Робърт Харис
Да продадеш Хитлер (18)

Петнадесета глава

Новата 1982 година отбелязала нови големи суми, изтеглени от банката на „Адолфсплац“ от Герд Хайдеман: 200 000 марки на 14 януари; 200 000 на 27 януари; 200 000 на 17 февруари. На 1 март, след като получил още 400 000 марки, той и Валде били заведени на обяд от Герд Шулте-Хилен в хамбургския ресторант за стриди „Кьолн“.

Според Валде с този обяд Шулте-Хилен целял „да прояви внимание към Хайдеман и да ме опознае по-добре“. Между хапките стриди тримата беседвали за дневниците на Хитлер. В сейфа на ръководството имало вече повече от две дузини томове. Потокът книги, който бликал иззад желязната завеса, сякаш нямал край. Но дори в този случай скоро щяло да настъпи времето, когато ще трябва да се вземат решения за формата на изданието. Очевидно щели да се намерят хора, които ще се опитат да очернят сензацията на „Щерн“. Трябвало да се използува някоя форма на безпристрастна автентизация — не защото ръководството на компанията се съмнявало в достоверността на материала, а главно, за да се осигури оръжие, с което да се накарат да замлъкнат критикарите.

Валде бил вече установил контакт с две авторитетни западногермански полицейски организации: „Бундескриминаламт“ (БКА) и „Цолкриминалинститут“. Без да споменава конкретно за Хитлеровите дневници, той ги запитал с общи фрази какъв вид изследвания трябва да се извършат, за да се определи възрастта на документите и автентичността на един ръкопис; кой би могъл да извърши такива изследвания; колко ще струват те; какъв материали ще са нужни на експертите за тази проверка.

— Понеже нито една от тези организации не работи за частни лица — казал Валде, — аз се опитах да уредя с техни служители да извършат за нас необходимите изследвания по тяхна лична инициатива.

Сетне позвънил в Института за съвременна история в Мюнхен и във Федералния архив — Бундесархив — в Кобленц, за да му доставят копия с образци от почерка на Хитлер; след това щял да ги изпрати на експертите за сравняване с материала, с който разполага „Щерн“. Изследванията щели да се извършат през следващите няколко седмици.

Тъй като и тримата били убедени, че дневниците на Хитлер бързо ще преминат през формалностите на автентизацията, те — Валде, Хайдеман и Шулте-Хилен — обсъдили въпроса за начина, по който ще се пласират на пазара книгите. Откриването им било сензация, но съдържанието, откровено казано — посредствено. Всеки дневник съдържал средно едва около хиляда думи. Събрани в едно книжно тяло, двете дузини томове, които притежавали „Грунер и Яр“, били равни по обем едва на няколко глави, но не и на книга. Тримата се съгласили, че материалът не може да бъде отпечатан в този му вид. Той трябвало да бъде „журналистически обработен“, а цитатите от дневника да бъдат поставени в историческия им контекст. Това щяло да бъде извършено, докато продължават да пристигат нови дневници, в пълна тайна и без външно участие — непосилна задача, особено като се има предвид, че Хайдеман и Валде не били квалифицирани историци.

Два дни след срещата с Шулте-Хилен, в сряда, 3 март, Валде и Вилфрид Зорге били поканени на гости у Хайдеман. Репортерът искал да ги срещне със своя важна връзка, която щяла да осигури на „Щерн“ ценни нацистки документи. Според Зорге Хайдеман казал, че му е необходимо присъствието на двамата, защото може да се наложи да се преговаря сериозно от името на „Щерн“. Тази вечер в елегантния апартамент на „Елбхаусе“ те били запознати с един невзрачен и прикрит човек на петдесет и няколко години, когото Хайдеман представил като Медард Клапер.

Медардус Леополд Карл Клапер имал власт над Хайдеман, подобна на тази, която упражнявал над него Конрад Куяу. Той съчинявал големи и заплетени истории за Третия райх, в които Хайдеман вярвал и в които вложил големи суми от парите на „Щерн“. Клапер претендирал да се е присъединил към СС през 1944 година, на седемнадесет години, и че е бил участник в охраната на Хитлер през последните дни на войната. Сега бил търговец на оръжие в Карлсруе в Южна Германия. Освен към нацизма Клапер имал мания и към каубоите и индианците: магазинът му в Карлсруе, наречен „Големият арсенал“, бил така оформен, че да напомня за Дивия запад в Америка. Хайдеман се запознал с Клапер през 1971 година, когато пишел криминални истории за „Щерн“. Клапер бил полицейски доносник. Подобно на Куяу, и Клапер търгувал с паметни вещи от нацисткото минало. От време на време продавал в една барака такива вещи на пазара в Констанц. Когато Хайдеман изпитвал недостиг на пари в края на 70-те години, Клапер продал от негово име няколко сувенира от Гьоринг: един френски колекционер купил сребърна табакера и няколко сребърни рамки за картини за 20 000 франка.

Специалитетът на Клапер било някакво заровено нацистко съкровище. Той обещал на Хайдеман да му покаже запас с огромна ценност. Това съкровище не само щяло да даде материал за неповторим репортаж за „Щерн“, то щяло да го направи и богат. На 19 август 1981 година — малко след провала на опитите да се купи домът, в който Хитлер е прекарал детството си, — Хайдеман отворил куфарчето си и платил на Клапер в брой сумата 25 000 марки.

„Каза, че сега има толкова пари, сякаш ги събира от дърветата — спомня си Клапер, — Показа ми джоб, в който бе натъпкал банкноти от по 1000 марки.“

Срещу получените пари Клапер снабдил Хайдеман с фотокопие на карта, която показвала местонахождението на 450 килограма злато и платина, изтърсени от нацистите в края на войната в Щолпзее, езеро в Източна Германия. Няколко седмици по-късно Хайдеман подписал договор с някакви източногермански представители. Дал им неизвестна сума, срещу която източногерманците обещали да осигурят работна сила за претърсване на Щолпзее; приходът щял да се подели наполовина. Около четиридесет инженери от Източна Германия, снабдени с тонове екскаваторна техника, били ангажирани с претърсване на езерото; всичко, което изсмукали от водата, както се оплакал по-късно Хайдеман на Клапер, било 350 кубика тиня.

Без всякакви задръжки Хайдеман продължил да вярва в историите, които му разказвал търговецът на оръжие. Конфискуваните разписки, показват, че през следващите осемнадесет месеца той му е платил почти 450 000 марки. Освен това повярвал на търговеца на оръжие, че Мартин Борман е още жив: тази измислица съвпадала с натрапчивата идея на Хайдеман от 1979 година. Клапер си играел с лековерието на Хайдеман, уверявайки го, че може да го заведе при „Мартин“. Според него Борман водел скитнически живот, сновейки между скривалища в Аржентина, Парагвай, Испания, Египет и Цюрих (където го следяло израелското разузнаване). Клапер казал на Хайдеман, че ако желае да премине през тайната церемония „Зипунг“, ще бъде допуснат до близкия кръг на Мартин. За Хайдеман Клапер бил несъмнено много важна личност и по тази причина искал да го представи на хер Валде и хер Зорге, негови колеги от „Щерн“.

Клапер бил по-въздържан в своите разкази, когато присъствували и други, отколкото, когато бивал насаме с Хайдеман. Казал на Зорге и Валде, че Борман е създал таен нацистки архив в Мадрид, който се ръководи от испански юрист на име д-р Икисабел. Между другото тези документи доказвали, че германците са произвели три атомни бомби в края на войната. Тези документи могли да се доставят безплатно на „Щерн“, ако списанието се съгласи да поднесе материала „обективно“. Валде и Хайдеман подписали договор, в който обещавали да спазят уговорката, в замяна Клапер се ангажирал с обещанието да достави документите от „д-р Икисабел“ в края на месеца.

Излишно е да споменаваме, че нищо не излязло от този договор. Но Клапер продължил контакта си с Хайдеман и репотерът продължил да вярва в историите му: например, че се е срещнал с Борман и Йозеф Менгеле на мадридското летище и че Борман живее в голяма къща с градина и автомобилен парк в Цюрих. Хайдеман все по-стабилно вярвал, че чрез Клапер говори с Борман и че „Мартин“ го е избрал за посредник между себе си и външния свят. Тази фантазия била неразривно свързана в съзнанието на Хайдеман с откриването на Хитлеровите дневници, докато към април 1983 година, когато списание „Щерн“ най-сетне публикувало сензацията си, Хайдеман бил повече от сигурен, че Борман ще се появи на пресконференцията, организирана от „Щерн“ по този повод, и ще потвърди автентичността на дневниците.

Докато Хайдеман преследвал тези сенки от Третия райх, Томас Валде организирал подлагането на дневниците на експертен анализ.

Това ще да е бил моментът, в който била разкрита измамата на Куяу. Фалшификаторът не се погрижил да вземе дори най-елементарни предпазни мерки. Дневниците били написани в обикновени ученически тетрадки и зацапани с чай. Инициалите върху предната страна поне на един от томовете били направени от пластмаса. Етикетите, подписани от Борман и Хес, които удостоверявали, че книгите са „собственост на фюрера“ и обхващат тринадесетгодишен период, били писани на една и съща машина. Хартията на страниците била произведена след 1945 година. Подвързията, лепилото и конците на „дневниците“ съдържали химикали, които доказвали, че те са следвоенно производство. Самите текстове, скалъпени от човек без научна подготовка, гъмжали от неточности. Мастилото, с което били писани, било купено от обикновен магазин за художнически материали. Логично измамата с Хитлеровите дневници трябвало да бъде разгласена още през пролетта на 1982 година, когато експертите започнали работа. Но вместо това Куяу отново се избавил от изобличение поради поведението на своите жертви.

В списанието обаче идеята, че дневниците могат да бъдат фалшиви, била немислима. Проектът бил допуснат до стадий, в който анулирането му щяло да съсипе кариери на хора и да коства милиони марки; в обратния случай успешното приключване на проекта щяло да донесе на участвуващите в него огромни финансови и професионални придобивки. От самото начало служителите на „Щерн“ били подготвени да не се поддават на неверие, да вярват, че книгите са истински. И сега подсъзнателно те не допускали да се прокрадне в главите им друга възможност. Всички, от Манфред Фишер и Герд Шулте-Хилен надолу, имали неотменен интерес дневниците да преминат успешно експертната проверка, не по-малък от интереса на Конрад Куяу: мошеникът и измамените от него били на една и съща страна.

Ако списание „Щерн“ било истински скептично, то щяло да поиска да бъде извършена цялостна съдебна експертиза на получените томове. Вместо това „Щерн“ насочил вниманието си единствено към необходимия минимум за удостоверяване на автентичността, достатъчен да убеди останалия свят. Следователно процесът бил опорочен от самото начало.

„Мерките за сигурност по отношение на автентичността трябваше да бъдат много строги — спомня си Валде. — Трябваше да не допуснем изтичането на нито една дума и да изложим на опасност живота на брата на «Фишер» в Източна Германия.“

Решили, че ще е много рисковано, ако дадат на разположение на публиката цял том. Затова отрязали една-единствена страница от тома, в който се говорело за полета на Рудолф Хес, доставен на „Щерн“ през ноември предишната година. Страницата съдържала чернова, уж написана с почерка на Хитлер, на официалното съобщение на нацистката партия за полета на Хес до Шотландия. Тази нищожна мостра била сметната за достатъчна да гарантира автентичността на целия запас дневници. Текстът на декларацията за Хес бил избран за анализ, защото бил вече добре известен; съответната страница от дневника щяла да бъде представена просто като неоткрит досега Хитлеров документ, част от по-голяма находка, която списанието желаело да провери. Не казали на никого от експертите, че проверяват достоверността на Хитлеровите дневници. Тази двойственост на „Щерн“, плод на грижата му да запази тайната на своята сензация, щяла да го доведе до катастрофа.

На 5 април, понеделник, Хайдеман и Валде посетили Бундесархива в Кобленц, за да се срещнат там с двама от старшите служители, д-р Йозеф Хенке и д-р Клаус Олденхаге. Те им предали нещо, което претендирало да е ръкописна чернова на Хитлер на една телеграма с поздравления по случай Нова година, с дата 1 януари 1940 година, адресирана до генерал Франко: това бил един от документите, които Куяу доставил на Хайдеман заедно с дневниците. Двамата журналисти казали на архивистите, че това е документ от комплекта, който списание „Щерн“ се надявало да получи от източници извън Федералната република. В замяна срещу обещанието, че след като „Щерн“ приключи с това, материалът ще бъде подарен на Бундесархива, д-р Хенке се съгласил да предаде телеграмата на западногерманската полиция за официален графологически и съдебен анализ. На следния ден Валде изпратил на архивистите още два оригинални документа: чернова на реч с дата 29 декември 1934 година и писмо до Херман Гьоринг от 17 октомври 1940 година. Те също били извадени от архива, придружаващ дневниците. В бележка към изпращаните документи Валде подчертава нуждата от секретност:

Още веднъж Ви молим да се отнесете към приложените документи с пълна дискретност и да не разкривате източника. Вашият доклад трябва да бъде завършен колкото може по-скоро, за да ни даде възможност да осигурим другия материал, ако този се окаже автентичен. В противен случай ние се опасяваме, че документите, които все още се намират в чужбина, могат да бъдат продадени на колекционери в Съединените щати.

Едва на 7 април в послепис към свое писмо Валде съобщава, че „хер Хайдеман и аз решихме да ви дадем копие от още един документ“. Това била декларацията по случая „Хес“, пъхната случайно сред другите книжа, без да се споменава, че е била отрязана от дневник. След две седмици, на 21 април, Бундесархивът изпратил всички документи, получени от „Щерн“ (три оригинала и едно фотокопие), на районното полицейско управление на Ринеланд-Пфалц за графологически анализ. С цел да се сравнят документите, те приложили пет автентични образеца на ръкописен текст на Хитлер от собствения си архив. Наложило се да изчакат един месец, докато получат резултатите.

През това време Валде извършил пътешествие, дълго 7000 мили, за да осигури допълнителни експерти и получи тяхното мнение. Във вторник, 13 април, придружаван от Вилфрид Зорге, той отлетял за Швейцария, за да се срещне с д-р Макс Фрай-Зулцер, бивш началник на съдебния отдел на цюрихската полиция. Фрай-Зулцер живеел в уединение в малкия крайезерен град Талвил, но винаги обичал да взема работа на хонорар. По думите на Валде той ги посъветвал да не се занимават с проверка на хартията: „При днешната технология — казал той — е възможно хартията да се представи толкова стара, колкото човек си пожелае.“ Съгласил се да направи анализ на почерка. Валде го заклел да пази тайна и му дал две фотокопия на документи от запасите на „Щерн“: декларацията по случая „Хес“ и чернова на телеграма до унгарския владетел адмирал Хорти. За сравнение на материала оставили на Фрай-Зулцер същите копия от автентични писания на Хитлер, които Бундесархивът осигурил за полицията в Ринеланд-Пфалц. Трети комплект документи за сравнение бил даден от Герд Хайдеман — изваден от частната му колекция: един от тях, с дата 1943 година, отразявал произвеждането на генерал Евалд фон Клайст във фелдмаршалско звание; имало и три подписани от Хитлер фотоснимки. За нещастие на Фрай-Зулцер тези уж достоверни образци на почерка на фюрера били също произведени от Конрад Куяу, което означавало, че ученият в някои случаи ще сверява отделни почерци на Куяу, а не неговия почерк с почерка на Хитлер.

На следния ден, като оставили Фрай-Зулцер да започне изследването си, Валде и Зорге отлетели от Швейцария за Съединените щати, за да се срещнат с втори експерт на свободна практика. Прекарали нощта на 15 април в хотел „Хайат“ в Грийнвил, Южна Каролина, и рано сутринта поели към крайната си цел: град Ландръм, на един час път с кола в северна посока.

И Ордуей Хилтън като Макс Фрай-Зулцер бил възрастен човек, който живеел в самота и също обичал да поема работя на хонорар. Служил в продължение на тридесет години в нюйоркската полиция и бил изтъкнат член на професионалното си братство — сътрудничил в съдопроизводството на Американския борд на експертите по съдебни документи и на Американското дружество на експертите по спорните документи. Сега Хилтън работел в дома си в Ландръм, където в 10 часа сутринта на 16 април, петък, посрещнал двамата си посетители от Германия.

Американецът получил оригиналите на двата документа, копирани за Фрай-Зулцер: страницата от тома за Хес и телеграмата до Хорти, заедно с папка „автентични“ Хитлерови писания за сравнение, част от които били истински, и част от Хайдемановата колекция фалшификати.

„Някои имаха подписи, които бяха негови — ще си спомни той по-късно. — Други бяха фотокопия, за които ми се каза, че са от техните архиви.“

Хилтън обещал да пази посещението им в тайна и да произнесе присъдата си колкото може по-бързо.

Валде и Зорге започнали дългия път обратно за Хамбург неуверени, че резултатът от четиридневната им мисия ще бъде достатъчен да закърпи един от последните шансове на „Щерн“ за избягване на катастрофата. Ако били взели със себе си само страницата за Хес и я били занесли на практикуващ съдебен експерт — например на д-р Джулиъс Грант, консултант на свободна практика, със седалище в Лондон, — щели да узнаят след не повече от пет часа, че тази страница съдържа химикали от следвоенен произход и следователно се оказва фалшива. Но поради невежеството си те предпочели да изпаднат в зависимост от много по-несигурен и по-бавен процес на графологически анализ. И задълбочили тази грешка, като избрали за експерти двама души, неподходящи за задачата. Фрай-Зулцер и Хилтън били международно признати специалисти. Спрели се на тях, защото смятали, че одобрението, което ще дадат, ще бъде предимство в синдикатните преговори в Европа и Америка. Но специалността на Фрай-Зулцер била изследване на биологични микроследи, не графология; а Ордуей Хилтън щял да бъде затруднен в работата си поради факта, че дори нямало да разбира езика, на който са написани дневниците. Нито един от двамата не бил специалист по нацистки документи. В 1983 година един експерт — а той е Чарлс Хамилтън, нюйоркски търговец на автографи — установил, че на американския пазар само подписът на Ейбрахам Линкълн получава по-висока цена от този на Хитлер. Страница, писана на ръка от фюрера, могла да се продаде за 15 000 долара и подписът на никой друг не бил толкова масово подправян: Хамилтън се бил натъквал на дузина фалшификати всяка година. Ако Хилтън и Фрай-Зулцер знаели колко се ширят на пазара имитациите на Хитлер, може би щели да се отнесат с по-голямо подозрение към господата от Хамбург. И сякаш всичко това не било достатъчно, Валде и Зорге увенчали бъркотията, като неволно вмъкнали фалшификати от Хайдемановата колекция в процеса на доказване на автентичността.

Едва ли подозирайки създадените възможности за хаос, създадени от самите тях, двамата немци се завърнали в Хамбург. Те били твърдо убедени, че до един месец ще имат доказателството, че дневниците са истински. А разполагат ли с такова доказателство, най-сетне ще бъдат изготвени и плановете за издаване на дневниците.