Робърт Харис
Да продадеш Хитлер (22)

Деветнадесета глава

В събота, 20 ноември, Съюзът на германския народ (ДФУ), дяснополитическа групировка, организирал среща във вестфалското село Хофнунгщал. Ораторът — неизменен любимец на публиката на съюза, който вълнуващо заклеймявал комунистите и социалистите — бил Дейвид Ървинг.

Ървинг пристигнал в салона и бил посрещнат от ясно забележимата фигура на Ото Гюнше. Преданият майор от СС, чиято претенция за слава била, че е изгорил тялото на Хитлер, бил местен привърженик на ДФУ.

„Той не разговаря с никого — отбелязва Ървинг в дневника си, — но е мой осведомител вече над дванадесет години.“

След няколко шеговити забележки, Гюнше неочаквано попитал историка:

— Какво е становището ти по случая „Рудолф Хес“?

И Ървинг съобщава:

— Не зная какво целеше той с тези думи.

Гюнше продължи:

— Мислиш ли, че шефът е знаел за това предварително или не?

Отговорих, че според мен има налице признаци, които показват, че Хитлер е одобрявал идеята през есента на 1940 година, но ако не е била обсъждана от Хитлер и Хес, когато са се срещнали за кратко след заседанието на Райхстага на 4 май 1941 година, това ще означава, че Хитлер навярно е бил изненадан. Гюнше каза:

— Той е знаел за това. Убеден съм.

Попитах го защо е убеден. А Гюнше отвърна:

— Видях с очите си доказателството.

Изведнъж Ървинг си спомнил вечерята с Призак в Лондон през април.

Интуицията ми подсказа въпроса към него:

— И ти ли си видял щутгартските дневници?

Той отвърна, че ги е видял, че те без съмнение са автентични и че конкретно в този случай разкриват Хитлер като личност, предвиждаща различни насоки на действие: как да постъпи, ако мисията на Хес успее, какво да се предприеме, ако тя пропадне, и т.н. Дневниците съдържали и характерни оценки на Хитлер за негови съвременници, които го представят като по-добър съдник, отколкото се е предполагало до днес, и т.н. Гюнше намекна, че е видял оригиналите.

Разговорът завършил, когато Ървинг трябвало да се качи на подиума, за да произнесе речта си. После, с надеждата да се сдобие с повече информация, той отишъл в дома на Гюнше на чай. Но Гюнше не бил изтърпял десет години разпити в Съветския съюз, за да се подведе към издайничество в собствения си дом. Отказал да каже нещо повече за дневниците и Ървинг си отишъл разстроен.

Въпреки че старателно показвал загриженост да се пази тайна, Хайдеман често проявявал удивителна недискретност по отношение на дневниците. Той показвал оригиналните томове на бивши нацисти като Гюнше, Монке и Волф, както и на свои съмнителни познати като Медард Клапер. В няколко случая Валде и Пеш били принудени да го възпрат да не се хвали открито за своята находка пред колегите си по коридорите на „Щерн“. В 1981 година той настанил стария си приятел Рандолф Брауман на дивана в своя апартамент. Брауман споделя:

„Той ми каза: «Удобно ли си седнал?» И извади изпод дивана пластмасова торбичка, натъпкана с пачки пари. Каза, че тези пари били за дневниците, и ме помоли да не казвам на никого.“ На следната година, като срещнал Брауман в стола на „Щерн“, Хайдеман го отвел навън до своята кола и извадил един пакет, съдържащ седем-осем книги. Изглеждал много горд, направо обзет от еуфория. А сега „Щерн“ трябвало да плати за самоизтъкването на Хайдеман.

Като се върнал в Лондон след дванадесет дни, Ървинг телефонирал на Филип Найтли, старши репортер в „Сънди таймс“, и му съобщил за съществуването на Хитлерови дневници.

„Той прояви интерес — пише Ървинг в дневника си. — Казах, че ще му оставя бележка за това на домашния му адрес.“ Същия следобед Ървинг написал бележката, като приложил и описание на разговорите си с Призак и Гюнше, като подчертал колко полезна е репутацията му на десничар.

„Готов съм да организирам или проведа преговори с традиционно непохватните немски личности, защото то би могло да се окаже необходимо при опит да се осигури този материал.“ За своите усилия в тази насока той давал да се разбере, че очаква „комисионна за посредник“ в размер на 10% от стойността на дневниците. Найтли, който се готвел да се завърне в родната си Австралия за четири месеца, предал предложението на Ървинг на Магнъс Линклейтър, редактор на сензационните материали в „Сънди таймс“. На 8 декември, сряда, Линклейтър телефонирал на Ървинг, за да потвърди, че вестникът се интересува от новината. В 9,15 часа същата вечер Ървинг позвънил на Аугуст Призак в Мюнхен, за да се опита да измъкне още информация от него. Първата част от разговора била посветена на предстоящия процес срещу стареца заради „разпространение на свастиката“ в книгата му за сборовете на нацистката партия.

— Ти обеща да ми дадеш характеристика — изрекъл с укор Призак.

— Да — излъгал Ървинг, — точно затова ти се обаждам. (Той бил вече искрено убеден, че старецът е рядко досаден, и нямал никакво намерение да допусне името му да се свързва с такъв неприкрит маниак.) — Следователно Ървинг трябвало да изтърпи за пет минути Призак, който ту се вайкал, задето го преследват, ту се хвалел за книгата за Хитлеровото изкуство, над която работил съвместно с Били Прайс. („Книгата е написана от мен, така да знаеш. Но тя не може да излезе под мое име, защото американецът вече е платил 400 000 марки за нея — така че той ще фигурира като автор.“) Накрая, след няколко фалстарта, Ървинг успял да насочи разговора към дневниците. Според Призак шест-седем от тях били вече в Америка, където щели да бъдат издадени.

— Интересно — казал Ървинг.

ПРИЗАК: Те са просто заглавия от „Фьолкишер Беобахтер“.

ЪРВИНГ: Всичките двайсет и седем тома?

ПРИЗАК: Да. Той ги е писал, за да стимулира паметта си… Видял съм само том, който обхваща шестмесечен период от 1935 година и обемаше всичко на всичко шест интересни страници. Можеш да ги прочетеш в ръкопис на Хитлер тук (т.е. в апартамента на Призак).

ЪРВИНГ: Добре. Когато дойда там, аз ще…

ПРИЗАК: Но аз разполагам и с „Майн Кампф“. Третия том.

ЪРВИНГ: (Надава сподавен вик.)

ПРИЗАК: Не си ли чувал за това?

ЪРВИНГ: Кога го е написал той?

ПРИЗАК: Започнал го е в деня, когато е дошъл на власт. „Майн Кампф“, том трети. Имам няколко страници. Те не са били продадени. Навярно ще се похарчат в Америка, защото Америка плаща по-добре.

ЪРВИНГ: Знаеш ли къде се намира всичко това? Можеш ли да откриеш къде е то?

ПРИЗАК: В известна степен, да.

ЪРВИНГ: Ти си истинска златна мина.

ПРИЗАК: (Смее се.)

Като обещал да изпрати на Призак характеристика (която да го представя за „известен учен“) и загатнал, че може да го посети в Мюнхен след няколко дни, Ървинг затворил телефона и изключил магнетофона си.

 

 

На другия ден в Хамбург екипът за Хитлеровите дневници получил неприятна изненада. Убеден, че би могъл да разчита на това, че някой някъде в Германия ще изтърве някаква информация, Ървинг написал писма до дузина западногермански вестници, за да държи нащрек техните читатели със съобщението за съществуването на дневници на Хитлер. В четвъртък, 9 декември, тези семена на злото започнали да покълват в информационните колони и рубриките „Писма на читатели“ в цялата страна:

Аз съм на мнение, че германските историци носят вина, задето не са обяснили на немската общественост фактите за нацистките престъпления срещу евреите. Знаем, че личните дневници на Адолф Хитлер — 27 полугодишни тома, включващи и първите шест месеца на 1945 година — са внесени във Федералната република в резултат на ловка и изгодна замяна чрез един генерал от източногерманската армия. Те се намират в частни ръце в провинция Баден-Вюртемберг (по-точно в град Щутгарт) и немските историци въпреки това не забелязват тяхното присъствие. Дневниците на Хитлер безспорно ще разсеят всякакви съмнения по въпроса дали фюрерът е знаел, или не за Аушвиц, Треблинка и Майданек.

След тринадесетте западногермански вестника, които по всяка вероятност поместили писмото на Ървинг, бил ежедневникът, четен от Куяу и Щифел — „Щутгартер Цайтунг“.

Въздействието на този изблик на гласност върху потайния кръг на южногерманските колекционери било драматично. Като насекоми под камък, който е бил отритнат настрани, те се разбягали, за да се скрият. Куяу позвънил на Хайдеман да го предупреди, че Ървинг е по следите им. Репортерът му казал да упражни колкото може по-силен натиск върху Щифел, за да бъде сигурен, че Щифел ще мълчи: Ървинг не трябвало в никакъв случай да се добере до дневника за 1935 година, който Щифел все още държал в сейфа си. Куяу се свързал с индустриалеца и го уведомил, че е научил от брат си следното: шестдесет и четирима източногермански генерали били извикани спешно в Берлин, за да се разбере кой е доставял дневниците. Щифел изпаднал в паника. Убеден, че полицията може да нахълта за обиск всеки момент, той опаковал цялата си колекция — медалите, документите, картините и порцелана от концентрационния лагер — и я отправил извън страната, за вилата си в Италия. Предупредил и Призак в писмо.

„Трябва да те помоля — писа той — според условията на нашето споразумение да ми върнеш всички копия и снимки, които се намират у теб и които произхождат от нас.“

В четири часа следобед Хайдеман говорил с Ървинг по телефона. Посъветвал го да кротува за дневниците. Не всичкият материал, казал той, се намира на Запад: налагало му се да предприеме периодични пътувания до Източна Германия и животът му щял да бъде застрашен, ако се продължавало с това разгласяване. Ървинг отговорил, че Призак му е доверил, че по-голямата част от материала все още се изнася тайно оттам.

— Какво е получил Призак? — попитал Хайдеман.

За миг Ървинг — който не бил виждал дотогава нищо от материала — се озадачил какво да отговори. Като си спомнил разговора с Гюнше, той отвърнал, че Призак притежава писмо от Хес до Хитлер с дата 1941 година. По-нататък в разговора Хайдеман започнал да се досеща, че Ървинг блъфира. Ървинг не знае обема на архива, притежаван от „Щерн“. Мисли, че някои от книгите са още в Америка. Той не знае за специалния том на Хитлер, посветен на Хес. Почти цялата му информация или е остаряла с две години, или просто се основава на недостоверни слухове.

— Призак говори за неща, които не са му ясни. — Хайдеман предупредил Ървинг.

След разговора с Ървинг Хайдеман уверил колегите си от историческия отдел на „Щерн“, че изтеклата информация не е толкова сериозна, колкото изглежда. Той им пуснал магнетофонния запис на телефонния си разговор с Куяу, когато сам „Кони“ му позвънил и му казал да не се бои от Ървинг. Според Лео Пеш Хайдеман им предал, че „Кони“ упражнява толкова силен натиск върху Щифел, че Щифел в никакъв случай нямало да предаде на Ървинг притежавания от него дневник.

Същия ден Хайдеман прибрал още 450 000 марки от Зорге.

 

 

В Лондон Ървинг започнал да транскрибира телефонния си разговор с Призак. Това било изнурителна работа и той успял да я завърши чак след полунощ. В 2 часа сутринта спрял колата си пред офисите на „Сънди таймс“ на „Грейс ин Роуд“ и оставил един екземпляр от транскрипцията на разговора в приемната, адресиран до Магнъс Линклейтър. Половин час по-късно той се прибрал вкъщи и си легнал изтощен.

 

 

Линклейтър получил плика на Ървинг, когато на другия ден пристигнал на работното си място. Като се запознал със съдържанието на плика, пред него възникнала дилема. Той несъмнено желаел да продължи с историята. От друга страна, според него нямало да е умно „Сънди таймс“ да се обвързва с Ървинг, като се има предвид репутацията му. Предложението на Ървинг — да отиде със самолет до Хамбург и Мюнхен на разноски на вестника, за да установи самоличността на източника от Щутгарт и да разговаря с него — го изпълнило с опасения. Вместо това той решил сам да организира проверката. Позвънил на немския историк Херман Вайс от Института за съвременна история в Мюнхен и обяснил какво му е казал Ървинг. Редакцията на Вайс била твърде характерна: той смятал, че всичко това е глупост. Изобщо не можело да се допусне, че съществуват някакви „Хитлерови дневници“. „Сънди таймс“ се свързал и с Герд Хайдеман, името на когото им било дадено от Ървинг. Според Линклейтър Хайдеман потвърдил, че наистина се опитва да се сдобие с материал от Хитлер, но изтъкнал, че поради неотдавнашното разгласяване много от този материал бил „върнат обратно“ през границата в Източна Германия.

Рано сутринта в сряда, 15 декември, пет дни след като получил записа на Ървинг от неговия разговор с Призак, Линклейтър позвънил на Ървинг вкъщи. Казал му, че „Сънди таймс“ не може да си позволи да го изпрати със самолет в Германия.

„Ние не разполагаме с големи суми, за да ги харчим щедро както преди — били думите на Линклейтър.“

За предпочитане било, казал Линклейтър, да изпратят Херман Вайс или някой от репортерите на вестника за среща с Призак. Освен това вестникът желаел да натовари със задачата някой, който е „неутрален“. Линклейтър се извинил за намека в тази забележка и предложил да заплати на Ървинг 250 лири за доставената информация от първа ръка.

— Не искаме да смятате, че вършим нещо зад гърба ви — казал журналистът. И обещал на Ървинг, че ще му даде достатъчно време да си помисли. Ървинг благодарил на Линклейтър за честното отношение към него и добавил, че е склонен да приеме предложението.

Веднага след като Линклейтър затворил телефона, Ървинг се обадил на германската издателска компания „Ланген Мюлер“. Казал, че ако искат да си осигурят дневниците на Хитлер, ще трябва да действуват бързо, защото „Сънди таймс“ вече ги е надушил. Към средата на следобеда издателите на свой ред позвънили на Ървинг и предложили да му заплатят самолетните билети, ако той приеме да изследва материала от тяхно име. Ървинг веднага резервирал място за полет до Мюнхен. Нямал намерение да позволи да бъде мамен от „Сънди таймс“.

 

 

По същото време в Хамбург Хайдеман и Валде получили редовен екземпляр от договора, скициран с Герд Шулте-Хилен през октомври в ресторант „Кьолн“. Щом компанията си възвърне разходите, полученият годишен доход от дневниците ще бъде разпределен между журналистите и „Грунер и Яр“ — и за пръв път, като признание за работата си по ръкописа за Хес, Лео Пеш също щял да получи парче от тортата. На Хайдеман се падали 36% от парите; на Валде 16%; на Пеш 8%; компанията щяла да получи останалите 40%. Тези проценти се отнасяли както за продажбата на синдикатните права, така и за продажбата на самите дневници.

В допълнение към договора подробно се определяло точно как ще действува на практика той. Ако синдикатните продажби донесат приход от 10 милиона марки, компанията незабавно ще изяви претенции за 9 милиона, за да покрие разноските си; от останалата сума Хайдеман ще получи 360 000 марки, Валде 160 000 и Пеш 80 000 — четиридесетпроцентовият дял на „Грунер и Яр“ ще донесе на компанията 400 000 марки. Ако самите дневници бъдат продадени, да речем, на някой архив или на колекционер за добавъчни 5 милиона марки, компанията веднага ще получи половината, за да покрие началните си разходи. От останалите 2,5 милиона марки Хайдеман ще вземе 900 000, Валде 400 000 и Пеш 200 000; делът на компанията и в този случай ще се равнява на 40% — 1 милион марки. С други думи, въпреки видоизменението на договора, за което настоял Шулте-Хилен, журналистите пак щели да станат богати в резултат на публикуването на дневниците.

При все че отделни томове, главно от годините на войната, продължавали да пристигат, ръкописът за Хес бил вече завършен. Най-трудната задача била да се осигури съгласието на фрау Хес, от която Валде и Пеш искали информация за посещенията ѝ при нейния съпруг в Шпандау. Семейство Хес извикало юрист, който настоявал семейството да получи хонорар 5000 марки, както и гаранция, че когато текстът се появи на страниците на „Щерн“, в него ще бъде отразено „политическото становище“ на семейството. Накрая било постигнато съгласие това да се даде под формата на интервю.

Екземпляр от ръкописа на „План 3“ бил изпратен за одобрение на Хенри Нанен, а Феликс Шмит уведомил шефа на отдел „Сериали“ в „Щерн“ Хорст Тройке. Шмит казал на Тройке да организира планирането така, че публикуването на откъсите за Хес да започне през лятото на 1983 година. Той споделил с него и тайната за съществуването на дневниците.

Тройке, стреснат от новината, попитал дали посветените са сигурни, че дневниците са истински. Шмит го уверил, че са напълно автентични. Сериозно ли допуска Тройке, че Шулте-Хилен ще плати девет милиона марки за комплект фалшификати?

 

 

Дейвид Ървинг пристигнал в апартамента на Аугуст Призак в събота, 8.30 часа. Прехваленият „архив“ бил разстлан по пода.

„Той се състоеше — твърди Ървинг — от двадесетина папки, формат А3, със снимки, залепени на предната им корица, и фотокопия на документи за целия Хитлеров период — от раждането до края на живота му. Специална папка обхващаше годините от 1939-а до 1945-а.“

Когато Щифел се обадил на Призак да го посети в дома му и разгледа колекцията му, а това станало през 1979 година, той необмислено дал на „професора“ фотокопията на повечето свои материали за Хитлер, включително и половин дузина листове, отразяващи най-интересните пасажи от дневника за 1935 година. Докато Ървинг преглеждал набързо материала, телефонът звънял няколко пъти и предавал спешни донесения. Обаждал се Фриц Щифел, но въпреки настойчивостта на Ървинг, Призак отказал да му съобщи името на този, който се обажда. Обръщал се към него с „Фриц“ и „клиенте“. Казал, че и малкото, което е казал досега на Ървинг, го излага на опасност и че според „Фриц“ цялото висше командуване на източногерманската армия е било призовано в Берлин, за да се установи доколко са верни слуховете, че един генерал изнася контрабанда през границата за Запада дневниците на Хитлер.

За да достигне изобщо до дневниците, Ървинг знаел, че се налага да поговори с този загадъчен „клиент“. Решил да приложи една хитрост на своя изнемощял от старост домакин.

„Склоних Призак, който не би ми дал фамилното име на този Фриц, колкото и упоритост да употребих за това, да му телефонира от съседната стая, откъдето да говорят по-спокойно“ — пише Ървинг.

А след това отишъл тихо до вратата, когато Призак започнал да набира номера. Открил какъв е кодът по щракането на апарата. („Лесно е — признава Ървинг. — Знаете, че първата цифра е «0», а след нея ще можете да определите и останалите.“)

Като се извинил, че трябва да излезе за малко, Ървинг напуснал апартамента на Призак и открил наблизо телефонна станция.

„Проверих всички телефонни указатели и установих, че набраният от Призак код се отнася за Вайблинген, а номерът е на някой си Фриц Щифел, чийто адрес бе даден в указателя.“

Издирването отнело на Ървинг няколко часа. Когато в 5.30 часа следобед той се върнал, заварил друг гост на Призак, който се готвел да си тръгва. Това бил Волф Рудигер Хес, син на Рудолф Хес, който посетил Призак, за да прегледа писмото, за което се предполагало, че е изпратено от баща му до Хитлер през май 1941 година.

„Хес без колебание определи почерка като подправен — отбелязва Ървинг. — А ако той е бил подправен, какво от останалите документи би могло да бъде автентично?“

Като обещал на Призак, че ще се опита да му намери издател, Ървинг успял да го убеди да се раздели със скъпоценните си папки.

На другата сутрин Ървинг напуснал Мюнхен на път за Щутгарт. Взел влак за Вайблинген и стигнал без всякакво предизвестие до входната врата на Фриц Щифел.

„Той се появи неохотно — спомня си Ървинг — и също тъй неохотно ме покани да вляза.“

Историкът обяснил, че не му е позвънил по телефона, защото „човек не знае дали няма да подслушат разговора му“. Щифел отговорил, че ако Ървинг му е телефонирал, той щял да му каже, че няма смисъл да се срещат.

„Одобри метода ми да получа достъп по този начин и ме поздрави.“

За да размрази още повече атмосферата, Ървинг извадил от вътрешния си джоб едно от най-ценните си притежания: чаена лъжичка с монограма на Хитлер, взета от Бергхоф. Когато Ървинг имал намерение да проучи нещо в Германия, вземал лъжичката със себе си, за да може с помощта на този талисман да очарова проявяващите неохота стари нацисти и ги накара да му помогнат.

„Тази лъжичка — твърди Ървинг — ми е отворила много врати.“

Щифел я разгледал внимателно, а после сам показал една от своите лъжички на Ървинг.

Като сравнили приборите си, двамата мъже се заловили за делова работа. Ървинг попитал за Хитлеровите дневници и Щифел — както предрекъл Хайдеман — се впуснал в лъжи. Казал, че преди няколко години бил посетен от един местен търговец, който му показал някакъв дневник. Щифел го държал у дома си една-две седмици и после му го върнал. Ървинг попитал има ли начин да се установи къде са останалите томове. Щифел „отговори, че доколкото му е известно, те всички са били продадени на един американец“. Индустриалецът не пожелал да разкрие как се казва този американец, нито името на доставчика на дневниците.

Всички усилия и хитрости на Ървинг се оказали напразни. Единствената му утеха била, че успял да получи фотокопията на Призак.

На 21 декември, вторник, той се завърнал със самолет в Лондон. Позвънил на Алан Самсън, издателя си в „Макмилън“, и му съобщил за дневниците. Самсън проявил интерес и си уговорили среща за идущия ден.

Но на сутринта Ървинг започнал задълбочена работа върху материала от Призак едва в 8.30 часа. Настанил се в кабинета си на първия етаж, извадил папката със своите автентизирани Хитлерови писания и се заловил да индексира документите на Призак, „за да се опита да добие представа за стойността им“.

Каквито и упреци да се отправят по адрес на Ървинг като историк — а те никак не са малко, — никой не може да се съмнява в способността му да надушва оригиналните документи. През последните двадесет години се запознал изтънко с мащаба на търговията с фалшификати. Самият той бил почти подведен от един фалшив „дневник“ на шефа на германското разузнаване Вилхелм Канарис. Затова подходил критично към документите, получени от Призак — и почти веднага започнал да открива несъответствия. Изписването на думи като „немски“ и „националсоциалистическа работническа партия на Германия“, които често се повтаряли, се различавало по стил от документ в документ. Най-изобличаващото доказателство според преценката на Ървинг, че се касае за фалшификация, било едно писмо, което имало претенцията, че е написано от Гьоринг през 1944 година. Думата „Райхсмаршал“ в шапката на печатната бланка била написана погрешно като „Райхсмарзал“.

„Към обяд — споделя Ървинг в дневника си — аз за нещастие се убедих, че колекцията на Призак гъмжи от подправени документи.“

Отменил срещата си в „Макмилън“ и позвънил на Призак.

— Има такива големи различия — казал му той, — щото документите не могат да бъдат истински.

По думите на Ървинг Призак „ахнал“. Ако документите на Щифел били фалшиви, доколко достоверни били останалите паметни вещи от сбирката на бизнесмена? В този момент една от най-големите печатарски компании в Италия била заета с отпечатването на няколко хиляди бройки от книгата на Били Прайс „Адолф Хитлер като художник и чертожник“, която била пълна с картини от колекцията на Щифел.

— Това означава ли — попитал Призак, — че акварелите са също фалшиви? Те произхождат от същия източник.

Ървинг отговорил, че не е специалист по изкуствата. Не можел да отговори на такъв въпрос. Все пак си позволил да каже, че според него „цялата история за източногерманското участие“ била „част от тънко изпипана швиндел“ (измама — б.пр.), за да се попречи на купувачите да показват придобивките си…

— Настоях той да посъветва Фриц Щифел да не купува нищо повече от същия източник.

Както свидетелствува дневникът на Ървинг, Призак изпаднал в раболепие от благодарност. Имало хора, казал той, които вярват, че Ървинг трябва да получи титлата „доктор“. Ървинг не бил съгласен: в Германия името „Дейвид Ървинг“ било достатъчна чест за него. Ядосан, задето си е изгубил времето, и отегчен от досадния старец, той добавил в дневника си една-единствена дума: „Шварм“ (тълпа — Б.пр.).

Но ако посещението на Ървинг в Германия почти не допринесло за възстановяването на паричното му състояние, то поне било от полза за Аугуст Призак.

До този момент, като използувал Куяу за натиск върху Фриц Щифел да си сдържа езика, Хайдеман бил в състояние да възпре вредата от разкритата на Призак истина. Сега репортерът се заел с пълното запушване на теча. Упорито следвайки дирите на Дейвид Ървинг, той отишъл в Мюнхен, за да се види с Призак. Предложил за архива му 30 000 марки в брой — сума, която Призак, свикнал да преживява с оскъдната пенсия на учител, с радост приел. Хайдеман му казал:

— Това за мен е много ценно. Сега ще притежавам всичко, което е принадлежало на Щифел.

Не споменал нищо за дневниците, купени от „Щерн“; и Призак заключил, че той и Щифел са просто съперници колекционери. Но така или иначе, причината за предложението на Хайдеман го интересувала по-малко, отколкото банкнотите от по 500 и 1000 марки, които посетителят извадил от чантата си. Щом Хайдеман иска да си пилее парите, за да купи някакви си фотокопия, нима той, Призак, трябва да се вайка?