Робърт Харис
Да продадеш Хитлер (11)

Осма глава

Настъпила Новата година. Студена и мрачна, тя символично напомняла за нацисткото минало на Германия и за противоречивите чувства, породени от него.

На 6 януари 1981 година група от около 5000 немски ветерани от военноморския флот с десни политически убеждения са събрали на снега в Аумюле до Хамбург за погребението на Великия адмирал Карл Дьониц, наследил Хитлер като водач на Третия райх. Дьониц, починал на Бъдни вечер на 89 години, бил предан нацист и западногерманското правителство обявило, че ще бойкотира церемонията. „Но с автобуси, коли и влакове — предаде «Таймс» — опечалените пристигнаха на погребението му, сред тях много старци със стегната военна стойка, с Ордена на Железния кръст на гърди и явно изразена носталгия по каузата на Дьониц.“ Рудолф Хес изпратил венец от затворническата килия в Шпандау. Военноморски офицери на действителна служба — някои униформени въпреки официалната забрана — застанали на почетна стража около гроба. Когато саркофагът, обвит в червено-черно-златистата знаме на Федералната република, с кортика на Дьониц отгоре, бил спуснат в замръзналата земя, опечалените подели милитаристичния първи куплет на „Deutschland über Alles“. На траурния митинг говорители от крайната десница били аплодирани, когато изразили неодобрението си на плахата политика на републиканските лидери. Годината започвала зле и последвалите политически вълнения продължили няколко седмици.

Есесовският генерал Вилхелм Монке, който живеел близо до Аумюле, отбелязал кончината на Дьониц с малък прием в дома си в деня на погребението. Ото Гюнше и Рихард Шулце-Косенс, есесовски адютанти на Хитлер, присъствували на приема; там бил и Герд Хайдеман. Те се срещнали на гроба на покойника и дружно тръгнали за малкото парти на Монке.

— По този повод — спомня си Монке — хер Хайдеман ни каза за пръв път, че се предполага съществуването на Хитлерови дневници.

Хайдеман описал историята със самолетната катастрофа и им доверил, че е открил къде с мястото на злополуката — недалеч от Бьорнерздорф. Когато настоял, че комплект от дневници на Хитлер е оцелял, тримата стари есесовци се показали скептични.

— Присъствуващите смятаха — заявил Монке, — че това е невъзможно.

Шулце-Косенс, който през 1938 година помогнал на Хитлер за сформирането на неговата почетна стража от есесовци и който често бил в компанията на фюрера, изразил мнението, че Хитлер едва ли е имал време да води дневник. Но нищо не можело да възпре Хайдеман. Нищо не било вече в състояние да разколебае убеждението му, че някъде, на неизвестно място, се пазят тези дневници.

Девет дни по-късно увереността му получила потвърждение. В четвъртък, 15 януари след интервал от над седем седмици Якоб Тифенталер най-после позвънил. Хер Финтер, казал той, се заинтересувал от предложението на Хайдеман и Валде и го упълномощил да предаде телефонния му номер. Той бил 07152 41981. Репортерът си го записал. Едва сдържал нетърпението си.

— Помня, че хер Хайдеман — спомня си Тифенталер — много бързаше да приключим разговора. Благодари ми и обеща да ме държи в течение.

Тържествуващ, Хайдеман се обърнал към Валде:

— Имам телефонния номер!

Когато Хайдеман набрал номера, чул в слушалката груб и рязък глас.

— Повече от година се опитвам да установя контакт с вас — казал му Хайдеман. Посветил го в това, че е собственик на яхтата „Карин II“, в приятелските си връзки със старите нацисти и за сбирката си от паметни вещи от времето на Третия райх, преди да мине на въпроса. Накрая казал: — Много ни интересуват дневниците.

Фишер отговорил, че търгува с военни вещи от миналото. Произхождал от Източна Германия. Брат му бил още там — генерал в източногерманската армия. Генералът бил във връзка със селяните от района, където се разбил в края на войната транспортният самолет на Хитлер. Срещу пари и потребителски стоки той получил от тях ценен материал, който те спасили от горящата машина и го укривали в течение на повече от тридесет години. Не се касаело просто за дневници, пояснил Фишер. Имало и други писания на Хитлер, включително и ръкописен трети том от „Майн Кампф“, както и една опера.

Опера? Хайдеман се шашнал.

Да, потвърдил Фишер, опера, озаглавена „Виланд ковачът“, която Хитлер бил написал на младини заедно със своя приятел Аугуст Кубичек. Освен това имало писма и документи, принадлежащи на Хитлер, и негови оригинални картини. Хайдеман попитал къде се намира този материал. Част от него била на Запад, казал Фишер, но по-голямата му част все още се намирала на Изток. Вече имал предложения за този материал от Съединените щати.

Хайдеман повторил предложението, което направил на Тифенталер: 2 милиона марки за дневниците и гаранция за пълна секретност. В гласа на Фишер прозвучало съмнение. Брат му бил готов да преговаря само с дискретни частни колекционери. Той нямало никога да се съгласи да продаде материала на издателска компания: ако се разкрие участието му, неговата кариера, а дори и животът му ще бъдат застрашени. Хайдеман отново обещал пълна конфиденциалност. Фишер продължил да се колебае. Предложил на Хайдеман да елиминират името на „Щерн“ и да представят Хайдеман на брат му за богат швейцарски колекционер. Фишер упорито държал на това, че ако ще правят сделка, никой не бива да бъде посвещаван в нея. Той щял да преговаря само с Хайдеман. Това устройвало напълно репортера и когато разговорът приключил след половин час, основите на сделката били положени.

Сега на Хайдеман и Валде им трябвали пари и през следващата седмица те се посветили на задълбочен анализ кой проспект ще се окаже най-благоприятен. Хайдеман събрал необходимата информация и изготвил фотокопия на подходящи откъси от „Ди Катакомбе“ и „Пилотът на Хитлер“, но както винаги предоставил написването на материала на друг — в този случай на Валде. Двамата нарекли плана си с кодовото название „Зеленият свод“, по „Grünes Gewölbe“ — името на хранилището за ценности на Дрезденския замък, в което се помещавал прочут военен музей. На 24 януари, неделя, документът бил завършен. След кратко изложение на историята за сандъците, пълни с документи, за самолетната катастрофа и реакцията на Хитлер при вестта за нея, проспектът по-нататък гласи:

Фермерите намерили контейнерите с документите. Един човек от Южна Германия, който бил на посещение в Източна Германия, успял да спаси съкровището от ръцете на фермерите и го съхранил. Много години по-късно то било пренесено тайно на Запад. Част от архива все още се намира в Източна Германия. Срещу близо 2 милиона марки аз мога да получа 27 тома Хитлерови дневници, писани на ръка, оригиналния ръкопис на „Майн Кампф“ — досега непубликуван — и опера, написана от младия Хитлер и приятелят му Аугуст Кубичек, озаглавена „Виландер Шмид“. Има и много други непубликувани документи.

Условията диктуват имената на хората, доставили материала от Източна Германия, да не се разкриват и парите да се връчат на доставчика лично от мен зад граница. Част от сумата трябва да бъде изплатена в Източна Германия.

Аз действително посетих въпросното място (Бьорнерздорф). С мен беше д-р Томас Валде. Това стана миналата година. Не може да съществуват никакви съмнения относно автентичността на материала. Познавам лично почти всички оцелели от Хитлеровия бункер и съм сверил историята с тях. Ако нашата Компания смята, че поема твърде голям риск, предлагам да потърся някоя издателска компания в Съединените щати, която би могла да достави парите и ни осигури правата за издаване в Германия.

Документът бил подписан от Герд Хайдеман. Той бил поставен в папка, заедно с откъси от книгите на О’Донъл и Баур, и снимките, които Хайдеман направил в Бьорнерздорф.

При нормални обстоятелства следващата стъпка на Валде и Хайдеман би била да посветят редакторите на „Щерн“ в историята. Но измамата, която двамата практикували в продължение на повече от шест месеца, им отрязвала пътя за такава възможност. Не само щели да ги обвинят в лъжа, но нямали и никаква гаранция, че историята им ще бъде възприета. Отношението на Кох към нацистките пристрастия на Хайдеман не се било променило. Според репортера само няколко дни преди това Кох го извикал в кабинета си и му дал нареждания да проучи материала за един сериал, посветен на надпреварата във въоръжаването. Хайдеман се опитал да отклони това и зачекнал въпроса за Хитлеровите дневници, но Кох отхвърлил гневно предложението му с думите: „Ах, вие! Винаги с вашите теми за СС!“ А Валде имал други страхове: в момента списание „Щерн“ страдало от недостиг на сензационни материали. Обидените редактори, споделя той по-късно, „биха могли да похабят историята за дневниците, представяйки я за бърза сензационна новина“. А имало възможност, макар че нито Валде, нито Хайдеман го признавали гласно един пред друг, да осъществят разкриването на дневниците, което ще им осигури много пари. Защо тогава да оставят този тлъст пай в ръцете на неблагодарните редактори на „Щерн“?

Валде бил вече посветил Вилфрид Зорге в тайната. Около обед на 27 януари, вторник, двамата журналисти го посетили в кабинета му, за да му покажат папката с техния „Зелен свод“. Казали му, че се нуждаят от 200 000 марки като депозит за осигуряване на първите томове. Зорге обещал да види какво може да направи в случая.

Четири часа по-късно Хайдеман и Валде били извикани в офисите на „Грунер и Яр“ на деветия етаж в сградата на „Щерн“. Зорге бил показал папката на прекия си началник, д-р Ян Хензман, заместник-мениджър на Компанията. Хензман се бил запалил по идеята и веднага телефонирал на мениджъра на фирмата, Манфред Фишер, да го попита дали може да му отдели няколко минути. „Хайдеман е открил нещо — казал Хензман. — Трябва да поговорим за това.“ Изпълнен с любопитство, Фишер поел към кабинета на Хензман.

Петимата провели в кабинета първото от последвалите десетки съвещания за дневниците за период от над две години. Хайдеман и Валде били присъствуващите журналисти; Хензман бил финансовият експерт; Зорге бил комисионерът; Манфред Фишер — динамичният ръководител, чиято склонност да взема бързи решения поставила началото на цялата беда.

Подали папката на Фишер. Той прочел съдържанието ѝ, останал възхитен и започнал да задава въпроси.

— Хайдеман — спомня си той — обясни, че много от документите са в ръцете на високопоставен офицер от източногерманската армия. Книгите били прехвърлени на Запад тайно и нелегално. Не бивало да се разкриват имена, за да не се изложат на опасност осведомителите.

Фишер попитал какво е мнението на Хенри Нанен по случая. Хайдеман описал пренебрежителните забележки на Нанен в стола на „Щерн“; споменал за „трудностите си“ с Петер Кох; никой от присъствуващите не знаел какви са били тези забележки, но и не трябвало да научава. Валде се заловил да подкрепя енергично Хайдеман. Фишер се впечатлил от спокойната му увереност. Както казал той по-късно, Валде бил сложил на тази, история „печата на убедителност“.

Нещата биха се развили съвсем различно за „Щерн“, ако на този етап Фишер бе настоял редакторите на списанието да бъдат посветени в тайната. Но Фишер бил крайно самоуверен човек. И имал основание да бъде такъв. Четиридесет и седем годишен, той бил любимото протеже на могъщия Райнхард Мон. Мон контролирал 88,9% от „Бертелзман АГ“, западногерманския печатарски и издателски конгломерат, с годишен оборотен капитал, възлизащ на почти 2 милиарда щатски долара. На свой ред „Бертелзман“ притежавал 74,9% от „Грунер и Яр“. Очаквало се Фишер да поеме ръководството на цялата империя „Бертелзман“ през следващите месеци. Щом Хайдеман и Валде искали да запазят за известно време тайната на откритите дневници от техните редактори, той не бил човекът, който ще бяга от отговорност за това решение. Чувствувал се поласкан, че двама толкова опитни журналисти са се обърнали към него. Той самият никак не ги винял, задето не желаят да се доверят на Кох — Фишер не обичал редактора на „Щерн“: Кох бил прекалено суров човек и твърде голям левичар, за да му харесва. Фишер гледал с вълнение на възможността да притежават дневниците на Хитлер. Изобщо нямало да му навреди да се яви в „Бертелзман“ с репутацията на човек, организирал най-големия издателски удар за десетилетието. Отложил следващата си среща и попитал Валде и Хайдеман каква сума им е нужна.

Било постигнато съгласие Хайдеман да предложи от името на „Грунер и Яр“ 5000 марки за всеки от 27-те тома. Освен това компанията щяла да изрази готовност да заплати 200 000 марки за третия том на „Майн Кампф“ и 500 000 марки за останалата част от архива, включително картините. Хайдеман казал, че са му нужни 200 000 марки за депозит. Щял да отлети за Щутгарт още същата вечер. Добре, отговорил Фишер, Хайдеман щял да има парите веднага. И извикал финансовия секретар на компанията Петер Кюзел.

Четиридесет и няколкогодишният счетоводител Кюзел бил на работа във фирмата едва от три седмици. Той случайно се отбил в кабинета и веднага получил нареждане от Фишер да осигури 200 000 марки в брой — незабавно. Било след 6.30 часа следобед и Кюзел се готвел да си ходи вкъщи. Протестирал, че всички банки вече са затворени. „Осигурете парите“, отговорил Фишер и на тръгване за прием, уреждан от едно от потребителските списания на „Грунер и Яр“, казал изрично на Хайдеман да го държи изцяло в течение на нещата.

„Не знаех за какво са тези пари — ще заяви по-късно Кюзел. — Не беше необходимо аз да зная. Според вътрешните правила на компанията д-р Фишер имаше право да даде нареждане за такова плащане.“

Единствената банка, за която Кюзел се сетил, че може още да бъде отворена, била „Дойче Банк“ на хамбургското летище; той позвънил там и получил утвърдителен отговор, банката работела. Хайдеман, Зорге, Кюзел и един представител на юридическия отдел на компанията се натъпкали в една кола и потеглили във вечерната тъма.

В банката един смаян касиер им броил 200-те хиляди марки в банкноти по 100, 500 и 1000 марки.

„Хер Хайдеман ми даде разписка за получената сума — твърди Кюзел — и сложи парите в куфарчето си.“

Хайдеман си купил билет за последния полет от Хамбург за Щутгарт. Кюзел споделя:

„Придружихме хер Хайдеман до залата за заминаване. Напомних му, че носи много пари и трябва да бъде внимателен.“ В добавка към сумата Хайдеман се бил погрижил да опакова това, което се надявал да му послужи като коз за убеждаването на доставчика да му предаде дневниците — гордостта на своята колекция, пълната официална униформа на Херман Гьоринг.

Сега Хайдеман трябвало да пристъпи към изпълнение на ролята, която го привличала неудържимо. Заел място в самолета за полет 949 на „Луфтханза“, поставил до себе си чантата с 200 000 марки и отлетял за Щутгарт с тайната мисия да купи дневниците на Адолф Хитлер.

Като се озовал на щутгартското летище, Хайдеман взел такси, което го откарало до хотел „Интернационал“ в града. Позвънил на Джина да я уведоми, че няма да се прибере вкъщи тази нощ, и си легнал.

На следващата сутрин, като използувал адреса, даден му от Тифенталер, Хайдеман отишъл с кола до магазина на Фишер на „Аспергщрасе“ №20. Сградата била четириетажна, солидна, с червени тухли и заемала част от тераса на стръмен хълм. Магазинът на Фишер имал два прозореца откъм фасадата, затворени с плътни капаци. Хайдеман натиснал звънеца. Отговор не последвал; мястото пустеело. Опитал се да надникне през прозорците откъм гърба на сградата, но те пък имали дебели метални пречки и дантелени завеси.

Хайдеман чакал в колата си в лютия януарски студ цялата сутрин и имал за компания само парите и униформата на Гьоринг. Следобеда той решил да се опита да намери дома на Фишер. По местния код, предхождащ телефонния номер на Фишер, той разбрал, че домът му трябва да се намира в района на Леонберг, на около десет мили западно от центъра на Щутгарт. Хайдеман потеглил сред здрачаващата се околност, сред спретнати ниви и ярко осветени села, докато към седем часа вечерта достигнал селцето Дицинген. Отминал редица малки къщи, спрял до една телефонна кабина и набрал номера на Фишер.

— Обажда се Хайдеман — казал той, когато Фишер отговорил на позвъняването — от „Щерн“.

Фишер го попитал какво е времето в Хамбург.

— Аз не съм в Хамбург — отвърнал Хайдеман. — Намирам се на пет минути път от дома ви.

Фишер му дал адреса си — това било просто от другата страна на улицата — и след миг Хайдеман звънял на входната врата на една от малките къщи, които току-що отминал.

Вратата се отворила и разкрила нисък, кръглолик човек с плешиво теме и увиснали мустаци.