрепа на работодателите си, Хайдеман навлязъл сериозно и задълбочено в света на старите нацисти.