Робърт Харис
Да продадеш Хитлер (34)

Епилог

За да се обясни произходът на дневниците на Хитлер, били лансирани какви ли не теории. Радио Москва твърдяло, че цялата работа е заговор на ЦРУ, „с който се целяло да се реабилитира и прослави Третият райх“. Според русите ЦРУ е доставило информацията, съдържаща се в дневниците, и е обучило фалшификатора. Целта на тази фалшификация била „да се отклони вниманието на западногерманската общественост от жизнените проблеми на страната преди разполагането на новите ракети на САЩ“ и да се дискредитира „Щерн“ — списание с нормална лява ориентация. В светлината на тази версия Куяу се оказвал подставено лице на американците:

Преди половин век нацистите подпалиха сградата на Райхстага и обвиниха за това дребния провокатор Маринус ван дер Любе. Ван дер Любе трябваше да представи доказателства против комунистите и той постъпи именно така. Сега бе намерен друг Ван дер Любе, незначителен търговец, обладан от налудничавата идея да влезе в историята, психически нестабилен също като Ван дер Любе. Дори след толкова години западногерманският буржоазен печат пророкува, че този нов Ван дер Любе ще свидетелствува срещу комунистите от Източна Германия. Това не е нормален стил на работа за ЦРУ: тук явно се е намесила и ръката на (западногерманската) разузнавателна служба, както и мюнхенските провокатори от кръга около Франц-Йозеф Щраус.

(Фактът, че писателят Фриц Тобиас установи преди повече от двадесет години, че нацистите не са подпалили Райхстага, а пожарът е дело на Ван дер Любе, явно още не е възприет официално от Съветския съюз.) Дневниците на Хитлер, писа „Известия“, „пооткрехнаха завесата и тя разкри морала на западния «свободен печат», а също и на политическата нравственост на буржоазното общество“.

От друга страна, Хенри Нанен заявил пред „Ню Йорк таймс“, че според него случаят може да произхожда от „интерес на Източна Германия да сее дезинформация и да дестабилизира Федералната република“. „Квик“, съперникът на „Щерн“, писал, че източногерманското разузнаване измислило дневниците и ги внесло на Запад „за поощрение на неонацистите и за да възкреси нацисткото минало, чрез което да навреди на репутацията на Федералната република“. Западногерманските власти възприели сериозно тези намеци и наредили на Централната полицейска съдебна лаборатория да изследва дневниците, за да провери дали хартията и мастилото им не са произведени на Изток. Антикомунистическата истерия около фалшификацията на дневниците се разпространила така широко, че източногерманците я използували за повод, за да отменят заплануваното посещение в Бон на техния водач Ерих Хонекер.

През декември 1983 година „Сънди таймс“ извадил на показ друга теория за конспирация след продължително разследване на измамата с дневниците. Според тази теория дневниците били създадени за обогатяване на фонда на Дружеството за взаимопомощ на СС, наречено ХИАГ, което изплащало средства на бившите есесовци, тъй като те били лишени от пенсии след войната. Въпреки недостатъчните доказателства в подкрепа на тази теза вестникът направо твърдял, че „по-голямата част от цялата сума“, платена от „Щерн“, „отишла в касите на ХИАГ“. Идеята била отхвърлена в Западна Германия и оттогава тихомълком изоставена и от самия вестник: нито една дума не се появила на тази тема в „Сънди таймс“ след 1983 година.

Повечето от теориите, свързани с дневниците, разкриват по-подробно личността на авторите си, отколкото самата измама. Тъй като фигурата на Адолф Хитлер засенчва фалшификацията, хората съзрели във фалшификацията това, което искали да видят. За комуниста случаят с дневниците е капиталистически заговор; за капиталиста — комунистическа конспирация; за автор, който пише за Третия райх, фалшивите дневници били ново доказателство за влиянието на нацистите върху западногерманското общество. Това не е изненадващо. Хитлер винаги е имал способността да отразява всяка фобия, овладяла този, който се вглежда в него. Както писа фейлетонистът Джордж Ф. Уил в разгара на полемиката около достоверността на дневниците, Хитлер „е тъмно огледало, обърнато към човечеството“. По същия начин това ласкаело жертвите на измамата да вярват, че не са били подведени от собствената си параноя и жажда за сензация, а просто са били мишени на огромна „дезинформационна“ операция или гигантска престъпна конспирация, уловени в капаните на нещо твърде сложно, могъщо и коварно, срещу което си безсилен да се бориш. Как иначе бихме си обяснили факта, че такова преуспяващо и разпространено в цял свят издание като „Щерн“ се е заблудило при такива очевидни фалшификации? Как иначе то би платило толкова много пари? Как иначе историята би била купена от изпечени журналисти и бизнесмени като Рупърт Мърдок и пусната непроверена в такова реномирано издание като „Сънди таймс“? Всеки, който вземел за отправна точка мащаба на фиаското, бил склонен да търси достоен по мащаби тънък заговор като единствено възможно обяснение. Когато Конрад Куяу изпълзял изпод развалините на синдикатните сделки на „Щерн“ за милиони долари, хората отказали да повярват, че измамата може да е дело на една такава нелепа личност.

Във връзка с Куяу има много останали без отговор въпроси, от които най-съществени са как и защо той се е научил да подправя нацистки документи така умело; сръчността, с която е вършил това, внушава мисълта, че в някой период от живота си е усвоил този занаят, когато е работил при някой друг. Но макар да е възможно Куяу да е имал съучастник, който му е помагал да пише дневниците, ще стане ясно от представените доказателства, че не е имало голяма конспирация за ограбване на „Щерн“. Измамата се разрасла до грамадните си размери само поради некомпетентността на работещите в „Грунер и Яр“. Как иначе някой би допуснал предварително, че списанието ще постъпи така глупаво? Редакторите, изправени пред fait accompli^[1], разчитали на ръководството; ръководството разчитало на Хайдеман и Валде; Хайдеман и Валде разчитали на Куяу; а всички измежду посветените от „Щерн“ оплескали процеса на автентизацията. Всеки компетентен съдебен учен щял да установи за по-малко от един ден, че дневниците са фалшификати; всички конспиратори щели да бъдат наясно по това. Само необвързаната с договор глупост на „Щерн“ и поредицата щастливи случайности за фалшификатора предотвратили разкриването на измамата дълго преди да започне печатането на материала. Случаят с Хитлеровите дневници е паметник на висша теория за историята.

Ако ХИАГ или някоя подобна групировка наистина така горещо е желала да придобие деветте милиона марки дори с цената на престъпление, тя щеше да инсценира с далеч по-голям успех един старомоден, но добре изпитан банков обир.

Не бива обаче да смятаме, че парите са единственият мотив за появата на дневниците. Вече бе споменато, че те са били създадени като средство за реабилитиране на Хитлер. Гита Серени, на която „Сънди таймс“ възложил да следи за проверката на автентичността на получените дневници, заявила, че съдържанието на дневниците е „напълно извън възможностите“ на Куяу, че в тях е прокарана „стройна психо-политическа линия“, представяща Хитлер като „разумен и самотен човек“. Внушението ѝ се свежда до това, че на Куяу му е било казано от някой друг какво да пише. Кандидатът за тази задача, изтъкнат от „Сънди таймс“, бил Медард Клапер, „главният организатор на конспирацията“. Това също изглежда крайно неприемливо. То най-вече преувеличава неимоверно много изтънчеността на дневниците. Защото всъщност текстът им звучи като изделие на доста необразован човек, с маниакален интерес към Хитлер, който е скърпил това, до което е могъл да се докопа от публикуваните източници — с други думи, текстът звучи като изделие на Конрад Куяу. На второ място идеята, че Медард Клапер единствен от всички възможни лица би могъл да бъде политическият мозък зад реабилитацията на Хитлер, изглежда направо неправдоподобна. Би ли могъл човекът, обещал да представи Хайдеман на Мартин Борман, след като се подложи на тайнството „Зипунг“, да бъде смятан за автор на дневниците вместо Куяу? ХИАГ трябва да е крайно закъсал като организация, за да разчита на Медард Клапер.

Но преди всичко грубата работа на фалшификатора опровергава идеята, че дневниците биха могли да бъдат продукт на нацистка конспирация. Ако те са били сериозен опит да ни представят един неопетнен Хитлер, всеки най-малкото би очаквал конспираторите да вземат поне елементарни предпазни мерки. Тези конспиратори нямаше да използуват хартия, съдържаща химически избелител; те щяха да избегнат орнаментите на Куяу като пластмасовите инициали и червения шнур, произведен от полиестер и вискоза; те нямаше да разчитат единствено на произведението на Макс Домарус дотолкова, че да го препишат заедно с грешките.

Отрезвяващ момент в нашите разсъждения е да помислим върху това, какво би станало, ако тези предпазни мерки са били взети. „Щерн“ и „Нюс Интърнашънъл“ спират публикацията само поради заключението от съдебните тестове, извършени през първата седмица на май. Ако чрез тези тестове не бе установено нищо съществено нередно, дневниците щяха да бъдат отпечатани и сега щяха да представляват исторически източник. Те несъмнено щяха да бъдат и отречени от най-сериозните учени, но въпреки всичко щяха да бъдат купувани и четени от милиони. Томас Валде и Лео Пеш щяха да издадат книгата си за Рудолф Хес и да станат богати; Герд Хайдеман щеше да се оттегли с нацистките си паметни вещи в Южна Испания; а Конрад Куяу, бившият фалшификатор на купони за обяд, хвърлил в смут изучаващите Третия райх, несъмнено щеше да продължи да наводнява пазара с подправени Хитлерови паметни вещи и писания.

 

 

Вместо това във вторник, 21 август 1984 година, след повече от година предварителен арест Хайдеман и Куяу бяха изведени от своите килии и докарани в съдебна зала, ослепително озарена от светлините на телевизионните лампи и лампите-светкавици на фотожурналистите, за да отговарят по обвинение в измама. Хайдеман бил обвинен, че е присвоил най-малко 1,76 милиона от 9,3 милиона марки, получени от „Щерн“ за заплащане на дневниците. Куяу бил обвинен, че е получил най-малко 1,5 милиона марки. Едит Либланг, макар да не била под арест, също трябвало да се яви на делото с адвоката си, обвинена, че е имала участие в изразходването на незаконно придобитите средства от Куяу.

Двамата подсъдими се били променили много в резултат на събитията през последните шестнадесет месеца. Хайдеман изглеждал изтощен и подтиснагг. По време на пребиваването си в затвора си бил пуснал брада, която още по-ярко подчертавала болезнената затворническа бледност на кожата му. Първото, което направил, като се озовал в съдебната зала, било да се свре в някой ъгъл. Когато някой му отправел думи, той отвръщал поглед. Знаело се от мнозина, че Хайдеман е прекарал в затвора вид нервен колапс.

За разлика от него Куяу се превърнал в нещо като звезда. Той продал житейската си история на „Билд Цайтунг“ за 100 000 марки. Давал редовно телевизионни интервюта от затворническата си килия. Потупвал хората по гърбовете, разменял си шеги с пазачите, целувал репортерките и с желание подписвал автографи „Адолф Хитлер“. Не се въздържал и да лъже: умело, щедро и неспирно. Всеки от интервюиралите го репортери си отивал с откъс от подправен дневник за спомен и различна версия за кариерата му. Отчайвал до влудяване Хайдеман. Когато репортерът седял сам в килията си, забил замислен поглед в картотеката на събитията през последните три години, опитвайки се да проумее какво всъщност му се е случило, той чувал как Куяу гощава някой репортер с нов разказ за приключенията си; понякога, като измъчено животно, Хайдеман надавал яростен вой. Не говорел с Куяу; дори не поглеждал към него. Този вой бил сякаш далечен отзвук на дните, когато Герд и Джина, и Кони и Едит се срещали и празнували с шампанско добрата си сполука, че са се срещнали в живота.

На първото си заседание процесът за Хитлеровите дневници привлякъл публика от 100 репортери, 150 фотожурналисти, телевизионни журналисти и оператори и около шестдесет представители на обществеността. Това било новина за първа страница през първите няколко дни; след това интересът намалял и скоро публиката спаднала до пет-шест редовни съдебни репортери и шепа любопитни еднодневни туристи. Съдебната процедура станала толкова монотонна, че в средата на септември един от съдиите трябвало да бъде сменен поради хроничната си неспособност да стои буден.

Хайдеман отрекъл да е присвоявал пари от „Щерн“. Обаче от личните му книжа и известните банкови сметки обвинението без всякаква трудност установило, че той с похарчил почти 2 милиона марки в повече в сравнение с доходите си от 1981 година насам, дори като приспаднем от тези 1 500 000-те марки, получени от него като „компенсация“ за доставянето на дневниците. Прокурорът заявил в съда, че макар да се опитва да докаже най-малката цифра, вярва, че Хайдеман е присвоил 4,67 милиона марки. В своя защита Хайдеман отговорил, че парите са му били платени от четирима анонимни вложители като залог за едно от нацистките съкровища, търсени от него. Понеже той отказал да назове имената на тези господа, твърдението му нямало доказателствена стойност. Защитниците на Хайдеман успели да убедят съда да приеме като доказателство няколкото магнетофонни записа, направени от журналиста на телефонните му разговори с Куяу. Те били монтирани заедно от репортера и успешно доказали твърдението му, че не е знаел, че дневниците са фалшифицирани. За нещастие, когато пренията преминали на въпроса за плащанията, лентата изведнъж свършила и това засилило убеждението на прокурора, че Хайдеман не е предал всичките пари.

Защитата на Куяу била поверена на адвокат с котешка ловкост и левичарски убеждения на име Курт Грьоневолд. На пръв поглед Грьоневолд не бил подходящ да защитава един вманиачен по нацистите фалшификатор: той бил сред изтъкнатите западногермански радикални юристи, приятелски настроен към групата на Бадер-Майнхоф; сред клиентите му бил „издайникът“ на ЦРУ Филип Ейджий. Но защитавал Куяу вдъхновено. Защитата му се основавала на аргумента, че Куяу е дребен измамник, който се е съблазнил да фалшифицира дневници на Хитлер само заради огромните суми, предложени от капиталистите на „Бертелзман“. Докато Грьоневолд притеглял „Щерн“ в центъра на съдебната процедура, изваждайки на показ небрежността, дала възможност на измамата да достигне неимоверно широки размери, Куяу могъл да играе ролята на приятен мошеник, чиято забавно-аматьорска работа била експлоатирана от търговските посредници в Хамбург.

На 8 юли 1985 година, понеделник, представителите на медиите се появили отново в съдебната зала в Хамбург, за да отразят произнасянето на присъдата. След като ръководил деветдесет и четири заседания, на които били разпитани тридесет и седем свидетели, съдията обявил обвиняемите за виновни. Хайдеман бил осъден на четири години и осем месеца затвор. Куяу получил четири години и шест месеца. Едит Либланг била осъдена условно на една година лишаване от свобода. Съдията заявил, че не намира доказателства за по-широка конспирация. Списание „Щерн“, изтъкнал той, е действувало така безразсъдно, че фактически се явява съучастник в измамата.

Изминали повече от две години, откак дневниците били обявени за фалшиви. Над пет милиона марки от парите на „Щерн“ останали — и все още остават, докато пиша тези редове — неупоменати в балансовите отчети на списанието.

 

 

Аферата с дневниците на Хитлер имала травматично въздействие върху „Щерн“. Кабинетите на шефовете на списанието се изпълнили с журналисти, протестиращи срещу назначените от ръководството двама нови консервативно настроени редактори. Изписали се стотици обидни писма и телефонни обаждания. Предимно левичарски настроеният персонал получавал по телефона гръмко изричаното приветствие „Хайл Хитлер!“ Политиците ги превърнали в посмешище; изтъкнати западногерманци отказвали да дават интервюта за „Щерн“; младите западногермански пацифисти не желаели да сътрудничат за планираната от „Щерн“ статия поради това, че списанието било „Хитлеров чаршаф“. Тиражът намалял. Преди скандала списанието пласирало около 1,76 милиона бройки. Цифрата нараснала до рекордните 2,1 милиона през седмицата, когато било обявено откриването на дневниците. След разкритието, че те са фалшиви, тиражът паднал на по-малко от 1,5 милиона екземпляра. Освен намалелите приходи от обявите и пласмента разходите на списанието според „Щерн Рипорт“ възлизали на 19 милиона марки: 9,34 милиона за дневниците; 1,5 милиона за Хайдеман; 7,6 милиона (без да се смята данъкът) за компенсация на двамата уволнени редактори; и най-различни други разходи, включително и хонорарите на посредниците, за реклама и разноските по претопяването на хиляди бройки, съдържащи втория откъс от серията публикации за Хес.

Повечето от главните участници в историята с дневниците един по един напуснали списанието. Д-р Ян Хензман се разделил с „Щерн“ в края на 1983 година, за да бъде преподавател, поканен да чете лекции в Мюнстерския университет. Вилфрид Зорге подал оставка през пролетта на 1984 година, за да стане собственик на малка издателска компания. Томас Валде напуснал Хамбург, за да работи в друг преден пост на империята „Бертелзман“. Лео Пеш постъпил на работа в мюнхенския „Вог“. Манфред Фишер, инициатор за покупката на дневниците, в момента е главен изпълнителен директор на въздухоплавателната корпорация „Дорние“. Феликс Шмит е редактор на главния западногермански телевизионен справочник. Петер Кох, когато пиша тези редове, още не се е установил на редовна работа, Герд Шулте-Хилен обаче продължава да бъде мениджър в „Грунер и Яр“: следва да допуснем, че се ползува с реномето на много добър мениджър.

В Британия Франк Джайлс се върнал от отпуск и установил, че е станал прицел на злобна задкулисна кампания. През юни 1983 година, „след разговори с мистър Рупърт Мърдок,“ било обявено, че той трябва да напусне преждевременно като редактор и да получи почетната титла „редактор емеритус“. Според един слух, който се носел по онова време, Джайлс попитал какво означава тази титла.

— Тя е латинска, Франк — му отговорил Мърдок. — „Е“ — то означава, че си вън, а „меритус“ значи, че напълно си заслужил това.

„Нюзуик“, който отразявал Хитлеровите дневници на предната си корица в продължение на три последователни седмици, бил широко критикуван за поведението си.

— Впечатлението, създадено с помощта на един провокационен вестник и телевизионно рекламиране — заявил Робърт Дж. Макклоски, омбудсман^[2] на „Вашингтон пост“, беше, че цялата история е автентична.

А мисис Катрин Грейъм признава:

— Моралът на постъпката да се продава Хитлер ни обезпокои.

Уилям Бройлс бил на противното мнение:

— Чувствуваме се много, много добре поради начина, по който се справихме с това — заявил той пред „Ню Йорк таймс“.

Седем месеца по-късно той подал оставка като редактор в „Нюзуик“. Очаквало се и Мейнард Паркър да последва участта му, но му се разминало. Колегите им намерили вината в Хитлеровите дневници.

— Тази история уби Паркър — казал един. — Говореше се, че го поддържат високопоставени хора, но бедата беше в лошата преценка и всеки знаеше това.

Като последица от случая с дневниците на Хитлер американските издатели на Дейвид Ървинг утроили тиража на неговото издание на медицинските дневници на фюрера. Били публикувани откъси в „Ню Йорк пост“ на Мърдок и в „Нашънъл Енкуайърър“. Но всяка реклама невинаги е добра реклама: наскоро след това Ървинг бил арестуван от австрийската полиция във Виена поради подозрение в неонацистка дейност и депортиран от страната; все още е в сила забраната да посещава Австрия.

През 1985 година Хю Тревър-Роупър издаде сборник със свои трудове, озаглавен „Ренесансови есета“. Повечето критици го окачествиха като „блестящ“. Но Хитлеровите дневници тактично не бяха споменати.

Фриц Щифел, най-добрият клиент на Куяу преди появата на Хайдеман, обявил, че няма да съди фалшификатора за вредите, които му е нанесъл.

— Аз притежавам една от най-богатите колекции от фалшификати в света — допълнил той, — а това все пак е нещо.

„Адолф Хитлер като художник и чертожник“ от Били Ф. Прайс и Аугуст Призак бе забранена в Западна Германия, но се появи в Съединените щати в края на 1984 година под заглавието „Адолф Хитлер: неизвестният художник“. Голяма част от тази книга била дело на Конрад Куяу, но щяло да струва състояние да се извадят от нея фалшификатите и тя да се препечата. Следователно творбите на Куяу били оставени да разнообразяват тези на Хитлер и очевидно никой не го било грижа за това.

„Дори картините със съмнително авторство — се казвало в една нескопосна обяснителна бележка към предговора на книгата, — общо взето, отразяват характерния стил на Хитлер.“ Тази бележка повтаря като ехо бележката, отпечатана в „Нюзуик“ за дневниците на Хитлер:

„Дали дневниците са истински, или не, това в края на краищата няма особено значение.“

Може и да е така. Поне търговията с нацистки реликви не намаля след разкриването на крупната фалшификация, разгърнала се като последица от аферата с дневниците. Малко след Коледа 1983 година фирмата „Кристис“ от Ню Йорк продала на търг седем страници бележки на Хитлер от 1930 година, за които купувачите „Невил Реър Букс“ платили 22 000 щатски долара. В Лондон „Филипс, Сън & Нийл“, аукционери на произведения на изкуството от 1796 година, уредили търг, озаглавен „Паметни вещи от Третия райх“, който им донесъл чист доход над 100 000 лири стерлинги. Четири малки картини на Хитлер, поне една от които изглеждала като оригинално произведение на Куяу, получили цената 11 500 английски лири. За продан били изложени и такива рядкости като тоалетния несесер на есесовеца Хайнрих Химлер, иззет от него след самоубийството му и описан в каталога като „малка кожена чантичка с прегради, съдържаща гребен, огледалце в метална рамка, джобно ножче с позлатена черна амалгама по краищата, а чантичката е с релефно изобразени букви RF-SS“. По същото време в другия край на обхвата, действуващ от гаража си в Мериланд, мистър Чарлс Снайдър продължил да продава снопчета коса на Ева Браун, за които се предполагало, че са събрани от гребена ѝ от един американски офицер, който ограбил апартамента й в Мюнхен.

По-скоро тук, отколкото в някаква голяма конспирация, се корени произходът на случая с дневниците на Хитлер. Кой би платил 3500 щатски долара за няколко снопчета човешка коса със съмнителна достоверност? Защото се предполага, че той може би ги е докосвал, а също и късчето хартия, картината или униформата — талисмани, които се предавали от ръка на ръка, продавали и съхранявали, за да се изваждат и докосват от време на време, сякаш духът на онзи човек някак продължава да живее в тях. Хитлеровите дневници, тези жалки фалшификати, създадени в по-голямата си част от нищо и никакви баналности, не правели изключение.

— Беше неповторимо чувство да държиш такова нещо в ръката си — твърди Манфред Фишер, когато се опитва да обясни омаята, в която той и колегите му изпаднали при пристигането на първия том. — Като си представям, че този дневник е писан от него — и че сега го държа в ръце…

След милиони долари, двегодишен период и внушително по размери галене и душене по кабинети и трезори дневниците излезли на бял свят и сега заемат мястото си като една от най-необикновените измами в историята — явление, което Чосъровият продавач на свети реликви, описан преди шест века със своите калъфки за възглавници и свински кости, щеше да разпознае отведнъж.

1. През ноември 1980 година репортерът-„копой“ на „Щерн“ Герд Хайдеман открил селото в Източна Германия, където се разбил самолетът „Юнкерс 352“. Журналистът позирал за снимка край гробовете на жертвите. (ДПА)

2. Голям транспортен самолет „Юнкерс 352“ от типа на този, който се разбил през април 1945 година, изнасяйки на безопасно място част от имуществото на Хитлер. „В този самолет — възкликнал Хитлер, когато му съобщили за изчезването на самолета — беше целият ми личен архив, който бе предназначен да бъде моят завет към потомците. Това е катастрофа!“ (ДПА)

3. Конрад Куяу, или както се наричал още Конрад Фишер, широко известен под името „Кони“, започнал кариерата си на фалшификатор, като подправял купони за обяд, и я завършил с подправянето на шестдесет тома Хитлерови дневници — най-широко разгласената и скъпоструваща измама в историята на издателската дейност. (ДПА)

4. Страница от един от фалшифицираните дневници. Те били написани със старинен немски ръкописен шрифт, което ги правело трудни за разчитане. Този откъс — предполагало се, че е чернова на Хитлер за известяване на полета на Рудолф Хес до Британия през 1941 година — заблудил трима експерти-графолози и убедил „Щерн“, че дневниците са истински.

5, 6, 7. В добавка към дневниците Куяу фалшифицирал и над 300 картини и рисунки на Хитлер. Тези три скици имали претенцията, че са изработени от Хитлер и са ранни плакати на нацистката партия.

8, 9, 10. Три ключови фигури в аферата с дневниците: Фриц Щифел (горе вляво), колекционер на нацистки паметни вещи, който получил първия дневник на Хитлер през 1978 година;

Аугуст Призак (горе вдясно), бивш нацист и самозван „експерт по Хитлер“. След като Щифел му показал дневника, Призак се убедил, че той е истински;

Генералът от СС Карл Волф (долу) бил свидетел на сватбата на Хайдеман и придружил брачната двойка на сватбеното ѝ пътешествие в Южна Америка, за да потърсят там стари нацисти. Той поощрил маниакалния интерес на Хайдеман към Третия райх. (ДПА)

11. Пускането от печат на книга с рисувани от Хитлер картини, осъществено от тексаския милионер Били Ф. Прайс, което събрало четирима души страстни ценители на изкуството на фюрера: Хайдеман и Прайс, заедно с Криста Шрьодер и Герда Кристиан, две от преданите на Хитлер лични секретарки. (Прайс)

12. Едит Либланг, съпруга по обичайно право на Конрад Куяу. (ДПА)

13. Джина Хайдеман. (ДПА)

14. Манфред Фишер, бизнесменът, който пренесъл дневниците на Хитлер от Хамбург в една швейцарска банка. (ДПА)

15. Герд Шулте-Хилен, който лично разрешил плащанията за дневниците, възлезли на повече от 7 милиона марки — 2 милиона английски лири. (ДПА)

16. Хенри Нанен, основател и издател на „Щерн“. (ДПА)

17. Д-р Томас Валде, шеф на историческия отдел на „Щерн“ (ДПА)

18. Петер Кох, главен редактор на „Щерн“. (ДПА)

19. Еберхард Йекел, професор по история в Щутгартския университет, първият учен, който бил подведен от фалшификациите на Куяу. (ДПА).

20. Хю Тревър-Роупър (лорд Дейкър), бивш кралски професор по история в Оксфорд, който обявил за групата вестници „Таймс“, че дневниците са автентични. (ДПА)

21. Герхард Вайнберг, професор по история в Университета на Северна Каролина, който проучил дневниците за „Нюзуик“. (ДПА)

22. „Торпедото е пуснато срещу целта“: дясно ориентираният британски историк Дейвид Ървинг предизвикал вълнение и смут на пресконференцията на „Щерн“, организирана по случай пускането на дневниците, като показал няколко листа от тях, които според него били фалшифицирани. („Щерн“)

23. Край на маниакалната идея: Герд Хайдеман, със затворническа брада, по време на процеса срещу него и Куяу, на който трябвало да отговарят по обвинение в измама. Той измъкнал много пари от „Щерн“, но бил убеден до самия край, че дневниците са истински. (ДПА)