Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Selling Hitler, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
thefly (2018)

Издание:

Автор: Робърт Харис

Заглавие: Да продадеш Хитлер

Преводач: Христо Кънев

Издание: първо

Издател: ИК Нов Златорог

Година на издаване: 1994

Националност: английска

Художник: Иван Димитров

Коректор: Ница Михайлова

ISBN: 954-492-054-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5827

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

О’Донъл знаел, че „Щерн“ проявява все по-нарастващ интерес към оцелелите Хитлерови придворни.

„През годините, когато бродех по пътищата и разговарях с «планинците», най-вече след 1975 година, «Щерн» установи контакти с най-малко десетина бивши Хитлерови васали и ги поощряваше, както твърди и Хайнц Линге, да напишат на хартия нещичко, каквото и да е“.

Линге, който живеел в Хамбург, си спомня един случай, когато той заедно с Волф, Монке, Хана Райч (прочутата нацистка пилотка-изпитателка) и „неколцина други“ бил на борда на „Карин II“ на еднодневно пътуване до остров Зилт в Северно море. Линге описва яхтата като „един вид сантиментална стръв за всички нас, старите Хитлерови съратници“. По време на дългото двеста мили пътешествие Хайдеман „между гощавките с шампанско и хайвер“ се опитвал да примами гостите си да диктуват спомените си на запис на неговия магнетофон. Резултатите били отчайващи: нищо чудно, отбелязва Линге, „при толкова шампанско, което се лееше в изобилие“.

Екскурзията до Зилт, за нещастие на Хайдеман, била твърде типична. Щъкащите насам-натам по палубата пияни бивши нацисти били доволни от гостоприемството му, но практическата полза от това била съвсем малка за него. Към 1978 година започнало да става ясно, че 60-те хиляди марки на Хенри Нанен, дадени за яхтата на Хайдеман и неговите „Разговори на палубата“, не си оправдавали разноските. Около това време Ерих Куби, един от опитните автори на материали в „Щерн“, обединил усилията си с Хайдеман, за да установи какви са били връзките на нацистите с Мусолини. На „Карин II“ била определена ролята на средство, което ще отключи мемоарите на участниците. Майорът от СС Ойген Долман, бивш старши офицер от германското разузнаване в Рим, бил сред примамените на борда. Куби написал в бордовата книга на посетителите на яхтата, че „по това спокойно и тихо море — ако някой може да си позволи да опише така река Елба — в компанията на генерал Волф ние възкресихме за нов живот Третия райх“. Но въпреки мелодраматичното описание на Куби тези сбирки доказали своята голяма безполезност.

Изследователската практика на Хайдеман (споделя Куби) се състоеше във включване на магнетофона и оставянето му да работи колкото може по-дълго, за да не се намесва журналистът в разговорите с насочващи въпроси… По време на общата ни работа Хайдеман ми предоставяше от време на време в писмен вид текстовете на магнетофонните му записи. Мисля, че те обхващаха около петстотин страници. Но той не филтрираше информацията. Просто записваше всичко дума по дума и повечето от материала не съдържаше никакви въпроси.

„До това време — твърди Куби — аз нямах конкретно основание да смятам, че Хайдеман е с пронацистки убеждения. Но при съвместната ни работа върху проекта това мое мнение беше разклатено.“

Куби разбрал, че неговият колега вече е лишен от всякаква „критична перспектива“ във взаимоотношенията си с бившите нацисти: той започнал да се уеднаквява с тях. Като съчетаем отделните прояви на Хайдеман от този момент нататък, пред нас изпъква човек, който бавно затъва в блато от натрапчиви мисли и фантазии за Третия райх.

 

 

Хайдеман се оженил за третата си съпруга на четвърта брачна церемония през май 1979 година, новата му жена не била Еда Гьоринг, с която се разделил няколко години преди това, а една от нейните приятелки. Джина Хайдеман била представена на бъдещия си съпруг в началото на 70-те години. Тя била бивша au pair girl[1] и самолетна стюардеса, висока и елегантна, с дълги руси коси. Когато започнала любовната ѝ връзка с Хайдеман, тя била още омъжена за първия си съпруг и имала две деца, дъщери на деветнадесет и шестнадесет години. Споделяла интереса на Хайдеман към нацистите и прекарала много щастливи часове на борда на „Карин II“. Двамата свидетели на бракосъчетанието не били Йозеф и Хайке Фридман — най-близките приятели на Джина и семейството, което я запознало с Герд, а генералите от СС Волф и Монке.

„Попитахме семейство Фридман дали ще има нещо против този наш избор — обяснява Джина в «Сънди таймс» в 1983 година. Защото те са евреи. Йохи каза: «Не, напротив», смятал, че ще бъде интересно. И то наистина беше интересно. На всички им беше много интересно да разговарят помежду си.“

Но не всички гости на младоженците Хайдеман били така безразлични по този повод.

„Жена ми и аз присъствувахме на сватбената церемония — спомня си Рандолф Брауман — и аз казах на Герд: Не отиваш ли твърде далеч? Взел си за свидетели есесовци?“ — „Това е просто тактика — отвърна Хайдеман. — Тези хора са ми нужни, за да се добера до бившите нацисти в Южна Америка.“

Хайдеман не изгубил време при използуването на контактите си. На 14 юни 1979 година той и Джина потеглили на сватбено пътешествие — придружавани от генерал Волф. Целта била Южна Америка, където тримата прекарали девет седмици в издирване на бегълци от Третия райх. Блясъкът на името на Волф бил гаранция за достъпа на семейство Хайдеман до някои от най-известните нацистки бегълци. Групата посетила Аржентина, Чили, Парагвай, Боливия и Бразилия. Срещнала се с няколко висши есесовски офицери, служили в Италия. В Чили тримата се срещнали с Валтер Рауф, бивш подчинен на Волф, който навремето отговарял за мобилните „газови фургони“, предшественици на газовите камери. Издирвали го в Западна Германия за унищожаването на 97 000 евреи, предимно жени и деца. В Ла Пас, столицата на Боливия, Волф уредил среща с Клаус Барби, „Палачът на Лион“, търсен от французите за мъчения, убийства и участие в „Окончателното решение“. Барби дал на Хайдеман дълго интервю и репортерът по-късно споменава за „приятелството си“ с военнопрестъпника.

„Целта на пътешествието беше да се издирят Менгеле и Борман — казва пред полицията Волф през 1983 година — или поне да се попадне на следите им.“

Йозеф Менгеле, прочутият главен лекар на Аушвиц, се бил удавил в морето при Сао Пауло — това станало известно по-късно — само четири месеца, преди Хайдеман да започне да го търси; следата му, твърди Хайдеман, била „изстинала“. Но издирването на Мартин Борман било по-различно. От лятото на 1979 година Хайдеман бил убеден, че Борман е жив.

Такава увереност не била лишена от прецедент. Към 1972 година шестнадесет различни мартинбормановци били арестувани в Южна Америка: един от тях бил например Рол Зоненбург, четиридесет и три годишен свещеник, задържан през 1966 година от бразилската полиция в един манастир близо до Ресифе; друг — Хуан Фалеро, странствуващ мексикански дърводелец, който не бил чувал никога нищо за Борман, арестуван в Гватемала през 1967 година; пет години по-късно възникнал случаят със седемдесетгодишния плантатор на юта и банани Йохан Хартман, който бил извлечен от бараката си в далечно индианско село в Колумбия. Фотографирали го, взели му отпечатъци от пръстите и обявили на света, че това е бившият секретар на Хитлер. Всички мними бормановци били намерени за невинни и впоследствие освободени, но спекулацията, че Борман е оцелял, останала в сила.

„Вярвам, че Мартин Борман е жив и се чувствува добре — писа Стюарт Стивън, задграничен редактор на «Дейли експрес» през март 1972 година. — Неговата история ще бъде несъмнено най-обаятелната от всички.“

Осем месеца по-късно Стивън започнал сътрудничество с американския писател Ладишлаш Фараго за „Неповторими събития в света“, публикувани в пет части в нюйоркския „Дейли нюз“ и в лондонския „Експрес“. Според двата вестника Борман живеел като богат бизнесмен в Аржентина. Тази голяма „сага за полицейско преследване“, както се изразили те, била придружена от „уловена“ снимка на „аржентински офицер от разузнаването“ визави със своята „жертва“ в граничния град Мендоса. Последвалото разследване установило, че снимката всъщност е направена пред едно кафене в центъра на Буенос Айрес и показва двама приятели по време на разговор. Този „Борман“ се оказал петдесет и четири годишният аржентински гимназиален учител Рудолфо Сири.

Журналистът, който направил най-много за дискредитиране на слуховете, че Борман с оцелял, бил Йохен фон Ланг — човекът, който запознал Хайдеман с Монке и Волф. В 1965 година фон Ланг публикувал изчерпателно изследване в „Щерн“, в което се твърдяло като заключение, че Борман е загинал по време на бягството си от фюрербункера на 2 май 1945 година. Списание „Щерн“ твърдо вярвало в заключението на фон Ланг и наело булдозер и екип работници, за да копаят и намерят тленните останки на Борман на берлинската улица „Инвалиденщрасе“. Не открили обаче нищо. Но седем години по-късно, в една снежна сутрин през декември 1972 година, работници, които копаели на една строителна площадка на няколко ярда от мястото на разкопките, организирано от „Щерн“, изровили два скелета. Идентифицирани по данните на зъбната регистрация, се оказало, че единият скелет е на последния лекар на Хитлер Лудвиг Щумпфегер, а другият — на Мартин Борман.

Това доказателство задоволило мнозина. Западногерманската държавна прокуратура, която издирвала Борман от 1945 година, прекратила търсенето му. Хю Тревър-Роупър, който смятал въпроса за оцеляването на Борман за „открит“ в продължеше на двадесет и пет години, решил, че сега този въпрос може да се смята за „закрит“.

Естествено Ладишлаш Фараго не бил съгласен. През 1974 година той издал книга — „Последиците“. Тя претендирала да съдържа нови доказателства, че Борман е още жив. Цветистият белетристичен стил на Фараго не могъл да повиши доверието към правдивостта на книгата. („Като се обърна към Хугети, той каза: Мисля, че този господин се нуждае от пикана. Дитер изтръпна. Той знаеше какво означава думата «пикана» — ужасен инструмент за мъчения…“) Богатото въображение на Фараго достига апогея си в личния му сблъсък с „Борман“ в една болница на женски манастир, обслужвана от монахини, принадлежащи към Ордена на изкуплението, „някъде в Южна Боливия“:

Видях един дребен старец в голямо легло, застлано с наскоро изпрани чаршафи, облегнал глава на три големи пухени възглавници, който ме гледаше с блуждаещи очи и си бъбреше нещо неразбрано, като само веднъж повиши глас, и то за да ни изгони грубо от стаята.

— По дяволите — изруга той не само с наблягане на двете думи, но и с енергичност, която ме удиви, — не виждате ли, че съм възрастен човек? Защо не ме оставите да умра в покой?

За това свое произведение Фараго получи в аванс от американските си издатели „Саймън и Шустър“ над 100 000 долара.

Подобно на Фараго и Хайдеман вярвал, че Борман е оцелял. По-късно той заявил, че е получил информация в този смисъл от Клаус Барби. Когато се завърнал в Германия след медения си месец, на 30 август, той казал на Брауман, че „сега е по-сигурен от всеки друг път, че Борман е жив: съществуват редица признаци за това“. Показал на Ерих Куби сбирка фотоснимки в размер дванадесет на десет инча, които бил донесъл от Южна Америка.

— Те включваха няколко предполагаеми снимки на Борман — спомня си Куби. — Хайдеман каза, че не ги е правил той, а са му дадени от други.

Както преди, в случая със снимките на сина на кайзера шест години по-рано, тези фотографии очаровали Хайдеман. С часове се взирал в тях, изучавал старателно профила и формата на ушите на заснетия човек.

— Той беше убеден — твърди Куби.

Работодателите му от „Щерн“ обаче били по-малко впечатлени. Преди да замине, Хайдеман ги убедил да му платят пътешествието. Разноските — без тези за самолетните билети — възлизали на 27 000 марки. Но шефовете му отново се убедили, че могат да представят в списанието твърде малко неща от насъбрания материал, като се има предвид сумата, която са му дали.

„След завръщането на Хайдеман от Южна Америка — отбелязва «Щерн репорт», — въпреки че той донесе маса магнетофонни записи и презаписи, никой от тях не се оказа достатъчно подходящ за отразяване в списанието.“

Този провал, съчетан с високата цена на южноамериканската му експедиция, внесъл елемент „на риск“ в служебното положение на Хайдеман — за пръв път в период от близо двадесет и пет години. Той реагирал на това, като разпространил слухове, че обмисля предложения за постъпване на работа в „Бунте“ и „Квик“, съперници на „Щерн“.

Голямата наивност на Хайдеман, неговата почти екзалтирана страст да вярва в това, което му се каже, се проявила най-отявлено през 1979 година. По това време възникнал случая със снимката на „Борман“; възникнал и случаят с кореспонденцията между Чърчил и Мусолини.

Докато работил с Куби, Хайдеман си създал връзки с бивш есесовски офицер на име Франц Шпьоглер. Този Шпьоглер бил на времето един от германските адютанти на Мусолини; той твърдял, че има достъп до хиляди страници преписи на телефонните разговори на Мусолини с любовницата му Клара Петачи. Похвалил се, че може да осигури и сензационната кореспонденция между Дучето и Уинстън Чърчил. Хайдеман изпаднал в силно вълнение.

— В продължение на година и половина — спомня си Куби — той не престана да преследва Шпьоглер, за да се докопа до тези документи.

На 17 февруари 1979 година Хайдеман се срещнал с Дейвид Ървинг, който се намирал в Хамбург, за да вземе участие в една телевизионна програма. Ървинг бил редактирал дневниците на помощника на Гьоринг, фелдмаршал Милх, и Хайдеман, верен на манията си да събере всичко, което има връзка с „Карин II“, поискал Ървинг да му даде копие от текста, отнасящ се до едно съвещание, състояло се на яхтата. После казал на Ървинг за кореспонденцията между Чърчил и Мусолини.

— Той знаеше — твърди Ървинг, — че пиша биография на Чърчил. — Искаше да ме използува, за да получи достъп до английските вестници, където да публикува тези писма до Мусолини.

Същата вечер Ървинг отбелязал в своя дневник разговора си с Хайдеман:

Той пазел в дома си няколко писма от У.Ч. до Мусолини, писани на английски и датирани до 1941 година /!/, в последното от които У.Ч. се оплаквал от прогерманското отношение на папата. С писмата си У.Ч. /към които Г.X. не притежава отговорите на Мусо/ се опитвал да отцепи Мусолини от Оста. Писмата били фотокопия на машинописни оригинали.

Ървинг бил заинтригуван и веднага след завръщането си в Лондон изпратил на Хайдеман писмо, в което потвърждавал интереса си към писмата на Чърчил до Мусолини, за които му било споменато. Девет месеца по-късно, в края на ноември 1979 година, Хайдеман позвънил на британския историк и го помолил да дойде колкото може по-скоро в Хамбург. На 2 декември Ървинг пристигнал в апартамента на Хайдеман.

Той /спомня си Ървинг/ ме въведе в кабинета си, който бе в съседство с всекидневната. По лавиците имаше между 50 и 70 големи папки с машинки за пристягане и освобождаване на листата. Отвори две-три от тях и ми посочи преписите, които е направил сам на разговорите с Карл Волф и други видни фигури на Третия райх. Някои от разговорите бяха се състояли в Южна Америка.

Той ми описа Карл Волф като човек, който му е отворил много врати. Мисля, че беше споменато името Менгеле.

Хайдеман извадил от една папка фотокопия на кореспонденцията между Мусолини и Чърчил, продължила почти шест години. Първото писмо, с дата 20 май 1939 година, било от Чърчил, който молел Мусолини да не подписва така наречения „Стоманен пакт“ с Хитлер. Последното писмо от Мусолини, писано през април 1945 година, било тайнствена молба до британския министър-председател да помни „предишните им споразумения“. В добавка към кореспонденцията, която държал в ръцете си, Хайдеман според една паметна бележка, написана от Ървинг наскоро след това, притежавал:

списък от две машинописни страници с извадки от неговите източници, отнасящи се до останалата част от предлаганата кореспонденция, с датите и резюметата на съответните писма. Те показвали дълбоко познаване на политиката на епохата, например през юли 1940 година /?/ Чърчил предложил на Мусолини ревизия на границата между Уганда и Кения в полза на Италия, ако Италия се оттегли от Оста; предлагал също сепаративен мир с Италия за сметка на Франция…

Ървинг се почувствувал за мига като наелектризиран. Пред него било доказателството за тайни преговори между водачите на две враждуващи нации. Ако това било достоверно, щяло да предизвика сензация.

За нещастие на Хайдеман, както Ървинг изтъкнал, след като разгледал внимателно писмата, те били явни фалшификати. В едно от тях, което претендирало да бъде ръкописно писмо на Чърчил до Мусолини, с дата 7 май 1940 година, имало четири улики, които сочели, че то е неистинско: шапката на печатната бланка била в средата, вместо да бъде отпечатана вдясно; в текста Чърчил намеквал, че в близките часове предстои да бъде назначен за министър-председател — което станало цели три дни по-късно и което на 7 май той едва ли можел да очаква; в писмото била сгрешена думата which, писана като wich, „типична правописна грешка, допускана от чужденците“, както правилно заключил Ървинг; и накрая самият почерк според Ървинг бил „в известна степен нееднакъв“.

Това било горчиво разочарование за Хайдеман. Куби твърди, че Шпьоглер поискал 65 000 марки за кореспонденцията и Хайдеман казал на Ървинг, че е ипотекирал една четвърт от „Карин II“, за да изплати исканата сума. Изгубил повече от година в усилия да си осигури тези документи, той сега видял как тяхната автентичност е унищожена само за един следобед. Когато Ървинг се завърнал в Лондон, той предал копие от писмото, носещо дата 7 май 1940 година, на Мартин Гилбърт, официалния фотограф на Чърчил, за мнение. На 17 декември Ървинг писал писмо на Хайдеман, в което го уведомил, че Мартин Гилбърт „категорично отхвърля възможността за автентичност… При никакви обстоятелства не давайте големи суми, ако не сте напълно убеден в автентичността на това, което ще купувате.“ Новината, че направо е пропилял парите си, дошла за Хайдеман в крайно неподходящ момент.

Въпреки 60 000-те марки, които получил от Нанен в 1976 година, финансовото положение на Хайдеман непрекъснато се влошавало. За да облекчи временно паричните си проблеми, на 9 май 1977 година той изтеглил двегодишен заем от Компания „Грунер и Яр“, регламентиран за служителите на Компанията. Получил 10 000 марки. Точно година по-късно, на 9 май 1978 година, той сключил заем за още 30 000 марки. Като прибавим този нов заем към стария и парите, които получил за „Разговори на палубата“, балансът си оставал рязко отрицателен и до момента Хайдеман дължал на работодателите си 94 960 марки: сума, която превишава значително заплата за една година.

През 1979-та, като не можел повече да сключва заеми, Хайдеман прибягнал до нова тактика за сдобиване с пари. На 23 май, въпреки че не успял да напише обещаните „Разговори на палубата“, той подписал нов договор с „Грунер и Яр“. Срещу още 30 000 марки, той се задължил да представи три книги: очерк за Мусолини, който щял да бъде написан съвместно с Ерих Куби; автобиографичен том с работно заглавие „Герд Хайдеман: моите африкански войни“; и книга, посветена на каналите за бягство на нацистите, „Износът на есесовци“.

Проблемът, както се доверил той на генерал Монке, били разходите за „Карин II“. Изкарвал по 9000 марки месечно, а само яхтата поглъщала по 6000. Отчаян, през юни 1978 година Хайдеман най-после решил, че ще трябва да я продаде. Публикувал обява в каталога на мюнхенските акционери „Херман“, специалисти по продажбата на паметни вещи от войната. Цената, която поискал, била 1,1 милиона марки. Яхтата останала непродадена. Последствията от този неуспех повели пряко Хайдеман към дневниците на Хитлер.

Монке намекнал на Хайдеман да се опита да се свърже с един негов познат, който би могъл да успее да му помогне за продажбата на яхтата: бивш младши член на СС. Живеел в град Аугсбург, недалеч от Мюнхен. Казвал се Якоб Тифенталер.

Тифенталер бил на петдесет и три години. Работел в местната въздушна база на САЩ, където отговарял за аудио-визуалното обучение. Разполагал с широка мрежа контакти със стари нацисти, сред които били Монке, Волф и Ханс Баур. Освен това бил тънък познавач на потайния свят на тези, които събирали паметни вещи от нацисткото минало, и се специализирал в придобиването на снимки от времето на Третия райх. В началото на 1979 година Хайдеман му позвънил по телефона.

— Каза, че е взел името ми и телефонния ми номер от генерал Монке — спомня си Тифенталер.

Познавах Монке отдавна. Хайдеман спомена по време на телефонния ни разговор, че Монке му е казал, че бих могъл да му помогна да намери купувачи за яхтата си. Поисках Хайдеман да ми изпрати техническите подробности и снимки на тази яхта, като добавих, че ще се опитам да му намеря купувач.

Хайдеман скръбно се оплакал на Тифенталер, че за него е непоносима мисълта да се раздели с яхтата, че той я е превърнал в „истински музей“, пълен със съкровища на Гьоринг, но сумите, необходими за заплащането на престоя на яхтата и за застраховката, били толкова големи, че той не можел повече да си позволи лукса тя да бъде негова.

Тифенталбер публикувал реклама за яхтата в Съединените щати, с обявена стойност 1,2 милиона марки. Когато рекламата не дала резултат, той се свързал с един австралийски милионер, който притежавал военен музей в Сидней. Въпреки че Хайдеман на два пъти смъкнал цената — първо на 800 000 марки, а после на 750 000, австралиецът се отказал като кандидат. Арабски петролен шейх от Абу Даби проявил интерес, но Хайдеман не бил склонен да му продаде яхтата си: казал на Тифенталер, че тя ще пострада от горещото слънце там. Угандийския диктатор Иди Амин изпратил един германски наемник, Ролф Щайнер, да разгледа кораба, но отново не се стигнало до продажба. А Амин щял с наслада да се разхожда с яхтата на Херман Гьоринг по водите на езерото Виктория. Ала проблемите с транспортирането на кораба до тази лишена от излаз на море страна се оказали непреодолими.

Докато Тифенталер бил зает с преследването на тези евентуални купувачи чужденци, той дал на Хайдеман името на богат южногермански колекционер на нацистки паметни вещи, който би могъл да прояви интерес и купи някои от по-дребните предмети, принадлежали някога на Гьоринг. Във връзка с това, по някое време през 1979 година — трудно може да се определи точната дата, — Хайдеман се появил в Щутгарт. На седем мили източно от града, в тихото предградие Вайблинген, той попаднал на малка машиностроителна фабрика, собственост на Фриц Щифел; в непосредствена близост до нея бил домът Щифел. Хайдеман натиснал звънеца и пред него се появил един набит, мълчалив човек.

Както твърди Щифел, Хайдеман му подал визитна картичка и се представил за репортер на „Щерн“.

— Той каза, че повод за посещението е желанието му да ме попита дали бих купил от неговата яхта, наречена „Карин II“, сребърните прибори за маса.

Щифел го поканил да влезе. Хайдеман, като някакъв средновековен амбулантен търговец на святи реликви, извадил на показ стоката, която предлагал.

— Ето една сребърна захарница, сребърна чаша за вода и украсен със злато кибритодържател — казал той на Щифел. — На всички тях е изобразен фамилния герб на Гьоринг.

Дреболийките харесали на Щифел и той веднага ги купил.

— Не мога да кажа точно колко платих за тези предмети — твърди по-късно той с неубедителна несигурност. — Но положително цената им беше над 1000 марки.

Хайдеман се опитал да съблазни клиента си да купи и няколко от по-едрите предмети. Щифел показал интерес към скъпите сребърни прибори за маса на Гьоринг, собственост на репортера, но след като се посъветвал с жена си, отказал да ги купи. Отказал се и от официалната униформа на Гьоринг, която Хайдеман също му дал възможност да разгледа.

При завръщането си в Хамбург, впечатлен от интереса, проявен от Щифел и от безспорното му богатство, Хайдеман телефонирал на Тифенталер и предложил нов план: срещу инвестирани от Щифел 250 000 марки, те ще го направят съсобственик на яхтата. Тифенталер обещал да говори с Щифел и наскоро след това, към края на 1979 година, той позвънил на Хайдеман по телефона и му съобщил с развълнуван глас, че е разгледал току-що колекцията на Щифел от нацистки сувенири и че сред тях имало един дневник на Хитлер.

Бележки

[1] Чужденка, която работи като домашна помощничка срещу храна и квартира и същевременно учи езика на страната, в която пребивава. — Б.пр.