Робърт Харис
Да продадеш Хитлер (26)

Двадесет и трета глава

В петък вечерта екипът на „Щерн“ завел Тревър-Роупър на вечеря в един от най-скъпите цюрихски ресторанти. На другата сутрин той си заминал със самолет за Британия.

Тревър-Роупър напуснал Швейцария, а Мърдок пристигнал там. С частния реактивен самолет пристигнали още упоритият австралийски юрист и съветник по бизнеса Ричард Сиърби, сър Едуард Пикъринг и Чарлс Дъглас-Хюм. Джералд Лонг, бивш шеф на „Ройтер“ и вицепрезидент на „Нюс интърнашънъл“, също взел самолет от Париж, за да се присъедини към тях. Петер Викман ги посрещнал във фоайето на „Баур-о-лак“ и ги завел да обядват в една интимна столова.

На масата безупречно се долавял дух на трепетно очакване. Мърдок седял до старшия участник в преговорите от страна на „Щерн“ Ян Хензман. Викман седял до Дъглас-Хюм. Кох разговарял с Мейнард Паркър и Уилям Бройлс, които долетели от Ню Йорк, за да направят предложение от името на „Нюзуик“.

Мърдок изглеждал крайно възбуден. През пролетта на 1983 година неговата корпорация „Нюс интърнашънъл“ контролирала над тридесет вестника и списания, четирима книгоиздатели, три телевизионни компании и редица фирми, специализирали се в транспорта, енергията и свободното от работа време. Той управлявал своята империя по начин, не много различен от този на Хитлер по време на Третия райх. Теорията му за мениджмънта била дарвинистка. Подчинените му били оставяни свободно да ръководят отделните застави на компанията. Суровостта и непримиримостта се поощрявали, а бездействието и разтакаването — наказвани. От време на време Мърдок се появявал ненадейно, за да реши някакъв проблем или да използува някоя благоприятна възможност; след това изчезвал. Той бил в зависимост от становището на другия в момента: вдъхновяващ, приятелски настроен, безразличен или заплашителен. Не се уморил да проявява експанзия, да разширява границите на своята операция. Ричард Сиърби, най-близкият му съветник, обичал да отбелязва:

— Всъщност Рупърт е неспокоен, припрян човек.

Внезапното решение да купи дневниците на Хитлер бил идеален пример как действува Мърдок. Той обожавал американската политика за управление на икономиката — „Дъ Дийл“: определяне на подходящия момент за започване на сделката, планиране на стратегията, осигуряване на печалбата. Като пристигнал в Цюрих, той вече целял не само правата за Британия, предложени му първоначално от „Щерн“. Дневниците, разбира се, могли да се публикуват в „Таймс“ или „Сънди таймс“ (той щял по-късно да определи кой от двата вестника ще ги печата). Но те могли да излизат и в „Ню Йорк пост“, в „Бостон Хералд“ и „Ди Острейлиън“, както и на един от пазарите на пласмента на Новозеландската независима пресгрупа (в която той притежавал 22% от акциите ѝ). Напоследък Мърдок бил придобил и 42% акции в издателската компания „Колинс“: целял да купи и правата за издаване на книги по Хитлеровите дневници. Точно тази способност да разпределя стойността на покупките си върху многобройната си мрежа от дъщерни компании правела Мърдок застрашително могъщ на международната издателска арена. Сделката с дневниците на Хитлер била това, което той отдавна търсел: ще издаде изцяло книгата, ще я издаде на серии в три континента и — като се има предвид скорошното му съюзяване с Робърт Стигуд за производство на „Обединени Р&Р филми“ — могъл дори да направи филм, който да бъде показан по Канал 10 на Сиднейската телевизия, също притежаван от него. Дневниците на Хитлер обещавали да се превърнат в модел за международно интегриран пакет масмедии.

След обяда хората от „Щерн“ завели Мърдок и антуража му в банката. Като се настанили на масата в заседателната зала на партерния етаж на банката, Зорге прочел откъси от написан на машина ръкопис, Джералд Лонг превеждал симултанно, а през това време Мърдок прелиствал отгоре-отгоре шепа дневници и кимал дълбокомислено. Не се съмнявал ни най-малко, че Хитлер ще му помогне в продажбата на документите. Дневниците били сензационни. По едно време попитал германците дали са сигурни, че безопасността е достатъчно добра: според него не било изключено израелските тайни служби да се опитат да сложат ръка на материала.

Няколко часа по-късно, този път в апартамента на „Щерн“ в „Баур-о-лак“, Мърдок направил на Хензман предложение. Казал му, че има претенции за правата за издаване на книги и синдикатните права. Хензман отговорил, че не може да обсъжда сделка за издаване на книги — компания „Бертелзман“ настоявала „Бантам Букс“ да си запазят предимството първи да получат, ако желаят, тези права. Разочарован, Мърдок предложил първоначален анонс за серийни права за Америка, Британия и Британската общност. Хензман определил анонса като много нисък. Мърдок и екипът му се оттеглили на съвещание и за да проведат телефонни разговори. След малко се завърнали. „Нюс Интърнашънъл“, обявил Мърдок, бил готов да предложи 2,5 милиона щатски долара за американските права, плюс още 750 000 долара за серийно възпроизвеждане в Британия и Британската общност.

Три и четвърт милиона долара. Това било добро предложение. То щяло да покрие разходите на „Грунер и Яр“, при това да им остави серийните права за Европа и Азия, както и процент от продажбите на книгите. Хензман дал временното си съгласие. Казал, че Мърдок ще получи окончателния отговор в 5 часа следобед в понеделник. Двамата си стиснали ръце и екипът на „Нюс Интернашънъл“ се завърнал в Лондон.

През това време Бройлс и Паркър разглеждали томовете за „Нюзуик“. И те смятали дневниците за чудесно повествование. Сериализацията щяла да привлече десетки хиляди читатели и да даде на „Нюзуик“ така желаното превъзходство в безкрайната му борба за разпространение с „Тайм“: докато „Нюзуик“ продавал, грубо изчислено, 3,5 милиона броя всяка седмица в света, неговият съперник продавал почти 6 милиона бройки.

Дневниците на Хитлер допаднали повече на Бройлс. Родом от Тексас, бивш морски пехотинец, само тридесет и осем годишен, той бил назначен за редактор през миналия септември. Неговият избор за редактор бил изненадващ. Бил работил преди това в лъскави списания — „Тексас Мънтли“ и „Калифорния“. Нямал никакъв опит в прякото отразяване на новини. Като обявила назначението му в „Нюзуик“, Катрин Грейъм, собственица на списанието, заявила:

— Той ще внесе цяло ново измерение.

Бройлс действително го внесъл и колегите му не били доволни. Показал по-голям интерес към рубриките на специални теми, отколкото към новините. Модата, шоубизнесът и социалните тенденции били предпочитани от него. Когато „Тайм“ отразил избиването на стотици палестинци в Ливан, рекламираната на корицата на „Нюзуик“ сензация била смъртта на принцесата на Монако Грас. Редакторските стандарти на Бройлс били критикувани, но той се стремял да отбягва интригите. По негово мнение задачата му била с далекообхватна насоченост: не го интересувало издаването на списанието ден за ден. Както Хитлеровите дневници допадали на стила на Мърдок за управление на компанията му, така те допадали и на разбирането на Бройлс за издаването на „Нюзуик“.

Като се върнали от банката към осем часа вечерта, американците предложили на Хензман 500 000 долара за серийни права върху дневниците. Хензман, имайки предвид предложението на Мърдок за 3,25 милиона долара, решил, че сумата, предлагана от американците, е „напълно неприемлива“. „Нюзуик“ удвоил предложението на 1 милион долара. Хензман им казал, че иска 3 милиона долара за американските права. Нямало да се съгласи на по-малка сума. Бройлс и Паркър заявили, че трябва да се завърнат в Ню Йорк. Щели да му телефонират в понеделник с отговора.

 

 

Вилфрид Зорге проследил в банката как един пазач занесъл дневниците от залата, където се водили преговорите, в трезора. Зорге проверил дали са правилно подредени при прибирането им, заключил депозитния сейф и взел такси за летището. Успял да хване последния полет за дома. Същата нощ щял да отпразнува в Хамбург с гости четиридесетия си рожден ден и нямал намерение да провали собственото си тържество.

 

 

Телефонът в дома на Герхард Вайнберг в Чапъл Хил, Северна Каролина, иззвънял. Обаждал му се Мейнард Паркър.

Вайнберг бил петдесет и пет годишен, спретнат мъж с очила, взискателен по отношение на личните си и професионални навици. По произход бил немски евреин. Бил на дванадесет години, когато семейството му избягало от Третия райх, и сега той говорел със силен нюйоркски акцент, което прикривало напълно немския му произход. Името му не било широко известно като това на Тревър-Роупър, но сред професионалните историци той бил уважаван като акуратен учен. През 1952 година оказал помощ при съставянето на Указател за пленените немски документи, издание на въоръжените сили на САЩ. Бил автор на двутомна студия за предвоенната външна политика на Хитлер, по която работил повече от десет години. Не обичал да го пришпорват и журналистите не му допадали — с тяхната небрежност, с тяхната непоносимост, с манията им, че всеки е готов да зареже всичко „и подхване техния напев“.

Първата реакция на Вайнберг, като научил за предполагаемото откриване на Хитлеровите дневници, била същата като на Тревър-Роупър: той смятал, че находката е неправдоподобна, но и не желаел да отхвърля идеята без предварителна подготовка. Вярно било, че никой от подчинените на Хитлер не споменавал в мемоарите си за такива дневници. Освен това било добре известно, че Хитлер е изпитвал силна антипатия към писането на ръка. (Вайнберг знаел това добре, защото сам имал удоволствието да попадне на малка историческа сензация през 50-те години, когато открил завещанието на фюрера от 1938 година — най-дългият пасаж, писан на ръка от Хитлер, който бил известен дотогава; след като написал черновата на завещанието си, Хитлер казал на приближените си, че задачата е изисквала много специално усилие от негова страна, тъй като от години е имал навика да пише направо на машината или да диктува това, което има да каже.) Все пак Вайнберг — професионално предпазлив — се съобразил с факта, че „твърде много неща изникват ненадейно, без да сме допускали, че съществуват“; ако текстовете в тях са доста кратки, откриването на такъв дневник може да се окаже не толкова абсурдно.

Това, че Мърдок вече бил изпратил свой експерт в Цюрих, още повече засилвало напрежението за „Нюзуик“. Паркър казал, че иска Вайнберг да отлети за Швейцария и разгледа дневниците. След колко време могъл да замине? Вайнберг отговорил, че се готви да бъде за три месеца през лятото в Бонския университет като гостуващ професор. Щял да отпътува за Германия със самолет на 22 април. Какво значение ще има, ако вместо сега, разгледа дневниците тогава? Не става, казал Паркър: той искал Вайнберг в Цюрих през следващата седмица. Историкът протестирал, че има занятия в местния университет в понеделник, сряда и петък. „Отменете ги“ — казал Паркър. Вайнберг отказал. Погледнал в календар-бележника си.

— Бих могъл да замина след последното си занятие в понеделник — казал той, — ако ми гарантирате, че ще ме вземете обратно навреме за следващите ми занятия в сряда. Говорете с вашия отдел „Пътувания“.

В понеделник, 11 април, сутринта Зорге бил отново в Цюрих. Чувствувал се изтощен, защото през последните два дни бил успял да поспи едва четири часа общо. В банката той срещнал телевизионната звезда Барбара Дикман, Хайдеман и екипа за филма на „Щерн“, пристигнал да заснеме първите кадри от документалния филм; присъствието на Зорге било необходимо, защото той единствен имал ключ от депозитния сейф в банката.

Включили светлините пред трезора, камерата започнала да се върти и Хайдеман самоуверено пристъпил в кадъра. Закрачил сковано към депозитния сейф, отворил го, измъкнал един от дневниците и започнал да го чете.

В средата на следобеда заснемането приключило и този ден на два-три пъти Хайдеман се възползувал да се измъкне, за да свърши някаква загадъчна „работа“ в Цюрих. Барбара го попитала каква е тази работа. Хайдеман отговорил, че се опитва да получи достъп до дома на Мартин Борман, който живеел наблизо.

 

 

А през това време в Хамбург, Лондон и Ню Йорк преговорите за покупката на дневниците продължавали.

За „Нюзуик“ било ясно, че за да участвуват в играта, трябва да бъдат равнопоставени на предложението на „Нюс Интърнашънъл“. В понеделник в главната квартира на „Грунер и Яр“ на Хензман позвънили от Съединените щати и му съобщили, че сега списанието е готово да даде три милиона долара за серийните права за Америка. Единственото условие, което поставяло списание „Нюзуик“, било дневниците да са достоверни. Бройлс и Паркър изявили желание да се завърнат в Цюрих на следния ден и покажат томовете на своя експерт Герхард Вайнберг. Хензман се съгласил. Това създало съблазнителна възможност за „Грунер и Яр“ да повишават цената, като противопоставят „Нюзуик“ на „Нюс Интърнашънъл“ и обратно — такава била играта.

В Лондон Рупърт Мърдок започнал да се съмнява, че се върши нещо зад гърба му. Цял ден се мъчил да се свърже по телефона с Хензман, но напразно. Най-сетне късно следобед немецът сам му позвънил.

Сделката приключила, съобщил Хензман. „Нюзуик“ направил много приемливо предложение за американските права. Мърдок все още можел да получи серийните права върху дневниците за Британия и Британската общност срещу 750 000 щатски долара, но ако иска да получи целия пакет и правата за САЩ, трябвало да плати 3,75 милиона долара — с 500 000 повече от първоначално предложената сума в събота в Цюрих.

Мърдок бил бесен. Той смятал, че ръкостискането е гаранция за предварителната уговорка. Отприщил поток хули и обиди по телефона, които разтрепераният Хензман описал по-късно като „ужасни“.

 

 

Вилфрид Зорге се намирал на цюрихското летище, за да вземе вечерния самолет за Хамбург, когато бил извикан на информацията. Търсел го по телефона Хензман.

— Не бива да се връщате — казал той. — Искам да останете там. „Нюзуик“ пристига утре, за да разгледа дневниците — заключил заместник-мениджърът.

Зорге поел унило за „Баур-о-лак“.

 

 

От другата страна на Атлантика последното занятие на Герхард Вайнберг в Университета на Северна Каролина — двучасов семинар върху нацистка Германия — наближавало своя край. В 4.15 часа следобед Вайнберг освободил студентите, изминал двадесет мили с кола до местното летище Роли-Дърам и взел полет до Ню Йорк. На летище Ла Гуардия го чакала лимузина, която да го превози бързо през тежкия вечерен трафик до междуконтиненталния терминал на летище „Джон Ф. Кенеди“. Мейнард Паркър и Уилям Бройлс били вече там и го очаквали. Половин час по-късно те се качили на самолет на „Суисеър“ за нощен полет до Цюрих.

Като заели местата си в първокласния салон на самолета, хората от „Нюзуик“ връчили на Вайнберг докладите на тримата експерти-графолози. Той ги прочел внимателно.

— Изглеждат добри — казал той, когато завършил четенето. — Щом тези хора твърдят, че почеркът е достоверен, това е чудесно за мен.

Само едно нещо го озадачило: никъде в докладите не се споменавало за дневници. Вайнберг споделил с Бройлс и Паркър, че преди да купят всички томове, трябва да проверят някой от тях. Насочил вниманието им и към въпроса за авторските права.

— Ще ги откупим от „Щерн“ — отвърнал Паркър.

Вайнберг поклатил глава, че не е съгласен.

— Мистър Паркър, това не е толкова лесно, колкото си представяте.

По време на работата си върху оригинални документи Вайнберг придобил известна представа за сложностите на западногерманския закон за авторското право. Доколкото могъл да схване, литературните права за непубликуваните документи не могли да бъдат иззети. Въпреки че властите на провинция Бавария изявили претенциите си върху правата на „Майн Кампф“, те нямали никакво юридическо право върху личните дневници на Хитлер.

— Ще ви кажа какво ще стане — предупредил ги Вайнберг. — Наследниците на Хитлер ще изчакат момента, когато отпечатате милиони екземпляри… и тогава ще ви съдят.

 

 

Вайнберг, Бройлс и Паркър се приземили в Цюрих малко след 9 часа във вторник сутринта и отишли право в „Ханделзбанк“. Нямали време за губене: противното настояване на професора да се върне навреме в Северна Каролина, за да поеме следващите си занятия, принудило „Нюзуик“ да му резервира билет за полет в 3 часа следобед за Ню Йорк от Амстердам. В банката били посрещнати от Зорге и Хайдеман, които прекарали нощта в Цюрих след снимането на филма предишния ден. Запознанството било дружелюбно. Хайдеман допаднал на Вайнберт като очарователен човек, изпълнен с желание да бъде полезен.

Деловата работа започнала. Хайдеман прочел на глас откъси от дневниците за 1940 и 1945 година. После Зорге поканил американците да си изберат които искат томове от купчината пред тях.

В Цюрих Вайнберг разполагал само с екземпляр от дневника на Хитлеровия камериер Хайнц Линге, който обхващал втората половина на 1943 година. Всекидневните бележки на Линге за дейността на Хитлер били достъпни за проучване в Националния архив на Вашингтон, но не били публикувани: ако дневниците на „Щерн“ се окажели примитивни фалшификати, противоречията със записаното от Линге бързо щели да проличат. За нещастие текстовете в дневника на „Щерн“, които се отнасяли за последните три месеца на 1943 година, били така бегли, че Вайнберг не бил в състояние да направи задоволително сравнение. Тогава поискал да види томовете, в които се говори за Сталинградската битка. И те не били от полза. Нямало нито един машинописен препис на разположение, а почеркът бил толкова нечетлив, че Вайнберг не можел да го разгадае. Издърпал наслука още няколко тома. Никой от тях не му се сторил фалшив. Забелязал, че липсва една страница от тома, посветен на случилото се с Хес, но едно твърдение, освидетелствувано от нотариус, посочвало, че страницата е била изпратена за анализ. Вайнберг прегледал и текста за Мюнхенската конференция през 1938 година и открил една неочаквано ласкава оценка на Хитлер за британския министър-председател Невил Чембърлейн:

Той насмалко да ме подведе. Този ласкателен англичанин…

Щях да наложа съвсем различни условия на Мусолини и Даладие (френския министър-председател), но не успях да го постигна при тази хитра лисица Чембърлейн.

Текстът впечатлил Вайнберг, който кимнал дълбокомислено, като го прочел.

— Това съвпада със собствените ми теории — обявил той.

Посред прегледа пристигнал трети журналист от „Нюзуик“. Той бил Милан Кубик, шеф на бюрото на списанието в Ерусалим, извикан тук от американците, за да провери как стоят нещата от гледна точка на евреите. Бройлс и Паркър го представили и обяснили присъствието му с това, че списанието очаква „огромен интерес“ към дневниците на Хитлер в Израел. На тази среща редакторите от „Нюзуик“ проверявали материала за информация, която би допаднала на техните читатели в Америка. В един момент Паркър поискал да види как е отразена битката за Бюлж през зимата на 1944 година, но Хайдеман му казал, че за нея се говори в една от четирите книги, които още не са доставени от Източна Германия.

През това време две неща привлекли вниманието на Вайнберг, който внимателно следял текста на дневниците. Едното от тях било, че почти всяка страница носела подписа на Хитлер.

„Никой човек със здрав разум — решил той — не би рискувал да подправя стотици подписи; това ми се стори силен аргумент в полза на тяхната достоверност.“

Освен това посочил на Бройлс и Паркър, че повечето дневници започвали с ръкописна бележка, в която се твърди, че ако нещо се случи с него, Хитлер желае книгите да бъдат предадени на сестра му Паула.

— Това ще създаде по-нататъшни проблеми с авторското право — казал Вайнберг — особено ако възникнат родственици на Хитлер, които решат да поведат спор, че дневниците всъщност са тяхна собственост. „При тези думи Зорге и Хайдеман, вече наясно с проблемите на авторското право, се спогледали смутено: това не им било идвало на ума, казали те.“

Вайнберг поискал да знае и друго: защо нито един немски учен не е видял този материал. Зорге отговорил, че се боят от изтичане на информация. И попитал кого би им препоръчал Вайнберг. Вайнберг казал, че има предвид един много подходящ историк — Еберхард Йекел от Щутгарт. Чували ли са за него? Хората от „Щерн“ отговорили положително.

„Тогава разбрах — спомня си Вайнберг, — че те не са пожелали да прибегнат до услугите на Йекел.“

В 2 часа следобед срокът, който Вайнберг сам си наложил, бил към своя край и групата от „Нюзуик“ трябвало да си тръгва. За да чуят оценката на Вайнберг, Бройлс, Паркър и Кубик трябвало да отлетят с него за Амстердам. Историкът признал, че е „смаян“ от това, което е видял. Не можел да намери недостатък в дневниците. Затова клонял към мнението, че те са автентични.

Точно това искал да чуе екипът на „Нюзуик“. На амстердамското летище Вайнберг взел самолет за Ню Йорк. А тримата журналисти от „Нюзуик“ се върнали оттам в Хамбург, за да сключат сделката.

 

 

Кореспондентското бюро на „Щерн“ в Лондон се помещавало в дома на Петер Викман на „Хай Барнет“, отдалечен на много мили от града, в най-северните покрайнини на столицата. Във вторник сутринта, когато групата от „Нюзуик“ прелиствала дневниците в Цюрих, телексът на Викман неочаквано се пробудил за живот и започнал да трака, предавайки спешно съобщение от главната квартира на „Грунер и Яр“. Това било договор, който изисквал съгласието на Рупърт Мърдок, в който му предлагали да получи правата върху Хитлеровите дневници за Британия и Британската общност срещу 750 000 щатски долара. Той съдържал клауза за 25% неустойка, ако „Нюс Интернашънъл“ не изпълни задълженията си по сделката.

В съгласие с указанията на Хензман Викман предал договора лично на Мърдок в кабинета му в „Таймс“ — редакцията на вестника се намирала на „Грейс ин Роуд“. Мърдок го разгледал набързо и връчил на Викман своя вариант — дълъг цели двадесет страници, изготвен от неговите юристи, където се повтаряли условията, по които според него било постигнато съгласие в събота в Швейцария.

Викман поел обратно за „Хай Барнет“ и започнал да пуска страница по страница в телекопирната машина, предавайки контрапредложението на Мърдок до Хамбург.

 

 

На другия ден, сряда, 13 април, Хайдеман и Барбара Дикман продължили работата си по телевизионния филм на „Щерн“, като потеглили за Хершинг, край Мюнхен, за интервю с Ханс Баур.

Семейството на Баур не обичало масмедиите дори когато идвали като Хайдеман с приятелски намерения и без желание за критика. Осемдесет и пет годишният бивш нацист закуцукал към тях с дървения си крак и се втренчил в камерата с неприкрита враждебност. После дошъл един бивш мюнхенски полицай, „крайно възбуден“ по думите на Дикман, и обяснил, че бил извикан от Баур да защити семейството му. Той посъветвал фрау Баур да обиколи къщата, да свали снимките на мъжа ѝ с Хитлер и да прибере на сигурно място разните нацистки сувенири. После Хайдеман, семейство Баур и бившият полицай изчезнали в друга стая, а Дикман и екипът зачакали да научат дали ще им разрешат да снимат.

След двадесет минути групата се появила. Според Баур Хайдеман му показал един от дневниците си: „черна книга с червен шнур и червен печат…“

„Имах чувството, че това е почеркът на Хитлер“ — казал той.

Пуснали в ход камерата и Баур описал катастрофата със самолета и силно разстроения Хитлер при новината за това.

Когато интервюто завършило, атмосферата се разведрила. Пенсионираният полицай, родом от Люксембург, се оказал колекционер на нацистки реликви. Той казал на Хайдеман в присъствието на Дикман, че „неговият приятелски кръг се състои почти изключително от изтъкнати бивши нацисти“. Предложил на присъствуващите „да създадат агенция за Хитлерови реликви в Мюнхен“. Хайдеман му казал за Кървавия флаг и предложил да му го продаде. Когато дошло време да се сбогуват, двамата мъже се уговорили някой ден да вечерят заедно.

Като слушала този разговор, Барбара Дикман още повече се убедила що за човек е Хайдеман. Той бил „неспособен да се разграничи професионално от събитията през нацистката ера“. Макар че го познавала само от десетина дни, тя вече била прекарала много часове с него по време на пътуванията от едно на друго място. А да си затворен в кола с Хайдеман, не било приятно преживяване.

— Бях принудена да слушам какво ми бъбри непрестанно — споделя тя. — Той ми говореше безспир за приятеля си „Мартин“. Разказа ми невероятни истории за живота на „Мартин“ след разгрома на Третия райх. Спомена, че „Мартин“ бил в Швейцария, където го следяла израелската тайна служба.

Хайдеман изтъкнал и това, че притежава оригинален материал на Хитлер, който съдържал „десетте тези“ на Хитлеровото „Окончателно решение“.

Хайдеман казал на Дикман по време на филмирането в понеделник в Цюрих, че се опитва да си уреди среща с Борман. Сетне ѝ показал комплекта полароидни снимки и ѝ доверил, че смята да се срещне с него на 20 април, рождения ден на Хитлер, когато ще получи от Борман важни документи. (Мартин впоследствие анулирал срещата). Показал ѝ сбирката си от реликви: „няколко витринки, зад които се виждали каски, униформи, кафява риза, чифт панталони, един повреден ръчен часовник, оръжия, рисунки, които според него били произведения на Хитлер, знаме със свастика, партийна книжка на Хитлер, неговия паспорт и най-различни други неща“.

Дикман била слисана от поведението на Хайдеман. Той бил „еуфоричен“ поради достъпа си до видни нацисти и роб на „болни фантазии“. Отношенията им ставали „нарастващо хладни“. Когато телевизионният екип се завърнал в Хамбург, тя била дотолкова обезпокоена, че потърсила Петер Кох и му разказала какво замисля неговият репортер. Кох я успокоил: Хайдеман винаги е бил дълбоко погълнат от това, което изследва — то е част от метода му за придобиване на достъп до среди, в които обикновено е невъзможно да се проникне. Кох я уверил, че Хайдеман „не е нацист и че след като завърши своите изследвания, ще стане отново нормален“.

 

 

Когато Хайдеман и Дикман напуснали дома на Ханс Баур в Хершинг, проектодоговорът на Рупърт Мърдок пристигнал на бюрото на Ян Хензман в Хамбург. Главният осъществител на преговорите за „Щерн“ го окачествил като „напълно неприемлив“. „Нюс Интърнашънъл“ отказвал да повиши цената на предложението си срещу анонса на „Нюзуик“. Хензман решил да подпише договор с американците.

Бройлс, Паркър и Кубик, които пристигнали в Хамбург предишната нощ, били уведомени, че предложението им за 3 милиона щатски долара за получаването на серийните права за Америка е прието. Представителите на „Нюзуик“ били заведени в специалния комплекс офиси, предназначени за екипа за дневниците. В знак на добронамереност Петер Кох бил упълномощен да им разкаже историята за откриването на находката според описанието на Волф Тиме заедно с още необработения текст за първите четири откъса, които ще бъдат публикувани в серията на „Щерн“.

В този момент било узнато от близкия хотел „Четирите сезона“, че двамата емисари на Рупърт Мърдок — Ричард Сиърби и Джералд Лонг — са пристигнали, за да разискват по предложението на „Нюс Интърнашънъл“. Те искали веднага да дойдат в сградата на „Щерн“.

Изправен пред тази неловка ситуация, Хензман изпратил Вилфрид Зорге в „Четирите сезона“. Той трябвало да им съобщи да си заминат обратно — сделката с Мърдок отпадала.

Зорге предал каквото му наредили.

Често му се случвало да вижда участници в преговори да се гневят, но никога досега не бил наблюдавал реакция като тази на хората на Мърдок. В нормално състояние Сиърби изглеждал спокоен и изискан; Лонг — със смръщени вежди и свадлив, изглеждал дори в най-ведрите мигове на настроението си като човек, който може да бъде доволен единствено от викторианската съдебна санкция за изваждане от жилище и имот, с предпочитание на случаите, когато се касае за вдовици, сираци и къщурка, обвързана с ограничения за унаследяване. Когато Зорге им казал, че дневниците са продадени на „Нюзуик“, и двамата избухнали в гняв, спомня си той, като хора, които са само на косъм от прибягване до физическа саморазправа. Но въпреки заплахите и обвиненията в непочтеност Зорге отказал да отстъпи.

По-късно същата вечер, след като се успокоил, Сиърби позвънил на Зорге вкъщи да го попита какво, по дяволите, става. Самият Зорге бил започнал да се съмнява в начина, по който Хензман води преговорите, но в разговора със Сиърби останал верен на шефа си.

„Хората на Мърдок — спомня си той — си заминаха с празни ръце.“

В Лондон Петер Викман получил ново спешно съобщение от Хамбург. Във връзка с пускането на дневниците от „Щерн“ искал да използува три цитата от Тревър-Роупър. В тези цитати, първо, трябвало да се твърди, че откриването на дневниците „е най-същественото историческо събитие през последните десет години“; второ, че „това е сензация, която може да се мери с аферата Уотъргейт“; и трето, че „ще се наложи поне отчасти да се внесат промени в историята на Третия райх“. Трите изисквания били формулирани от Петер Кох, но той уведомявал Викман да пита Тревър-Роупър дали ще позволи да бъдат приписани на него.

За Викман това било последното от няколкото странни искания, предявени от Хамбург. Манията на „Щерн“ за секретност налагала той да се обажда за всяко нещо, свързано с дневниците, от телефонна будка, за да не би Шести отдел на военното разузнаване да запише със скрит микрофон неговия разговор от дома му. До гуша му дошло да снове между Хензман и Мърдок. Затова с известно притеснение позвънил на Тревър-Роупър и му предал молбата на Кох.

Тревър-Роупър не проявил ентусиазъм.

„Не ми хареса нито един от предлаганите цитати — спомня си той — и казах това на Викман.“

Въпреки всичко, макар с неохота, той приел да бъде поставено името му под твърдението, че дневниците представляват най-същественото историческо откритие на десетилетието и сензация, която е равностойна на „Уотъргейт“. Отхвърлил третия цитат, където се говорело, че се налагат промени в историята на Третия райх — трябвало преди това да се запознае с обещаната разшифровка на дневниците.

Викман предал по телекса отговора на Тревър-Роупър в Германия.

 

 

На сутринта на 14 април, четвъртък, Герд Шулте-Хилен се завърнал в Хамбург от пътешествието си в Съединените щати. Едва пристъпил прага на дома си, и чул телефонът да звъни.

Обаждал се Рупърт Мърдок.

Това показва колко е упорит Мърдок като бизнесмен, а също и твърдото му решение да си осигури дневниците на Хитлер; дори след като Лонг и Сиърби били отпратени обратно с празни ръце, той продължил да вярва, че може да спаси сделката с „Грунер и Яр“. Изрекъл на Шулте-Хилен пламенна тирада срещу поведението на Ян Хензман. Оплакал се, че е бил подложен на двойна игра, че са оскърбили представителите му. Какво смятали да предприемат в случая хората на „Щерн“?

Шулте-Хилен поднесъл извиненията си. Казал, че току-що се е завърнал от чужбина.

Мърдок поискал да знае дали преговорите може да се възобновят. Казал, че сега бил готов да заплати 3,75 милиона щатски долара за световните права върху изданията на английски — толкова, колкото било и последното предложение на „Нюзуик“.

Шулте-Хилен направил първата от няколкото свои крайно скъпоструващи грешки. Записал предложението на Мърдок и незабавно го поканил да присъствува на нови преговори на следния ден в Хамбург. След това отишъл с колата си до „Грунер и Яр“ и като отхвърлил възраженията на Хензман, му наредил да отправи такава покана и на „Нюзуик“.

Бройлс и Паркър направили в шест дни две пътувания до Европа и обратно. Те си мислели, че е било постигнато съгласие с тях. Когато Хензман им се обадил в Ню Йорк, за да им каже, че сделката се анулира и че трябва да дойдат за трети път в Европа, те буйно реагирали.

„Никак не бяха доволни“ — признава Зорге.

Но ако „Нюзуик“ желаел да притежава дневниците, той нямал избор. И уверил, че ще присъствува.

 

 

На неколкостотин ярда^[1] оттам, в офисите, заети от екипа за дневниците, Томас Валде най-сетне бил готов да изпрати образец от дневниците за съдебен анализ. В присъствието на хамбургски нотариус били изрязани от две от книгите празни страници — едната от тома за Хес, а другата от тома за 1933 година — заедно с още една от Хитлеровите документи, придружаващи дневниците — черновата на телеграмата до Мусолини. Те били запечатани и предадени на секретарката на Валде Ханелоре Шустерман, за да ги впише за изпращане до Бундесархива в Кобленц.

„Задачата е спешна — писал Валде с придружително писмо до д-р Хенке — и трябва да се даде особено предимство на двете празни страници. Хиляди благодарности и всичко най-добро.“

Хенке, който все още не подозирал нищо за съществуването на дневниците, препратил материала на съдебния химик Арнолд Ренц, който живеел на няколко мили от Кобленц. Ренц се задължил да обяви резултата от изследването си през следващата седмица.

 

 

Малко преди пладне в петък, 15 април, представителите на „Нюзуик“ и „Нюс Интернашънъл“ пристигнали в главната квартира на „Грунер и Яр“. И ненадейно скандализирали германците. Двете организации, които според очакванията на Шулте-Хилен щели да наддават една срещу друга, като вдигат цената все по-високо, пристигнали сплотени. Начело на делегацията на „Нюз Интернашънъл“ бил Рупърт Мърдок; Марк Едмистън, президент на „Нюзуик Инкорпорейтед“, оглавявал американците. Отегчени от нечистата, съвсем аматьорска тактика на „Щерн“, двамата предводители решили да обединят силите си. Щели да си поделят разходите и самите дневници. Подробностите щели тепърва да се уточняват, но като се имало предвид, че предполагаемият брой на публикуваните откъси ще бъде 28, Хитлеровият материал бил достатъчен за разпространение в масов тираж. Откъсите, които могат да събудят интерес сред американците, ще минат в „Нюзуик“, а другите — с отзвук за Британия — ще минат към Мърдок. Останалите ще бъдат разпределени между тях на по-късна дата. Засега от първа необходимост било да се ликвидира с несигурността и да се постигне окончателно споразумение. Като наблюдавал предполагаемите съперници, които се допитват взаимно, Зорге бил дълбоко разочарован. Те могли да наложат желаната от тях цена. Вече нямало никакъв шанс „Щерн“ да получи 3,75 милиона долара, които му били предложени до миналия ден.

Преговорите се провели на голямата заседателна маса в кабинета на мениджъра, с внушителния си изглед отвисоко към Елба. Шулте-Хилен, Мърдок и Едмистън говорили най-много, като от време на време се обръщали към съветниците си за изясняване на конкретни пунктове. Броят на присъствуващите варирал между десет и двадесет души — юристи, журналисти, счетоводители и ръководители, прилично облечени в костюми със и без жилетки и с чанти, пълни с цифри за тираж и разпространение, с паметни бележки, с балансови извлечения и правни съображения. В течение на единадесет часа те се пазарили за едновременните дати за пускане на пазара и за стандартните откъси, сякаш „Щерн“ не им предлагал нищо по-необикновено от право на привилегия за нов вид бърза храна.

Двата най-големи източника на спорове възникнали по отношение на реда, в който дневниците трябва да се публикуват на серии, и по графика за публикуването им. Едмистън твърдял, че американската общественост не дава пет пари за Рудолф Хес и мирната му мисия в Британия. Тя искала да знае за избиването на евреите. Що се отнасяло до „Нюзуик“, цялата серия трябвало да започне с изтреблението им. Шулте-Хилен отхвърлил това. Много от дневниците не били още транскрибирани. Единственият раздел, който бил добре проучен, бил този, посветен на Хес. Ако публикуването наистина ще започне след по-малко от месец, твърде късно е да се внасят промени. За да увеличи максимално приходите си, списание „Щерн“ искало да разнищи дневниците за колкото може по-дълго време: единственият начин за това било книгите да се издават в хронологичен ред. Тук Едмистън отново възразил. Един от членовете на американската делегация споделя по-късно:

— Най-много ни безпокоеше опасението, че „Щерн“ ще разточи материали в почти трийсет откъса. Ако се касае за 100 000 думи, това е друго нещо, но те са само 50 000. Смятах, че те се опитват да нарежат салама прекалено тънко.

От време на време, след неколкочасови дискусии събранието започвало да клони към компромис. Не би ли могло дневниците да бъдат групирани за издаване под различни теми: „Хитлер и евреите“, „Хитлер и жените“, „Сталинград“ и така нататък.

След вечеря конференцията минала на въпроса за авторското право. Това била най-главоболната област за „Щерн“ и компанията заложила надеждите си на трима юристи, които да се опитат да се справят успешно със задачата. Шулте-Хилен и колегите му ясно съзнавали факта, че ако някой си позволи да пиратствува с дневниците, ще се окаже невъзможно да го възпрат. И наистина реши ли съперническа организация да се добере по някакъв начин до потомък на Хитлер, тя ще може веднага да осъди „Грунер и Яр“ за възвръщане на дневниците. За щастие списание „Щерн“ могло да се уповава поне на договора между Хайдеман и Бундесархива — това по мнение на представителите на „Щерн“ щяло да бъде достатъчно за осуетяване на евентуални пробиви с авторското право.

Едмистън и Мърдок приели да задължат юристите си да проверят на другия ден сутринта как стои тази страна от договора.

В 10.30 часа вечерта главният и най-важен въпрос, който стоял за разрешение, бил въпросът за парите. Шулте-Хилен предложил заседанието да се отложи за следния ден. Делегациите на „Нюс Интърнашънъл“ и „Нюзуик“ поклатили глави, че не са съгласни. Било важно този въпрос най-сетне да се уреди още същата вечер. Шулте-Хилен отново предложил отлагане. Едмистън се изказал саркастично по този повод.

— Да не би Шулте-Хилен — запитал той — да възнамерява да определи цената на своя глава?

Всички неспокойно се разшавали около масата.

— Много добре — казал Шулте-Хилен. — Колко ще предложите вие?

Учудващо защо Мърдок и Едмистън не били замислили да се възползуват от съюза си, за да намалят цената. Те били убедени, че дневниците лесно ще донесат достатъчно допълнителни приходи, които да компенсират разходите.

— Първоначалното предложение остава в сила — обявил Едмистън. — Поддържаме го и сега: 3 милиона и 750 хиляди щатски долара.

За Зорге, който очаквал най-лошото, това било огромно облекчение. Затова той се сепнал, когато чул отговора на Шулте-Хилен:

— Смятаме, че това вече не е достатъчно. Искаме четири милиона и двеста и петдесет хиляди долара.

Настъпила моментна пауза, а след нея — взрив на негодувание. И Едмистън, и Мърдок заявили, че никога не са виждали такава проява на некоректност по време на преговори. Те станали от местата си, а след тях, като след двама принцове, техните придворни свити от юристи, журналисти, счетоводители и ръководители последвали примера им. Прибрали си саката от столовете, загасили цигарите, натъпкали книжата в чантите и като показали недвусмислено презрението си, американците, британците и австралийците се източили от кабинета, без да изрекат и дума.

Екипът на „Щерн“ останал сам.

Хензман се бил измъкнал още преди това. В кабинета присъствували единствено Щулте-Хилен, Зорге и тримата юристи. Под тях осемте етажа служебни помещения и коридори тънели в мрак и пустеели. Шулте-Хилен започнал да рови из документите пред себе си. Намекнал, че хората му трябва да се подготвят за преговорите на идущия ден. Останалите четирима го изгледали с недоумение. На всички тях им било ясно, че няма да има повече никакви преговори. След седмица напрегнати дебати на преговорите „сделката“, както я нарекъл по-късно „Щерн Репорт“, която „допреди малко изглеждала толкова сигурна при цена 3,75 милиона щатски долара, се спукала като мехур“.