Робърт Харис
Да продадеш Хитлер (15)

Дванадесета глава

Авансът от 300 000 марки нямало да бъде изплатен на Хайдеман, докато не достави нови пет дневника. Но Манфред Фишер бил добре осведомен за хроническите финансови затруднения на Хайдеман (репортерът получил нов заем от компанията два месеца преди това в размер на 28 500 марки) и като проява на добро доверие той наредил авансовата сума да бъде изплатена на Хайдеман на следващия ден след сключването на техния договор, във вторник, 24 февруари.

Един ден по-късно Хайдеман позвънил на Зорге да му съобщи, че е пристигнала нова пратка дневници. Той имал нужда от 480 000 марки. Зорге поел по коридора към кабинета на Петер Кюзел, финансовия директор, и помолил за разрешение да бъдат изтеглени парите.

Кюзел, наскоро постъпил в „Грунер и Яр“, сигурно се е учудил в каква компания е попаднал. Преди месец му наредили да изтегли 200 000 марки в брой, след като банките били вече затворени; отишъл с кола до летището, натъпкал парите в куфарче, сякаш те били предназначени за някоя фамилна мафия; после видял как Хайдеман се отдалечил с куфарчето в нощта. А сега трябвало да връчи нови 480 000 в брой без никакво обяснение за каква цел ще бъдат тези пари. Той бил почтен счетоводител. По този начин оскърбявали чувството му за порядъчност в бизнеса. Потърсил Манфред Фишер.

„Попитах д-р Фишер за какво са тези пари и защо толкова големи суми трябва да бъдат изплатени в брой — спомня си той. — Зададох въпроса, за да се ориентирам по-правилно във финансовите операции на компанията.“

Фишер съобразил, че кръгът на посветените трябва да се разшири от пет на шест души.

„Той ме закле да пазя тайна — твърди Кюзел — и ми съобщи, че хер Хайдеман е надушил следата на Хитлеровите дневници.“

Фишер предупредил Кюзел, че навярно ще се наложи да се иска от него да връчи около 3 милиона марки. Кюзел се ококорил недоумяващо при тези думи на мениджъра на компанията. „Казах, че това са много пари.“ Тогава Фишер поискал от него съвет и двамата се заловили да обсъждат как да постъпят, за да се избегне данъкът.

Когато Зорге получил разрешението, потеглил с колата си за централата на „Дойче Банк“, която се намирала на „Адолфсплац“ (какво подходящо название!). Парите, в банкноти от по 500 и 1000 марки, били отново сложени в куфарче и дадени на Хайдеман.

Тази установена практика щяла да продължи над две години. Щом Хайдеман научел от Куяу, че е пристигнала нова пратка книги, той уведомявал Зорге, който на свой ред се обаждал на Кюзел. Счетоводителят твърди:

Хер Зорге ми съобщаваше два дни предварително, когато трябваше да се изтеглят и връчат парите на Хайдеман, и каква е исканата сума. Аз се свързвах с централата на „Дойче Банк“ на „Адолфсплац“ и настоявах въпросът спешно да се уреди и се осигурят парите. Понякога Зорге, а в някои случаи и Хайдеман определяха в какви банкноти да се изплати исканата сума. Доколкото си спомням, това най-често бяха банкноти от по 500, по-рядко от по 1000 марки.

Когато Хайдеман се завърнел от Щутгарт с новите дневници, правел по две фотокопия на машина, инсталирана в частното му жилище — едно за себе си и едно за историческия отдел на „Щерн“. Съдбоносен за развитието на цялата афера бил фактът, че Хайдеман бил един от малцината в „Щерн“, които могли да разчитат ръкописа и да възприемат смисъла на текста, написан със старинни букви — готика, която отдавна не се изучавала в немските училища. За повечето посветени в тайната на дневниците Хайдеман се превърнал в истински тълкувател на писанието, медиум, чрез когото говорел оракулът от дневниците. След като изготвел фотокопията, занасял оригиналите на Зорге или на Хензман на деветия етаж в сградата на „Щерн“. Ако двамата били свободни в момента, им прочитал на глас по някой и друг пасаж. След този ритуал дневниците се поставяли в кафяви пликове, запечатвали се и отивали в сейфа на мениджмънта. Тайната, която витаела около тази процедура, била много строга. По-късно „Щерн Репорт“ описва това така:

Кръгът на тези, които знаели за дневниците, бил строго ограничен. Писането на бележки се избягвало. Ако се наложело да се напише все пак някоя бележка между посветените, тя веднага бивала унищожавана. Кръгът им започнал да напомня тайна организация, която работи нелегално.

Валде дори не казал на жена си върху какво работи.

Тази мания за секретност затруднява възстановяването на някои моменти от историята. Единственият регистър за доставките се пазел от Зорге. Той се пишел на ръка и бил понятен само на него. В лявата страна на лист хартия той записвал датата и размера на сумата; изплатена на Хайдеман. В дясната страна на листчето нанасял броя на доставените томове. Но както отбелязва „Щерн Репорт“, няма никакви сведения за интервалите между отделните доставки, нито за реда, по който те са пристигали: до днес никой не знае в кой момент е пристигнала дадена книга в „Щерн“. Хайдеман не бил задължен да подписва документ за парите, които получава.

„За нас беше съвсем ясно — обяснява Зорге, — че при този вид бизнес Хайдеман не би подписвал разписки, нито би трябвало да се посочва на кого са изплатени парите.“

След като вече били дали на репортера личното му възнаграждение от 300 000 марки и му обещали още стотици хиляди, когато дневниците бъдат публикувани, ръководството решило, че може да се разчита на почтеността на Хайдеман.

Щом Куяу завършел подправянето на нова партида дневници, се обаждал по телефона на Хайдеман в дома му в Хамбург и му съобщавал, че камионът с пианата, съдържащи нова пратка книги, с пристигнал от Източна Германия. Според репортера тези телефонни позвънявания обикновено могли да се очакват около осем часа сутринта, когато вземал сутрешната си вана. След това Хайдеман побързвал да отиде в магазина на „Аспергщрасе“. Куяу му предавал пакет с формат А4, дебел три-четири инча, който съдържал последната пратка. Хайдеман му предавал запечатан плик с пари, който да бъде доставен на „генерал Фишер“. Понякога Хайдеман отварял пакета дневници в Щутгарт и Куяу, преструвайки се, че не разбира старогерманските букви, молел журналиста да му прочете нещичко от дневниците. Хайдеман се съгласявал и докато четял на глас, представлението било често прекъсвано от ахканията и охканията на Куяу, имитирайки почуда от тези необикновени исторически документи. След като Хайдеман се приберял щастливо в Хамбург, Куяу, не по-малко щастлив, отварял пакета с парите, който — макар че той не го съзнавал — съдържал значително по-малка сума от тази, която Хайдеман бил получил от банката в Хамбург.

От 680 000-те марки, получени от него докъм края на февруари, за да достави дневниците, Хайдеман, изглежда, присвоил почти половината от тази сума. Не можем обаче да бъдем сигурни в това: обвинението на Куяу срещу Хайдеман са думи на безочлив лъжец, отправени към един непоправим фантазьор. Но въпреки всичко правдивостта като че ли за пръв път е на страната на Куяу. Според него и Едит Либланг куфарчето, което Хайдеман отворил в дома им в нощта на 28 януари, съдържало 150 000 марки — не 200 000-те, които били сложени в него, когато Хайдеман напуснал Хамбург двадесет и четири часа преди това. През 1983 година, при обиск в дома на Хайдеман полицията намерила бележка, която потвърждавала споразумението на репортера с Куяу, но там били посочени много по-малки суми от тези, за които знаел Манфред Фишер:

Частна колекция на паметни военни вещи, Щутгарт ФА, Е. Либланг, 7000 Щутгарт 1, „Аспергщрасе“ 20.

Документи и картини	500 000 марки
27 дневника по 50 000 марки	1 350 000 марки
Майн Кампф	150 000 марки
Всичко	2 000 000 марки

От 85 000-те марки, връчени му за всеки том в Хамбург, Хайдеман предавал най-много по 50 000 и си задържал по 35 000. По този начин той присвоил 280 000 марки само до края на февруари.

Проектът за Хитлеровите дневници бил в ход по-малко от месец, но вече имал най-малко три пласта лъжовност. Куяу мамел Хайдеман; Хайдеман мамел Куяу и ръководството на „Грунер и Яр“; а ръководството на „Грунер и Яр“ мамело редакторите на „Щерн“.

В понеделник, 9 март, Манфред Фишер отишъл до Гютерзло, на сто и петдесет мили от Хамбург, за да се срещне с висшето ръководство на групата „Бертелзман“. В куфарчето си той носел три от дневниците на Хитлер, които извадил предишната вечер от сейфа на деветия етаж.

Събрание на целия борд на компанията, състояло се на 11 февруари, утвърдило Фишер за бъдещ мениджър на „Бертелзман“. Той щял да поеме новата си длъжност в началото на юли, като междувременно щял да облекчи заетостта на Райнхард Мон, шеф на фамилията, който притежавал почти девет десети от компанията. Мон щял скоро да прекрати работата си във фирмата поради навършване на шестдесетгодишна възраст. Ежедневният оперативен контрол на „Бертелзман“ се поверявал на Фишер. За Мон оставили по-широките въпроси на политиката на „Бертелзман“, тъй като той бил президент на борда на компанията.

Нямало да бъде лесно за Фишер да наложи авторитета си просто като прекрачи прага на „Бертелзман“ и седне на мястото на такава могъща фигура, особено когато Мон ще продължи да наблюдава работата му. Дневниците на Хитлер били средство, което щяло да служи за доказателство, че той притежава перспективно виждане, въображение и годност да предприема решителни действия, доказателство — по думите на „Щерн Репорт“ — „за широкообхватния му подход към издателския бизнес“.

Пристигнал в главната квартира в Гютерзло, Фишер помолил Мон за лична среща. Двамата се оттеглили във вътрешния кабинет на Мон, секретарката била уведомена да не пуска никого в кабинета и Фишер извадил досието на Хайдеман. Подал го на Мон и насочил вниманието му към описаното от Баур страдание на Хитлер при новината за изгубването на ценните документи.

— Но ние ги открихме — добавил Фишер. И много гордо поставил дневниците пред Мон. — Това са дневниците на Хитлер.

Мон започнал да ги прелиства. Реакцията му напълно съвпаднала с очакванията на Фишер.

„Мон беше не по-малко очарован от самите нас — спомня си той. — Смяташе, че това е голямо откритие.“

— Манфред — обърнал се към него Мон, — това е най-същественият ръкопис, който е попадал някога на бюрото ми.

Посветеният в тайната Мон увеличил на седем души броя на съзаклятниците в „Бертелзман“.

Три дни по-късно, на 12 март, Фишер подписал договор с Томас Валде, подобен на подписания с Герд Хайдеман. Делът от печалбите за Валде щял да възлиза на 4% от продажбите на книгите при тираж до 10 000 бройки, 4,8% до 50 000 тираж и 6% за тираж над 50 000 екземпляра. От продажбата на синдикатните права той щял да получи 24% от брутната печалба. Авансът му възлизал на 10 000 марки. Подобно на Хайдеман, и той си запазил правото на вето за включването на други историци в проекта.

На 2 април била организирана малка почерпка на борда на „Карин II“ за отпразнуване на благоприятния ход на нещата. Манфред Фишер и Ян Хензман дошли към 6 часа следобед, а на яхтата вече били Хайдеман, Валде и Зорге, които ги очаквали. Фишер и Хензман присъствували за пръв път на „Карин II“. Хайдеман ги развел из яхтата и им показал своите съкровища.

„Показаха ми обувалката на Гьоринг — спомня си Фишер — и голямата тоалетна чиния заради едрите задни части на Гьоринг.“

На Хензман „Карин II“ се сторила „чиста и добре поддържана“. Когато обиколката приключила, мъжете седнали да пият уиски със сода и цели два часа говорили за своя триумф. Най-развълнуван от всички бил Хайдеман. Както се изразил, неговото откритие щяло „да накара светът да затаи дъх“.

Но вече започнали да се изразяват първите съмнения относно дневниците. Противно на уговорката за пълна секретност, въпреки многократните и мелодраматични предупреждения, че разкриването на тайната ще изложи на опасност един човешки живот, Хайдеман не можел да сдържа гордостта си, че притежава такова голямо богатство. Като четял един от първите томове, доставени от Куяу, а този том обхващал първите шест месеца на 1933 година, попаднал на пасаж, в който се споменавало за елитните войски на фюрера, „Лайбщандарте от СС Адолф Хитлер“. Преливащ от възторг, той решил да се свърже с член-учредителя на „Лайбщандарте“ — стария си приятел Вилхелм Монке. През пролетта на 1981 година Хайдеман позвънил на бившия есесовски генерал, за да му съобщи, че притежава първите три дневника.

„Ще ти ги покажа — казал той на Монке. — В тях се говори и за теб.“

Три месеца преди това Монке, в деня на погребението на Дьониц, се отнесъл с пренебрежение към идеята за съществуване на някакви „Хитлерови дневници“. Сега той побързал да се появи в Хайдемановия апартамент на „Елбхаусе“, където му била показана една „черна книга“. Генералът не могъл да разчете текста, затова Хайдеман му прочел съответните пасажи:

15 март 1933 година: Посещение при специално избрани хора и планове за новата Щандарте (част) на СС в Лихтерфелде. Тези СС Щандарте трябва да носят моето име.

 

17 март 1933 година: Християнските съюзи се учат на аполитичност. От днес една СС Щандарте е дислоцирана в Лихтерфелде. Отсега нататък всички съответни мерки за сигурност ще се поемат от тези хора. Те са изключително добри националсоциалисти. Частите Щандарте вече носят моето име и са положили клетва за вярност към мен.

 

18 март 1933 година: Посещение при тези Лайбщандарте. Те са много фини мъже. Имах разговори с членове на кабинета до късно през нощта.

Хайдеман прочел тези баналности — типични за дневниците като цяло — и попитал Монке за мнението му. Монке не бил впечатлен.

Казах на хер Хайдеман, че няколко неща в тези дневници просто не отговарят на истината. Първо, СС Щандарте никога не са били дислоцирани в Лихтерфелде. Числях се към това поделение и през март и април 1933 година казармите ни бяха на „Фризенщрасе“, в казармите на полицията. Второ, по това време войсковите части, за които става дума, не се наричаха Лайбщандарте. Трето, това, което пише за 18 март 1933 година, е напълно измислено. Адолф Хитлер никога не е посещавал частта, намираща се на „Фризенщрасе“.

Хайдеман изслушал тази явно съкрушителна преценка с голямо самообладание. Той отдавна бил престанал да работи на рационална радиовълна: съмнения около автентичността на дневниците не били програмиране за приемане.

„Навярно — намекнал той на Монке — Хитлер е възнамерявал да извърши всичко това и го е изразил на книга.“

Хайдеман проявил същото хладнокръвие, когато през пролетта на 1981 година Еберхард Йекел публикувал извинението си в едно авторитетно немско историческо списание, признавайки, че документите в издадения от него сборник с ранни произведения на Хитлер са фалшиви. Йекел сдържал думата си и не назовал името на Щифел — представил документите като „притежание на частен колекционер, напълно неизвестен на обществеността“, — но изтъкнал, че съмненията, които са били изразени по отношение на автентичността, са се „потвърдили“. Не само Йекел изпитвал неудобство. Случилото се било неприятно и за „Щерн“. Когато книгата на Йекел се появила за пръв път, списанието му платило 3000 марки за преиздание на Хитлеровите стихотворения под заглавие „Рими от X.“: тогава ръчните изделия на Куяу се появили в списанието две години и половина преди да започне фабрикуването на дневниците. Възможно ли било, чудел се Валде, дневниците да изхождат от същия източник, както и стихотворенията? Хайдеман бил изпратен в Института за съвременна история в Мюнхен да изготви копия на фалшивите документи и да провери дали и те имат за свой източник катастрофата край Бьорнерздорф. Хайдеман не си направил труд да се свърже с Йекел. Вместо това изпратил документите направо на Куяу, за да ги провери самият той, и след няколко седмици му позвънил да го попита дали ги е виждал преди. Куяу, разбира се, отрекъл да са му известни отпреди и Хайдеман предал на Валде, че няма основания за безпокойство.

Публикуваното извинение на Йекел подтикнало Куяу към друга проява на фалшификация. Всички съмнения около достоверността на стихотворенията произлизали от факта, че „Дер Камерад“ не било произведение на Хитлер и не могло да бъде преписано от него, защото било създадено едва в 1936 година. Куяу се опитал да уталожи страховете на Фриц Щифел по този въпрос, като съчинил едно писмо с дата 18 май 1981 година, уж изпратено от библиотекар в Източна Германия, който работел в „Литературния архив“, адресирано до брата на Куяу, „генерал Фишер“:

Публикуваното извинение на Йекел подтикнало Куяу към друга проява на фалшификация. Всички съмнения около достоверността на стихотворенията произлизали от факта, че „Дер Камерад“ не било произведение на Хитлер и не могло да бъде преписано от него, защото било създадено едва в 1936 година. Куяу се опитал да уталожи страховете на Фриц Щифел по този въпрос, като съчинил едно писмо с дата 18 май 1981 година, уж изпратено от библиотекар в Източна Германия, който работел в „Литературния архив“, адресирано до брата на Куяу, „генерал Фишер“:

Другарю Фишер,

 

Уведомявам Ви, че текстът на документа, наречен „Дер Камерад“, е създаден в малко по-различна форма от Ксавер Керн през 1871 година. Това стихотворение е било публикувано неколкократно до 1942 година под различни заглавия, всеки път с известни различия в текста. Публикувано е и през 1956 година във „Фолк унд Висен“ (Източна Германия, книжка девета). До няколко дни ще Ви изпратя фотокопие на оригинала.

Подпис: Шенк

Ако Хайдеман се бил потрудил да провери случая с Йекел или ако Йекел сам си бил направил труда да има разговор с „Щерн“ за подправените стихотворения, дейността на Куяу щяла почти сигурно да излезе наяве. Но както се оказало, жертвите му още веднъж налели вода в неговата мелница и той получил възможност да продължи доходните си занимания още две години.