Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Selling Hitler, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
thefly (2018)

Издание:

Автор: Робърт Харис

Заглавие: Да продадеш Хитлер

Преводач: Христо Кънев

Издание: първо

Издател: ИК Нов Златорог

Година на издаване: 1994

Националност: английска

Художник: Иван Димитров

Коректор: Ница Михайлова

ISBN: 954-492-054-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5827

История

  1. — Добавяне

Десета глава

Фриц Щифел, четиридесет и седем годишен, собственик на процъфтяващ машиностроителен завод, за пръв път забелязал магазина на Куяу на „Аспергщрасе“ през 1975 година, когато минавал покрай него с колата си. Витрините били изпълнени с паметни военни вещи. Щифел бил също колекционер. Той спрял пред магазина и натиснал звънеца. В магазина нямало никого. Щифел идвал още два пъти, но всеки път той бил безлюден. По-късно, като минавал един ден отново там, Щифел забелязал един дребен, пълен човек да излиза пред магазина, за да измие витрините.

„Заговорих го — спомня си Щифел. — Той ми се представи с името Фишер.“

Този Фишер го въвел в магазина и му показал сбирката, изложена на „Аспергщрасе“. Щифел си купил един нацистки орден за 650 марки. Наскоро след това, подведен от празните приказки на Куяу, станал най-добрият клиент на магазина.

Щифел колекционирал всякакви реликви от войната, но проявявал специален интерес към документи и снимки с автограф. Бил смаян от способността на хер Фишер да си ги доставя.

„Предположих, че навярно има доста добри връзки. Създаде у мен такова впечатление. Често ми разказваше за пътуванията си до Източна Германия. Спомена, че имал там роднини.“ Наивността на Щифел била толкова голяма, колкото и охотата му да харчи пари. Куяу просто не вярвал на късмета си.

„Той винаги изпадаше във възторг, когато съзреше нещо ново — ще сподели по-късно Куяу. — Ако му кажех, че са ми доставили долните гащи на Хитлер, той би изпаднал в екстаз.“ В течение на шест години според хамбургския прокурор Щифел похарчил приблизително 200 000 марки в магазина на Куяу. Купил 160 рисунки, картини с маслени бои и акварели, уж създадени от Хитлер, а също и писани на ръка стихове, бележки за речи, писма и ръкописи. Манията на Щифел го въвлякла в злоупотреба. Той превел 180 000 марки от авоарите на компанията си на компания „Либланг“, за да покрие „разходите по почистването“, а всъщност да заплати Хитлерови паметни вещи. В резултат на това той бил принуден да плати над 120 000 марки на немските данъчни власти.

В замяна за тези разноски Щифел придобил една от най-големите колекции на фалшификати в Западна Германия. Неговите картини, рисувани от „Хитлер“, обхващали както една скица на гробницата на родителите на Хитлер, обозначена с дата 1907 година, така и портрет на Ева Браун на двадесет и четири годишна възраст. Някои от тези произведения били плод на трескавото въображение на Куяу (например една серия карикатури, рисувани от „Хитлер“ за полковия му вестник в 1916 година); други били копия на съществуващи творби. Една гола жена, рисувана с креда и подписана „Адолф Хитлер“, с дата 1933 година, била копие от произведение на Ерхард Амадеус Дир. Друга, озаглавена „Гола жена, Хуби, фройлайн Е. Браун“, била лоша имитация на „Къпане в Бергзее“ от Юлиус Енгелхард; когато Куяу уговарял Щифел да я купи, той фактически му показал копие на Енгелхардовата картина и с характерната си наглост обвинил Хитлер в плагиатство. Куяу продал на Щифел и една кожена кутия, облечена с коприна, която купил на щутгартската железопътна гара, съдържаща 233 писани на ръка страници от „оригиналния ръкопис“ на „Майн Кампф“. Куяу просто бил преписал тези страници от издадената книга. На титулната страна той написал също с почерка на Хитлер: „Борбата на времето“ или „Борбата“, или „Моята борба“. Кое заглавие е най-внушително от трите? Адолф Хитлер.

Впоследствие Куяу заявил, че е преписал ръкописа на „Майн Кампф“, за да се упражнява в почерка на Хитлер, и няма никакво съмнение, че е станал необикновено изкусен в това. С пълна лекота той имитирал почерците и на други хора при интерпретирането на различните псевдоними и биографии. Трудно е да се твърди с положителност кога за пръв път му с хрумнала идеята да напише Хитлеров дневник. Волфганг Шулце, американският агент на Куяу, казал на Гита Сирени от „Сънди таймс“, че той пласира „неподвързани“ страници от Хитлерови ръкописи, доставяни му от негов клиент още от 1976 година. Според Куяу той за пръв път през 1978 година се заловил да пише на машина хронологията на всекидневния живот на Хитлер, като използувал един официален годишник на нацистката партия за 1935 г. Като извършил това, решил да опита как ще изглежда текстът с почерка на Хитлер.

В мазето на новия си дом с Едит в Дицинген Куяу имал известен брой ученически тетрадки, купени за няколко марки от книжарница в Източен Берлин. Куяу ги бил купил с първоначалното намерение да ги използува за каталог на своята колекция. Сега взел една от тях, потопил перото си в шишенце с черно мастило и започнал да пише. Когато мастилото свършвало, продължил с молив.

„Беше лесно“ — твърди по-късно той.

За завършек на работата си залепил фалшиви метални готически инициали на корицата. Куяу бил купил тези инициали в универсален магазин, те били изработени от пластмаса в Хонконг и представлявали всъщност буквите РН вместо АН, както си мислел той. И тази, както всичките му фалшификации, била груба и непретенциозна. Тя нямало да издържи и едночасово изследване от експерт.

Две седмици по-късно, по време на едно от редовните посещения на Фриц Щифел на „Аспергщрасе“, Куяу извадил тетрадката и я сложил на масата пред него.

„Това — казал му той — е дневник на Хитлер.“

Щифел разгледал внимателно тетрадката.

„Той не беше толкова очарован от съдържанието — твърди Куяу, — колкото от инициалите, които бях залепил на корицата.“

Щифел попитал дали може да заеме дневника. Куяу се съгласил.

„Занесох го вкъщи и го прочетох“ — спомня си Щифел. Сетне заключил книгата в сейфа си при другите фалшиви ръкописи на Хитлер.

 

 

Приблизително по същото време, когато получил дневника от Куяу, Щифел решил, че е настъпил моментът да потърси мнението на експерт за забележителния си Хитлеров архив. Отнесъл се към „Кленау“, мюнхенска фирма за аукционери, които търгували с важни ръкописи, да му препоръчат някой авторитет по изкуството и писанията на Хитлер. „Кленау“ му дали името на Аугуст Призак.

„Професор“ Призак, за какъвто се представял той, бил натоварен от нацистката партия от 1935 до 1939 година със задачата да издирва Хитлеровите картини. Задачата се свеждала до това, да се откупят колкото може повече картини и да се отделят истинските от фалшивите, които дори тогава били наводнили пазара. За Призак, както и за многобройните „Пазители на пламъка“ онези слънчеви години преди избухването на войната, когато той бил млад и се радвал на покровителството на фюрера, представлявали най-хубавото време в живота му. Призак притежавал купища жълтеещи изрезки от печата и снимки от времето на Третия райх — негов личен архив, струпан в хаотичния му мюнхенски апартамент. Бил на седемдесет и шест години, бивш преподавател в средно училище, вписан в регистрите на мюнхенската полиция като известен симпатизант на идеалите на Хитлеровата епоха. В момента работел върху книга с непубликувани снимки от сборовете на нацистката партия. Бил нает и от американския милионер Били Прайс, който съставял пълен каталог на Хитлеровото изкуство. Щифел поканил Призак да го посети в Щутгарт и да оцени неговата колекция.

Това било решаващ момент за Куяу. Дотогава му се налагало да мами само любители ентусиасти. Сега трудът му щял да бъде преценяван от предполагаем експерт. През май 1978 година той подписал договор с Щифел, който гарантирал, че всичко, което му е продадено до упоменатата дата и би могло да му бъде продадено за в бъдеще, е „оригинално“ и „съвременно“. Според условията на този договор, ако нещо се окажело фалшиво, Куяу се задължава да му възстанови взетата сума. Следователно присъдата на Призак била от голямо значение за Куяу. Но той не бивало да се безпокои. Старецът хвърлил бегъл поглед на Щифеловата колекция и обявил, че тя има „голямо историческо значение“. Посочил един акварел.

— За последен път държах това в ръцете си през 1936 година — казал той на Щифел и Куяу.

„Тогава разбрах — твърди впоследствие Куяу — що за експерт е той. Бях завършил тази картина преди десет дни.“

Призак бил дотолкова впечатлен, че се свързал с един от най-големите авторитети по Хитлер в Германия: Еберхард Йекел, професор по съвременна история в Щутгартския университет. Йекел бил автор на „Хитлеровия Weltanschakung“, „Проект за могъщество“, занимавал се в течение на няколко години със съставянето на пълна колекция Хитлерови писания от 1905 до 1924 година. Призак му бил предал материали от собствения си архив. През 1974 година (те впоследствие били определени от Йекел като „няколко листа хартия, преписи без каквато и да е стойност“). Сега той настоял пред историка да се срещне с Щифел и с неговия доставчик, притежаващ удивителни връзки, хер Фишер. Йекел ясно съзнавал, че важни документи са притежание на частни колекционери, затова се съгласил. Уговорили среща за петък, 21 септември 1979 година.

 

 

Призак пристигнал в дома на Щифел преди Куяу и Йекел. Индустриалецът за пръв път отворил сейфа си и му показал дневника на Хитлер. Призак го разглеждал и чел цял час. Бил смаян, че съществува такава книга, макар да признал, че е донякъде разочарован от съдържанието ѝ. (Куяу я бил изпълнил почти изцяло със списъци на срещи и прокламации, взети от нацисткия годишник.) Взел си няколко бележки.

„Спомням си само страницата, която преписах — заявява Призак. — Другите бяха изписани само със заглавия от «Фьолкишер Беобахтер» (органа на нацистката партия).“

По-пълният запис, който бил преписан от Призак, се отнасял за 30 юни 1935 година:

Експлозията в Райнздорф с това, от което се нуждаех. Днес проблесна лъч на надежда — церемонията по освещаването на Дома на германското изкуство в Мюнхен.

Във всеки случай ще мога да се поотпусна с архитектите. Е. (Ева Браун) си има две малки кученца, така че ще намира с какво да си запълва времето и да не скучае.

Трябва да поговорим с Е. за Гьоринг. Отношението му към нея просто не е коректно.

Всичко е спокойно на здравния фронт.

Въпреки баналността на съдържанието Призак не се съмнявал ни най-малко в автентичността на дневника. Когато Куяу дошъл, той прочувствено му изразил възторга си.

— Вие сте нашето спасение — казал той на бившия сервитьор и мияч на витрини. — Трябва да издирите още документи. Историята ще ви благодари.

Йекел бил също впечатлен от колекцията на Щифел, когато индустриалецът му я показал.

„Тя се състоеше от рисунки, картини и документи, подписани от Хитлер“ — спомня си той.

Подали му дневника и той „бързо го прелистил“.

Помня едно място, където се споменаваше за Ева Браун и за едно куче. Доколкото този дневник се е съхранил в паметта ми, само десните му страници бяха написани с мастило и носеха подписа на Хитлер… Беше ми казано, че той е дошъл от Източна Германия и е бил пазен там от 1945 година. Не получих отговор на въпроса си как дневникът е донесен на Запад — каза ми, че такава информация щяла да изложи на опасност хората, които го донесли оттам. Намекнато ми беше, че е замесен в това един високопоставен служител от Източна Германия на име Фишер.

Куяу напрегнато следял как Йекел прелиства дневника. Възникнал спор какъв би могъл да бъде броят на останалите Хитлерови дневници. Куяу казал, че доколкото е подразбрал от доставчиците си в Източна Германия, дневниците обхващали период от тринадесет години, от 1932 до 1945 година. Призак се намесил: ако се предположи, че всеки от липсващите дневници обхваща половингодишен период, това ще прави общо двадесет и седем книги. Йекел настоял пред Щифел той да се опита да си ги достави. Куяу твърди по-късно как е седял и слушал всичко това „в почуда“.

Йекел проявил по-специален интерес към материала до 1924 година. Щифел имал много неща, които да му покаже, включително и някои неоткрити дотогава стихотворения на Хитлер, писани през Първата световна война. Сред тях били „Това се случи сред дебрите на гората Антоа“, илюстрована балада, и „Идилия по време на война“, произведение от четири строфи, в което „Хитлер“ описва как един германски войник изродил бебето на французойка:

Когато военният санитар Готлиб Краузе чул, както се придвижвал през Арас,

внезапен глух вик на жена от най-близката къща:

„Аз трябва да помогна, си помислил той, дори един германец, когато е на фронта, трябва да помогне“,

и новороденото бебе — момченце французойче — се появило на света с помощта на Готлиб Краузе.

 

И с типичната си голяма грижовност той положил грижи за детето,

измил го, повил го, за да покаже, че не сме варвари,

и държал бебето с удоволствие пред своите другари,

това малко червейче, което не знае нищо за интригите на Изволски и на Делкасе!

 

Мляко трудно се намирало, а трябвало да се намери бързо; на ливадата пасяла крава,

и двама войници от съседното поделение я реквизирали

веднага, и я издоили! Млякото течало на бликащи струи и

изобилно, шрапнел паднал наблизо, но те не спрели да доят.

 

Веднага след това той дал шишето на детето, което изродил,

извадил и два козуначени сухара от джоба си за майката:

идилия, която отново доказва благородното кредо на германеца,

и ако томитата[1] не са я разрушили, къщата е още там.

Към всяка строфа има придружаваща илюстрация: войникът изражда бебето на майката; войникът показва бебето на един свой другар; войникът дои крава; войникът се сбогува с французойката, която е взела на ръце детето. Йекел не намерил причина да се усъмни в достоверността на творбата. Приложено към нея, както и към повечето други произведения в колекцията на Щифел било „удостоверяването“, позоваващо се на официални канцеларски материали на нацистката партия. На следващата година Йекел препечатал „Идилия по време на война“ в книгата си за ранните писания на Хитлер, с още седемдесет и пет фалшификата, произведени от Куяу.

Когато тази плодотворна среща завършила, Йекел откарал Куяу обратно в Щутгарт. „Търговецът на антики“ почти не бил отворил уста през целия следобед. Той поразил историка със своята „сдържаност“ и „необразованост“. Йекел му казал, че ако Куяу открие нови томове от Хитлеровите дневници, той много би желал да ги подготви за печат.

 

 

По това време Куяу водел смайващо сложен живот. Държал магазина на „Аспергщрасе“. Организирал незаконния износ на паметни вещи от Източна Германия. Фалшифицирал документи и картини. Продължавал формално да фигурира като шеф на компанията за почистване „Либланг“. Отговарял на най-малко две различни имена. И тъй като това не го задоволявало напълно, започнал да мами Едит, като плащал на „компаньонката“ си от нощен локал за цяла смяна.

Корпулентната фигура на Куяу била отдавна позната на момичетата, които работели в квартала на публичните домове в Щутгарт, където той бил широко известен като „Генерала“. Любимите му свърталища били нощният клуб „Пигал“ и бар „Сиси“. Благодарение на парите, които получавал от паметните вещи на нацистите, той разточително се забавлявал. На момичето, с което бил, плащал щедро; другите момичета редовно получавали по бутилка шампанско. През март 1975 година срещнал Мария Модрич, двадесет и пет годишна австрийка, която сервирала напитки в бар „Сиси“. На петнадесет години тя напуснала училище и постъпила на работа във фабрика, после дошла да търси друга работа в Западна Германия и накрая станала барманка. Била тънка, тиха и с посредствена външност. Куяу я харесал и станали, както изискано се изразявала Мария, „интимни приятели“. Тя напуснала бар „Сиси“ и през май 1978 година Куяу я настанил в апартамент на „Ротенбергщрасе“, където заживяла сама с любимия си заек Цезар. Куяу имал ключ, държал някои свои дрехи в апартамента и осигурявал на Мария месечна издръжка между 1000 и 2000 марки.

„Кони ми даде заем за мебелировката — твърди Мария. — Той имаше повече пари от мен и ме разглези. Посещаваше ме почти всеки ден. Сетне излизахме заедно. После той си отиваше в своя апартамент. От време на време оставаше при мен за през нощта. Доколкото знам, Едит не подозира за моето съществуване, — Куяу казал на Мария, че е женен за Едит. — Едва по-късно — продължава Мария — научих, че той само живее при нея.“

Тя помагала сегиз-тогиз в магазина и имала впечатлението, че любовникът ѝ е нещо като художник.

Три седмици след срещата с Йекел и Призак, на 15 октомври, Куяу и Мария отишли да пийнат нещо в заведение. След няколко шнапса в ханчето „Корне“ те продължили в бар „Мелоди“. Малко преди полунощ група работници имигранти от Югославия нахълтали в бара, размахвайки пистолети. Докато почти всички клиенти се хвърлили на пода, Куяу, в изблик на пиянска смелост, скочил на крака и ги нападнал. В последвалата схватка бил ударен по главата и трябвало да бъде откаран в болница, а кръвта шуртяла от триинчовата дълбока рана на челото. При полицейския разпит той отново не могъл да устои на изкушението да не измисли история. Казвал се д-р Хайнц Фишер, Мария била негова секретарка, работел в изпълнителната власт на Баден-Вюртемберг. Когато проверили това и установили, че то не отговаря на истината, той пак ги излъгал. Бил д-р Конрад Куяу, до миналата година полковник в западногерманската армия, и скоро щял да стане професор. Полицията претърсила чантата, която носел със себе си, и намерила в нея художнически материали, въздушен пистолет и негова снимка в официална генералска униформа. Куяу казал, че е купил пистолета на публичен търг. Доверил на полицая, който го разпитвал, че този пистолет е принадлежал навремето на фелдмаршал Ромел. Полицаят казал на колегите си, че Куяу е или умствено неуравновесен, или фанатизиран военен.

Този любопитен епизод не свършва дотук. След по-малко от седмица Куяу бил призован да се яви отново в полицейския участък, за да обясни защо е лансирал неотговарящото на истината твърдение, че има докторат. Обвинили го, че се представя за друго лице. Най-дръзкият и самоуверен мошеник тук щял да се откаже от играта си, но Куяу се заклел, че е автор на единадесет книги за нацистка Германия, включително „Адолф Хитлер художникът“, „Адолф Хитлер — войникът от фронтовата линия“, „Адолф Хитлер офицерът“, както и петтомното изследване „Адолф Хитлер политикът“, всички издадени от компания „Улщайн“ в Мюнхен. Заявил, че в резултат на трудовете си е канен в цял свят да изнася лекции за нацизма и видните нацисти; имал не един, а три доктората, дадени му от университетите в Токио, Претория и Маями. Недоверчивата полиция поискала от него да докаже, че действително притежава тези отличия.

Документите (заявил Куяу) са вкъщи, но моят офис сега се обновява и всичко в него е поставено в кашони. Тези документи също са в кашоните и затова не мога да ви ги покажа в момента. Ще им направя фотокопия и ще ви ги пратя веднага щом завърша работата по обновяването на офиса ми. Налага се да спомена, че макар да съм получил отличието си от Токийския университет през 1977 г., истинската дата на документа е 1952 година. Това е, защото в Токио годината 1952 съответствува на нашата 1977 година.

Полицията изчакала, но документите изобщо не се появили. През следващия юли Куяу бил глобен 800 марки за злоупотреба с титли. Той се представил в съда за пръв път като „художник“.

На 20 октомври 1979 година, пет дни след сбиването в бар „Мелоди“, неподозиращият затрудненията на доставчика си с полицията Фриц Щифел поканил Куяу и Едит на парти в дома си. Празненството се организирало по случай рождения ден на фрау Зента Баур, съпруга на Ханс Баур, но в последния момент фрау Баур била възпрепятствувана да присъствува. В резултат на това имало само шестима гости: семейство Щифел, Куяу и Едит и бившият есесовец Якоб Тифенталер с жена си:

Празнуването минало весело. Щифел познавал от няколко години Тифенталер като свой събрат колекционер. Куяу бил представен на Тифенталер от Щифел като „хер Фишер“ по време на една вечеря през миналия март, но тогава казал, Тифенталер, Куяу се държал „твърде много в сянка“. Тази вечер обаче била съвсем различна: напитките се леели, броят на празните бутилки растял, а с него нараствала и бъбривостта на Куяу.

„Той каза, че е бизнесмен“ — спомня си Тифенталер.

След малко Куяу ми обясни, че има антикварен магазин в Щутгарт. Каза ми, че няма служители в магазина, че често пътува, че повечето време магазинът е затворен. Същата вечер той се похвали с добрите си контакти в Източна Германия. В тази връзка ни разказа, че брат му е генерал и служи в граничните войски на Източна Германия; ползувал се с голям авторитет, но това нямало да го избави от наказание, ако се установи, че е замесен в нещо противозаконно.

След още изпити чаши Куяу отворил дума за Хитлеровите дневници. Според Тифенталер той се похвалил, че „може да внесе на Запад дневници, които са били на борда на един от самолетите на фюрера“, който се разбил в Източна Германия в края на войната.

Тези дневници били укрити на сигурно място от местни селяни. Той каза, че има 27 тома, но може да ги внася на Запад само един по един. Те щели да пристигат на интервал от един-два месеца: по-честа доставка щяла да изглежда подозрителна.

Тифенталер, чиято собствена колекция от Третия райх била изградена главно около автографи и картини, бил очарован.

Това е първият случай, в който се съобщава, че Куяу е използувал самолетната катастрофа, за да обясни произхода на дневниците. Когато шестнадесет месеца по-рано дал първия дневник на Щифел, просто му казал, че „го е взел от Източна Германия“ заедно с другите военни реликви. На срещата с Йекел, само четири седмици по-рано, той бил също толкова неясен. Това говори, че в някой момент на периода от 21 септември до 20 октомври Куяу е научил историята за катастрофата.

Според Щифел той и Куяу посетили Ханс Баур в дома му в Хершинг някъде около септември 1979 година. Призак също присъствувал на тази среща.

„Беше по вечерно време — твърди Баур — и аз и жена ми отидохме да вечеряме с тях в съседното село.“

Баур по-късно заявил, че не си спомня да са говорили за катастрофиралия самолет на Гундлфингер, но съвпадението на тази среща с възприетата от Куяу история показва друго. Щифел признал пред полицията, че положително е чул от устата на самия Баур разказ за разбилия се самолет. От друга страна, Куяу смята, че е научил за това от Аугуст Призак, а Призак, който узнал за злополуката със самолета от книгата на Баур, по-късно признава, че навярно сам той е пуснал тази муха в главата на Куяу. Но каквато и да е истината — а трябва да се помни, че в книгата на Баур целият епизод с катастрофата на самолета е бил достъпен за всеки, който тепърва след 1955 година проявява интерес към тези събития, — това е решаващият момент в развитието на измамата. Изведнъж да се появи дневник на Хитлер и да се твърди, че е доставен незаконно от Източна Германия, било предостатъчно правдоподобно за лековерните колекционери като Щифел. Изваждането на дневника на показ и изтъкването на факта колко разстроен е бил Хитлер поради загубата на ценни документи при тази загадъчна катастрофа — това изведнъж придало на историята много по-правдив характер.

След края на вечерното тържество Щифел оставил гостите си да пренощуват у дома му. Следващият ден бил неделя. След закуска индустриалецът отворил металната врата, която водела към неговата колекция, и показал на Тифенталер дневника. Няколко седмици по-късно Тифенталер казал на Герд Хайдеман какво е видял и в началото на 1980 година самият Хайдеман посетил Щифел, видял дневника и чул историята за разбилия се „Юнкерс 352“.

Това, което придава на измамата на Куяу от този момент насетне елемент на гениалност, е, че като установил връзката между катастрофиралия транспортен самолет и дневниците, той оставил на други да изследват фона. Никоя жертва на измама не е действувала по-усърдно за собственото си впримчване, както това направил Герд Хайдеман. Докато Куяу сновял между двете си метреси и се грижел за магазина в Щутгарт, хамбургският репортер работел дълги часове, за да придаде достоверност на историята с дневниците, и дори рискувал да го уволнят от списанието. За Хайдеман всяка стъпка в опитите му да докаже, че дневникът, който е видял у Щифел, е истински, представлявала влагане на допълнителни усилия и загуба на време. Не е изненадващо, че накрая той просто искал да вярва отчаяно в съществуването на дневниците: дотогава бил вложил много повече труд за тях, отколкото Куяу. Пожертвувал година време, но лека-полека, в 1980 година, пътищата на двамата започнали да се сближават.

Щифел продължавал да държи в сейфа си дневника от 1935 година, но значимостта на притежателя на този дневник започнала да намалява. Той не одобрявал лявата ориентация на „Щерн“ и отказал да помогне на Хайдеман в разкриване самоличността на доставчика на дневника. Тифенталер, който вече бил действувал като агент на Хайдеман при опитите му да продаде „Карин II“, сега го изместил. Мотивът му бил почти напълно финансов. Той признал, че Хайдеман му е казал следното: няма да има никаква вреда за него, Тифенталер, ако помогне на „Щерн“ да намери дневниците; в 1983 година Куяу го нарекъл със смях „Господин десет процента“. През лятото на 1980 година Тифенталер казал на Хайдеман, че дневникът е бил донесен на Запад от някой си хер Фишер от Щутгарт. Хайдеман и Валде прекарали часове, ровейки се в телефонния указател на града. (Причината да не намерят номера била, че домашният телефон на Куяу в Дицинген бил вписан на името на Едит Либланг. Няколко месеца по-късно, след тяхното завръщане от Бьорнерздорф през ноември, Хайдеман и Валде възобновили контакта си с Тифенталер и го помолили да предаде на „хер Фишер“ едно предложение от тяхно име. Тифенталер изпълнил молбата им в писмо до Куяу с дата 29 ноември 1980 година:

Драги Кони,

 

Трябва да ти предам нещо, което не смятам, че е уместно да се обсъжда по телефона, защото човек никога не знае дали линията се подслушва, или не. Предполагам, че ще пазиш пълно мълчание по този въпрос и че няма да го споделяш е никого.

Една голяма издателска компания в Хамбург се обърна към мен с молба да установя контакт между теб и нея. Отнася се до дневниците на А.X., които имаш или би могъл да си доставиш. Предлагат 2 милиона марки хонорар (за дневниците). Освен това тези господа не държат непременно да притежават самите дневници, съгласни са да имат фотокопия от тях. Дневниците могат да си останат, както досега, в твое притежание. Ако проявиш интерес за контакт с тях, направи го колкото се може по-скоро. Всичко трябва, разбира се, да се извърши при пълно доверие между двете страни и тайно. Такова е предварителното условие. Ако предпочетеш да ти се плати в злато вместо във валута, това ще се осъществи в рамките на предлаганата сума.

Ще ти бъда много благодарен, ако ме уведомиш веднага какво си решил — но, моля, не по телефона.

Може би е уместно да спомена и това, че богатата компания ще поеме всички евентуални рискове, свързани с публикуването, както и всички правни последствия, които биха могли да възникнат във връзка с публикуването. Не бива да се споменава за източника на тези томове. Ако се възбуди дело (от Федералното правителство срещу компанията издател), компанията ще се позове на правото си да спази журналистическата тайна.

Получих официалните уверения на компанията за всички клаузи, изложени дотук. Тя е готова да сключи договор с теб, в който и двете страни да бъдат правно защитени. Навярно ще ми позволиш да подчертая, драги ми Кони, че на нито един от тези господа не съобщих името ти. Те знаят, че хер Фишер е ключът за тези томове, но не знаят нито собственото ти име, нито адреса ти, а и няма да ги научат от мен, освен ако имаш отрицателно отношение към този замисъл…

Моля те, не споменавай нищо за това на Фриц (Щифел).

Куяу бил вече по-богат отвсякога преди благодарение на дейността си като фалшификатор. Но като се има предвид, че два милиона марки представлявали почти десетократно по-голяма сума от тази, която той можел да получи от най-добрия си клиент, Фриц Щифел, едва ли е учудващо защо се е поддал на изкушението и приел предложението на компанията. Дори ако „богатата компания“ открие, че той се занимава с продажба на фалшификати, пак ще има някаква добра възможност да се измъкне някак си. Анонимността му била гарантирана. Ако нещо тръгне на зле, той винаги ще може да си послужи с претекста, че просто търгува с материал, който идва от другата страна на желязната завеса. Ето причината, поради която в началото на 1981 година той дал на Тифенталер разрешение да разкрие телефонния номер и адреса му на „Аспергщрасе“.

На 15 януари един мъж, който се назовал Герд Хайдеман, се обадил на Куяу по телефона в Дицинген. Говорили за дневниците. Куяу неколкократно наблегнал на това, че му е необходима гаранция за пълна тайна и че ще преговаря само с Хайдеман, и то лично. Верен на природата си, избродирал и една от своите истории, като обещал на репортера не само дневниците, а и оригинална опера от Хитлер, както и трети том на „Майн Кампф“. Куяу знаел, че колкото по-неправдоподобно звучат измислиците му, толкова по-силно ще му вярват хората, че той не лъже. Знаел добре какво върши. Разгадал типа характер на Хайдеман. Открил под привидно спокойния тон на журналиста нотката на силно желание, което създавало напрежение поради неувереност в успеха. Твърде лесно било да се досети.

И наистина в сряда, 28 януари, към 7.15 вечерта телефонът отново иззвънял. Куяу имал кратък разговор, после се обърнал към Едит.

— Това беше Хайдеман — казал й той. — Тръгнал е насам.

След пет минути той отварял вратата на последната си нетърпелива, кръглолика жертва, която стискала в ръка куфарче, пълно с пари.

Бележки

[1] Британските войници. — Б.пр.