Робърт Харис
Да продадеш Хитлер (12)

Девета глава

В лицето на Конрад Паул Куяу, наричан още Конрад Фишер, Петер Фишер, Хайнц Фишер, доктор Фишер, доктор Куяу, Професора, Генерала и известен на многобройните си приятели като Кони, Герд Хайдеман най-сетне срещнал своя еш: човек, талантът на когото да измисля всякакви истории, се равнявал на способността на Хайдеман да вярва в тях.

Конрад Куяу, който започнал с подправянето на купони за обяд и завършил с отговорност за най-голямата измама в историята на издателското дело, бил роден на 27 юни 1938 година в саксонския град Льобау, сега в Източна Германия. Той имал три сестри и един брат, от петте деца бил третият поред. Баща му, Рихард Куяу, бил обущар. За разлика от Хайдеман, чието обкръжение било сравнително аполитично, Кони израсъл в типична работническа семейна среда, пронацистки настроена. Рихард Куяу бил активен поддръжник на нацистите от 1933 година. Неговите убеждения се предали на сина му: седем години след края на войната четиринадесетгодишният Кони бил заварен да рисува огромна свастика на кухненската стена на баба си.

Детството на Куяу било помрачено от бедността, надвиснала над семейството след смъртта на баща му, който загинал през 1944 година. Майката била в невъзможност да издържа семейството и била принудена да прати децата си в различни детски заведения. Кони, най-умният в семейството, се учел добре, но бил твърде беден, за да продължава обучението си след навършването на шестнадесетгодишна възраст. През септември 1954 година той станал шлосерски чирак, но се задържал на тази работа по-малко от година. Последвали редица временни занятия, никое от които не траяло повече от няколко седмици: текстилен работник, строителен работник, бояджия и накрая сервитьор в младежкия клуб на Льобау. В 1957 година издали заповед за арестуването му във връзка с изчезналия микрофон на младежкия клуб. Призори на 7 юни същата година Куяу избягал на Запад.

Отправил се първо към дома на вуйчо си Паул Белман в Западен Берлин. Но Белман нямал стая за размирния си деветнадесетгодишен племенник и Куяу се озовал в първия от поредица бежански лагери. Лишен от корени, самотен, без семейство, на което да се опре, младият Куяу бил заселен във Файхинген, предградие на Щутгарт. Сменил няколко квартири за бекяри и хлътнал в свят на случайни работни ангажименти и дребни престъпления. Неговата биография е отразена в полицейското му досие. През ноември 1959 година бил арестуван за кражба на тютюн от местен кооператив и трябвало да плати осемдесет марки глоба. В 1960 година заедно със съучастник разбил един склад и задигнал четири кашона коняк. Но Куяу вдигнал такъв шум, че събудил двама нощни пазачи, които го подгонили и заловили. Полицията установила, че той носи въздушен пистолет, малък револвер и метален бокс. Съдебен състав в Щутгарт го намерил за виновен в сериозна кражба и Куяу отишъл в затвора за девет месеца. През август 1961 година той отново изпаднал в беда, този път заради кражбата на четири щайги круши и щайга ябълки, нает като работник при търговец на плодове; пак се озовал за кратко в затвора. Шест месеца по-късно, на работа като готвач в щутгартски бар, бил арестуван след сбиване с работодателя си.

По това време Куяу се срещнал и се влюбил в една сервитьорка от същото заведение, простодушно момиче на име Едит Либланг. И Едит като Кони била закръглена, двадесет и няколкогодишна, бежанка от Източна Германия; работила като продавачка и учела за медицинска сестра по времето, когато решила да избяга на Запад през април 1961 година — няколко месеца преди издигането на Берлинската стена. Отишла да си търси щастието там и срещнала Кони Куяу, върху когото за известно време упражнила трайно въздействие. През лятото на 1962 година той наел помещение в Лохинген, на петнадесет мили от Щутгарт, и отворил своя танцувален бар „Пеликан“.

„За първи път — твърди по-късно той — започнах да печеля пари.“

Започнал и да прекроява личната си история.

Да наречем Куяу лъжец по принуда, значи да го подценим. Няма да бъде справедливо към богатата палитра негови измами. В 1962 година той разгласил, че се нарича Фишер, и поискал да се обръщат към него със собственото име Петер. Изкарал се две години по-възрастен, като променил рождената си дата на март 1936. Променил и родното си място от Льобау на Гьорлиц. Създал покъртителна, но крайно фалшива картина на детството си: отлъчен от родителите си по време на бомбардировката на Дрезден, той според твърденията му бил отгледан в дом за сираци, докато накрая майка му го открила през 1951 година с помощта на Червения кръст. Не е бил сервитьор в младежкия клуб на Льобау, а организационен мениджър. Посещавал Дрезденската академия на изкуствата. Комунистите го преследвали, защото не произхождал от работническо семейство, избягал на Запад, за да избегне призоваването му в източногерманската армия. Работил като търговски художник в рекламна агенция. Нямало конкретен повод за повечето от тези лъжи: Куяу просто обичал да съчинява истории.

Към 1963 година Куяу отново изпаднал във финансови затруднения. Отказал се от танцувалния си бар и се върнал в Щутгарт да работи като сервитьор в бирария-изба. Скоро възвърнал старите си навици и за пръв път в полицейското му досие се появява убеждение, че е фалшификатор. Подправил купони за обяд на стойност двадесет и седем марки и бил осъден на пет дни затвор. Според протокола на съдебното заседание Куяу — съден под името Фишер — прибавил някои нови елементи в репертоара си: сега твърдял, че е роден през юни 1935 година, прибавяйки още една година към мнимата си възраст; освен това претендирал, че е женен.

В годината на първото му осъждане за фалшификация Куяу склонил многострадалната Едит Либланг да вложи средства в неговия най-нов план за печелене на пари: почистване на витрини и прозорци. Вече бил отличен с две криминални досиета, едното под името Фишер и другото като Куяу. Под името Куяу той щял да пребивава в затвора, излежавайки срока на предишна висяща присъда. Затова компанията трябвало да се регистрира на името на Едит под названието „Компания за почистване Либланг“ с девиза „Гарантирано качествено почистване като за собствен дом“. Въпреки че фирмата веднага сключила договори с голям щутгартски универсален магазин, верига ресторанти за бързо хранене и с Южногерманската телевизия, отначало Куяу и Либланг не спечелили много пари от този бизнес. Цели седем години те не били в състояние да спестят средства за общо жилище и продължили да живеят отделно. Едит работела полудневно като текстилна работничка и като сервитьорка в кафе-сладкарница.

През март 1968 година полицията извършила рутинна проверка в пансиона „Айзеле“ на „Алфдорферщрасе“, където се намирала квартирата на Куяу. Куяу се бил регистрирал като готвач и сервитьор под името Петер Фишер от Гьорлиц. Казал на полицията, че всъщност живее в Берлин, и дал адреса на вуйчо си. За нещастие у него имало документи, които посочвали друго име (Конрад Фишер), с различна дата на раждане. Арестували го. В полицейския участък дал трета версия за събитията. Името му било Петер Конрад Фишер с неустановен адрес. Бил си послужил с фалшиво име, защото бил дезертьор от източногерманската армия: избягал на Запад през 1963 година по време на обучението си за химическа война като лейтенант в офицерската академия „Роза Люксембург“. Няколко часа по-късно той отново променил историята: бил дошъл в Западна Германия веднага след завършване на гимназиалното си образование, за да избегне военната служба. Объркал тези, които го разпитвали в Щутгарт, както по-късно щял да обърка журналистите и хамбургската полиция през 1983 година, давайки привидно точни подробности, за които впоследствие било разкрито при разследването, че не отговарят на истината. В този случай той излъгал, че е дошъл в Западна Германия с паспорта на един приятел на име Харалд Фукс. Накрая отпечатъците от пръстите му доказали, че не е нито един от тези, за които се представя: оставал си същият предишен Конрад Куяу, мошеник и дребен крадец, който искал да избегне висящата си присъда за затвор. Въпреки протестите му, че е невинен; бил отведен в щутгартския затвор „Щанхайм“.

В края на 60-те години, след освобождаването на Куяу от затвора „Щанхайм“, компанията за почистване „Либланг“ започнала да процъфтява. Към 1971 година тя имала половин дузина служители и получавала годишна печалба 124 000 марки. Куяу и Едит си купили общо жилище в Шмиден, недалеч от Щутгарт, и Едит станала съпруга на Кони по обичайно право. През 1970 година двамата отишли в Източна Германия, за да посетят Льобау. Сега Куяу имал нова идея за печелене на пари, която била в много по-голямо съответствие с личните му интереси, отколкото почистването на хорските витрини и прозорци. Още от дете той изпитвал силно влечение към военните атрибути — оръжия, медали, униформи — най-вече от нацистката ера. На Запад имало нарастващ интерес към такива предмети, докато на Изток по тавани и вехтошарски магазини в комунистическа Германия изобилствували такива вещи. Там те били и евтини: на черния пазар западната немска марка струвала пет източногермански марки. Чрез своите роднини в Льобау Куяу обявил, че възнамерява да купува паметни вещи от войната срещу твърда валута. Грижливо обмислени обяви били дадени за него от близките му в източногермански вестници: „Търся с изследователска цел стари играчки, каски, кани, лули, кукли и т.п.“ В резултат на тези обяви Куяу бил „затрупан“ от такива реликви. Това било незаконна търговия. Източногерманското правителство било въвело закон за защита на „културното наследство“ на държавата, който забранявал неразрешения износ на предмети, произведени преди 1945 година. Куяу и Либланг трябвало да изнесат контрабандно стоката си през границата. Както обикновено, граничните постове не си направили труд да им прегледат багажа. Едва през 1979 година Куяу бил спрян при опита си да изнесе през границата една сабя; при едно от своите преминавания от Източна в Западна Германия Либланг била също спряна и стоката ѝ конфискувана.

По това време Куяу се бил превърнал във фигура, едновременно комична и зловеща. Нямал още четиридесет години, но редеещата му коса, изпъкналият му корем и старомодните му дрехи го правели да изглежда много по-възрастен. Той имал слабост към всички видове оръжия. Пистолети и саби, донесени от Източна Германия, украсявали стените на дома му. По думите на неговите работодатели често носел пистолет, с който след вечерното консумиране на любимото си питие водка с портокал давал наслука изстрели във въздуха. Най-често изстрелвал няколко патрона в полето до Шмиденската железопътна гара, но се знаело, че понякога стреля и по бутилки в любимия си бар. На 13 февруари 1973 година той устроил засада край нощния клуб „Балзак“ в Щутгарт, за да причака едного, за когото се смятало, че е нарязал гумите на фургоните, принадлежащи на компанията за почистване. В четири часа сутринта, надал пиянски рев, изскочил от укритието си, размахвайки заредена картечница. Мъжът побягнал. Поради тъмнината и объркването си Куяу сгрешил вратата, зад която се изгубил преследваният, и налетял лице в лице на една проститутка. Жената изпищяла. Собственикът на нощния клуб и един сервитьор дочули врявата, надделели над Куяу и повикали полицията. Той казал на полицаите, че се казва Либланг. При обиска на жилището му намерили картечница, двуцевка ловна пушка, три въздушни пистолета, три карабини и два револвера. Куяу признал, че им е дал фалшиво име, извинил се, задето е пиян, и се отървал само с глоба.

Към 1974 година военните реликви на Куяу вече заемали почти цялата площ на семейното жилище и отношението на Едит станало заплашително. Според Куяу тя му казала: „Или ще изхвърлиш това през прозореца, или ще се разделим.“ Затова Куяу наел един магазин на „Аспергщрасе“ и изпълнил неговите петдесет квадратни метра с колекцията си. Този магазин станал място за дълги срещи с пиене, на които Куяу забавлявал приятелите си — колекционери с упорити глави и примитивни мозъци, като местния полицай Ули Блашке, за когото се предполага, че в някои моменти е действувал като бодигард на Куяу; пощенския служител Зигмунд Шайх, събирач на военни кани за пиене, и Алфонс Дритенталер, ковач от близкия град Бурлафинген.

„Президентът на полицията дойде няколко пъти — похвалил се Куяу. — Понякога до прокурора сядаше някоя проститутка. Продължавахме до късно през нощта.“

Друг редовен посетител бил Волфганг Шулце, живеещ в Маями — агент на Куяу в Съединените щати, който поддържал контакти от негово име с широка мрежа американски колекционери.

Търговските сделки се извършвали бартерно и чрез заплащане в брой. Дритенталер например дал на Куяу гренадирска каска от деветнадесети век срещу 3000 марки и чаша за бира на запасен офицер; в друг случай, при пряка размяна той получил сервиз чаши от Куяу срещу три униформи. Дритенталер описва колекцията на Куяу като „много голяма и ценна“. Тя включвала почти пълен комплект декорации от Третия райх, 150 каски, 50 униформи, 30 знамена и според Куяу най-голямата сбирка военни чаши в Западна Германия.

„Той ми каза — твърди Дритенталер, — че повечето вещи произхождат от Източна Германия. Каза ми още, че има там брат, който е генерал.“

Като използувал този процъфтяващ бизнес за прикритие, Куяу вече бил в състояние да се заеме в пълна мяра с това, което открил, че е неговото най-голямо и най-доходно умение: фалшификаторството.

Както разказва сам Куяу, той открил за пръв път трайния си художествен талант на петгодишна възраст, когато съседът му в Льобау, някой си „професор Линдер“, го научил да рисува. Рисуването му станало главно хоби още от дете. В Щутгарт в началото на 60-те години той започнал да продава картини с маслени бои. Установил, че има особено голямо търсене на картини, които изобразяват батални сцени; твърди, че е нарисувал първите си платна през 1962 година:

„Просто ми ги издърпаха от ръцете“ — сподели той.

Развил практиката да поставя клиентите си в центъра на прочути сцени — един такъв клиент бил нарисуван, че седи до фелдмаршал Ромел в щабната му кола, — а за тези картини според Куяу могло да се получат до 2000 марки, „много пари в онези дни“. През 1963 година Куяу използувал таланта си за копиране на купони за обяд, първия известен негов фалшификаторски акт. Как е преминал от това дребно фалшификаторство към по-големи измами, не е известно. На съдебния процес срещу него, състоял се през 1984 година, разказал една типично колоритна история как талантът му е бил за пръв път забелязан от легендарния нацистки офицер от разузнаването и шеф на Западногерманската разузнавателна служба Райнхард Гелен. Куяу казал, че Гелен му дал през 1970 година четиридесет страници с текст, писан на ръка, и подписи, за да ги препише, като ги имитира, а след това му възлагал на няколко пъти подобни задължения срещу хонорар. Гелен е мъртъв и достоверността на историята не може да се провери — което несъмнено обяснява защо Куяу я е разказал.

Това, което е ясно, е, че през 70-те години Куяу започнал да внася фалшификации в оригиналния материал, получаван нелегално от Източна Германия. По-късно хамбургската полиция напълнила две стаи в Главното си управление с образци на ръчните му изделия. На автентичната каска от Първата световна война той прибавил фалшив надпис, уж подписан от Рудолф Хес. Надписът гласял, че тя е била носена от Хитлер през 1917 година. Към старовремско сако, жилетка и цилиндър той добавил „удостоверяващото“ удостоверение, че това е официалният костюм, който Хитлер е носил при откриването на Райхстага в 1933 година.

„Когато довършвах някое произведение — хвали се Куяу след арестуването си през 1983 година, — аз го поставях в рамка и го окачвах на стената. Хората бяха просто луди за тези мои произведения.“

Представил един Рицарски кръст, един от най-високите ордени на нацистка Германия, за принадлежащ някога на фелдмаршал Кайтел. Можел да извършва задоволителна имитация на почерците на Борман, Хес, Алфред Розенберг, Кайтел, Гьоринг, Гьобелс и Химлер. Самите фалшификации били неизменно груби. Куяу използувал съвременна хартия. Представял документите за стари, като ги поливал с чай. Но предполагал с основание, че клиентите му няма да ги занесат на експерти за проверка. Публичното излагане на паметни вещи от времето на нацизма било незаконно и колекциите, общо взето, като позорна тайна се укривали зад заключени врати.

На известен етап Куяу дори извършил една крайно нескопосна фалшификация на споразумението, подписано от Хитлер и Чембърлейн в Мюнхен. Правописът и граматиката не били силни помощници в този случай, той се опитвал да подправи нещо на английски, резултатите били комични:

Ние гледаме на поразумението подписъно снощи и на Англо-гирманският войноморски договор къто символични за жиланието на наште два нърода никогаш да не пристъпат в война отново идни срещу други.

Ние сме ришени, че метода на кунсултация ще бъде оня метод дето ще съ въсприеме за ришаването на фсички онез въпроси които могът да засегат наште две стръни и сме ришени да продължиме наште усилия за отстрънявънето на фсички възможни источници на ръзличия и тъка да допринисем за усигурявънето на мирът в Ивропа.

Когато работата опряла до Хитлер, Куяу имал още повече възможности за фалшификация: можел не само да имитира почерка на Хитлер, но и неговите картини.

През 1960 година маркиз Бат заплатил 600 лири стерлинги за два Хитлерови акварела, продадени на търг в „Съдъби“: „Парламентът и «Рингщрасе», Виена“ и „Изглед от «Карлскирхе», Виена“. Това било първата стъпка към придобиване на смятаната за най-голяма частна колекция на Хитлерови произведения на изкуството в света. Към 1971 година той притежавал четиридесет и осем картини в своята „Хитлерова зала“ в Лонглийт; към 1983 година маркизът имал вече шестдесет. Лорд Бат придобивал картини за потомците и признал, че изпитва известно „възхищение“ от нацисткия водач:

„Хитлер направи страшно много за своята страна“ — обяснява той.

Последвали примера му и други колекционери. Били Ф. Прайс, собственик на „Компресори Прайс“, от Хюстън, Тексас, организирал частна изложба от двадесет и четири картини, поставени зад непробиваемо от куршуми стъкло в заседателната зала на компанията си. Стойността на картините се повишавала в зависимост от нарастващия интерес. В средата на 70-те години те стрували по над 5000 английски лири всяка (15 000 марки).

Единствената привлекателност на картините била в това, че са рисувани от Хитлер; действителната им ценност била нищожна. Хитлер имал дилетантско отношение към съвременното изкуство: импресионистите, експресионистите, кубистите и дадаистите били за него „драскачи, цапачи на платното, умствено дефектни хора или културни неандерталци“; когато дошъл на власт, той забранил произведенията им. (Веднъж някой му изтъкнал, че един от художниците, които той отричал, Франц Марк, можел да създава и „традиционни“ картини. Хитлер искрено се изумил.

— Щом може да рисува свястно — произнесъл се той, — защо тогава не го прави?)

Самият Хитлер бил художник с толкова посредствен талант, че рядко се осмелявал да рисува човешки фигури; ограничавал се с предвзети картини на сгради и пейзажи. Дори за един Куяу, художник със скромни възможности, оскъдната техника, с която били нарисувани, ги правела лесни за имитация. Друго предимство за всеки евентуален фалшификатор бил мащабът на фюреровата продукция. Липсата на художествени заложби Хитлер компенсирал с производителност. Установено е, че е създал между две и три хиляди рисунки, скици, акварели и картини с маслени бои.

Куяу не останал по-назад от него, създавайки буквално стотици фалшификации. За да изглеждат по-достоверни, той използувал един свой любим трик: прилагал фалшиво писмо или документ, който потвърждавал тяхната автентичност. На гърба на голямо платно, изобразяващо германски пехотинци във Фландрия през 1918 година, Куяу написал с почерка на Хитлер: „Създадох тази картина в памет на другарите, паднали на бойното поле.“ До този текст той залепил бележка, уж подписана от нацистки големец: „Тази творба беше създадена от фюрера и райхсканцлера Адолф Хитлер през 1934 година.“ При по-внимателно разглеждане на картината се установява, че младшият ефрейтор Адолф Хитлер личи сред битката, стиснал в ръка граната. Друг плод на усилията на Куяу е „Голо тяло на зелен фон“, представяна за рисуван от Хитлер портрет на неговата племенница Гели Раубел. „Картината е създадена в една тоналност. Адолф Хитлер“ — гласи надрасканият надпис. „Гели ми позира като модел за тази картина в продължение на повече от двайсет дни.“ За такива фалшификати Куяу получил десетки хиляди марки. Не било нужно дори да търси купувачи: потайни, богати и жадни да вярват в автентичността на предлаганите картини, те сами идвали при него.