Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Selling Hitler, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
thefly (2018)

Издание:

Автор: Робърт Харис

Заглавие: Да продадеш Хитлер

Преводач: Христо Кънев

Издание: първо

Издател: ИК Нов Златорог

Година на издаване: 1994

Националност: английска

Художник: Иван Димитров

Коректор: Ница Михайлова

ISBN: 954-492-054-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5827

История

  1. — Добавяне

Пета глава

Докато Хайдеман поднасял уиски и настройвал магнетофона си на палубата на „Карин II“, друг журналист също издирвал оцелелите от Третия райх. На сто и петдесет мили югоизточно от Хамбург в своя офис в Западен Берлин Джеймс П. О’Донъл, шеф на бюро на списание „Нюзуик“, си бил създал картотека, обхващаща повече от 250 души, които са били с Хитлер през последните му дни в бункера. Издирванията му щели да имат важни последствия за Хайдеман.

О’Донъл се появил за пръв път в Берлин като командирован там през юли 1945 година, за да посети бункера на фюрера. Той запомнил за цял живот тези четиридесет и пет минути, прекарани под земята — вонята на задръстените тоалетни, чиито оттоци били наводнили тесния коридор, опушените стени, стаичките, осеяни със счупени стъкла и окървавени превръзки.

„Адолф Хитлер — писа той — породи у мен, а и у много други, надявам се, странно чувство на очарование.“

О’Донъл решил да напише книга, разширен вариант на „Последните дни на Хитлер“, който описва какво се е случило в бункера. Между 1972 и 1976 година, като действувал извън Берлин, той посетил десетки очевидци, „кръстосвайки старите аутобани на Хитлер и навъртявайки над 60 000 мили“.

Подобно на Хайдеман, О’Донъл изпитвал все по-голямо възхищение от характерите на хората, които откривал. Тридесет години след края на войната мнозина от приближените на Хитлер продължавали да поддържат редовни връзки помежду си. Разменяли си клюки, принадлежали към различни клики, отношенията им все още се отличавали с предишната лоялност и омраза, изковани по време на апогея на Третия райх. Веднъж, когато той интервюирал Алберт Шпер в дома му в Хайделберг, пощальонът връчил на Шпер пратка, която се оказала автографиран екземпляр от неговата книга „Третият райх, видян отвътре“. Шпер бил изпратил този екземпляр на Криста Шрьодер, любимката му сред секретарките на Хитлер, която не бил виждал от арестуването си и попадането си в затвора през 1945 година. Тя му връщала книгата с кратка бележка, в която се казвало, че съжалява, но се налага да му върне книгата, защото „така ѝ е наредено“.

— Кой има властта да издава такива нареждания? — попитал О’Донъл.

— Пазителите на пламъка — отвърнал Шпер.

Това били адютанти, ординарци, шофьори и секретарки, които съставлявали тесния кръг на Хитлер и които обикновено наричали себе си „планинци“ (die von dem Berd) в памет на предвоенните дни, прекарани в Берхтесгаден. Някогашен любимец на Хитлер, сега Шпер бил презиран заради „предателството си“, извършено към фюрера на Нюрнбергския процес. Шпер също ги презирал и ги наричал „шофьореска“.

Това била групата, в която О’Донъл, а по-късно и Хайдеман успял да проникне: адютантите Ото Гюнше и Рихард Шулце-Косенс; пилотът Ханс Баур; камериерът Хайнц Линге; шофьорът Ерих Кемпка; и най-вече секретарките, които показвали фанатична преданост към техния мъртъв шеф. За тях той продължавал да бъде „Дер Шеф“, Босът. Най-възрастната от тях, Йохана Волф, била привлечена на работа при Хитлер от Рудолф Хес през 1924 година и останала негова главна лична секретарка в продължение на повече от двадесет години. „Щерн“ се прославил с това, че ѝ предложил 500 000 щатски долара за нейните мемоари. Тя отказала да приеме сумата.

„Отдавна съм усвоила правилото — казала тя на О’Донъл, — че първо и последно задължение на всяка доверена секретарка е да остане докрай доверена.“

Никоя от четирите главни секретарки на Хитлер не се омъжила след войната, никоя не разполагала с достатъчно средства. Когато най-после О’Донъл успял да склони Герда Кристиан да се срещне с него в дома на един посредник през 1975 година, тя работела като секретарка в дортмундска банка. От всички Пазители на пламъка тя била най-фанатичната.

„Не вършете нищо, което би могло да разочарова фюрера“ — повтаряла тя на колежките си.

Развела се със съпруга си, генерал от Луфтвафе, през 1946 година и също като другите секретарки предпочела да остане самотна. Веднъж О’Донъл я попитал за причината.

— Би ли могла някоя от нас да се омъжи повторно — отговорила тя, — след като е познавала мъж като Адолф Хитлер?

 

 

През есента на 1972 година О’Донъл за пръв път чул историята за злополучната мисия на сержант Арнт с десетте метални сандъка, изнесени от Берлин. От Хайнц Линге получил адреса на Рохус Миш, оператора на командното табло в бункера. Миш, навлязъл в 50-те си години, се оказал собственик на магазин за бои и лакове, на по-малко от миля разстояние от офиса на О’Донъл в Берлин. Миш разказал с удоволствие, за живота си през войната. Интервюто започнало в магазина му и продължило по време на последвалата разходка из града. От едно удобно за наблюдение място на „Потсдамер плац“, където поспрели, те отправили поглед към Източния сектор, към тревистата могила в сянката на Берлинската стена, която била единствената останка от бункера на Хитлер. Когато седнали в офиса на О’Донъл, било привечер и едва тогава Миш споменал за натоварването на сандъците на камионетката и описал как Арнт заминал от Берлин.

В моя офис (спомня си О’Донъл) аз от години използувам моето стандартно офицерско сандъче от армията на Съединените щати, където събирам стари броеве от европейските издания на „Тайм“ и „Нюзуик“. Миш го забеляза и за да опише немските сандъци, посочи моето сандъче: „Нещо подобно, само че по-евтино и с дървени ребра.“ За да се повдигне от пода сандъчето и така да се определи теглото му, бе нужна значителна сила: двамата с Миш едва успяхме да го повдигнем на три фута, за да си представим операцията по товаренето през 1945 година.

Като използувал това за грубо сравнение, О’Донъл установил, че Арнт е придружавал почти половин тон документи. Той решил да проследи историята по-нататък и няколко месеца по-късно отишъл с колата си до баварското село Хершинг, разположено край бреговете на езерото Амерзее, за да се види с Ханс Баур.

Баур се опитал да избяга от бункера на фюрера два дни след смъртта на Хитлер, но бил повален от картечен огън на русите. Улучен бил в крака и раната гноясала.

— Нямаше на разположение хирург — пише Баур впоследствие, — затова един германски военен лекар ми ампутира крака с джобно ножче.

О’Донъл видял пред себе си жилав и сприхав старец на седемдесет и седем години, който използувал дървения си крак като грижливо изработена сценична подпора и шумно почуквал по нея с пръстена си с печат или от време на време куцукал из стаята, за да изобрази някой драматичен момент. През 1945 година той бил откаран с камион за превоз на говеда в московския затвор „Лубянка“, където нощ след нощ, седмици наред, го разпитвали за последните часове на Хитлер. Принудили го да напише показанията си, но сетне му издърпали листата и ги скъсали пред очите му. Понякога бил сам в килията си; друг път русите вкарвали в нея други оцелели обитатели на бункера: командира на Хитлеровата есесовска охрана Ханс Ратенхубер, военноморския му аташе адмирал Фос, Ото Гюнше и Ханс Линге. Разпитите продължили три години и половина. В 1950-а го попитали дали е пилотирал Хитлеров полет за среща с Мусолини. Баур отговорил, че е вършил това четири пъти. Незабавно го обвинили, че е „взел участие в подготовката за война, защото на разговорите си Хитлер и Мусолини съставили престъпния си заговор за нападение срещу Съветския съюз“. Въпреки ужасените протести на Баур, че той „не носи по-голяма отговорност от някой машинист на влак“, бил осъден на двадесет и пет години лишаване от свобода в трудов лагер. Фактически прекарал десет години в съветски плен. В 1955 година бил освободен и наскоро сред това решил да напише мемоарите си. Те нямало да претендират за научна или историческа стойност, а — както казал на Тревър-Роупър наскоро след завръщането си на Запад — книга, която да се чете вечер до камината с лула в уста. Точно в тази книга, „Пилотът на Хитлер“, сред купищата анекдоти за приключенията си с Боса, Баур пръв описва реакцията на Хитлер при новината, че самолетът на Арнт е изчезнал.

Оригиналният ръкопис съдържал десет страници, посветени на операция „Сарай“, но издателите му ги елиминирали — те съкратили над две трети от хаотичните му спомени. Баур казал на О’Донъл, че е горял от нетърпение час по-скоро да изясни нещата около операция „Сарай“, тъй като близките на някои от загиналите в нея обвинявали, че тя е била зле планирана. Свързал се с регистрационната организация за гробовете на загиналите от Луфтвафе, откъдето му съобщили — както се оказало впоследствие погрешно, — че самолетът се е разбил в една гора в Бавария (а той всъщност катастрофирал на територията на бъдеща Източна Германия). Това било единственото, което знаел. Нямал представа какво е имал предвид Хитлер под думите „личен архив“ за „потомците“.

О’Донъл заключил, че пропадналите документи са били наистина от голямо значение за Хитлер, щом несъмнената им загуба го е разстроила така дълбоко.

От есента на 1942 година екип стенографи е записвал всяка дума, изричана на военните съвети в главната квартира на фюрера. Тези дословни записи били събирани по настояване на Хитлер като средство за доказване на стратегическия му гений и некомпетентността на неговите генерали.

„Искам веднъж завинаги да обвържа всички с отговорност за събитията“ — обяснил той на един от стенографите. И ако наистина е съществувал комплект записи, които Хитлер с възнамерявал да послужат „като завет за потомството“, това са били тъкмо тези записи. Навремето той заявил, че думите му трябва „да бъдат записвани за бъдещите исторически изследвания“.

Една от секретарките на Хитлер, Криста Шрьодер, казала на О’Донъл, че според нея точно тези записи са се намирали на борда на разбилия се самолет. Елзе Крюгер, бивша секретарка на Мартин Борман, е съгласна с нея. Тя отхвърлила началната теория на О’Донъл, че пропадналите документи са били навярно липсващите бележки на „Беседите на Хитлер по време на храна“ от 1943 до 1944 година; за тях отговарял Борман и те трябвало да се търсят в неговия архив, а не в архива на Хитлер.

На този етап, в 1975 година, когато идеята за финала на книгата на О’Донъл възникнала в главата му, той решил, че е проникнал максимално дълбоко в описваните събития. Доволен бил, че е успял да отрази сполучливо един скромен исторически момент: пръв установил връзката между разказа на Баур за реакцията на Хитлер при вестта за загубата на самолета с Арнт на борда и описанието на Миш за евакуирането на десетте тежки сандъка. За да завърши повествованието си и се предпази от непредвидени обстоятелства, той приключил епизода със следния дразнещ последен пасаж:

Както е добре известно на всички репортери, които отразяват произшествия, документите имат странната способност да оцеляват след катастрофи, докато хората намират смъртта си, опечени в пламъците. Когато дори металът се топи, една книга или бележник не изгаря лесно, особено когато са солидно затворени в контейнер, без достъп на кислород. Ако хартията е в голямо количество, тя в повечето случаи обгаря само по краищата си… Оттук следва натрапчивата мисъл, че някой баварски плевник, кокошарник или дори кочина може да се херметизира и изолира, за да побере милиони думи от непубликуваните и неизличими думи на фюрера, измъкнати като плячка призори от един горящ германски транспортен самолет.

Книгата на О’Донъл била издадена в Германия под заглавие „Ди Катакомбе“ през 1976 година. Наскоро след това генерал Монке, един от главните ѝ герои, подарил на Хайдеман екземпляр от нея.