Робърт Харис
Да продадеш Хитлер (4)

Първа глава

На 20 април 1945 година Адолф Хитлер отпразнувал последния си, петдесет и шести рожден ден. Снарядите на руската артилерия падали в центъра на Берлин и 6000 съветски танка си пробивали път в предградията на столицата. На север Бремен и Хамбург скоро щели да паднат в ръцете на британците; на юг Щутгарт — във френски ръце. Американците били завзели Нюрнберг и тяхното знаме — звезди и ивици — се веело на подиума, от който навремето Хитлер приветствувал годишния сбор на нацистката партия. За да избегне непрестанните въздушни нападения на съюзниците, фюрерът и щабът му били принудени да се натъпчат в бункер на петдесет и пет фута под Райхсканцлерството. Мартин Борман отбелязва в дневника си: „Ситуацията беше съвсем неподходяща за чествуването на рожден ден.“

В два часа следобед Хитлер се дотътрил до спалнята си, изтощен от безсъние. Лекарите му направили три инжекции, едната от които с гликоза. Камериерът му капнал в очите капки. Хитлер се загърнал в плътно сиво палто и с вдигната яка заизкачвал спираловидното стълбище, което водело към градинката на Канцлерството, където направил преглед на очакващата го група от Хитлеровата младеж. Водачът на групата Артур Аксман, се смаял от вида на Хитлер: „Той пристъпваше приведен. Ръцете му трепереха.“ Хитлер обходил късата редица момчета и погалил по бузата две-три от тях. Изрекъл хрипливо и едва чуто няколко думи за вярата в крайната победа, обърнал се и поел обратно под земята, за да оглави военния съвет за този ден.

Същия следобед, докато Хитлер и генералите му разисквали върху това, какво е останало от германските въоръжени сили, сержант Рохус Миш, операторът на командното табло в бункера, използувал възможността да се измъкне горе и да изпуши цигара на чист въздух. Стоял и пушел сред развалините на Бергхоф, Канцлерския съд на честта, когато неочаквано се появили двама души. Единият бил сержант Вилхелм Арнт, ранен двадесетгодишен ветеран, който се числял към личната прислуга на Хитлер. Другият бил млад ординарец на име Ферс. Те носели голям метален сандък. Миш им предложил помощта си.

Десетина такива сандъка трябвало да се натоварят отзад на един старомоден камион-триколка за доставка на стоки, паркиран във вътрешния двор на Канцлерството. Работата била тежка. Миш преценил, че всеки от металните контейнери тежи над сто фунта^[1]. Не било по силите на сам човек да ги вдига и товари на камиона. Миш не попитал какво има в тях и Арнт не му казал. Миш си спомня:

„Едва когато Арнт, в пълна бойна униформа и въоръжен с шмайзер, се покачи върху сандъците, разбрах, че това е някаква мисия с единствен придружител.“

Камионът потеглил. Миш проследил как той се изгубва в далечината. Години по-късно, припомнил си тази случка, той твърди:

„Тогава бяхме убедени, че Арнт е щастливец, който се измъква от фронтовия град Берлин на път за планините. Клетият Арнт!“

Той изпълнявал мисия, известна като операция „Сарай“: евакуиране от берлинския бункер на около осемдесет членове на Хитлеровия антураж, заедно с маса официални държавни документи, лична собственост на фюрера и негови ценности. Те трябвало да бъдат превозени до така наречения „Алпийски редут“ в Южна Германия, близо до Берхтесгаден, където нацистите възнамерявали да създадат нов център на командуването, в случай че Берлин падне във вражески ръце. Евакуирането щяло да се извърши по въздуха. Генерал Ханс Баур, личен пилот на Хитлер, натоварен с осигуряването на самолети, успял да събере десет машини за операцията, разпръснати на четири берлински импровизирани летища. Камионът с Арнт и металните сандъци се насочил към една затревена писта в Шьонвалде, на около десет мили северно от града. Два самолета чакали там. Единият щял да бъде пилотиран от летец на Луфтвафе на име Шулце, а другият — от ветерана от руския фронт майор Фридрих Гундлфингер.

Съюзническите въздушни сили ознаменували рождения ден на Адолф Хитлер с почти непрекъснати бомбардировки на Берлин. В десет часа вечерта те ударили отново столицата. Арнт и другите пътници начело на конвоя за Шьонвалде били принудени да спрат и потърсили укритие. Нападението траяло четири часа. На летището Шулце и Гундлфингер ставали все по-неспокойни. Закъснявали много с излитането. Трябвало да излетят под прикритието на мрака, за да избегнат съюзническите изтребители, които контролирали небето на Германия през деня. Двамата пилоти обсъдили тактиката си. Шулце обичал да лети високо и да използува всяка възможна ивица облак за прикритие. Гундлфингер предпочитал бръснещия полет на малка височина.

Пътниците най-сетне успели да се доберат до летището малко преди разсъмване. Арнт следял за товаренето на сандъците в самолета на Гундлфингер, а след това се качил и той. Освен него имало още петнадесет пътници. Шулце излетял пръв. Гундлфингер го последвал няколко минути по-късно, около пет часа сутринта на 21 април. Местоназначението на полето му отстояло на 350 мили южно от Берлин: Айнринг, близо до Залцбург, най-близкият аеродрум до Берхтесгаден.

Случило се така, че Гундлфингер не успял да измине и една трета от маршрута си. Бил във въздуха от половин час и малко след Дрезден самолетът претърпял злополука. Вероятно бил улучен от патрулиращ американски изтребител или бил поразен от снаряд на германска противовъздушна батарея, сметнала го за неприятелски самолет. Така или иначе, малко преди 6 часа, той бил видян да охлузва, обзет от пламъци, върхарите на дърветата, а после се разбил в Хайденхолцката гора, близо до чешката граница. Жителите на близкото селце Бьорнерздорф дотичали на местопроизшествието. Големият транспортен самолет „Юнкерс 352“ бил забил нос в земята и силно горял. Заклещена в развалините на машината, се гърчела някаква фигура и викала за помощ към насъбралите се селяни. Но непоносимата горещина и рикошетите на експлодиращите муниции правели спасяването невъзможно. Самолетът трябвало да се остави да изгори.

През това време Шулце също изпаднал в беда. Малко след като излетял, той открил, че един от тръбопроводите за горивото е пукнат. Бил принуден да се отклони към Прага, която била още в немски ръце, и да зареди там. Успял да кацне в Залцбург едва в 8.30 часа и се надявал на мястото да го очаква Гундлфингер. Пристигнали били всичките останали осем самолета. От майора и неговия самолет нямало нито следа. Тази информация била предадена на генерал Баур в Берлин и той на свой ред съобщил на Хитлер, че един от самолетите, участвуващи в операция „Сарай“, липсва. По думите му Хитлер силно пребледнял и попитал кой е липсващият самолет. Баур отговорил, че това е самолетът с Арнт на борда, при което Хитлер силно се разстроил. Според Баур фюрерът изрекъл думите, които четиридесет години по-късно щели да причинят голяма вреда:

— В този самолет — възкликнал той — беше целият ми личен архив, който бе предназначен да бъде моят завет за потомците. Това е катастрофа!

— Когато видях колко болезнено посрещна фюрерът тази вест — продължава Баур, — аз се опитах да го успокоя и да му обясня, че Гундлфингер е стара лисица от Първата световна война, че американците не биха могли да го хванат така лесно и че навярно е извършил принудително кацане на някое място. Но не знаехме къде и нашите издирвания останаха безрезултатни.

На 22 април, един ден след изчезването на Арнт, при вестта за тежките боеве в предградията на Берлин и никаква следа от контраатаката, която бил заповядал, Хитлер най-после признал поражението.

— Това е краят! — извикал той и разпилял по масата с картата на бойните действия шепа цветни моливи. — Как мога да ръководя битките при такива обстоятелства? Войната е изгубена.

С тези думи той напуснал военния съвет. Към четири часа следобед фюрерът извикал Юлиус Шауб, сакатия войник, който му служел за секретар, телохранител, компаньон, куриер и камериер в продължение на повече от двадесет години. Двамата отворили стоманения сейф в спалнята на Хитлер. Този сейф, висок четири и широк три фута, бил натъпкан с лични книжа на фюрера. Прехвърлили ги в куфарчета, отнесли ги в градината на Канцлерството, изхвърлили ги в един кратер от бомба и ги запалили. Хитлер постоял в привечерния здрач и гледал как се превръщат в дим регистрите на личните му дела. След малко изрекъл:

— Ришельо бил казал някога: „Дайте ми поне пет реда, записани от някого.“ — Тези думи били произнесени с голяма скръб. — Каква загуба! — продължил Хитлер. — Най-скъпите ми спомени. Но няма смисъл — рано или късно ще трябва да се разделим с тях.

И за да приключи с тази задача, той наредил на Шауб да отлети за Берхтесгаден и да унищожи и остатъка от личния му архив.

Според непотвърдени данни Шауб пристигнал в Бергхоф за унищожаването на архива през нощта на 26 април. Берхтесгаден бил подложен предишния ден на въздушно нападение от 300 бомбардировача и се намирал в хаотично състояние. Домовете на Борман и Гьоринг били тежко пострадали. Едното крило на Бергхоф било разрушено. Шауб бил също в разнебитено състояние. Гретел, сестрата на Ева Браун, която го посрещнала в апартаментите на фюрера, открила смаяна, че Шауб е пиян и се крепи на ръката на любовницата си. Той изтърчал надолу с ключовете на Хитлер в ръка, но дали наистина е изпълнил нареждането на шефа си и дали е унищожил останалата част от архива, не е известно. Както се твърди в един доклад на американското разузнаване, Гретел се доверила на американски таен агент няколко месеца след края на войната, че според нея Шауб навярно е подбрал най-интересните неща, подпомогнат от любовницата си, и ги е укрил. През 70-те години британският историк Дейвид Ървинг, неуморим ловец на оригинални документи, получил информация, че Шауб е продал книжата на бивш съдия, който живеел в момента край езерото Щарнберг в Бавария. Съдията обаче се оказал недостъпен.

Преди да влезе, залитайки, в частното жилище на фюрера със своята приятелка, Шауб връчил на Гретел писмо, което му било дадено в Берлин два дни по-рано от Ева Браун. Писмото започвало така:

Скъпа сестричке,

С каква болка ти пиша тези редове! Но нямам друг изход. Всеки ден и всеки час може да бъде последен за нас, затова аз трябва да използувам тази последна възможност да ти съобщя какво следва да се направи…

Моля те, дръж гордо главата си и не се колебай. Все още има надежда. Разбира се от само себе си обаче, че ние няма да се оставим да ни заловят живи.

Под формата на своя последна воля и завет тя давала в писмото списък на приятели, които следва да получат нейните лични вещи.

В добавка трябва да те помоля за следното. Унищожи цялата ми лична кореспонденция и най-вече деловите книжа… Унищожи и един плик, който е адресиран до фюрера и се намира в сейфа на бункера. Моля те, не го отваряй и не чети съдържанието му. Писмата на фюрера и моите отговори на тях (подвързани са със синя кожа) искам да се затворят херметически и ако е възможно, да се закопаят. Моля те, не ги унищожавай…

Във връзка със самолета на Гундлфингер и товара му от Хитлерови вещи Ева питала сестра си дали Арнт е идвал с писмо и куфарче. „Тук знаем само, че самолетът е бил нападнат.“ Писмото завършвало с думите: „Приеми от мен целувка и моите най-сърдечни поздрави.“ След няколко дни Ева Браун постигнала амбицията си — омъжила се за Адолф Хитлер. На 30 април двамата се самоубили и телата им били подпалени.

На другата сутрин почти по същото време овъглените тела на младоженците били погребани в една яма от артилерийски снаряд в Берлин, а личните им вещи — изгорени в Берхтесгаден. Стаите на Бергхоф били систематично опразвани от облекло, мебели, бельо и порцелан. Всичко било изнасяно навън и унищожавано, за да не попадне в ръцете на приближаващите американци. Хитлеровата библиотека от 2000 книги заедно със сбирката му от изрезки от вестниците била укрита в една близка мина за каменна сол. (Тези томове, всеки с ярко изпъкваща свастика на етикета, носели надпис: „Екслибрис Адолф Хитлер.“ Те били намерени по-късно от американските войски, пренесени във Вашингтон и каталогизирани през 1953 година като колекция в Библиотеката на Конгреса.)

В същия този ден, 1 май, Гретъл решила, че е настъпил моментът да изпълни последната молба на сестра си. Тя се обърнала за помощ към един млад майор от СС на име Йоханес Гьолер. Според едно следвоенно издирване на американското разузнаване Гретел казала, че би желала майорът от СС да поеме грижата за съхранението на едно голямо ковчеже, което ѝ е поверено. То съдържало писмата между сестра ѝ Ева Браун и Хитлер. Ковчежето, голямо колкото офицерски пътнически сандък, се намирало в една дупка недалеч от Бергхоф. Гьолер обещал да ѝ помогне. Той позвънил на един от подчинените си, капитана от СС Ервин Хауфлер и му наредил да изпрати незабавно камион за Берхтесгаден. Същата нощ „ковчежето“ на Ева Браун заедно с един кош облекло било евакуирано в местната главна квартира на СС в замъка Фишхорн в Австрия.

През следващата седмица те стояли в един ъгъл на кабинета на Хауфлер и будели голямо любопитство. Отворили коша, който не бил заключен, и в него се оказали един албум със снимки из живота на Ева Браун в Бергхоф, няколко малки картини, поставени в рамка, и няколко ролки филми. Сандъкът обаче бил заключен. След няколко дни на размисъл Хауфлер и неговите близки приятели от СС събрали смелост да счупят ключалката на сандъка. В него се оказало цяло съкровище от паметни вещи на Хитлер. Сред тях бил един комплект архитектурни скици, „направени с молив“, както казал Хауфлер на американците след войната. Това били подови планове и тям подобни. „Видях една скица, която сякаш представляваше черква“ — заявил Хауфлер. Имало и кутия с канцеларски принадлежности на Хитлер. Намерени били още книга, подарена на Хитлер от Мусолини, и друга с почерка на Ева Браун, в която тя си водела бележки за писмата си до фюрера. Намерили и албум, озаглавен „Вражеската пропаганда, отразена в пощенските марки“. Имало също чифт черни панталони, спомня си Хауфлер, грозно разпрани или може би разцепени, и палто от сив военен плат с емблемата на германския орел. Това, както заключили правилно есесовците, била униформата, която носел Хитлер в деня на атентата срещу него през юли 1944 година: в силно емоционален момент фюрерът изпратил дрехите на Ева да ги запази за спомен. Но това, което събудило най-голям интерес сред есесовците, били писмата. Три четвърти от съдържанието на сандъка било изпълнено с тях, „най-малко 250“ преценява Хауфлер, и още тридесет-четиридесет пощенски картички. Това били писмата на Хитлер до Ева Браун, грижовно запазен дневник на десетгодишната им връзка. Хауфлер взел едно писмо и го зачел. „Скъпи Пашерл — започвало то — изпращам ти моите най-сърдечни поздрави.“ Накрая стоял подпис: „Твой: Адолф Хитлер.“

Какво се е случило по-късно, е неясно. Според Хауфлер той предал сандъка на административния си колега Франц Конрад с указание да го изгори, за да осуети попадането му в ръцете на съюзниците. Но Конрад, прочут с покварата си капитан от СС, чиято дейност по време на германската окупация във Варшава му създала прозвището „Кралят на гетото“, не изпълнил нарежданията, дадени му от Хауфлер. В последните часове на войната той изпратил камион, натоварен с присвоеното съкровище, за дома на брат си, който живеел в близкия австрийски град Шладминг. Скрити между консервираните храни, алкохола и радиоапаратите били два куфара и един метален сандък с етикет, носещ името на Ева Браун.

„Непременно да се добереш дотам — твърди шофьорът, че му е казал Конрад. — Ако бъдеш спрян по пътя, вземи двата куфара и сандъка и офейкай. Ако се случи някаква друга несполука, също трябва да спасиш тези три парчета багаж.“

Като действували по тази информация, на 24 август 1945 година агенти на американския корпус за контраразузнаване провели акция срещу дома на Конрадовия брат и иззели униформата на Хитлер, албумите със снимки на Ева Браун, сребърните съдове на същата, бележките ѝ по писмата до Хитлер и колекцията пощенски марки. Второ скривалище на укритото от Конрад в дома на майка му било намерено през октомври. То съдържало двадесет и осем ролки цветен филм — домашните филми на Ева Браун за живота ѝ с Хитлер. Те били предадени на американската армия и пренесени в Съединените щати. Но нямало следа от писмата на Хитлер, много по-интересни от останалите намерени вещи. Тридесет години по-късно Дейвид Ървинг отново се заел с издирването им. След месеци напрегната работа по това издирване той заключил, че те са намерени до Берхтесгаден от агент на американското контраразузнаване, който вероятно ги е задържал за себе си. Те сега са потулени в архива на частен колекционер в САЩ.

Освен вещите на Ева Браун Конрад, изглежда, е присвоил и кореспонденцията между Хитлер и водача на СС Хайнрих Химлер. Папките с писмата били прехвърлени за по-сигурно от Главната квартира на Химлер в библиотеката на замъка Фишхорн, където се пазели в стоманен шкаф, охраняван от ординарците на Химлер. След самоубийството на Хитлер Конрад получил нареждане да ги унищожи, но след войната признал на американците, че бил отделил и запазил най-интересните документи. Като получил това нареждане, Конрад се отбил в дома на секретарката си Марта фон Боковиц и ѝ предал пакет, дълъг около 18 инча^[2], дебел 6 инча и широк 4 инча. Казал ѝ, че пакетът съдържа негови „лични писма“, и я помолил да ги запази, „ако нещо се случи с мен“. Шест седмици по-късно тя била посетена от друг есесовец, който взел пакета от нея. Този пакет също не бил намерен.

В процеса на издирванията си корпусът агенти на американското контраразузнаване започнал да дочува слухове за съществуването на Хитлерови дневници. Според полковник Вилхелм Шпацил от Главната служба за сигурност на Райха Франц Конрад му се похвалил в началото на май 1945 година, че в добавка към другите си съкровища той притежавал „дневника на Хитлер, написан на много тънка хартия“, скрит от Конрад в специално изработена цинкова кутия. Органите на американското контраразузнаване попитали капитан Хауфлер знае ли нещо за съществуването на такива дневници. Хауфлер описал как две седмици преди да завърши войната, бил в Бергхоф по време на сигнал за въздушна тревога. Той и Гретъл Браун заедно с фрау Мителщрасер, икономка на Бергхоф, слезли в подземния бункер. Двете жени го развели из част от лабиринта от тунели, който обхващал почти две мили под планината.

Разрешиха ми само да застана на прага на стаята на фюрера — спомня си Хауфлер. — Фрау Мителщрасер ми посочи няколко неща, които се намираха в стаята, например 5000-те грамофонни плочи. Освен другите вещи тя ми посочи и „личните бележки“ на фюрера. Те се съдържали в четирите или петте големи книги, които бяха поставени близо до бюрото му. Естествено всеки знае, изтъкна икономката, че Хитлер си води дневник. Книгите бяха солидно подвързани, но не толкова големи, колкото един Лайц-Орднер (папка без пружинка за свързване на отделните листа). Не мога да ви кажа нищо повече за тях, защото ги зърнах само отдалеч и изобщо не съм ги докосвал. Това беше единственият път, когато ги видях с очите си.

При отсъствието на всяка друга по-сигурна информация дейността на американското контраразузнаване постепенно се изчерпала. Гретел Браун отхвърлила версията на Хауфлер.

„Хитлер не е водил никакви дневници — заявила тя пред агент на това контраразузнаване. — Книгите, за които споменава Хауфлер, че са се намирали в противовъздушното скривалище на Бергхоф, не са дневници, а регистри на дейностите, извършвани всеки ден, и те се водеха от адютанта на фюрера по онова време.“

А Франц Конрад въпреки продължителния разпит настоявал, че не знае нищо за такива книги и че Шпацил греши; че той навярно е сметнал за „дневници на Хитлер“ бележниците на Ева Браун, за които признал, че са били присвоени от него. В разгара на спора, воден през 1983 година за автентичността на Хитлеровите дневници, вестник „Сънди таймс“ се хванал за сламката, подадена му от архива на американското контраразузнаване. Като цитирал само показанията на Шпацил и Хауфлер, вестникът използувал тази информация, за да се опита да опровергае твърденията, че никой никога не е допускал за съществуването на дневниците, водени от Хитлер. Но като се има предвид оскъдният доказателствен материал и дори допускането на недостоверни сведения, извлечени от свидетелите, сме склонни да приемем, че твърденията за съществуването на „дневници“, които се прокрадват в няколко доклада на американското контраразузнаване, са всъщност плод на заблуда.

Третият райх изпаднал в хаос. В Берлин, Мюнхен и Берхтесгаден съюзническите войници, а също и немските си пробивали път през развалините на Хитлерова Германия и отнасяли всичко, което смятали за ценно. Банда жени от руската армия претършувала апартамента на Ева Браун в берлинския бункер. Те се появили оттам по думите на очевидец, „крещейки като индианки“ и размахвайки над главите си бельото на фрау Хитлер, отнасяйки лампи, вази, бутилки, килими, кристални чаши, сребърните съдове с монограма на Хитлер, един акордеон, покривка за маса и „дори телефонен апарат“. В Бергхоф френските и американските войски изтръгнали хитингите на осветителната инсталация и топките на вратите, измъкнали и пружините от леглото на фюрера. Смъкнали цялата мазилка от стените, откъртили дървените стълби и перилата; членовете на една такава инициативна група дори раздробили с тежък ковашки чук мраморната камина на Хитлер и разпродали парчетата за пепелници. От Фюрербау, монументалната каменна сграда на „Кьонигсплац“ в Мюнхен, където Хитлер посрещнал Чембърлейн и Даладие, дузина американски войници ограбили складовете, като си послужили с дървен кафез за стоки, върху който да стъпят, когато оглеждали наводненото мазе. Когато един неизвестен войник от 14-а американска дивизия разбил капака на кафеза, открил в него ново съкровище от личната собственост на Хитлер: два позлатени пистолета, пръстен със свастика, миниатюрен портрет с майката на диктатора, изрисуван върху слонова кост, снимка в рамка на Блонди, любимото куче на фюрера, златен часовник с инициали А.X. и ценни кристални чаши с монограм, грижливо увити във вестник.

„Следващата вещ, която взех в ръце — спомня си войникът много години по-късно, — беше един дневник. Той беше червен, със златни букви и Хитлеровата емблема на корицата, с неговите инициали. Набързо го прелистих, той беше изцяло на немски. След това го захвърлих и той падна във водата, заляла пода на мазето.“

След известно време войникът се върнал да го потърси, ала „дневник“ или каквото било това нещо, вече го нямало. Съществуват много такива разкази. Дори само преди няколко години, през 1984 година, едно семейство в Британска Колумбия случайно открило щайга, пълна с лични книжа на Хайнрих Хофман, придворния фотограф на Хитлер. Щайгата била захвърлена на тавана на къщата им: тя била донесена от баща им в края на войната и забравена там. След толкова години е просто невъзможно да си представим колко много исторически ценности са били изнесени след разгрома на нацистка Германия, а може би и за в бъдеще да продължат да излизат наяве.

Като вземем под внимание съществуващите документални доказателства, може да се приеме, че от петте комплекта Хитлерови документи, за които се предполагаше, че са били унищожени през пролетта на 1945 година, четири — личният архив, намиращ се в Бергхоф, писмата до Ева Браун, кореспонденцията с Химлер и може би дори част от контингента, поверен на Арнт — са оцелели. Единствено съдържанието на сейфа в Берлин, чието изгаряне е било наблюдавано от самия Хитлер, може да се смята с положителност за унищожено.

Това мъчително състояние на нещата щяло да създаде идеална почва за сценарий на фалшификация.