Робърт Харис
Да продадеш Хитлер (33)

Тридесета глава

Както могло да се очаква, на другия ден западногерманският печат стръвно се нахвърлил срещу „Щерн“. Един вестник обвинил списанието, че е изпаднало в „мегаломания“, щом си позволява да твърди, че ще напише отново историята на нацистката ера, „сякаш тази история не е вече написана от шестдесетте милиона жертви на Втората световна война“. Друг нарекъл сензационната находка „вонящ мехур от кафявото блато“. Уводна статия в „Ди Велт“ обобщавала настроението на цялата страна:

Два дни преди тридесет и осмата годишнина от разгрома на нацизма на 8 май 1945 година едно нещо изпъква ясно: историческите книги за Хитлер и Третия райх няма да бъдат написани отново. Дневниците на Хитлер, които „Щерн“ представи на света срещу огромни суми и огромни тиражи, са фалшиви… Господин Цимерман заслужава благодарности за това, че успя да спре навреме този подем на сензационност, който включва и сериозен опит да се фалшифицира историята. За щастие въпросът беше изяснен, преди да бъде нанесена непоправима вреда на съвестта на германския народ и на света.

Безспорно се налагало някои глави от персонала на „Щерн“ да бъдат пожертвувани за успокояване на общественото мнение; единственият въпрос бил: чии глави ще паднат?

Рано в събота сутринта Шулте-Хилен телефонирал на Райнхард Мон и му съобщил, че подава оставка. Мон отказал да я приеме.

— Вие не носите главната отговорност — успокоил го той.

Цяла сутрин членовете на бордовете на „Грунер и Яр“ и „Бертелзман“ се обаждали на Шулте-Хилен по телефона и му обещавали своята подкрепа. По обед се очертал ясен консенсус, че по-скоро редакторите, а не ръководството ще трябва да понесат последствията от бедата. Когато Кох пристигнал от Ню Йорк, заварил Нанен, Шулте-Хилен, Гилхаузен и Шмит, които се били заключили в кабинета на Нанен, да се съвещават кой ще трябва да изпие отровната чаша. Шулте-Хилен имал подкрепата на Мон, следователно бил напълно извинен. Нанен бил вече наполовина в оставка. Гилхаузен отговарял само за художественото оформление на списанието… Кох бързо осъзнал, че той и Шмит ще трябва да изпият отровната чаша. В 2 часа следобед бил извикан да ги представлява юрист, тъй като от общи разисквания съвещанието се превърнало в пазарлък за размера на компенсационната сума при уволнението им.

Изглежда драстично несправедливо Кох и Шмит — които никога не са имали доверие в Хайдеман и които биха могли да го уволнят още през 1981 година — да бъдат принудени сега да понесат отговорността за провала на това, което винаги е представлявало за ръководството на „Щерн“ сензационна находка. Двамата редактори правилно оценили случая с тях и заплахите им, че ще отнесат въпроса до промишлен съд, донесло на всеки от тях грамадно финансово обезщетение: по 3,5 милиона марки на двамата (над 1 милион щатски долара), извън данъка за сметка на „Щерн“ по израза на „Щерн Репорт“, при условие, че ще пазят в тайна и няма да разгласят как дневниците са били доставени и как се е постъпвало с тях в компанията.

 

 

В Лондон двата тома дневници, предадени на „Сънди таймс“, бързо били обявени за фалшиви. Д-р Джулиъс Грант, съдебният учен, който установил, че дневниците на Мусолини са фалшифицирани, само след пет часа открил следи от следвоенен избелител на хартията. Норман Стаун, един от най-последните биографи на Хитлер и един от неколцината британски учени, които могли да четат текстове, писани на ръка със старинни немски букви, бързо заключил, че дневниците са подправени. Имало нееднаквост на отделните букви и правописни грешки; но текстът най-вече се отличавал с баналности и абсурдни повторения. На 30 януари 1933 година, деня, в който Хитлер дошъл на власт, авторът на дневника записал:

Ние трябва незабавно да започнем да укрепваме колкото може по-бързо властта, която придобихме. Трябва незабавно да се заема с разпускането на Райхстага — така ще мога да укрепя властта си. Няма да изпуснем от ръцете си властта, каквото и да се случи.

„Това звучи почти като изречение от Чарли Чаплин във филма му «Диктаторът», писал Стоун. «Сънди таймс» призна, че сме били напълно неподготвени за такъв антиклимакс.“

Тъй като Франк Джайлс отсъствувал, неговият помощник Брайън Макартър трябвало някак си да формулира обяснение за поведението на вестника, чиито заглавия на първа страница в продължение на две седмици се преобразили от „Изключителна новина: тайните на Хитлеровата война“ в „Хитлеровите дневници: търси се фалшификаторът“. Обяснението, което в края на краищата се появило, навярно спечелило на вестника повече подигравки, отколкото всичко друго в дейността му през последните две седмици.

„Сериозната журналистика — започвало обяснението — е много рисковано начинание.“ А по-нататък се казвало:

По наше собствено убеждение ние не постъпихме безотговорно. Когато възникнат значителни, но рисковани истории, вестникът или трябва да ги отхвърли, без да задава каквито и да било въпроси, или да проведе изследвания за проверка на достоверността им. Никой не би оспорил факта, че появата на автентични дневници, писани от Адолф Хитлер, ще бъдат винаги събитие от масов интерес и историческа важност.

Нашата грешка беше в това, че се облегнахме на чужди доказателства.

И обяснението завършвало така:

В известен смисъл ние изпитваме облекчение, че въпросът бе така категорично решен. Една недоказана присъда би създала сложни проблеми във връзка с публикуването.

Този бележит образец на самооправдание, прикрит под маската на извинение, бил веднага атакуван от много автори. Случаят с Хитлеровите дневници съвсем не бил пример на „сериозна журналистика“, а случай на „чекова журналистика“, прост и ясен. И както проличало тогава, една „непотвърдена присъда“ щяла навярно да подтикне „Сънди таймс“ да продължи сериализацията: формулата на Мърдок за съотношението 55:45 налагало баланс на вероятност, решително наклонен срещу автентичността. Неловкото положение, в което изпаднал вестникът, се усилило още повече от обстоятелството, че цветното приложение, вече разпространено, съдържало дванадесет страници картинен справочник за кариерата на Хитлер — но било много късно да се изземе от пазара.

„Какво се случи със «Сънди таймс»? — фигурирал въпрос в статия на «Ню Йорк таймс», в която се коментирало обяснението, поместено на първа страница. Рупърт Мърдок е известен предимно с таланта си да превръща всичко, до което се докосне, в боклук.“ Следвало цитиране на три коментара на Мърдок по случая с дневниците:

„Когато нищо не рискуваш, нищо не печелиш.“

„В края на краищата ние сме в развлекателния бизнес.“

„Тиражът скочи и остана на високо ниво. Не понесохме загуби, нито нещо друго от този род.“

Поне последното твърдение е вярно. Списание „Щерн“ върнало на „Нюс Интернашънъл“ цялата сума, заплатена за дневниците, а „Сънди таймс“ запазил 20 000 от 60 000-те нови читатели, привлечени с публикуването на сензационната находка.

 

 

Когато узнал за първи път, че дневниците са фалшиви, Герд Хайдеман посрещнал новината сравнително спокойно. Той не осъзнал достатъчно добре категоричността на присъдата. Още хранел надеждата, че Бундесархивът може би греши. Но към неделя вече изпаднал в късно проявил се шок. Увереността му била подкопана от грубото отношение, проявено към него през нощта в сградата на „Щерн“. А това, което ясно съзнавал, било само началото. Сега, след рухването на тригодишната му мечта да доведе до знанието на света завета на Хитлер, не след дълго щели да завалят към него въпроси какво е станало с парите.

По-късно Хайдеман признал, че депресията му била толкова дълбока, щото му навявала мисълта да се застреля: нали в края на краищата той притежавал така нареченото „оръжие на самоубийството“ — пистолета, с който Хитлер се застрелял. В пълнителя на пистолета имало още пет патрона. Част от седмицата той прекарал в състояние на колапс: лежал в долния от двата апартамента на семейството и отказвал да се движи. Барбара Дикман позвънила от Рим, за да разбере какво става, и била поразена от емоционалното състояние на Хайдеман.

— Той плачеше и повтаряше безспир, че ще се изясни, че повечето дневници са автентични; че аз трябва да му вярвам, че не ме е подвел.

В неделя сутринта, като не чули нито дума от Хайдеман в течение на повече от едно денонощие, Томас Валде, Лео Пеш и Михаел Зойферт се заловили да го търсят.

„Побояхме се да не е намислил да сложи край на живота си“ — спомня си Валде.

Опитали се да се свържат с него по телефона, но телефонът не отговарял. Отишли с кола до „Карин II“, яхтата била безлюдна. Към обед спрели пред дома на Хайдеман на „Елбхаусе“.

— Натиснахме звънеца — твърди по-късно Пеш. На един прозорец се показа по-голямата му дъщеря. След дълго разтакаване насам-натам около входа вратата най-сетне се отвори и бяхме въведени в апартамента от фрау Хайдеман.

Тримата ѝ казали, че трябва да говорят със съпруга ѝ. Джина отговорила, че той се намира у приятели някъде в Хамбург; обещала да го доведе. Оставила репортерите от „Щерн“ сами, а тя слязла на долния етаж, за да се опита да склони мъжа си да излезе от укритието си. Десет минути по-късно те чули звънеца на входната врата.

„Погледнах през шпионката — разказва Пеш — и видях Хайдеман по риза да лежи отпаднал на пода до стъпалата. Той стенеше: «Отворете, отворете!» Жена му беше до него и се опитваше да го изправи на крака. Отворих вратата и Хайдеман, който, както изглежда, не можеше да се държи на краката си, залитна към един фотьойл и се отпусна в него. Плачеше и хлипаше. Изминаха около десет минути, преди да може да говори.“

Хайдеман представлявал жалка гледка, но посещението на колегите му в общи линии не било мотивирано от грижа за здравето му. Списание „Щерн“ работело усилено от зори в събота, за да сглоби историята на измамата. Като използували информацията и телефонния номер, даден им от Хайдеман, репортерите от списанието открили дома на „Фишер“ и магазина му и ги намерили със затворени капаци и пусти. Съседите казали, че Кони и Едит са заминали. Списание „Щерн“ скоро установило, че истинското име на „Фишер“ е Куяу и че високопоставените му роднини от Източна Германия — директорът на музея и генералът — са съответно общински пазач и гаров носач. Валде, Пеш и Зойферт били получили инструкции да изтръгнат повече информация и щом Хайдеман се поуспокоил, започнали отново да му задават все същите въпроси.

Зойферт извадил снимка на Куяу, която списанието вече било получило от семейството му в Източна Германия. Това ли е „Фишер“? Хайдеман веднага отговорил утвърдително. Зойферт му казал, че истинското име на този човек е Куяу. Пеш твърди:

— Хайдеман ни увери — и аз му повярвах, — че за пръв път чува името Куяу.

Задаването на въпросите продължило до седем часа вечерта и било възобновено по обед в понеделник.

В този промеждутък от време Куяу позвънил на Хайдеман по телефона. Фалшификаторът казал, че се обаждал от телефонна кабина в Чехословакия, където продължавал да се опитва да намери партитурата на „Ди Майстерзингер“. Хайдеман записал разговора. Бил обзет от отчаяние. Казал на Куяу, че дневниците са фалшиви.

— Кой би могъл да подправи толкова много томове? — попитал той.

— О, Господи — простенал Куяу, — о, Господи!

Хайдеман му казал, че те и двамата ще свършат в затвора.

— Глупости! — възкликнал Куяу. — Искаш да кажеш, че вече са открили връзката между нас?

— „Щерн“ подготвя обвинение срещу мен. Не се съмнявам в това — добавил Хайдеман. — Вестниците пишат, че аз съм извършителят.

— Невъзможно — отвърнал Куяу.

— Хайде признай! — замолил го Хайдеман. — Откъде си вземал дневниците?

— Те са от Източна Германия, човече.

Хайдеман го притиснал с разкритието на „Щерн“, че е излъгал за роднините си в Източна Германия.

Куяу признал, че е излъгал, но казал, че идеята не била негова: „те“ го накарали да постъпи така.

По-късно Хайдеман пуснал записа на разговора с Куяу на Лео Пеш — по време на разпита в понеделник.

„Изобщо не беше ясно кои са тези «те» — спомня си Пеш, — а Хайдеман не е настоял да го узнае… Докато слушах записа, Хайдеман постоянно ми говореше за партитурата на Вагнеровата опера. Все още като че ли вярваше, че Куяу му е доставил и автентичен материал.“

Репортери и фотожурналисти дебнели край дома на Хайдеман няколко дни. Към вторник Хайдеман се бил оправил достатъчно, за да ги покани вътре за импровизирана пресконференция. Дузини журналисти нахълтали в кабинета му, притискайки Хайдеман до един библиотечен шкаф, пълен с произведения за Третия райх. Присъствувал неговият адвокат. Според това, което писали впоследствие журналистите, видът на Хайдеман бил „изтощен“ и „унил“. Попитали го защо продължава да отказва да назове публично името на доставчика на дневниците.

— Защото този човек навярно също като мен е жертва на измама — отвърнал Хайдеман. — Той се опитва по своему да изясни откъде са дошли те и дали са фалшифицирани. Докато проучва това за мен и докато аз още имам известна вяра в него, не мога да издам името му на публиката. — Хайдеман отказал да коментира слуховете, че той се казва Фишер.

Същия ден списание „Щерн“ обявило, че Хайдеман е „уволнен по спешност“ и Хенри Нанен разкрил, че компанията има намерение да предяви обвинение на Хайдеман в измама пред хамбургския прокурор. Нанен добавил, че според него Хайдеман не е преставал да вярва в достоверността на дневниците, но е бил заслепен от „доларови знаци“ и е присвоил поне част от парите на списанието, изплатени за получаването на дневниците.

— Хайдеман не е само измамен — съобщил той на репортерите, — той същевременно е и измамник.

Нанен разкрил и друг факт: списание „Щерн“ е заплатило над 9 милиона марки за дневниците.

Няколко часа по-късно западногерманското телевизионно предаване „Панорама“ с водещ Щефан Ауст, изпреварило „Щерн“ с два дни и назовало източника на Хайдеман. Той се казвал Конрад Фишер и още Конрад Куяу.

 

 

Излишно е да напомним, че Куяу не бил в Чехословакия, за да търси партитурата на „Ди Майстерзингер“, когато позвънил на Хайдеман в понеделник. Той се намирал в австрийския промишлен град Дорнбирн, близо до границата с Бавария, сврял се в дома на родителите на Мария Модрич. Условията били ограничени и атмосферата, както може да се очаква, напрегната.

— Кони и Едит спяха заедно — твърди Мария, — а аз спях във всекидневната.

Планът на Куяу бил да стои далеч от Щутгарт, докато нещата се поохладят. Но скоро проличало, че това няма да стане — нещата, напротив, ставали все по-напечени. Куяу седял и гледал телевизора на семейство Модрич, когато на екрана ненадейно се появила неговата снимка — на човека, за когото се предполагало, че е доставял на Хайдеман дневниците на Хитлер. Когато обявили и това, че списание „Щерн“ е платило 9 милиона марки за материала, Куяу скочил от стола си. Девет милиона марки? Той бил получил само четвъртината на тази сума. Измамникът се оказал измамен. Фалшификаторът бил изпълнен с морално възмущение от нечестността на Хайдеман.

„Той беше много разстроен“ — спомня си Едит.

Куяу бил сигурен, че тъй като репортерът смята, че той се намира зад желязната завеса, където търси операта на Вагнер, съзнателно го е издал: а щом името му вече е известно, за него ще е невъзможно да мине обратно през границата и много лесно ще попадне в ноктите на тайната полиция, а Хайдеман ще се наслаждава на милионите марки, които се падат по справедливост на Куяу — така поне бил убеден фалшификаторът.

Куяу телефонирал на адвоката си в Щутгарт и научил, че хамбургският прокурор го издирва и възнамерява да извърши обиск в дома и в магазина му. Ясно било, че всичко е свършено. В петък, 13 май, Дитрих Клайн от хамбургската прокуратура, придружен от група полицаи, нахълтал в помещенията на Куяу и наблюдаван от тълпа репортери, започнал да изземва доказателство след доказателство: десет кашона и две пластмасови торбички, пълни с книги за Хитлер, изрезки от вестници, един подписан екземпляр на „Майн Кампф“ и художнически материали. Имало още нацистки униформи, военни отличия, свастики и снимки. Над входа за колекцията на Куяу бил прикрепен за стената герб с мотото: „Безстрашни и предани“.

Клайн бил в дома на Куяу и внимателно преглеждал имуществото му, когато телефонът иззвънял.

— Обажда се Клайн — казал прокурорът.

— На телефона е Куяу — бил отговорът.

Куяу казал на длъжностното лице, че доколкото разбира, прокурорът сигурно ще желае да разговаря с него. Щял доброволно да се яви на срещата. Казал на Клайн, че ще се срещнат при граничния пост на австрийската граница на другия ден сутринта.

В 8 часа в събота Куяу казал „довиждане“ на Едит и Мария и се упътил към германската граница, където го очаквал Клайн със заповед за арестуване.

Куяу се съгласил да се предаде. Но не приел да каже истината. По време на дългото пътуване на север за Хамбург той запитал прокурора какво ще се случи с него. Според Куяу Клайн му казал, че ако той не е човекът, който е написал дневниците, ще бъде освободен до десет дни; в противен случай „това щяло да трае дълго време“.

— Аз реших — твърди по-късно Куяу — да му разкажа една фантастична приказка от Братя Грим.

Според тази приказка — към която фалшификаторът се придържал през цялата следваща седмица — той бил просто посредник: отрекъл като „абсурдна“ представата, че е подправил дневниците. Твърдял, че е срещнал човек, известен само като „Мирдорф“ през 1978 година в Източна Германия. Този „Мирдорф“ му предложил да го снабдява с материал от Хитлер. Така Куяу си доставил един дневник и го дал на Фриц Щифел. По-късно, когато Хайдеман научил за това, започнал да настоява пред него за още дневници. Куяу казал на прокурора, че предвид молбата на Хайдеман той възобновил контакта си с „Мирдорф“, който му обещал да ги получи. Оттогава насетне книгите започнали да идват от Източна Германия през следващите две години чрез друг човек на име „Лаузер“. Куяу отрекъл най-енергично да е получил 9 милиона марки за книгите. Предал на „Лаузер“ не повече от 2,5 милиона, от които задържал 300 000 за комисионна.

Версията на Куяу звучала крайно неправдоподобно и Клайн без особени усилия опровергал почти веднага големи части от нея. Например, когато разпитвали Мария Модрич два дни след задържането на любовника ѝ, тя определила призрачния „хер Лаузер“ не като швейцарски бизнесмен, а като човек, който редовно посещавал бар „Сиси“, за да поправя джукбокса. А щом Куяу не е знаел, че дневниците са фалшифицирани, как ще обясни присъствието в дома си на повече от шестстотин грижливо маркирани книги и статии от вестници, които представят в подробности ежедневните действия на Адолф Хитлер? И защо полицията е намерила и няколко празни тетрадки, идентични с така наречените дневници?

На тези въпроси не можело да се даде отговор. Но това, което се оказало най-ефикасно за сломяване на съпротивата на Куяу, била представата, която полицията могла да си създаде за Хайдеман. Докато той, Куяу, чезнел в затвора, репортерът продължавал да се наслаждава на свободата си в Хамбург и да разказва на всички, че е предал всичките 9 милиона на Куяу. Мисълта за това била непоносима. В четвъртък, 26 май, на тринадесетия ден от арестуването си, Куяу признал писмено, че е подправил повечето от шестдесетте тома дневници на Хитлер. За да докаже вината си, той написал част от своята изповед със същите готически букви, които бил използувал в дневниците. И за капак на всичко добавил злобно накрая, че Хайдеман е знаел още отначало, че дневниците са фалшиви.

От известно време Хайдеман се досещал, че е станал обект криминално разследване. Броени часове след задържането на Куяу, в събота, 14 май, хамбургската полиция обискирала дома на журналиста на „Елбхаусе“ и архива му на „Милхщрасе“; „Карин II“ също била претърсена и необходимото иззето. Конфискувани били колекцията на Хайдеман от нацистки паметни вещи и много от личните му документи. Четири дни по-късно полицията извършила втори обиск. Според прокуратурата той не донесъл „нищо ново“, но Хайдеман вече бил съвсем наясно, че дните на свободата му скоро ще приключат.

Той прочел във вестниците за арестуването на Куяу и се отнесъл с неверие към растящите слухове, че „Кони“ е фалшификаторът.

— Изобщо не вярвам в това — заявил той пред „Ройтер“. — Куяу трябва да е „истински вълшебник“, за да подправя такова огромно количество дневници.

А на приятеля си Рандолф Брауман доверил:

— Ако тези дневници не са истински, тогава трябва да се намират някъде истинските. Куяу сам не може да подправи всичките, като се имат предвид тези сложни исторически ситуации, отразени в тях. Навярно Куяу ги е преписвал от истински дневници, които все още съществуват някъде.

Хайдеман казал на Брауман, че се чувствува напълно „Kaput“ (скапан — Б.пр.), а Джина предупредила Брауман, че съпругът ѝ е „ужасно потиснат“. „Мерцедес“-ът на компанията бил отнет; кредитните им карти били обявени за невалидни; тя и мъжът ѝ се били превърнали в социално прокажени. Брауман изпитал съжаление към тях. На 23 май, понеделник, той позвънил и поканил съпрузите на почерпка същата вечер. Джина изразила съмнение дали Хайдеман ще се съгласи да напусне апартамента.

— Той отново е потиснат — казала тя.

Но семейство Хайдеман се появило на уреченото място в 10.30 вечерта и останало на почерпката с Брауман и съпругата му до три часа след полунощ. Хайдеман бил апатичен и непрестанно се вайкал. Другите трима полагали усилия да го накарат да се стегне, но той просто седял отпуснат на стола си и клател глава, че това не е по силите му.

— Всичко рухна в този момент — оплакал се той. — Всичко се превърна в прах. Да можеше поне един учен да се появи и докаже, че дневниците или известна част от тях са истински!

Брауман изразил изумлението си от факта, че дневниците са толкова примитивен фалшификат. Хайдеман отговорил, че е лесно да се каже това сега. И добавил:

— Но аз никога не се съмнявах. Всичко съвпадаше така прекрасно. Едно нещо следваше друго: първо картините на Хитлер, после произведенията, които е рисувал като младеж, сетне писмените източници от периода на пребиваването му във Виена, след това молбата му да постъпи в училище по изкуствата и отхвърлянето на молбата от преподавателите — всичко е истинско, всичко е доказано; следват положителните резултати от експертизата на дневниците. Никой не можеше и да помисли, че всичките дневници могат да се окажат фалшиви.

Брауман запитал за двата обиска на полицията.

— Иззели са ми всичко — казал Хайдеман. — Документи, снимки, писмени работи — оставили са само разписка за конфискуваното.

„Той бе наистина изпаднал в дълбока апатия — спомня си Брауман, — като човек, който е видял краха на всичките свои надежди и мечти. Не пи много тази вечер. Мислите му бяха се загнездили в улей и не можеха да се откъснат от въпроса, откъде са дошли дневниците, дали те са истински, или фалшиви.“

— Не искам да остана в паметта на хората като човек, виновен за най-големия провал в историята на вестникарството — казал Хайдеман.

Брауман обещал да направи всичко в кръга на възможностите си, за да помогне на Хайдеман, но времето вече било изтекло. Три дена по-късно Куяу го замесил във фалшификаторството и в четвъртък, 26 май, в 10 часа вечерта репортерът бил арестуван в дома си и откаран в затвора.