Робърт Харис
Да продадеш Хитлер (16)

Тринадесета глава

На 13 май 1981 година беше стреляно срещу папа Йоан-Павел II и той бе ранен в този опит за убийство на площад „Сан Пиетро“ в Рим. Когато новината стигнала до сградата на „Щерн“ в Хамбург, веднага било свикано редакционно съвещание. В драматичното събитие се съдържали всички елементи, в които се било специализирало списанието: насилие, лични трагедии, конспирации, шпионаж, международна криза, ярки фотоснимки — „Щерн“ хвърлило всички свои ресурси за отразяване на събитието. Човек с опит в разкриването на чуждестранни афери трябвало да замине за Турция, родината на злополучния атентатор. Идеалният избор бил Хайдеман. Виждал ли го бил някой? Къде бил Хайдеман през тези дни?

От началото на годината Хенри Нанен сменил ежедневната си работа по редактирането на „Щерн“ с по-незначителна — издател на списанието. Заменил го триумвират от главни редактори: Петер Кох, отговарящ за политиката, икономиката и външнополитическите въпроси; Феликс Шмит, натоварен да отговаря за изкуството, забавните страници и рубриките, посветени на свободното време на читателите; Ролф Хилхаузен отговарял за художественото оформление. Кох бил вече провел няколко безплодни разговора с Хайдеман, опитвайки се да го накара да се заеме с нормална журналистическа работа. Шмит се нагърбил с откриването му. Позвънил на Томас Валде, шеф на отдела, към който се числял Хайдеман. Валде казал, че репортерът не е на разположение.

— Не ме интересува къде е! — изкрещял Шмит. — Докарайте го в кабинета ми! — Ядосан, той отишъл да се посъветва с Нанен. — За кого работи Хайдеман? — попитал той. — За редакторите или за издателската компания?

Нанен изразил предположение, че Хайдеман безспорно работи за редакторите, и посъветвал Шмит и Кох да се оплачат на ръководството.

В същото време на три етажа над тях разколебан какво да предприеме, Валде имал разговор с Вилфрид Зорге. Тъй като Манфред Фишер отсъствувал, двамата се отнесли към неговия заместник Ян Хензман и обяснили проблема. Хензман избягвал неприятностите. Посъветвал ги да представят Хайдеман за болен, а после Валде щял да излъже редакторите, като им каже, че Хайдеман е в отпуск по болест. Журналистите не посрещнали идеята му с ентусиазъм. Накрая Хензман с голяма неохота приел, че е дошло време да обявят на щастливите редактори за сензацията, която ръководството им е осигурило. Извадили дневниците от сейфа и ги наредили в купчинка на една масичка в ъгъла на кабинета. Хензман позвънил на Кох, най-старшия от редакторите, и го повикал да се качи горе.

Първата реакция на Кох, когато му показали дневниците, била на гняв, защото се почувствувал измамен от ръководството. Позвънил на Шмит и Гилхаузен в офисите на „Щерн“ по-долу и им казал да дойдат тук при него. Шмит пристигнал след няколко минути и заварил колегите си „наведени над куп книги с формат А4“.

„Кох ми каза — споделя той, — че това са дневниците на Адолф Хитлер и че ги е доставил Хайдеман.“

Както почти всички от компанията, и те не умеели да четат старинния ръкопис. Насочили вниманието си върху външния вид на дневниците. Гилхаузен забелязал, че повечето книги имали „черна корица“, „червен шнур и червен печат“, а също и бележка, залепена отпред, „на която Хес или Борман бил написал, че тези книги са собственост на фюрера“. Хензман казал, че Хайдеман няма възможност да върши нормално журналистическата си работа, защото ръководството му е възложило да се занимава от името на компанията с доставянето на тези книги. За тях се плащали големи суми. Необходимо било да се спазва пълна тайна по това.

Редакторите се оттеглили в кабинета на Кох да обмислят изненадващата новина. Реакциите им били смесени. Всеобщо било възмущението от начина, по който се отнасяли към тях: от пет месеца били на нови длъжности, но бъдещето не им чертаело прекрасни перспективи. От друга страна, редакторите ни най-малко не се съмнявали, че книгите са автентични. Те трябвало да бъдат автентични. Вече били похарчени за тях над половин милион марки. Изобщо не можело да се допусне, че хитрите, консервативно настроени и финансово предпазливи ръководители на „Грунер и Яр“ ще вложат средства в нещо, ако то не си заслужава парите. Тримата редактори трябвало да са наясно, че ако се обявят против дневниците, рискуват да се опозорят в историята като недалновидни журналисти, които не са могли да оценят най-голямата сензация след края на войната.

Това им станало пределно ясно само няколко дни по-късно, когато се завърнал Манфред Фишер и свикал общо събрание на журналистите и бизнесмените за обсъждане на целия проект. Кох, Шмит и Гилхаузен застанали лице в лице с Хайдеман, Валде, Зорге и Хензман. Фишер не изпитвал никакво неудобство, задето не споделил навреме тайната с редакторите. Той бил убеден, че неуместното им отношение към Хайдеман едва не коствало на компанията изпускането на този неповторим случай. Не хранел никакви съмнения и в достоверността на дневниците.

— Мислите ли — казал той, — че щях да допусна да се изразходват толкова пари, ако не бях убеден, че си заслужава?

Ако „Щерн“ не искал дневниците, те могли да се пласират другаде: „Бертелзман“ щял да използува световните си права; „Бантам Букс“ щели да се погрижат за издаването на дневниците в Америка. Хайдеман почти не си отворил устата. Вместо него Фишер обяснил историята с източногерманския генерал и неговия брат на Запад, чиято самоличност не бивало да се разкрива. Тримата редактори слушали без ентусиазъм. Унижени и обидени от поведението на ръководството, тяхното отношение към голямата сензация на Хайдеман било и щяло да остане за много месеци напред отношение на гневно, но сдържано съгласие.

На 27 май Хайдеман преминал границата с Източна Германия и посетил повторно Бьорнерздорф. Този път той бил сам. Искал да научи повече за разбилия се транспортен самолет. Открил няколко очевидци на злополуката. Хелда Фрис, съпруга на на един местен хотелиер, описала как самолетът се стрелнал от небето, отсичайки върхарите на дърветата в близката Хайденхолцка гора. Един от трите му мотора бил изтръгнат, преди машината да се забие в земята. Рихард Елбе, местен фермер, който се намирал на полето, за да надзирава руски и френски заробени работници, пръв дотичал до горящите развалини. Експлодирали патрони, заклещените вътре хора викали и удряли с всичка сила по корпуса, за да се измъкнат. Пред насъбралите се един от оцелелите, Франц Вестермайер, изпълзял от хаоса.

„Елате по-близо, страхливи кучета! — спомня си Елбе, че викал той. — Елате! Защо чак толкова се плашите?“

Ала горещината била твърде голяма, за да се приближат и помогнат за спасяването. Един ратай на име Едуард Гриме твърди Елбе, по-късно извлякъл труповете изпод развалините. Те вече нямали човешки вид. Липсвали ръцете, а краката и всичко останало било овъглено. Останките били изследвани в местната морга от немски военен лекар. На едно от телата намерили табакера с релефно изображение на емблемата на „Луфтханза“ и думите: „В чест на петстотинхилядния километров пробег.“ Тя била на Гундлфингер. Останките на самолета били оградени с кордон от немски полицаи и есесовци. Но според Ервин Гьобел, син на тогавашния кмет, мнозина успели да измъкнат по нещо от самолета, дори самите войници от кордона, от което се обогатили. Останките от машината и част от товара били разпръснати из цялата гора. Рихард Елбе си отнесъл два прозореца от пилотската кабина и ги използувал за построяването на част от навес.

Всичко това било много несъществено — избледнели слухове, смътно припомнени тридесет и шест години след събитието. Но и в този случай Хайдеман нямал какво да извлече от тях. Купил от Елбе двата стари прозореца и ги докарал в Хамбург, където ги показвал гордо като допълнително доказателство за достоверността на случилото се със самолета.

На 1 юни той получил още 225 000 марки. Наскоро след това се върнал от Щутгарт с нови томове от дневниците. Сега в сейфа на ръководството се пазели вече дванадесет дневника на Хитлер.

През май Манфред Фишер посветил още един член от ръководството на издателската компания в тайната на съществуването на дневниците. Това било д-р Андреас Руперт, юрисконсулт на „Грунер и Яр“. Фишер поискал мнението му за законността на целия проект. Ще може ли „Щерн“ да издаде дневниците? Кой притежава авторското право?

Руперт го осведомил, че да се определят права върху Хитлеровото имущество е сложен въпрос, всъщност почти неразрешим. Собствеността на Хитлер и петте милиона марки, които му дължали издателите на „Майн Кампф“, били конфискувани след съдебно дело, заведено от името на провинция Бавария през 1948 година. Завещанието на Хитлер било обявено за невалидно, а в 1951 година баварските власти конфискували личните му вещи, поверени на неговата икономка, за да не може тя да ги продаде. Но на следващата година те не могли да попречат за появата на „Беседите на Хитлер по време на храна“: провинция Бавария очевидно притежавала правата за литературното наследство на Хитлер само по отношение на вече издадения материал; непубликуваните дотогава материали били извън обсега на нейния контрол. Невъзможно било да се предвиди как ще реагират баварците или Федералното правителство на новината за съществуването на дневниците. Ситуацията допълнително се усложнявала поради факта, че се уговаряли частни сделки с потомци на Хитлер. Франсоа Жьону, бившият нацист и швейцарски адвокат, подписал договор с Паула, сестра на Хитлер, малко след завършването на войната. Но Паула била вече отдавна починала. Междувременно западногерманският историк Вернер Мазер имал специален договор, по силата на който разполагал с правото да действува като попечител за рода на Хитлер. Като първа стъпка към осигуряването на права за публикуване на дневниците издателската компания взела решение да сключи договор с Мазер.

Мазер бил конфликтна фигура. Десет години преди това той написал бестселър — биография на Хитлер, преведена на двадесет езика, в която по всеобщо мнение се разказвало прекалено нашироко за положителните черти на Хитлеровия характер и за личните му постижения. През 1977 година Мазер написал книга, в която нападал съюзниците, организирали Нюрнбергските процеси, че в много случаи обесените военнопрестъпници са били жертва на съдебна грешка. Отношенията му с ляво ориентираното списание „Щерн“ били обтегнати. Затова списанието установило връзка с него чрез бившия му асистент Михаел Хеп. Мазер споделя:

Той (Хеп) ми позвъни през лятото на 1981 година и ме попита дали съм заинтересован да разговарям с журналист от „Щерн“. Казах му, че по принцип избягвам контакти с издания като „Щерн“… Хер Хеп поясни, че този журналист е много разумен човек, който при това притежава голяма колекция паметни вещи от Хитлер. Уговорихме среща и скоро след това Хеп и Хайдеман дойдоха да ме видят.

Хайдеман пристигнал в дома на Мазер в Шпейер, до Хайделберг, на 11 юни. Без да споменава за дневниците, той помолил историкът да му преотстъпи правата за всеки оригинален Хитлеров материал, който той вече е открил или ще открие за в бъдеще. След едноседмичен пазарлък за условията бил изготвен и подписан ръкописен договор на 18 юни:

Професор д-р Вернер Мазер получава като изпълнител на Хитлеровото завещание и от името на Хитлеровите наследници възнаграждение в размер на 20 000 марки, платими в брой. Срещу тази сума той предоставя на Герд Хайдеман правата за всички открити или купени документи и бележки, писани от ръката на Адолф Хитлер, включително транскрибирани телефонни и други разговори, които не са били публикувани досега и които биха могли да се използуват за издаване. Професор д-р Вернер Мазер преотстъпва на Герд Хайдеман всички необходими за целта права, в това число личните права и авторското право. Д-р Мазер потвърждава, че той е упълномощен да извърши това от името на родствениците на Хитлер. Документът е изготвен в юридически отдел в Хамбург и е в съответствие със законите на Федерална република Германия.

Хайдеман отворил куфарчето си и извадил пачка пари. Тя съдържала двадесет и две банкноти от по 1000 марки, които той връчил на Мазер.

След като доставил дванадесетия дневник, Хайдеман неочаквано обявил, че се иска повишение на цената. Вместо отделният дневник да струва 85 000 марки, занапред той щял да струва 100 000 марки. Източногерманският генерал, предал Хайдеман на ръководството на „Щерн“, настоявал за повече пари: за да продължи снабдяването им с тези книги, генералът трябвало да подкупва все по-голям брой корумпирани комунистически чиновници. Тази новина разочаровала компанията. Тя очаквала да получи всички книги до средата на май; вместо това към средата на юни тя притежавала по-малко от половината. Но компанията не желаела да провали проекта в такъв ранен стадий. Тя нямала друга възможност, освен да се съгласи да плати новата цена. И нито веднъж не заподозряла къде всъщност отиват тези пари в повече.

Живял години наред в дългове, Хайдеман сега плувал в пари. През следващите месеци той и Джина започнали да харчат с толкова широка ръка, че това правело впечатление дори в град с високия стандарт на Хамбург. В един от универсалните магазини на града той купил мебели за 37 000 марки — щял да обновява обстановката в апартамента си. Извадил парите от джоба на сакото си, както си били с връзките и печата на банката. В туристическото бюро „Люрс“ той платил в брой 27 000 марки и резервирал първокласни кабини за себе си и семейството си за първото плаване на луксозния кораб „Астор“. Персоналът на бюрото без всякакво усилие описал на полицията през 1983 година тази случка — служителите години наред помнили колко трудно успели да натъпчат парите на Хайдеман в чекмеджето на касата си. Джина придобила две коли — „БМВ 318“ с подвижен покрив (гюрук) за 32 000 марки и „Порше 911“ за 26 000. Хайдеманови се преместили в жилище с по-големи удобства на „Елбхаусе“, най-елитната улица в Хамбург; но тъй като не се задоволявали с това, наели още един апартамент в същата сграда. Нарасналото благосъстояние им дало възможност да си накупят много бижута и килими.

Натъпкан с парите на „Щерн“, Хайдеман, вманиачил се да колекционира нацистки паметни вещи, съвсем изгубил контрол над амбициите си. За някои от вещите, които имал, се предполагало, че са автентични, като например почетния кортик на СС, притежаван от Карл Волф, за който Хайдеман платил на стария генерал 30 000 марки. Повечето от тях обаче идвали от Конрад Куяу. Сред тях било едно знаме със свастика, което Куяу представил за „Кървавия флаг“, прочутия символ на неуспешния бирен пуч на Хитлер от 1923 година, запазен по заповед на Хитлер като свята реликва в чест на шестнадесетте нацистки „мъченици“, убити същия ден. Всъщност този „Кървав флаг“ на Хайдеман бил най-обикновено знаме със свастика — каквито съществуват с хиляди, — но към него Куяу прибавил обичайното си фалшиво удостоверяване. Свастиката била поставена в стара стъклена кутия, на която била залепена следната бележка: „Тъй като състоянието на флага е силно увредено през годините на конфискацията, то се е пазило в Знаменната зала на Кафявата къща зад стъкло, в съответствие с желанието на фюрера.“

Хайдеман получил от Куяу и триста картини с маслени бои, скици и акварели, уж рисувани от Хитлер; униформи на нацистката партия, флагове и пощенски картички; освен всичко това и 120 така наречени Хитлерови документи. В добавка към тези знаменити вещи той придобил и това, което му било представено за автентичния револвер, използуван от Хитлер, за да се самоубие. Към него било прикрепено етикетче с почерка на Мартин Борман, което удостоверявало, че „с този пистолет фюрерът е посегнал на живота си“. Хайдеман гордо го показал на Вилхелм Монке и Ото Гюнше. Оръжието било един от най-явните фалшификати в колекцията на журналиста: това бил белгийски ФН, а е известно, че Хитлер си е служил с много по-тежко оръжие, 7,65-милиметров „Валтер“. И двамата казали това на Хайдеман. По-конкретно Гюнше, който бил добре запознат със случая. Той помагал при изнасянето на телата на Хитлер и Ева Браун от бункера. Гюнше дори взел от пода на бункера оръжието, с което било извършено самоубийството, когато то се изплъзнало от пръстите на Хитлер. Но както по отношение на дневниците, така и сега твърдата увереност на Хайдеман не могла да бъде разклатена — револверът бил автентичен. Той смятал за многозначителен факта, че е изстрелян само един от патроните на револвера.

Хайдеман имал чувството, че такива вещи трябва да се излагат на подходящо място, съответствуващо на тяхната ценност. При срещите си с Вернер Мазер през юни той споменал за възможността да купи къщата в Леондинг, където Хитлер прекарал детството си. Мазер познавал добре района от свои предишни изследвания и предложил помощта си. На 1 юли историкът и съпругата му, заедно с Хайдеман и Джина потеглили с кола за Австрия, където Мазер уредил среща с бюргермайстера (кмета) и с градския съвет на Леондинг. Мазер представя срещата така:

Хайдеман каза, че желае да купи бащиния дом на Хитлер. Предложи голяма сума — мисля, че беше 270 000 марки, не съм сигурен точно колко бяха парите. Хайдеман подчерта, че парите не са проблем за него, и потупа портфейла си. Стори ми се, че господата от градския съвет на Леондинг се изненадаха: как този германски журналист е тръгнал на дълъг път с толкова пари в джоба… По този повод запитах хер Хайдеман откъде има парите. Той отговори без колебание, че тези пари не били на „Щерн“, а на жена му, която продала два хотела за около 9 милиона марки.

От Леондинг продължихме заедно за Браунау. Хайдеман искаше да хвърли поглед на родното място на Хитлер и евентуално да купи бившия му дом. Аз обаче не удовлетворих желанието му да се срещне с властите на града. Имах известни съмнения за този човек. Най-вече ме смущаваше това, че той пътува насам-натам с толкова пари и твърди, че високата цена не е проблем за него. Второто нещо, което ме отблъскваше, беше поведението на хер и фрау Хайдеман, когато разговаряха за Хитлер.

През това лятно пътешествие семейство Хайдеман и семейство Мазер посетили и Берхтесгаден, където се поровили из развалините.

Идеята да се купи къщата в Леондинг не била обикновен каприз. Хайдеман сериозно искал да я купи. На 13 юли, след завръщането си в Хамбург, той писал до градския съвет и повторил предложението си, този път „в писмена форма“. Домът на детството на Хитлер, изтъкнал Хайдеман, „е бил по-свиден за него от родното му място в Браунау“:

Адолф Хитлер има решаващо влияние върху историята на нашата страна. Светът и събитията днес са последица от неговата политика и от неговата война. Пълното познаване на всички детайли в живота и политиката на този човек са основна предпоставка за правилното тълкуване на историческите факти. Аз мисля, че домът на Хитлеровите родители е идеално място за исторически музей, който трябва да бъде поверен на грижите на попечител от Вашия град като доказателство, че този дом има наистина голяма историческа стойност.

Ако градските власти са съгласни, аз ще го откупя от града за сума, по която се споразумеем, къщата заедно с парцела. Приемам условията, които ще произтичат от покупката — например да не се променя целта, за която е предназначена тази собственост, без изричното одобрение на градските власти.

Ако възникнат усложнения по продажбата на този парцел, тъй като съм гражданин на Западна Германия, обърнете се към Австрийския исторически институт, който да стане законен собственик на парцела и самия музей.

Моля да дадете положително решение на предложението ми. Очаквам отговора Ви и оставам искрено Ваш, и т.н.

Три дни по-късно градският съвет се събрал, за да обсъди предложението на Хайдеман. Въпреки уверенията му, че музеят на Хитлер ще има „голяма историческа стойност“, в писмото на журналиста и в предложението му имало нещо злокобно за бюргерите на Леондинг. И идеята на Хайдеман била отхвърлена.

Провалът на плана да изложи колекцията си в Леондинг породил в главата на Хайдеман нова идея. Той решил да финансира възможността да се преместят неговите паметни Хитлерови вещи в Южна Америка и през лятото на 1981 година потърсил съвета на Клаус Барби.

Хайдеман бе срещнал Барби в Боливия две години преди това, по време на сватбеното си пътешествие с Джина и генерал Волф. Двамата установили приятелски отношения. За нещастие, според преценката на Хайдеман, една година след завръщането му от Южна Америка, през октомври 1980-а, списание „Щерн“ решило да оправдае с нещо парите, които дали за пътешествието на Хайдеман. В Боливия имало военен преврат и Барби основателно бил подозиран, че е играл известна роля. Въпреки енергичното противопоставяне на Хайдеман записът на интервюто му с „Палачът на Лион“ бил използуван от друг репортер като основа за статия, озаглавена „Нова власт за старите нацисти“. Статията представяла Барби като брутален есесовски мъчител. Барби не останал доволен от това.

Надявайки се да се помири с него, Хайдеман му писал на 22 август 1981 година. Поднесъл му своите съболезнования по повод на скорошната смърт на неговия син.

„Много съжалявам — добавил той, — че и аз Ви причиних известна болка.“

После обяснил как му е бил отнет записът на интервюто от редактор в „Щерн“ и как текстът придобил „съвсем различна насоченост“:

Разбира се, аз се опитах с всички средства, които имах на разположение, да предотвратя публикацията — за жалост напразно. Случилото се ме накара дълго да се чувствувам потиснат, а и съпругата ми ме упреква месеци наред. Щом тя не е в състояние да разбере моята дилема, аз естествено не мога да очаквам от Вас и Вашата съпруга по-добро разбиране. Мога само да Ви помоля да ми простите. Много съжалявам, че изгубих Вашето приятелство в резултат на тази нелепа случка.

Все пак бих искал да Ви се доверя по един важен въпрос и да поискам съвета Ви как да постъпя.

Успях да си осигуря голяма част от имуществото на Хитлер — крайно интересни бележки, акварели и картини с маслени бои, дело на собствената му ръка; пистолета, с който фюрерът се е самоубил в бункера (едно ръкописно писмо на Борман гарантира достоверността на оръжието); щайги с документи от Райхсканцлерството; най-вече „Кървавият флаг“, все още в оригиналната си стъклена кутия с паметна плочка за неуспеха през 1923 година. Според мен тези реликви на националсоциалистическото движение би трябвало непременно да се пазят на сигурно място от надеждни хора. Обяснимо е защо не искам да държа за дълго в Германия този флаг: тук съответните закони и статути стават все по-строги и често се предприемат обиски по домовете за издирване на нацистки реликви.

С надеждата, че все още сте готов да поддържате отношения с мен, очаквам отговора Ви, след който ще Ви дам повече подробности за моите находки. Изпращам най-добри пожелания на съпругата Ви от моята съпруга и от самия мен.

Искрено Ваш: Герд Хайдеман

Няма данни, че Барби е отговорил на писмото.