Робърт Харис
Да продадеш Хитлер (17)

Четиринадесета глава

На 1 юли Манфред Фишер напуснал Хамбург, за да заеме новата си длъжност в Гютерзло като мениджър на „Бертелзман“. Вече бил в първата редица на европейските босове, контролирайки компания с годишна печалба над 2 милиарда щатски долара. „Бертелзман“ така бързо нараснал през 1970-те години, с 15% годишен прираст, че главната му база се оказала тясна; необходимо било да започне период на намаляване на разходите. Мон бил решил, че Фишер е най-подходящият за ръководител на новата политика: решил това въз основа на репутацията на Фишер като човек, който умело съкращава разходите. В същия дух, за да замести Фишер в „Грунер и Яр“, Мон избрал друг бизнесмен, за когото се предполагало, че е способен да наложи строги икономии.

Герд Шулте-Хилен бил само четиридесетгодишен. След завършване на средното си образование бил една година в бундесвера, после се специализирал за инженер и постъпил в „Бертелзман“ през 1969 година. Бързо се издигнал от заместник-мениджър за Германия до технически мениджър на печатарските заводи в Испания и Португалия. После оглавил цялата печатна база на „Грунер и Яр“ и построил нова голяма фабрика за групата в Съединените щати. Назначението на Шулте-Хилен за мениджър се възприело до известна степен като изненада. Той бил високоуважаван технически специалист, но имал малък опит в ръководене на журналисти, пред които изпитвал известно страхопочитание. Шулте-Хилен бил бързо посветен в голямата тайна на „Грунер и Яр“.

„Мисля, че през юни 1981 година — спомня си той — д-р Манфред Фишер ме закле да пазя тайната и ми съобщи, че дневниците на Хитлер са купени от компанията.“

Скоро инженерът навлязъл дълбоко в операцията. На 29 юли Хайдеман получил 345 000 марки за следващата пратка дневници. Седмица по-късно, на 5 август, той получил още 220 000 марки. Това означавало, че от януари Хайдеман е изнесъл цели шест куфарчета, пълни с пари, от „Дойче Банк“, съдържащи общо 1,81 милиона марки. Сега в сейфа на ръководството имало осемнадесет дневника.

На другия ден Хензман и Зорге дошли на посещение при новия мениджър в кабинета му. Преди да бъдат извършени всякакви по-нататъшни плащания, обяснили те на Шулте-Хилен, трябвало да подпише ново разрешително за превод от фондовете на компанията. Той подписал без колебание документ, който упълномощавал Зорге да използува още 1 милион марки от парите на компанията. Шулте-Хилен разказва:

Помислих си: е, не трябва чак толкова да се тревожа за това. Още навлизах пипнешком в новата си длъжност. Казах си: нали два милиона са вече похарчени, надявам се всичко да о’окей. Сам Фишер е отпуснал тази сума, а сега той е във висшия борд на компанията и е мой шеф. Кой съм аз, та да се усъмня? Допуснах грешка. Следващия път, когато ме помолиха да дам съгласието си за изплащане на друг милион, имах дори по-малка възможност за маневриране.

Манфред Фишер, човекът, който поставил началото на операцията, бил на 150 мили далеч, мъчейки се да се справя с ежедневното ръководене на една многонационална компания. Шулте-Хилен, сравнително неопитен бизнесмен на новата си длъжност и с малък опит в журналистиката, просто провежда това, което е започнато от Фишер. Хензман бил слаб човек. Финансовият директор Кюзел вършел това, което му наредят. Обективността на Зорге търпяла компромиси заради приятелството му с Томас Валде. Валде и Хайдеман, които очаквали да се напълнят с пари след издаването на книгите, били последните, желаещи да извикат „стоп“ за доставката на дневниците. Обидените редактори не проявявали особен интерес към сензацията, поднесена им от ръководството.

Целият проект бил извън контрол.

Единственото лице, което, изглежда, показвало финансов усет, била Едит Либланг в Щутгарт. Тя имала грижата за пликовете, пълни с пари, които Хайдеман донасял, и ги влагала в тухли и хоросан. Когато опирало до пари, тя казвала твърдо: Нямаме „мои“ и „твои“. През май семейната двойка си купила нов апартамент на „Волфшлуен“ за 235 000 марки заедно с гараж за 18 000 марки. През юли Едит платила 230 000 марки за жилище на „Шрайберщрасе“. То било на партерния етаж на солиден, монолитен четириетажен блок, сгушен на края на тиха улица, близо до центъра на Щутгарт. На „Шрайберщрасе“ се помещавал и новият магазин на Куяу. Той купил обширно помещение зад жилищния блок за 120 000 марки, поставил тежки стоманени капаци и охранителна камера, която да следи вътрешния двор, и преместил в него цялата си колекция от „Аспергщрасе“. Наел коли от местна компания таксита за преместването.

Куяу продължавал да работи върху дневниците денем вкъщи. Едит знаела, че той доставя Хитлеровите дневници на „Щерн“, но странно защо ги смятала за истински: казала, че не знае какво върши Куяу през деня, когато тя е на работа в кафе-сладкарница „Хохланд“.

— Не зная с какво се занимава по време на моето отсъствие. Рядко влизам в работната му стая. Той сам си я почиства.

След като завършел проучването на материала, на Куяу били достатъчни средно само четири и половина часа, за да изготви един фалшив дневник. Любимият му източник бил дебело двутомно издание на „Речите и прокламациите на Хитлер през периода 1932–1945 година“, което представлявало всекидневна хронология на дейността на фюрера, съставена в 1962 година от немския историк Макс Домарус. Работейки в надпревара с времето, за да задоволява жаждата на Хайдеман за дневници, Куяу прибягнал към цялостно плагиатство, като преписвал страница след страница от Домарус. Хитлеровите дневници — една от най-ексцентричните измами в историята на журналистиката — били, общо взето, нищо повече от досадно изреждане на официални ангажименти и съобщения на нацистката партия. Девет десети от материала, който така грижливо се пазел в сейфа на „Грунер и Яр“, бил негоден за публикуване. Ето например какво пишело за първите седем дни на септември 1938 година — типично безинтересна седмица в живота на фюрера, както е записана от Конрад Куяу:

1) Федерацията на въздушната отбрана на Райха получи своята емблема и знаме. Учредяването на „Федерацията за обединение на Германия и Полша“ беше обявено днес от полския министър-председател.

2) Откриване на изложбата „Велика Германия“ в Япония (телеграма). Младежка делегация от Япония е приета в Мюнхен от Ширах (телеграма).

3) Прием в Бергхоф за Хенлайн. Заседание.

4) Адмирал Хорти удържа думата си. От днес в Унгария е въведена задължителна военна служба.

5) Откриване на партийния сбор „Велика Германия“. Прием в кметството на Нюрнберг.

6) Откриване на партийния конгрес. Прокламация. Връчване на емблемата на Райха на кмета на град Нюрнберг. Културна среща.

7) Визита в Службата по труда на Райха. Дипломатически прием в хотел „Дойчер Хоф“.

Повечето дневници, особено ранните, съдържали подобен пълнеж — способ, който достигнал своята кулминация в текста за 19 юли 1940 година, когато Хитлер уж посветил пет преписани от него страници, съставляващи пълният списък на повишенията на висши офицери от германските въоръжени сили по случай капитулацията на Франция.

В края на текстовете за всеки месец Куяу карал „Хитлер“ да пише комплект от по-общи бележки, озаглавени „Лични“. В тези части от дневника, освободен от оковите на хронологията и по-малко уязвим срещу проверки за достоверността, Куяу дал възможност на фюрера да мисли на глас за състоянието на неговите дела. Тук-там се срещат откровения: че изгарянето на книгите през май 1933 година „не беше добра идея на Гьобелс“; че някои от „мерките против евреите са прекалено строги според мен“. Но, общо взето, тонът си оставал отчайващо банален. Здравето било една от повтарящите се теми: „Здравето ми е незадоволително — в резултат от недостатъчния сън“ (април 1933 година); „Много ме измъчват безсънието и болките в стомаха“ (юни 1934 година); „Стомахът ми пречи да спя, левият ми крак е често изтръпнал“ (юли 1934 година). Ева Браун е друг редовен източник на грижи: „Макар и да съм райхсканцлер, аз не забравих рождения ден на Е.“ (януари 1933 година); „Тя е спортен тип — много се е закалила, защото дълго е стояла на чист въздух“ (октомври 1934 година). На места, както през юни 1941 година, се срещат съчетания на тези две оплаквания: „По настояване на Ева моите лекари ми направиха пълни изследвания. Поради новите хапчета, които вземам, имам голямо натрупване на газове в червата и — според Ева — лош дъх.“ За подобен материал списание „Щерн“ трябвало да плаща накрая приблизително по 50 английски лири на дума.

Куяу така бързо произвеждал дневниците, че скоро изчерпал запаса от ученически тетрадки в мазето си. През лятото на 1981 година той отлетял до Западен Берлин, минал в Източен и обиколил с такси магазин след магазин, за да изкупува старомодни, подвързани в черно томове. Върнал се същия ден, донасяйки у дома си двадесет и две тетрадки. Те му стрували общо 77 марки.

Наскоро след това Куяу предал на Хайдеман една чудесна новина от брат си в Източна Германия. Противно на първоначалните очаквания, сега се оказало, че съществуват повече от двадесет и седем тома дневници. Количеството на Хитлеровите писания, спасени от катастрофата край Бьорнерздорф, било по-голямо, отколкото се предполагало.

Хайдеман се върнал в Хамбург и съобщил на „Грунер и Яр“ прясната новина.

На 23 август, след по-малко от две седмици и половина от деня, в който бил помолен да подпише нареждането за изплащане на 1 милион марки, Шулте-Хилен трябвало да разреши втори превод на пари, този път в размер на 600 000 марки. Хайдеман докладвал, че цената на дневниците е скочила на 200 000 марки за отделен екземпляр. Казал, че източногерманският генерал сега трябвало да плаща и на членове на комунистическото правителство, както и на други корумпирани служители. Компанията и този път почувствувала, че няма избор — трябва да приеме новата цена. Но противно на логиката покачването на цената засилило увереността на компанията, че дневниците са истински.

„Не бяхме изненадани — твърди по-късно един от мениджърите. — Всъщност очаквахме това. Когато си купил част от някаква колекция, ти естествено желаеш да имаш и остатъка от нея. Струва си да я попълниш докрай. Продавачът знае това и се възползува от него. Такава е нормалната търговска практика.“

Шулте-Хилен бил вече отчайващо затънал, често-често Хайдеман пристигал в кабинета му, придружен от Зорге, и му четял откъси от последните дневници. Баналността на съдържанието оставала незабелязана от техническия интелект на мениджъра.

„Не ме тревожеше въпросът дали дневниците са сензационни или не. Това не беше моя работа, — признава Шулте-Хилен.“

За него, който се напрягал да усвоява новата си длъжност, дневниците представлявали екзотичен проект, завещан му от неговия предшественик.

„Не ме смущаваха подробностите — допълва той. — Зорге и Валде бяха главните референти на репортера.“

Хайдеман започнал да храни фантазии и за ролята си на посредник между „Щерн“ и доставчика на дневниците. Да вземе самолета за Щутгарт, да предаде парите и вземе дневниците — това било твърде обикновено преживяване за него и не отговаряло на представата му за един репортер-детектив, за какъвто се смятал, че е роден. Решил да придаде блясък на тази история.

„Помня един много горещ ден през лятото — разказва по-късно Валде. — Герд Хайдеман дойде в кабинета ми със син костюм и изглеждаше необикновено възбуден.“

Хайдеман му доверил, че шофьорът на камиона, който донасял дневниците от Източна Германия, бил сменен с друг. Наложило се самият той да отиде в Източна Германия с кола и да прекара незаконно документите през границата.

„Това му изглеждало много опасно — продължава Валде. — Просто не знаел как да постъпи, когато пристигнал на границата. И пъхнал плика с дневника под тапицерията на пода на колата.“

За доброто на Шулте-Хилен Хайдеман разработил тази измислена история. Казал на мениджъра, че ще отиде с кола по аутобана за Берлин. На уговорено място, както пътува, друга кола ще доближи неговата и ще се движи успоредно с нея, като прозорецът на мястото до шофьора ще бъде отворен. Хайдеман ще хвърли пакета с парите през отворения прозорец. Сетне двете коли ще разменят местата си и шофьорът на другата ще му хвърли дневниците. Мениджърът за пръв път чувал такова нещо. Казал на Хайдеман, че е „луд“:

— Казах му, че не бива да го прави, особено като се имат предвид семейните му задължения.

— Не се безпокойте — му отговорил Хайдеман, — ще го направя като нищо.

Въпреки тревогите си за безопасността на Хайдеман Шулте-Хилен се впечатлил и започнал да се отнася към репортера с още по-голямо уважение. Не допускал да се каже дума против него. Упреквал всеки, който изрази съмнения в героизма на Хайдеман:

— Когато някой колега се излага на опасност, за да получи нещо — напомнял Шулте-Хилен, — той трябва да се ползува с доверието на останалите.

Хайдеман се оплакал на Зорге, не личната му кола била много разнебитена за изпълнение на такава задача и че се налага да използува колата на Джина. Шулте-Хилен наредил да му се даде съвсем нов „Мерцедес“, собственост на компанията.

Всъщност „Грунер и Яр“ имали сериозен мотив да вярват на версията на Хайдеман. Ако се наложело да заявят под клетва, че парите за дневниците се плащат извън Западна Германия, те щели да бъдат облагодетелствувани със значителни данъчни облекчения. През ноември се водили едномесечни преговори за сключването на специална застраховка за живот на Хайдеман за сметка на „Грунер и Яр“. Хайдеман настоявал да се включи специална клауза в тази застраховка, според която да се предвижда сума за откуп, в случай че той попадне в източногермански затвор. А в случай на смърт делът му от печалбите от дневниците на Хитлер да се дава на неговите наследници. Той се пошегувал, че тази щедра политика може да съблазни съпругата му за „развод по италиански“. Този фарс продължил до първата седмица на декември, когато Хайдеман обявил, че доставките в пианата са възобновени.

Около това време той се оплакал на Шулте-Хилен, че от няколко години не е получавал увеличение на заплатата си. Намекнал, че може да бъде принуден да напусне компанията, ако не се направи нещо по този въпрос. Мениджърът веднага се обадил на Петер Кох, Феликс Шмит и Ролф Гилхаузен и ги уведомил по думите на Кох „да полагат повече грижи за Хайдеман, да се съобразяват по-добре с мотивите му“. Редакторите не били представили Хайдеман за повишение, защото не смятали, че той заслужава това, като изхождат от работата му. Сега, подложени на натиск, те отново започнали да му изплащат редовни годишни увеличения. Шулте-Хилен казал на Шмит и това, да даде на Хайдеман специална премия от 20 000 марки.

— Човекът има нужда от признание — му казал Шулте-Хилен — и трябва да проявяваме към него особени грижи.

Шмит стиснал зъби и уредил репортерът да получи тази премия — Хайдеман, който цяла година бил мамил началниците си редактори. „Признание“, „особени грижи“, мърморел недоволно Шмит.

„Тези думи, изречени от ръководството — казал Шмит две години по-късно, — още звучат в ушите ми.“

Петдесетият рожден ден на Хайдеман съвпаднал с обаждане на Куяу, който му съобщил, че са доставени нови дневници. Хайдеман решил да вземе и Джина със себе си до Щутгарт и да ознаменуват датата 3 декември с празнична вечеря в местния „Ваканционен хан“, недалеч от изхода на автомагистралата от Мюнхен. За пръв път се събирали четиримата. Прекарали добре; Джина много харесала Едит. „Много приятна жена“ — изказала се тя за нея, „рядко изискана“. Пили шампанско и към полунощ общителният д-р Фишер запял „Хепи бъртдей“ и ги заразил с примера си. Сред сърдечните прегръдки Джина подарила на съпруга си часовник „Ролекс“ от чисто злато.

Годината била добра за двамата съпрузи. Хайдеман най-сетне получил признанието, за което отчаяно жадувал. Скоро щял да дари на света прекрасната си история и той, и Джина щели да бъдат богати за цял живот. Семейство Хайдеман сияело от преклонение пред Куяу, източника на благополучието им.

— Дължим ви толкова много — казала Джина.

Куяу се ухилил.