Робърт Харис
Да продадеш Хитлер (5)

Втора глава

Пред входа на Фюрербункер в Берлин един кратер от артилерийски снаряд бил осеян с овъглена хартия. Като се ровел из почернелите отпадъци, един руски войник открил две обгорели и трошливи кости. Той призовал командира си.

— Другарю подполковник! — извикал той. — Тук има човешки крака!

Така на 2 май 1945 година, ако трябва да се вярва на съветския писател Лев Безименски, редник Иван Чураков от Първи белоруски фронт се натъкнал на най-търсената останка на Хитлер.

„Значи това е краят на негодника! — възкликнал Сталин, когато научил за смъртта на фюрера. — Жалко, че не успяхме да го заловим жив.“

Изкопани от кратера, останките на Хитлер и Ева Браун били поставени в два груби дървени сандъка и изпратени в главната квартира на Съветската армия в Бух, предградие на северен Берлин. Тялото на Хитлер така силно било пострадало от огъня, че части от него се разпаднали на масата в моргата. Според официалното заключение от аутопсията лявото стъпало липсвало, липсвала и кожата; „запазени са само остатъци от овъглените мускули“. Разлагащият се труп бил изложен на една горска пътека извън Берлин в края на май до този на фюреров телохранител. Към август той бил пренесен в Москва, където доста вероятно тленните останки се намират и сега. („Тялото на Хитлер — се похвалило едно руско длъжностно лице през 1949 година — се пази по-добре при нас, отколкото под Бранденбургската врата в Берлин.“) Зъбите на Хитлер — мост от девет златни протези и обгоряла долна челюст с петнадесет зъба — били предадени на съветската служба за контраразузнаване СМЕРШ. Те заедно с Железния кръст на диктатора, партийната му емблема и зъбите на Ева Браун били видени за последен път в Берлин през май 1945 година в кутия за пури, разнасяна от служител на СМЕРШ на именити немски зъболекари за идентифициране.

Но подбуден от русите, дори в тази ограничена форма Хитлер бил все още годен да върши злини. Заключението от аутопсията и разните доказателства за смъртта на Хитлер били прикривани от Съветския съюз повече от двадесет години: официално, за да служат „като резерв“, ако се появи някой самозванец, представяйки се за „фюрера, избавил се по чудо“; с това всъщност се целяло да се смутят британците и американците. Най-малко два пъти в Кремъл и един път на Потсдамската конференция Сталин излъгал съюзниците, съобщавайки им, че Хитлер е избягал и се укрива. Като част от неговата кампания срещу фашистка Испания той дори намекнал, че Хитлер бил приютен от генерал Франко. Старши съветски офицери в Берлин, които отначало признали, че е намерено тялото, набързо променили историите си и последвали примера на Сталин. Съветският вестник „Известия“ стигнал дотам, да твърди, че Хитлер и Ева Браун живеели в заграден с ров замък във Вестфалия, на територията на британската окупационна зона в Германия.

Следвоенният апетит за истории, свързани с Хитлер и нацистите, който достигнал кулминацията си във фиаското с дневниците, почерпил първата си храна от тези измислици. През лятото на 1945 година вестниците се надпреварвали да поднасят на читателите, си „истинската история“ за съдбата на фюрера. Те първо известили, че се говорело, че Хитлер работи като крупие на едно казино във френския курортен град Евиан. Няколко дни по-късно той бил разпознат като главен сервитьор в Гренобъл. А после в зашеметяваща последователност с голяма достоверност се съобщавало, че той бил видян като овчар в Швейцарските Алпи, като монах в Санкт Гален и като италиански отшелник, обитаващ пещера край езерото Града. Някои вестници твърдели, че Хитлер се представял за рибар по Балтийското крайбрежие, а други, че работел на едно корабче, което ловяло риба в морето западно от Ирландия. Бил избягал със самолет. Бил избягал с подводница. Намирал се в Албания. Намирал се в Испания. Намирал се в Аржентина.

Все по-широкото участие на Хитлер на първите страници на световния печат било последвано от нарастващ смут на „Уайтхол“^[1]. Когато руснаците намекнали, че британците може би укриват Хитлер във Вестфалия, правителството решило да действува. През септември 1945 година бригадир (звание между полковник и генерал-майор в английската армия) Дик Уайт, шеф в британската Служба за сигурност, а по-късно начело на Пети и Шести отдел на военното разузнаване, получил нареждане да изготви доклад върху това, какво се е случило с Хитлер. Дали му шест седмици за изпълнение на задачата. Уайт поверил спешната мисия на един много способен млад служител в разузнаването на име Хю Тревър-Роупър.

При избухването на войната Тревър-Роупър се намирал в Оксфорд и довършвал биография на архиепископ Лод. Привлечен в британското радиоразузнаване, младият научен изследовател бил принуден да превключи от изучаването на клерикалната политика през седемнадесети век към анализ на прехващания германски радиотрафик. Тревър-Роупър станал един от най-изтъкнатите специалисти по работата срещу немското разузнаване — Абвера. Отличавал се с остър език и вродена войнственост, за което един от началниците му го заплашил с военен съд.

Тревър-Роупър пристигнал в Германия в средата на септември. Методът му да разреши загадката на Хитлеровата съдба бил заимствувал нещо от романите на Агата Кристи. Тревър-Роупър се чувствувал като частния детектив Еркюл Поаро; бункерът на фюрера съответно представлявал извънградската къща, където било извършено престъплението; оцелелите в нея — свидетелите, които ще го насочат към съществените улики. Той бързо опровергал версиите на някои от най-явните фантазьори: на лекаря, който претендирал да е лекувал Хитлер от рана в белия дроб, получена в битка край берлинския зоопарк; на агентката на Гестапо, която се заклела, че ще го отведе в едно баварско имение, където Хитлер живеел в уединение с още трима души: Ева, Гретел и съпруга на Гретел — Херман. За разкриване на истината Тревър-Роупър съставил списък на всички, които били в допир с Хитлер през последните му дни, и пътувал из цялата страна, за да ги открие. Разпитал Кайтел, Йодл, Дьониц и Шпер. Обърнал се с въпроси към есесовската охрана на фюрера, задържана в затворнически лагери. В Берхтесгаден попаднал на две от секретарките на Хитлер — Йохана Волф и Криста Шрьодер; за малко щял да има на свое разположение и трета — Грета Кристиан, когато се отбил в дома на нейната свекърва — изтървал я само с един-два дни. Като изтекъл срокът на задачата му и седнал да пише доклада си, той разполагал със седем свидетели, които били имали контакт с Хитлер през последната седмица на живота му, в това число и шофьора на Хитлер, Ерих Кемпка, който осигурил бензина, с който изгорили тялото на фюрера, както и един член на охраната, Херман Карану, присъствувал при изгарянето на трупа на кладата.

Вечерта на 1 ноември 1945 година Тревър-Роупър изложил накратко какво е установил пред група скептично настроени журналисти в „Хотел-ам-Зоо“ в Берлин. Един от тях, кореспондентът на „Нюзуик“ Джеймс П. О’Донъл, по-късно си припомня дълбоко убедения човек, когото видял тогава; „спретната“ фигура във военна униформа, крехък, но саркастичен човек, „майстор на хапливия подтекст“.

Същата вечер Тревър-Роупър огласил за пръв път историята за смъртта на Хитлер, която оттогава насетне придобила известност: последната поява на фюрера, придружен от Ева Браун, за да се сбогува със своя щаб; оттеглянето им в неговата всекидневна; последвалата смърт — за него с револверен изстрел, а нейната — с отрова; а след това кремацията в градината на Канцлерството. Тревър-Роупър определил времето на смъртта като „малко след 2.30 часа следобед на 30 април 1945 година“ и завършил със строг упрек към печата:

Не съществуват никакви доказателства в подкрепа на разпространяваните теории, според които Хитлер е още жив. Подобни истории, разгласени в печата, се оказаха напълно необосновани при моето издирване; повечето от тях рухнаха още при първия досег с фактите и някои „теории“ бяха признати от авторите им за чиста измислица.

„Що се отнася до самата среща — писа О’Донъл, — повечето представители на международния печат, акредитирани в Берлин, най-сетне се убедиха, че Хитлер наистина е мъртъв.“

Успешно завършилата мисия на Тревър-Роупър му спечели прозвището „Оксфордският копой“.

Издирването дало безпрецедентна възможност на амбициозния млад историк. С разрешение на британското разузнаване той използувал събраната информация, за да напише книга. „Последните дни на Хитлер“ се появила през 1947 година. Тя била обявена в Британия за „шедьовър“. В Съединените щати Артър Шлезинджър-син я определил като „блестяща професионална интерпретация“. До днес книгата е претърпяла само във Великобритания тринадесет издания. Към 1983 година световният пласмент на тази книга възлизал на близо половин милион екземпляра. От получените суми Тревър-Роупър си купил кола „Бентли“ и се заговорило, че с това „Бентли“ той изминава за рекордно време — по-малко от час — разстоянието от Оксфорд до Лондон.

Зад желязната завеса книгата била забранена.

„Полското издание беше потулено в офиса на издателя — писа Тревър-Роупър, — българското — унищожено от милицията веднага след появата му. Руската позиция останала непроменена. Русия не допускаше твърдението, че Хитлер е мъртъв. Намекваше се, а понякога дори открито се твърдеше, че той е жив.“

Тази доктрина останала в сила до 1968 година, когато комунистическият автор Лев Безименски бил допуснат да публикува в книгата си „Смъртта на Адолф Хитлер“ медицинското заключение от аутопсията на фюрера. Но и тогава истината трябвало да бъде изкривена с цел да се постигне политически ефект. За да не допусне да бъде заловен жив, Хитлер дръпнал спусъка на револвера, допрян до главата му, и едновременно с това прехапал стъклена ампула с цианид, стисната между зъбите му. Въпреки единодушните твърдения на свидетелите, присъствували в бункера, че са чули изстрел, въпреки факта, че в заключението от аутопсията се споменава, че „част от черепа липсва“, Безименски настойчиво твърди, че Хитлер е погълнал отрова и е умрял „като куче“. Очевидно за Съветския съюз все още е било важно Хитлер да бъде представен като голям страхливец, комуто липсва смелост да сложи край на живота си достойно, по войнишки. Двадесет и три години след намирането на укрития труп той не беше изгубил пропагандната си стойност.

Материалът на „Последните дни на Хитлер“, получен в килията за разпити и регистратурата на Службата за разузнаване и контраразузнаване, е неповторим: той съчетава прозрението на историк с школовката на офицер от разузнаването по време на службата си там. Тревър-Роупър получил достъп до дневниците на шефа на Гьоринговия щаб генерал Колер, както и до тези на Шверин фон Крозиг, министъра на финансите. Британският историк и разузнавач бил първият, който използувал дневника, воден от камериера на Хитлер Хайнц Линге, открит от британски офицер сред развалините на Канцеларството през септември 1945 година. В средата на ноември, след като завършил оригиналния си доклад, Тревър-Роупър бил повторно изпратен в Германия по време на отпуската си от Оксфорд, за да удостовери автентичността на завещанието на Хитлер и неговия завет за потомците. Малко по малко, като издирвал два липсващи екземпляра от този документ, той оглавил група американски контраразузнавачи по време на среднощната ѝ акция срещу къща край австрийската граница. След дълъг разпит успял да сломи съпротивата на един германски майор, който признал, че притежава екземпляр от завещанието на Хитлер. Майорът го отвел в градината на дома си и започнал да копае сред мрака замръзналата почва с брадва, за да намери заровената там бутилка. „Като счупи бутилката с брадвата, той измъкна от нея и ми подаде последния липсващ документ…“ Такива колоритни приключения откъснали Тревър-Роупър от рутинната работа на учените-историци. Неговият опит му подсказал, че нацистките документи могат да изникнат неочаквано на най-неподозирани места. Вярвал твърдо в необходимостта понякога да се занимава със странни и дори противни характери. Човек не трябвало да си позволява да бъде прекалено придирчив. През 1952 година той се срещнал с швейцарския адвокат Франсоа Жьону, когото описал наскоро след това в „Сънди експрес“ като „непокаял се привърженик на нацизма“. Жьону, бивш член на СС, чието име по-късно ще се свързва с Организацията за освобождение на Палестина, бил получил над хиляда машинописни страници, известни като „Bormann Vermerke“, тоест „Записки на Борман“. Те били особено грижливо пазени от самия Мартин Борман, който написал на първата им страница: „Бележки от фундаментален интерес за бъдещето. Да се пазят най-грижливо.“ Те се оказали записи на повече от триста монолога на Хитлер, изречени на масата за храна: безкрайни, несвързани мисли, които минавали за разговор на фюрера по време на вечеря, и били записвани по заповед на Борман, сякаш са Свето писание. Материалът принадлежал законно на Жьону. След войната той придобил правата върху литературното наследство на Хитлер от Паула, сестрата на диктатора. Подобни договори били сключени с вдовицата на Борман и с наследниците на Йозеф Гьобелс („тези клети хора — както ги нарича по-късно Жьону, — чиито права и собственост бяха ограбени“). Тревър-Роупър редактирал материала, получен от Жьону; написал предговор към него и уредил издаването му под заглавие „Беседите на Хитлер по време на храна“, което станало в 1953 година.

Очарователна и същевременно скучна и отблъскваща поради ужасната си прозаичност и главоболна образност, книгата привлича с това, че в нея звучи автентичният глас на Хитлер. В една такава беседа Хитлер поучава д-р Порше за предимствата на двигателя с въздушно охлаждане; в друга той ще изложи теориите за произхода на нашата планета. Имал мнение по всички въпроси: за безсилието на английския език да интерпретира Шекспир, за „вредата от готвените храни“, за легендите за древна Гърция, за „отвратителната жаба“ Уинстън Чърчил („напълно аморално, отблъскващо същество“), за „негърския“ вид на Елинор Рузвелт, за предлунната цивилизация и за умствените способности на кучето. В своето блестящо есе-предговор Тревър-Роупър описва разума на Хитлер като „ужасно явление, наистина впечатляващо с гранитната си твърдост и същевременно безкрайно жалко с многостранната си обремененост — подобно на някой огромен варварски монолит, символ на гигантска сила и див гений, ограден от купчини гниещи отпадъци — стари консервни кутии и измрели паразити, пепел, яйчени черупки и тор, интелектуалния detritus^[2], натрупан с векове“.

За Тревър-Роупър „Беседите на Хитлер по време на храна“ била първата от серия книги с подобно съдържание. През 1954 година той издал писмата на Мартин Борман. В 1956-а написал предговор към „Мемоарите“ на д-р Феликс Крестне, който лекувал чрез внушение и масаж Химлер и други висши нацисти. Когато Жьону извадил на показ в края на 50-те години така наречените финални записки на Борман, които отразявали последните седмици на войната, Тревър-Роупър написал увод към тях. В продължение на повече от тридесет години, ако някой издател притежавал документи от Третия райх, чието представяне изисквало одобрението на известен учен от висока класа, Тревър-Роупър бил първият, към когото се обръщали. През 70-те години, когато в Западна Германия компанията „Хофман и Кампе“ получила по тайнствен начин иззад желязната завеса 16-те хиляди страници на дневниците на Йозеф Гьобелс, Тревър-Роупър бил определен да редактира раздела, посветен на 1945 година, освен това той непрекъснато пишел статии и есета за нацистите и техния фюрер, много от които се отличавали с хапливия език, характерен, общо взето, за университетските дебати и в частност за изразните средства на Тревър-Роупър. Той обявил така наречените „спомени“ на Хитлеровата снаха Бридгет за измислени. Осмял неточностите в „Мъжът, наречен безстрашният“. Нарекъл тезата на А. Дж. П. Телър за причините за Втората световна война „явно неправдоподобна“. Грешките били наказвани, позициите — защищавани.

„Тревър-Роупър — оплаква се Тейлър през 1983 година — си въобразява, че има патент за Хитлер.“