Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Selling Hitler, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
thefly (2018)

Издание:

Автор: Робърт Харис

Заглавие: Да продадеш Хитлер

Преводач: Христо Кънев

Издание: първо

Издател: ИК Нов Златорог

Година на издаване: 1994

Националност: английска

Художник: Иван Димитров

Коректор: Ница Михайлова

ISBN: 954-492-054-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5827

История

  1. — Добавяне

Двадесет и първа глава

В сряда, 16 февруари, Вилфрид Зорге се появил в международната зала за заминаване на хамбургското летище, за да пътува за Дания. Това било почти две години и половина след разходката му в Шварцвалд, когато Валде за пръв път му казал за стремежа да се сдобият с дневниците на Хитлер. Сега, с копие на „План 3“ в багажа си, той се готвел да започне първия етап на триседмичната си одисея за продажба на бъдещата книга в цял свят. С оглед на кариерата си Зорге — подобно на Валде и Хайдеман — залагал твърде много на Хитлеровите дневници. Фактът, че му възложили такава важна мисия шест седмици преди да навърши четиридесет години, недвусмислено показвал нарастващия ръст на младия ръководител, в компанията. „Грунер и Яр“ разчитала на него. Шулте-Хилен лично наблюдавал как той ръководи нещата.

Видът на Зорге бил в подходящо съответствие с възложената му мисия. Костюмът бил безупречно ушит, а самият Зорге, с хубав загар и безкрайно чаровен, свидетелствувал, че заслужава парите, които фирмата харчи за облеклото му. Стратегията, която той щял да приложи, била съгласувана в Хамбург след консултации с „Бертелзман“ и Ай Си Ем (ИКМ). Съставен бил списък на чуждите компании, на които ще бъде предложена историята за Хес. В някои страни — като например Съединените щати и Испания — няколко осведомителни организации щели да получат предложението едновременно, за да се поощри конкуренцията помежду им и да се повдигне цената. В други, като Франция и Италия, Зорге щял да контактува само с една компания.

Зорге отлетял първо за Копенхаген, за да води разговори с представителя на „Бертелзман“ за Скандинавия. Оттам с трансатлантически полет се озовал в Ню Йорк. Лин Несбит му била уредила три делови срещи. В сградата на „Нюзуик“ имал разговор с главния редактор на списанието Уилям Бройлс и със завеждащ редакторския отдел Мейнард Паркър. Петер Кох споменал на Паркър за проекта при посещение в Америка малко преди Коледа. Тогава бил упрекнат, задето проявил недискретност, но сега Зорге установил, че идеята за публикуване на оригинален Хитлеров материал породила траен интерес в „Нюзуик“. Бройлс и Паркър му съобщили, че поради този голям интерес те навярно ще изготвят предложение. В „Тайм“ Уилям Мадър, бивш кореспондент в Бон, също звучал обещаващо. Единствената, която не изглеждала въодушевена, била представителката на „Ню Йорк таймс“. Зорге престоял няколко дни в Съединените щати и след това взел самолета за Европа — за Амстердам, където разисквал възможностите за Холандия и Белгия на хората от „Бертелзман“. Оттам отишъл във Франция, за да направи търговското си предложение на „Пари мач“. Сетне се насочил на юг към Мадрид, за да се срещне с представители на списание „Камбио 16“ и вестник „Ел Паис“. От Испания поел на изток: първо за Милано, за среща с издателската къща „Мондадори“, а след това предприел най-дългото пътуване досега — до Токио, към древните загадки на далекоизточния пазар…

 

 

През следващата седмица по обед, когато Зорге бил преполовил мисията си по продажбата на бъдещото издание, Хайдеман срещнал край сградата на „Щерн“ Хенри Нанен и Петер Кох. Те му предали една сразяваща новина: решили да се откажат от текущия план за издаването и да разгласят сензацията с материал за откриването на дневниците. Хайдеман веднага се втурнал към специалната сграда, за да уведоми Лео Пеш и Томас Валде. Същия следобед Хайдеман и Валде отишли да се видят с Кох и разберат какво по-точно става.

Кох и Шмит не били посрещнали със задоволство идеята да се започне серийно публикуване на историята за Хес. Тази идея имала донякъде търговски смисъл, но в журналистическо отношение била абсурдна. Сензацията се съдържала в самото съществуване на дневниците, а не в някакво си откровение на Хитлер за полета на Хес, затънало в биографичните подробности на „План 3“. Кох и Шмит не биха успели със собствени сили да убедят Шулте-Хилен и ръководството на „Щерн“. Но сега те имали могъщ съюзник. Хенри Нанен бил взел ръкописа на „План 3“ вкъщи, за да го прочете през коледните празници.

„Установих с изумление, че текстът съдържа само случая «Хес» и Хитлерови цитати“ — спомня си той. Дал книгата на една приятелка за мнение. Тя била на четиридесет и две години. Как ще погледне нейното поколение на тази книга? Според нея случаят „Хес“ бил интересен, но тя не оценила историческото значение на книгата и никак не могла да долови, че текстът е част от сензационно откритите Хитлерови дневници.

Когато Нанен се завърнал на работа през януари, той казал на Шулте-Хилен, че поради неговата прекалена предпазливост е изправен пред опасността да продължава да пилее инвестициите си.

— Ако някой притежава дневниците на Хитлер, той трябва да започне със съобщение, че ги притежава, и с историята на откриването им — добавил Нанен. А той бил един от най-преуспелите журналисти в Западна Германия. Шулте-Хилен го изслушал с уважение. Подкрепил решението на Нанен.

Срещата в кабинета на Кох същия следобед била шумна. Хайдеман изпаднал в ужас от новата идея. Върнал се към стария си аргумент, че преждевременното публикуване на тайната ще изложи на опасност живота на не един човек и ще осуети доставянето на останалите дневници. Кох реагирал саркастично на думите му: вече над две години репортерът им доставял дневниците; колко още били те? Шмит и Гилхаузен също присъствували и подкрепили Кох. Шмит се безпокоял, че ако се забавят още, Дейвид Ървинг или някой друг съперник, а е възможно това да бъде и някоя съперническа организация, ще се сдобие с фотокопия на дневниците. Гилхаузен — най-младият сред редакторите, но въпреки това уважаван като човек с „нюх“ за всеки заслужаващ материал — също изразил мнението си. Валде си спомня:

„Той смяташе, че частта, която има стойност като информация, са трите кратки новоредия в края на книгата. Целият текст трябвало да се издаде в обратен ред, като се започне с историята за откриването на находката.“

Валде споделял опасенията на Хайдеман. Той имал две чисто свои грижи: не желаел книгата му да бъде погубена в споровете, които ще възникнат, като се обяви намирането на дневниците; второ, той искал сам да напише историята за това намиране — а то щяло да бъде невъзможно, ако трябвало да подготви и откъси от дневниците. Изведнъж прозрял, че мечтите му да стане авторитет по Хитлер изчезват в бездната на ускореното разписание на „Щерн“. Но Кох от дълго време бил откъсван от своите началници. Валде твърди, че Кох „го заплашил“. Казал, че ще изтръгне от ръцете му работата по дневниците, ако продължи да пречи на издаването им с „негъвкавото“ си поведение.

„Въпреки големите ми резерви по отношение на възможността да осъществим изданието в такъв кратък срок — споделя Валде — аз отстъпих. Това беше моята голяма грешка.“

 

 

Валде имал сериозно основание да се тревожи от решението за ускоряване на изданието. Въпреки че компанията получила три доклада, доказващи автентичността на ръкописния текст в нейния Хитлеров архив, дори част от него не била още подложена на съдебни тестове. Ако Валде се бил свързал със свободно практикуващ специалист по химически анализ, тестовете щели да бъдат извършени за няколко дни. Грешката му се състояла в това, че разчитал на становището на Западногерманската федерална полиция, Бундескриминаламт (БКА). На 5 юли 1982 година под покровителството на Бундесархива, БКА получила оригиналите от материала, изследван от експерти-графолози — изявлението на Хес и телеграмата до Хорти, — с молба БКА да извърши тестове, за да определи възрастта на хартията. По-късно полицията получила и снимки, подписани от Хитлер, както и документа за Клайст. Нищо не било предприето. Въпреки периодичните напомняния на Валде съдебните експерти на БКА продължили да дават предимство на служебната си полицейска работа. През декември „Щерн“ поискал да се даде „максимално предимство“ на молбата за експертиза. Отново не било направено нищо. Сега неприятната среща с Кох наелектризирала историческия отдел за изготвяне на нов подход, този път с предвиждане на помощ от Бундесархива. Във вторник, 1 март, Лео Пеш изпратил телекс до д-р Олденхаге с молба той да установи контакт с „Щерн“ колкото може по-скоро: „Имаме спешни и неотложни проблеми относно докладите на експертите-графолози.“

 

 

В петък, 4 март, Вилфрид Зорге, който нарушил денонощния си ритъм поради преминаването на няколко часови пояса с реактивен самолет, се намирал в хотел в Токио, когато телефонът му иззвънял. Обаждал му се Петер Хес, издателският директор на „Грунер и Яр“. Той му наредил да се върне веднага в Хамбург.

— Какво се е случило? — попитал Зорге.

От отговора на Хес разбрал, че „цялата концепция по издаването е променена“ и той трябва да се завърне незабавно в Германия, „за да се запознае със стратегията на пласмента според новия план“. Зорге посрещнал новината с огорчение. Сега с това единствено телефонно обаждане се проваляли хиляди мили, пропътувани със самолет, и дни наред срещи и планиране. Но той нямал избор — погрижил се веднага да си резервира билет за първия възможен полет до Германия.

 

 

Договорът, сключен с Лин Несбит в Ню Йорк за продажба на „План 3“, бил анулиран. Тя получила за усилията си хонорар в размер на 10 000 щатски долара. Списание „Нюзуик“, съгласило се да приеме предпазливото предложение на стойност 150 000 долара за сериалните права на книгата на Хес, било уведомено, че списание „Щерн“ е променило становището си. От Хамбург били изпратени телекси до всички евентуални клиенти на Зорге, в които се казвало, че „материалът не може да им бъде предоставен“.

 

 

Следващия вторник Герд Шулте-Хилен свикал събрание в заседателната зала на деветия етаж в сградата на „Щерн“. На него присъствували всички, които имали участие в проекта за дневниците: Нанен, Гилхаузен, Кох, Шмит, Валде, Хайдеман, Пеш, Зорге, Хес и Хензман. Мъжделивата надежда на историческия отдел, че новият издателски план може да бъде изоставен, рухнала при встъпителните думи на Шулте-Хилен:

— Господа, настъпи моментът. Смятаме да започнем публикуването.

При все това Валде, Пеш и Хайдеман били изпълнени с решителност да окажат последна съпротива. Източникът на дневниците, предупредили те, ще бъде поставен под заплаха, а предстояло да бъдат доставени важни томове. Валде напомнил, че не са издавали книга от 1944 година.

— Ако не се сдобием с тези томове — казал той, — няма да можем да изясним някои много важни въпроси относно Третия райх.

Представете си какво би написал Хитлер за германския отговор на деня „Д“[1] или за бомбения заговор през юли! Зорге се изказал в подкрепа на някогашния си съученик. Като човек, опитен в търговските операции, той изтъкнал, че много по-лесно ще предложи архива на дневниците в неговата цялост, отколкото, ако трябва да каже на клиентите си, че част от него още не е получена.

Шулте-Хилен не могъл да бъде убеден. Той приел аргумента на Нанен и на редакторите: да се започне с историята за Хес и да не се спомене нищо за дневниците, било сериозна грешка. Продължат ли да се бавят, имало опасност от изтичане на информация. Трябвало да действуват, да започнат отпечатването на сензацията през май.

Като уредило този въпрос, събранието продължило с вземането на няколко решения по графика за публикуването. Съществуването на дневниците щяло да бъде огласено след осем седмици, в броя на „Щерн“ от 5 май. За да се извлече и последната унция[2] сензация и рентабилност от дневниците, серийното издаване щяло да бъде разделено на три периода от по осемнадесет месеца. През май и юни списанието щяло да помести осем седмични откъса, в които ще се разказва за откриването на дневниците, за полета на Хес и за идването на власт на нацистите. Предвиждало се прекъсване за летните месеци. През есента щяло да се продължи със сензацията в серия от десет части, основаваща се на предвоенните дневници. Тя ще бъде последвана от второ, по-дълготрайно прекъсване, докато бъдат подготвени последните извлечения от дневниците. Накрая, през есента на 1984 година, „Щерн“ ще публикува други десет откъса, извлечени от дневниците, които ще отразяват годините на войната. Хайдеман бил уведомен да достави липсващите томове до 31 март. Негов колега, също репортер на „Щерн“, Волф Тиме, получил задачата да сглоби историята за намирането на дневниците — всички отново очаквали, че Хайдеман ще предаде цялата си информация на друг, който да я претвори в материал.

Списанието, заключил Шулте-Хилен, разполагало с по-малко от месец, за да създаде първата серия от осем части: тя трябвало да бъде показана на евентуалните чуждестранни клиенти по време на синдикалните преговори в началото на април.

Рано на следния ден странствуващият Зорге се появил на хамбургското летище, за да вземе първият самолет за Лондон. Той вече планирал срещи с евентуални клиенти от Британия, преди списание „Щерн“ да е променило стратегията на публикуването. Поради факта, че британският пазар бил от голяма важност, в „Щерн“ решили да се започне с пътуване до Лондон за продажба на изданието. На летище Хийтроу Зорге бил посрещнат от шефа на бюрото на „Щерн“ в Лондон Петер Викман и двамата потеглили за първата си среща: със сър Дейвид Инглиш от вестникарската асоциация на лорд Родърмир.

Инглиш, главен редактор на „Дейли Мейл“ и на „Мейл он Сънди“, изслушал изложената от Зорге история за случая „Хес“. Той изразил веднага опасенията си, че този документ на Хитлер може да бъде фалшив. Сам се подвел веднъж като редактор в „Дейли Мейл“ от подправена кореспонденция, която уж произхождала от лорд Райдър. Друга грижа на Инглиш била репутацията на „Мейл он Сънди“. За този вестник сензацията за Хес щяла наистина да послужи като защита в битката за разпространение със „Сънди експрес“. Но редакторът в „Мейл он Сънди“ Стюарт Стивън бил човекът, който помогнал на Ладишлав Фараго да открие следите на Мартин Борман за „Дейли експрес“ през 1972 година, когато твърде късно се изяснило, че всъщност този „Борман“ е невинен аржентински гимназиален учител. Инглиш казал на Зорге, че проявява интерес към историята, предлагана от „Щерн“, но ще иска пълни гаранции за автентичност, преди да се заангажира със сделката.

Следобед Зорге и Викман отишли да посетят втория си евентуален клиент — вестниците „Таймс“. Колин Уеб и Чарлс Уилсън присъствували на срещата от името на групата „Таймс“, а Брайън Макартър представлявал „Сънди таймс“. Преди да разкрие какво ще им предложи, Зорге накарал тримата представители да подпишат обещание за спазване на тайна. Те проявили към историята за дневниците по-голям интерес от Дейвид Инглиш, но преди да се задължат с каквото и да било, заявили, че трябва да се консултират с редакторите на двата вестника и техния собственик Рупърт Мърдок. Били внесени поправки в обещанието за спазване на тайна, за да могат тримата английски журналисти да бъдат информирани за сензацията на „Щерн“.

Зорге прекарал нощта в хотел „Савоя“ и на сутринта се завърнал в Хамбург.

Хайдеман се боял от предстоящото пускане на дневниците. Комфортното му съществуване през последните две години — куфарчетата, пълни с пари, ласкателството на началниците — скоро щяло да приключи. Ще приключи и въздействието му върху компанията. Ще понесе и унижението да гледа как дневниците попадат в ръцете на други автори за експлоатация. Бил принуден да забавлява Волф Тиме в галерията си на „Милхщрасе“ и да му разкаже историята за откриването на дневниците. Тази среща поставила нов проблем пред Хайдеман. Можел да говори, без да се бои, за евакуирането на документите от Берлин и катастрофата със самолета. Можел да опише как е намерил мястото на злополуката, като цитира името на Гундлфингер. Можел да говори за местните селяни, които спасили материала от разбилия се самолет. Но се явявал като пречка фактът, че между катастрофата и момента, от който започнали да се трупат дневниците в сейфа на ръководството в Хамбург, имало над тридесет години. Хайдеман обяснил на Тиме, че не може да му каже нищо повече, защото ще изложи на опасност живота на своите осведомители. Той, разбира се, не разкрил на Тиме и другата причина за своята сдържаност: че ако самоличността на Куяу бъде някога разкрита и ако бъбривият търговец на реликви се издаде пред някой друг от „Щерн“, компанията не след дълго ще открие, че Хайдеман я е мамил от две години насам. За да попречи на предстоящото публикуване и съпътствуващите го рискове, Хайдеман използувал всеки аргумент, увещание и заплаха, към които можел да прибегне в отчаяния си опит да накара компанията да промени решението си. В четвъртък, 17 март, той се явил при Шулте-Хилен с докладна записка — две гъсто напечатани на пишеща машина страници, „само за неговите очи“. Хайдеман казал на мениджъра да унищожи записката, веднага щом я прочете. Текстът гласял:

Драги господин Шулте-Хилен,

 

Преди да вземете някои фатални решения, искам още веднъж да изразя в писмена форма моите резерви. Не мога да гарантирам, че липсващите дневници ще бъдат в Хамбург в началото на май 1983 година. Още по-слаби са изгледите да ги получим в началото на април. Как бихме могли да продължим преговорите за продажбите, щом не можем да предложим на заинтересуваните пълен комплект дневници? Трябва ли да отговаряме на техните въпроси с обяснението, че нямаме търпение да изчакаме необходимия срок, когато и последният дневник ще бъде в нашите ръце? Трябва ли да кажем на заинтересуваните, че се безпокоим да не би да има на пазара фотокопия на дневниците? Какви мерки вземаме, когато главните действуващи лица (в преговорите, тоест Зорге) настояват, че дневниците могат да се продадат единствено, ако са в пълен комплект, и че ще трябва да почакаме до есента? Аз, разбира се, поддържам мнението, че трябва да разполагаме с пълната история на находката, да сме подготвили няколко броя и да сме готови да действуваме, за да започнем публикуването веднага щом изникнат някакви фотокопия. Но тази опасност е твърде незначителна: деловият ми партньор в Източна Германия разчита на факта, че „швейцарският колекционер“ ще закупи и други неща от него…

По-нататък Хайдеман изрежда четиринадесет комплекта Хитлерови документи, за които „деловият му партньор“ казал, че може да му ги предложи:

1. Шест тома, подобни на дневниците, вече известни на нас, които Хитлер е писал едновременно с дневниците.

2. Ръкописните мемоари на Адолф Хитлер „Моят живот и борбата за Германия“, създадени през 1942–1944 година.

3. Книгата на Хитлер за жените, в която, както е известно, има описания на опита му с жените.

4. Хитлеровият план за решението на еврейския въпрос, писан след съвещанието „Ванзее“ на 28 януари 1942 година, в който дава на Химлер точни указания как да се постъпи с евреите (осемнадесет страници, писани на ръка).

5. „Документи за Химлер, Лай и други“, писани на ръка от Хитлер, придружени с бележки за еврейския произход на лицата, за които се говори.

6. Бележки на Хитлер, писани от 18 април до смъртта му на 30 април 1945 година.

7. Бележки на Гьобелс след самоубийството на Хитлер.

8. Ръкописното завещание на Хитлер и брачните му документи (двадесет и една страници).

9. Документи на Хитлер за предполагаемия му син във Франция.

10. Документи на Хитлер за неговия произход и сродниците му.

11. „Тайни размишления по различни военни и политически въпроси“.

12. Книгата на Хитлер за Фридрих Велики.

13. Книгата на Хитлер за баварския крал Лудвиг II.

14. Операта на Хитлер „Виланд ковачът“.

Хайдеман добавил, че в Източна Германия имало на разположение и „триста рисунки и акварели, създадени от Хитлер“.

Не бива да се смята, че Хайдеман е лъгал, когато е скицирал този фантастичен каталог за Шулте-Хилен. Той, изглежда, искрено е вярвал в това, което Куяу му е казал: че тези документи могат да бъдат спасени иззад желязната завеса и че преждевременното им разкриване може да стане причина „Щерн“ да изтърве възможността да ги получи. Не всички творения в списъка били нови за „Щерн“. Куяу например предложил на Хайдеман да му продаде „Виланд ковачът“ в началото на 1981 година. Тази идея се зародила в главата на фалшификатора, след като прочел мемоарите на Аугуст Кубичек. В „Младият Хитлер, когото познавах“, издадена през 1955 година, Кубичек описва как Хитлер е решил да създаде опера, подражание на Вагнеровите епически творби с изнасилване и убийства, а действието се развива сред суровата пустош на Исландия, осеяна с вулкани, ледници и крилати валкирии с блестящи шлемове, които изникват от водите на езерото Волф. Накрая операта „Виланд ковачът“ се оказала непосилна дори за Хитлер и той я зарязал след неколкоседмична работа през 1907 година. Споменът на Кубичек дал на Куяу идеално прикритие за нова фалшификация и в продължение на повече от две години той не преставал да обещава, че ще достави операта на Хайдеман. Полетът на въображението му бил възпиран единствено от мисълта как би постъпил отделът за маркетинг на „Бертелзман“ с опера от Хитлер — особено като се има предвид, че една от американските дъщерни компании на „Бертелзман“ е „Ариста рекърдс“. За щастие „Виланд ковачът“ било произведение на Хитлер, което Куяу не се решил да подправи. (Щял да го извърши, казал по-късно той, но не можел да чете нотопис.)

Друг от новите документи — биографията на баварския крал Лудвиг II — също бил познат на Хайдеман. Един от първите дневници, които репортерът доставил в Хамбург, съдържал описание на „посещение“ на Хитлер в град Хохеншвангау. „По време на моето обръщение — отбелязал «Хитлер» на 12 август 1933 година — аз споменах, че в миналите години съм написал малка книжка за Лудвиг II. Това навярно е било в Мюнхен.“ Ето как Куяу с присъщата си дързост използувал една фалшификация, за да проправи пътя на друга.

В своята докладна записка Хайдеман предупреждава Шулте-Хилен, че ще бъде невъзможно да се получат всички тези съкровища до 31 март, „крайната дата“ на мениджъра за попълване на архива на „Щерн“. Ето защо Хайдеман предложил да достави материала на „други заинтересувани групи“ и поискал да бъде освободен от задълженията си по договора с „Грунер и Яр“.

Шулте-Хилен не се стреснал от заплахата на Хайдеман. Репортерът често прибягвал до такива заплахи през последните няколко години, затова блъфът му не постигнал целта си. Причината не била в това, че Шулте-Хилен виждал нещо органически неприемливо в документи като книгата на Хитлер за жените, а просто защото отминало времето, когато мениджърът бил готов да търпи подобни отлагания. Освен това компанията вече разполагала с достатъчен материал от Хитлер, за да попълни капацитета на „Щерн“ за следващите осемнадесет месеца. Шулте-Хилен бил човек с характер и вече бил взел своето решение. Ще се започне с публикуването на дневниците през май.

Шулте-Хилен пренебрегнал и друго искане на Хайдеман: да изгори докладната записка. Когато я прочел докрай, той я сложил в папката с разните договори на Хайдеман и я заключил. По-късно споменал за това в разговор с Хенри Нанен. За Нанен решителността на Хайдеман да се опита да отложи публикуването било ново доказателство за измама. „Хайдеман — решил негласно той — се интересува от доставянето на по-нататъшен материал, само за да получи още пари.“ Но като имал предвид реакцията на Шулте-Хилен, когато преди известно време изразил подозренията си към Хайдеман, сега не казал нищо.

 

 

Три дни по-късно Зорге обявил на своите клиенти, че в добавка към историята за Хес сега „Щерн“ им предлага и продажба на синдикатните права за дневниците на Адолф Хитлер. Заинтересуваните организации били поканени да изпратят свои представители в Цюрих за проучване на материала в края на първата седмица на април.

Бележки

[1] Денят на десанта на съюзническите войски във Франция, 6 юни 1944 година. — Б.пр.

[2] Унцията се равнява на 28, 35 грама. — Б.пр.