Робърт Харис
Да продадеш Хитлер (21)

Осемнадесета глава

След като почеркът на дневниците бил недвусмислено обявен за принадлежащ на Адолф Хитлер, работата по проекта в „Щерн“ се усилила. Сега в нея били заети целодневно петима души: Томас Валде; тридесет и пет годишният помощник на Валде на име Лео Пеш; две секретарки; и Герд Хайдеман. За да се запази тайната за съществуването на дневниците, групата се преместила от главната сграда на „Щерн“ в нови офиси на няколко минути път дотам. Дневниците били също преместени. На няколко седмици веднъж Манфред Фишер изпразвал от сейфа на ръководството последните томове и ги вземал със себе си до кабинета си в главната квартира на „Бертелзман“ в Гютерзло. Впоследствие, като се бояли от обир, Фишер и Шулте-Хилен решили да изнесат дневниците от страната и ги депозират в един банков трезор в Швейцария. Не за пръв път сагата за дневниците придобила атрибутите на евтин трилър. Бил ангажиран депозитен сейф номер 390 в „Ханделзбанк“ на „Талщрасе“ в Цюрих. Периодично самият Фишер вземал частния реактивен самолет на „Бертелзман“, носейки куфарче с дневниците, и отлитал за Швейцария. Посрещал го хер Блум, директор на „Ханделзбанк“, и двамата слизали в трезора. Блум отключвал две стоманени мрежести врати, намирал големия метален сейф и дискретно се обръщал гърбом, докато Фишер пълнел сейфа с последните дневници. Един от ключовете за сейфа оставал в банката. Другият бил връщан в Германия от Фишер и заключван в сейфа в Хамбург.

Лека-полека започнала да се оформя издателската стратегия за дневниците. На 25 май, вторник — деня, в който експертът от полицията в Ринеланд-Пфалц заключил, че образците, които е получил, са действително писани от Хитлер, — било свикано съвещание, за да се обсъди маркетингът на материала. Присъствували Вилфрид Зорге, Томас Валде, Петер Кох, Феликс Шмит, Лео Пеш, Хенри Нанен и Герд Хайдеман; председателствувал Шулте-Хилен. Никой от двамата редактори не говорил надълго. Статусът им в компанията напоследък бил ерозирал още повече, когато списание „Щерн“ унизително допуснало съперникът му „Дер Шпигел“ да го изпревари със сензационната новина за един скандал в професионален съюз. Петер Кох, който бил отказал да публикува новината в „Щерн“ и тя по-късно излязла в „Шпигел“, пожелал да подаде оставка. Оставката не била приета, но при неблагоприятните последствия от допуснатата грешка нито той, нито Шмит могли да си позволят да спорят с ръководството. Фактът, че тяхното неправилно отношение към Хайдеман едва не коствало на компанията изпускането и на дневниците, витаел негласно в залата по време на съвещанието.

Томас Валде изложил плана, който той обсъдил предварително с Пеш и Хайдеман. Един от най-интересните документи, получени до момента в Хамбург, бил специалният том на Хитлер, посветен на случая „Хес“. Той бил на разположение на историческия отдел от ноември. Под заглавие „Случаят Хес“, той съдържал няколко страници бележки, набързо нахвърлени в началото на лятото на 1941 година, които доказвали, че фюрерът е знаел всичко за полета на своя помощник до Британия.

„От ноември 1940 година — пишел Хитлер в документа — Хес ми шепне на ухото, че напълно споделя мисълта ми: Англия и Германия трябва да живеят в мир, че страданията на нашите два народа могат само да радват едного — онази стара лисица в Москва, Сталин.“

Съдържанието напомняло скица — малко повече от хиляда думи и разкривало как Хес е развил плана си, как Хитлер „е бил редовно осведомяван за подготовката“ и как е бил принуден да отрече, че е знаел нещо за мисията, когато британците хвърлили в затвора Хес.

Сега (заключава Хитлер) пропадна и последният опит да се постигне разбирателство с Англия.

Английският народ може би разбира какво означава полетът на Хес, но вкостенелите старци в Лондон не разбират. Ако Провидението не помогне на нашите два народа, битката ще продължи, докато един от тях бъде напълно унищожен — английският народ.

След победата и немският народ ще бъде готов да разбере полета на партийния другар Хес и ще го оцени достойно.

16 май 1941 година

Адолф Хитлер

Валде предложил този материал да се използува за основа на сензация, която да се публикува през януари, петдесетата годишнина от встъпването на Хитлер на власт. Томът за Хес бил самостоятелно обособен. Нямало нужда да се споменава за дневниците, чието съществуване могло да се държи в тайна още няколко месеца. Предимството на идеята на Валде било това, че то ще осигури на списанието добър материал, обявен на корицата, като същевременно ще даде възможност на „Щерн“ да пробва водите, преди да пусне на страниците си най-същественото от дневниците. Съвещанието одобрило и приело плана на Валде. Единственото, но деликатно изразено несъгласие прозвучало от устата на Хенри Нанен. Няма ли да е полезно, предложил той, да извикаме тук Себастиан Хафнер или Йоахим Фест, известни авторитети за Третия райх, за да работят по материала? Идеята била отхвърлена с възмущение. Това засягало само „Щерн“ и неговият персонал бил годен сам да се справи със задачата. Нито Нанен, нито редакторите могли да предполагат, че Хайдеман и Валде имат договори с ръководството, които им дават правото на вето срещу включването на външни историци.

Десет дни по-късно, на 4 юни, петък. Манфред Фишер, Герд Щулте-Хилен и Ян Хензман отлетели за Мюнхен, за да се срещнат с Олаф Пешке, шеф на международния издателски отдел на „Бертелзман“. Споразумели се, без да се интересуват от становището на редакторите на „Щерн“, Валде и Пеш първо да издадат материала за Хес в отделна книга с временно заглавие „План 3“. След това той ще бъде печатан на части в списанието. Идеята за публикуване на сензационния материал за Хес чрез книгоиздателската промишленост била привлекателна за бизнесмените. Той щял да даде възможност на „Бертелзман“ да привлече в действие чуждестранните си компании за контрол на синдикалните преговори. Наскоро след това Пешке осведомил накратко Луис Улф, президент на „Бантам Букс“ в Ню Йорк, за съдържанието на предстоящия ръкопис. Улф бил щастливец, казал Пешке. „План 3“ щял да бъде „издателското събитие на века“.

На 5 юли Лео Пеш отишъл в Кобленц да връчи на Бундесархива оригиналите на съобщението за Хес и на телеграмата до Хорти, които били върнати на „Щерн“ от Фрай-Зулцер. Тези два документа заедно с оригиналните, вече притежавани от архива, били впоследствие препратени на западногерманската федерална полиция за последна съдебна експертиза, която да определи възрастта на хартията и на мастилото. Списание „Щерн“ се надявало на бърз резултат. Но полицейските лаборатории се занимавали с противотерористични изследвания и били затънали до гуша в работа. Изминали седмици и въпреки неколкократните напомняния на Валде полицията не направила нищо, за да ускори получаването на резултата. А и нямало особен смисъл да се бърза в Хамбург. В края на краищата документите били определени като автентични от трима експерти-графолози, независещи един от друг: съдебните изследвания щели да послужат единствено за презастраховане.

През това време Хайдеман продължавал да изсмуква пари от специалната сметка на компанията за дневниците — 200 000 марки били изтеглени на 29 март; 600 000 марки на 21 май; 400 000 марки на 2 юни; 200 000 марки на 10 юни — и семейството му продължило големите си разходи. Навярно никога не ще стане известно точно какво е било купено и кога. Над 80 000 марки били похарчени по аукционните къщи главно за купуване на паметни вещи от Третия райх. Деветдесет хиляди марки отишли за бижута и килими; 37 000 за мебелировка. Един напразен опит да се намери съкровището на Мусолини, за което се предполагало, че е спуснато в езерото Комо в края на войната, погълнал 185 000 марки. Най-малко четвърт милион марки били вложени в една или друга от шестте известни банкови сметки на Хайдеман. За да изложи реликвите си от времето на нацизма, репортерът наел галерия на „Милхщрасе“, в сърцето на един от най-скъпите търговски райони на Хамбург. В средата на април Джина посетила един посредник за продажба и наемане на недвижими имоти.

„Тя ми каза, че иска да купи голяма къща с изглед към Елба — спомня си посредникът Петер Молер. — Цената не била проблем.“

През следващата година те поддържали контакта и той ѝ изпращал подробности за имоти със стойност в кръга на 1–2 милиона марки.

На 14 юли, след като Хайдеман получил най-голямата до този момент отделна сума за дневниците — 900 000 марки, били подписани договори за започване за дългоочакваното обновление на корпуса на „Карин II“. Само яхтата струвала на Хайдеман цяло състояние. Пристигнали със самолет специалисти от Англия. Били монтирани нови двигатели. Електрическата система на яхтата била подменена. Интериорът бил почистен и излъскан. Общата стойност на ремонта надхвърлила 500 000 марки. За възстановяването на дървените части на яхтата Гюнтер Лутйе, собственик на корабостроителница в Унгария, който познавал Хайдеман и „Карин II“ от близо десет години, получил 300 000 марки.

Станал богат, Хайдеман не забравил тези, които му помогнали в миналото. През юни Аксел Томсен, младият мореплавател, който превел „Карин II“ от Бон до Хамбург, позвънил на Хайдеман и му поискал заем. Той бил научил, че репортерът сега има много пари.

„Хайдеман веднага ми каза — спомня си Томсен, — че е готов да ми даде на заем 6000 марки. След два-три дни той дойде в дома ми и ми даде парите в банкноти от по 500 марки. Те бяха разпилени из чантата му.“ Окуражен от готовността на Хайдеман да му помогне, Томсен отново му позвънил след два месеца и поискал нов заем от 13 000 марки.

„По реакцията му — споделя Томсен — аз познах, че той леко се колебае, но каза, че ще ми даде парите. Каза, че се чувствува задължен да ми помогне. Каза, че ще имам парите, но трябва да отида да си ги получа в апартамента му на «Елбхаусе».“

Когато Томсен се появил, Хайдеман му връчил плик с 13 000 марки в брой. Томсен пъхнал парите в джоба си. Хайдеман го помолил да обещае, че Джина няма да научи за това. Той си спомнил и за Ханелоре Шустерман, секретарката, от която в дните на силна парична оскъдица бил принуден да издрънчва пари, за да може да се храни в стола. Тя била посветена в тайната на Хитлеровите дневници и отишла да работи при Хайдеман в специалния му комплекс от офиси. Дневниците, доверил ѝ той, щели да го направят милионер.

На 29 юли Хайдеман отлетял за Испания и уредил купуването на две вили за почивка в средиземноморския град Дения, по средата между курортните центрове Валенсия и Аликанте. Двете вили, които били в съседство, му стрували 390 000 марки в брой. През август той намекнал на Куяу да купи една от тях. Двете вили, казал той, имат просторни мазета, които, ако се съединят, ще образуват голямо подземие. Хайдеман предложил двамата да преместят нацистките си колекции там. Заедно щели да създадат най-големия музей на паметни вещи от Третия райх в света. Но планът бил напълно провален, когато Едит Либланг научила за него. Тя казала на Куяу троснато, че е „категорично против“ това.

„Изглеждаше ми напълно безсмислено — спомня си тя — да притежавам такава вила и да прекарвам в нея само по няколко седмици в годината. За 200 000 марки аз ще направя околосветско пътешествие, което да трае до края на живота ми.“

Думата на Едит била окончателна и мечтата на Хайдеман да издигне паметник на фюрера сред асиендите^[1] и цикадите^[2] на Коста Бланка се изпарила.

Не всички пари, които Хайдеман похарчил по това време, били получени от „Щерн“; поне част от тях били негови собствени. Той сега получавал заплата в размер на над 100 000 марки годишно. Бил получил премия от 20 000 марки. Получил и аванс от 300 000 марки от Манфред Фишер и положението му на единствен контакт между „Грунер и Яр“ и „търговеца на антики“ в Щутгарт означавало, че и за в бъдеще няма да среща трудности в извличането на нови суми. Лошото му настроение и честите му заплахи, че ще повери голямата си сензация на други, били гаранция, че ще държи постоянно в страх ръководството на „Щерн“. Без него потокът дневници от Източна Германия щял да пресъхне. Като богати наркомани тези ръководители били готови да глезят своя доставчик: за да са сигурни, че той ще продължи да търгува с тях, те били готови да му дадат каквото поиска.

През юни 1982 година Хайдеман съобщил на компанията, че за да продължава да поддържа илюзията, че е швейцарски колекционер, трябва да купи допълнителен материал от комунистическия генерал: нацистки документи, както и картини и рисунки на Адолф Хитлер. Макар като колекционер да проявявал естествен интерес към придобиването на такива артикули, той не виждал защо ще е необходимо да продължава да ги плаща от джоба си. Герд Шулте-Хилен уважил аргумента на Хайдеман и на 11 юни бил сключен нов договор с него, по силата на който репортерът следвало да получи „заем“ от 25 000 марки за всеки доставен том от дневниците. До тази дата компанията притежавала тридесет и пет книги. Следователно Хайдеман трябвало да получи 857 000 марки минус 300 хилядите аванс, изплатени му през февруари 1981 година, и 80 000-те марки, все още неоправдани заради ненаписаните книги — „Разговори на палубата“ и „Моите африкански войни“. Сумата била представена, за да се избегне данъкът, като „безлихвен заем“, която ще бъде възстановена от „участието в печалбите и авторските възнаграждения“ според „търговската експлоатация на дневниците“.

Но Хайдеман не искал просто само пари. Като не бил годен да напише сам историите, които изследвал, той през цялата си кариера страдал от комплекс за малоценност. И сега, като наблюдавал как Валде и Пеш започват създаването на книга, основаваща се на събрания от него материал, възмущението му преляло в искане за възхвала на неговата придобивка. Той жадувал за уважение и признателност. Към него трябвало да се отнасят като към дете. Герд Шулте-Хилен вече имал удоволствието да се справи с един такъв пристъп на Хайдеман. В този случай, в края на 1981 година, той принудил редакторите да дадат на Хайдеман увеличение на заплатата. През лятото на 1982 година Вилфрид Зорге предупредил отново Шулте-Хилен, че стареещата примадона на компанията се оказвала с труден характер.

„Хайдеман ми бе описан — припомня си мениджърът — като някакъв цирков кон: понеже той е открил тази находка, трябва от време на време да му казваш «браво» и да го потупваш по главата.“

Последвал съвета на Зорге, в понеделник, 28 юни, Шулте-Хилен завел Хайдеман на ресторант като почерпка от компанията. Това станало в „Овелгоне“ — заведение на живописна улица, с изглед към Елба. Докато консумирали трите ястия, Шулте-Хилен слушал търпеливо историите, разказвани от Хайдеман. Той чул за приключенията на репортера в Африка и Близкия изток, за неговите преживелици с белите наемници в Конго, за дългото издирване на Травен. Накрая, като стигнали до десерта, Хайдеман поканил Шулте-Хилен в дома си на „Елбхаусе“ да види част от колекцията му.

„Той ми показа рисунки на Хитлер — твърди Шулте-Хилен — и пистолета, с който се предполага, че Хитлер се е застрелял.“

Бизнесменът разгледал и архива на Хайдеман: рафтовете, пълни с исторически книги, и папките, натъпкани с документи — всички грижливо подредени и каталогизирани. Поздравил Хайдеман за неговия професионализъм и след един-два часа двамата се разделили, изпълнени с отлични впечатления един от друг.

Няколко седмици по-късно Хайдеман получил и друга възможност да се изтъкне, когато Хенри Нанен също решил да го посети у дома му. Нанен вече се бил освободил от всекидневните си задължения в „Щерн“ и се посветил на създаването на собствен мемориал: художествена галерия в родния си град Емден, където изложил сбирката си от картини на немски експресионисти. Но за Хайдеман — както за повечето западно-германски журналисти — Нанен въпреки оттеглянето си все още олицетворявал „Щерн“, затова решил да направи впечатление на бившия си работодател. Нанен паркирал колата си до брега на Елба и като излязъл от нея, видял Хайдеман на балкона му. Хайдеман махнал за поздрав с една ръка и вдигнал чаша с изстудено шампанско в другата. Като изкачвал стълбите, Нанен изведнъж разбрал, че Хайдеман наема не само апартамента на горния етаж, а и този на долния. Интериорът създавал впечатление за лукс, което се долавяло дори по обстановката на стълбището.

„Жилището беше декорирано с най-добър вкус — спомня си Нанен. — Там имаше няколко превъзходни произведения на мебелното изкуство — ако не греша, в стил «кралица Ана», — а стените бяха украсени с картини. Първото, което ме порази, беше оригиналният ръкопис на «Дойчланд юбер алес» от Хофман. Домакинът притежаваше и автографи на Бисмарк и Молтке заедно с други исторически документи, поставени зад стъкло и в рамки. Бях смаян. Откъде се е сдобил той с всичко това? Замислих се. «Хайдеман му казал, че е бил принуден да го купи от доставчика на Хитлеровите дневници, за да прикрие факта, че се интересува единствено от дневниците.» Поднесе ми някаква усукана история и ми показа трийсет-четирийсет рисунки на Хитлер — продължава Нанен. — Аз съм нещо като специалист по история на изкуството. Те ми се сториха напълно автентични.“

След като видял оръжието, с което Хитлер се самоубил, и двойка бюстове, уж скулптирани от фюрера, Нанен попитал за дневниците.

Хайдеман прекосил стаята, дръпнал един шнур и двете крила на една черна завеса се отдръпнали и разкрили книжен шкаф, пълен с папки. Това били личните му фотокопия на дневниците, като всеки лист бил покрит с прозрачна калъфка от пластмаса.

— Какво желаете да видите? — попитал Хайдеман.

— Пуча Рьом — отговорил Нанен.

Получил съответните томове и прочел няколко страници. Намерил ги за „невероятно скучни“ — факт, който затвърдил увереността му, че са истински.

„Не можех да повярвам, че някой би могъл да се изложи на опасността да фалшифицира нещо толкова банално.“

Но въпреки че Нанен не се съмнявал в автентичността на дневниците, посещението го убедило, че Хайдеман е измамник. За разлика от Шулте-Хилен — а той познавал Хайдеман само от една година — Нанен бил негов работодател още от 50-те години. Промяната в материалното състояние на този човек била потресаваща. Било необяснимо как той успял да се придвижи от почти пълния си банкрут до такова благополучие, ако не краде от компанията. Веднага щом напуснал жилището на „Елбхаусе“, Нанен поел с колата си към сградата на „Щерн“. След деветдесет минути бил в кабинета на Шулте-Хилен.

— Току-що бях у Хайдеман — казал Нанен — и разбрах, че той ни каля много отвисоко. — Шулте-Хилен попитал дали Нанен смята, че дневниците са фалшиви.

— Не — отвърнал, Нанен, — но той ни измъква парите от джоба.

Негласно редакторите на „Щерн“ мислели същото: Петер Кох твърдо вярвал в това, откакто научил за скъпото обновяване на „Карин II“. Но те биха предупредили Нанен, че да се изказват такива подозрения пред Шулте-Хилен, е безполезно. Мениджърът на компанията смятал себе си за голям познавач на човешките характери, той бил убеден в почтеността на репортера; а след като имал определено мнение за някого, не го променял. Според Кох Шулте-Хилен реагирал „като алергик“ винаги, когато се изразявали съмнения в честността на Хайдеман. Следобеда, в който Нанен му доверил своите опасения, Шулте-Хилен го изгледал с презрение. И възразил, че Хайдеман е добре възнаграден за работата си: единственият, който би помислил, че Хайдеман ограбва компанията, ще е човек, който сам е способен да върши такова престъпление.

Лятото отминавало, а Томас Валде и Лео Пеш работели усилено над ръкописа на „План 3“. Хайдеман се отбивал в офисите от време на време, за да остави новите томове дневници, но те нямали време да надникнат в тях. За помощници, които да им изясняват обстановката по време на събитията, за които ще се говори в книгата, двамата набедени историци наели екип хонорувани изследователи.

— Ангажирахме ги, без да им изясним контекста, върху който ще работят — заявил Валде. — Просто ги помолихме да направят изследвания в определени области.

В началото на септември, след тримесечна напрегната работа, била готова повече от половината книга. На 6 септември, понеделник, главите от втора до седма били предадени на редакторите на „Щерн“. Валде обяснил в бележка до Феликс Шмит каква ще бъде структурата на книгата. В първата глава ще се разказва за живота на Хес в Шпандау и за отношенията му в семейството.

„Вече спечелихме за нашата кауза сина на Хес — споделил Валде, — но все още не можем да се похвалим със същото по отношение на фрау Илзе Хес.“

Едва в осма глава — която още не била написана — авторите възнамерявали да въведат цитати от бележника на Хитлер по случая „Хес“. После идвал ред на преживяното от Хес в Британия, на Нюрнбергския процес и осъждането му на доживотен затвор. Нямало да се споменава нищо за съществуването на дневниците.

По-късно Шмит ще каже, че е бил „смаян“ от структурата, която му предлагал Валде. Той бил журналист. По негово мнение било странно да се започне издаването на документите с исторически урок за Рудолф Хес. „Щерн“ трябва да лансира сензацията с разказ за откриването на Хитлеровите дневници. Редакторите се убедили, че за втори път се вземат решения зад гърба им. „План 3“ бил отроче на отдела за маркетинг на „Бертелзман“, а не на журналистите от компанията и част от дългосрочна търговска схема за експлоатация на дневниците.

Стратегията на пласмента се основавала на две предпоставки. Първо, компанията да има възможност да си възвърне инвестициите, а за това ще е нужно изданието да бъде разпространявано за колкото може по-дълъг период — някъде между осемнадесет месеца и две години. Второ, компанията трябва да намери надеждни партньори в чужбина, които да синдикират материала. „План 3“ трябва да даде възможност на „Бертелзман“ да започне да печели от книгата, като се остави основната маса дневници недокосната. Ръкописът трябва да се продаде на информационните организации в цял свят. Те ще бъдат посветени в съществуването на най-ценната находка — дневниците на ХИТЛЕР — И ЩЕ ИМ СЕ ПРЕДЛОЖИ ДЯЛ ОТ ЕКСПЛОАТАЦИЯТА НА ТЕЗИ ДНЕВНИЦИ САМО АКО СИ ПЛАЩАТ ВЕДНАГА, ако се съобразяват с издателския график на „Щерн“ и изобщо се държат „коректно“.

Веднага щом Валде и Пеш завършили първата част на ръкописа, Вилфрид Зорге и Олаф Пешке отлетели за Ню Йорк, за да разискват там с ръководството на „Бантам Букс“. Преговорите се състояли в петък, 10 септември. Те не се развили благоприятно. Германците искали да се заложи на опита на „Бантам“ за спечелване на американските и британските пазари. Искали да знаят към кои най-подходящи списания и вестници трябва да се подходи. Що се отнася до „Бантам“, техните интереси диктували да се издаде книга, а не публикуване на вестникарски сериал — особено в случай като този, в който двамата германци настоявали да си запазят синдикалните права. Както винаги параноично настроени, Зорге и Пешке не пожелали да разкрият тайната на дневниците и американските издатели имали чувството, че германците искат да ги използуват. Преговорите завършили според един от участниците „с горчиви чувства“ на двете страни една към друга.

Зорге се завърнал със самолет в Хамбург още същия уикенд. В понеделник той посетил Шулте-Хилен, за да го осведоми за посещението си в Америка. Мениджърът искал да знае доколко дневниците ще се продават успешно на световния пазар. Трудно могло да се отговори на този въпрос. Зорге нямал представа за възможностите на цялостния пласмент. Проектът бил безпрецедентен. След разискванията в Ню Йорк се изяснило, че единственият автор, който могъл поне в известна степен да се сравнява с Адолф Хитлер, бил Хенри Кисинджър. Неговите спомени били синдикирани по цялото земно кълбо в 1979 година в сложна мрежа от споразумения, едни и същи дати за пускане на пазара и допълнителни права — всичко било направо грандиозно. А Хитлер навярно бил по-голяма фигура от Кисинджър — по-„темпераментен“, както се изразявали американците. Компанията с основание очаквала приход от над 2 милиона долара.

Докладът на Зорге не се харесал на Шулте-Хилен. Компанията била вече заплатила 7 милиона марки — грубо пресметнато, 2 милиона щатски долара — за получаването на дневниците. Според клаузата на договорите, съгласувани с Хайдеман и Валде в 1981 година, компания „Грунер и Яр“ щяла да получи само 40% от печалбата на синдикираните продажби. Тази цифра имала смисъл, когато се касаело само за 27 дневника; но сега те били вече повече от четиридесет, броят им продължавал да расте и разходите щели да надхвърлят над четири пъти първоначално предвидената сума. Ако не се вземат спешни мерки, компанията щяла да приключи тази сделка със загуба. По време на служебна командировка до остров Майорка Шулте-Хилен използувал случай да каже на Манфред Фишер, че е решил да преразгледа вече сключените договори. На 14 октомври той извикал Хайдеман и Валде за среща в хотел „Кьолн“ и им обяснил проблема.

Двамата имали законното право да отхвърлят предложението на Шулте-Хилен. Въпреки това те били принудени да приемат логиката на неговите думи. Бил съставен нов, ръкописен договор, по силата на който двамата се съгласили да получат еднакъв процент с компанията от синдикатната печалба — но само след като „Грунер и Яр“ уточнят разходите си. Валде подписал неохотно. Хайдеман, в характерния си стил, поискал нещо в замяна. Изтъкнал, че така се лишава от евентуален доход в размер на 2,3 милиона марки. Шулте-Хилен нямал друг избор, освен да се съгласи да му изплати още една „компенсация“. Според условията на договорите от февруари 1981 и юни 1982 година Хайдеман бил вече получил 1,1 милиона марки в аванси и „заеми“. Шулте-Хилен уредил тази сума да бъде осчетоводена като еднократен „хонорар“ от 1,5 милиона марки.

Хайдеман изтръгнал и друга отстъпка. В договора му било вписано, че от тази дата насетне той „не е задължен да разкрива с пълни подробности начина, по който се сдобива с дневниците, нито да съобщава имената на своите доставчици“. Шулте-Хилен решил, че това е ново доказателство за почтеността на Хайдеман — решителността да закриля живота на своите доставчици. Всъщност маневрата на Хайдеман почти с пълна сигурност целяла да прикрие собствената му измамническа дейност: ако успее да осуети проверка на получените суми от Куяу, извършена по инициатива на компанията, никой никога няма да узнае колко е плащал всъщност за дневниците. Отстъпката на Шулте-Хилен, привидно незначителна в момента, щяла да има важни последици.

Един ден след срещата в „Кьолн“ Хайдеман получил нови 450 000 марки от банката на „Адолфсплац“.